Игра на часове

67

Мишел се прибра у дома, потренира кикбокс с тежката круша, закачена в мазето, зареди пералнята и дори поразчисти кухнята. След това си взе душ и се канеше да си легне, но изведнъж я обхвана странно безпокойство. Мислите й непрестанно се връщаха към убийствата. Дали не бяха пропуснали нещо? Кинг не изключваше възможността мисис Кани да не е загинала при автомобилна злополука, а да е била убита. Но от кого?

Главата й бучеше от напрежение и тя реши да се разходи с колата; това винаги проясняваше мислите й. Пътят минаваше край кантората. Тя спря и влезе вътре с намерение да прегледа отново записките по разследването, които държеше в бюрото си. Може би щяха да й подскажат нещо.

На минаване през малката приемна тя видя върху бюрото на секретарката няколко листчета с телефонни съобщения. Едното беше за Кинг от някой си Били Едуардс. Името й се стори познато, но не успя да си спомни къде го е чувала. Телефонният код беше от района на Лос Анжелис. Реши, че там все още е рано. Едно от нещата, които я дразнеха в работата с Кинг, беше, че той не обичаше да споделя, дори и с партньорката си. Сега може би имаше шанс да го изпревари. Тя позвъни на Едуардс. След третия сигнал отсреща вдигнаха слушалката.

— Били Едуардс?

— Същият. Кой се обажда?

— Мишел Максуел. Аз съм партньорка на Шон Кинг в Райтсбърг, Вирджиния. Мисля, че той ви е търсил.

— Точно така. Преди малко се опитах да се свържа с него.

— В момента е извън кантората и ме помоли да ви се обадя.

— Нямам нищо против. Какво точно искате да знаете за времето, когато работех при семейство Батъл?

Този път Мишел си спомни. Били Едуардс беше механикът, натоварен да поддържа автомобилната колекция на Боби Батъл. Бяха го уволнили само ден след подслушания от Сали Уейнрайт скандал между Боби и Реми.

— Точно този период ни интересува — бързо отговори Мишел. — Доколкото разбрахме, уволнили са ви внезапно.

Едуардс се разсмя.

— Изритаха ме без предупреждение.

— Боби Батъл ли го направи?

— Самият той. Чух по новините, че, бил умрял. Вярно ли е?

— Да. Той даде ли някакво обяснение защо ви уволнява?

— Нито дума. Но и не беше длъжен. Знам, че нямаше нищо общо с работата ми. Признавам, че това отношение не ми беше много приятно, но иначе човекът постъпи съвсем коректно. Плати ми добро обезщетение и написа страхотна препоръка, с която скоро се хванах на работа в Охайо при друг богаташ с още по-голяма автомобилна колекция.

— Чудесно. А сега още нещо. Разбрахме, че вечерта, преди да ви уволнят, Боби и мисис Батъл са се скарали в сградата за коли.

— О, Реми Батъл е страхотия. Казвам ви, тия двамата си бяха лика-прилика. Все едно да изправиш Годзила срещу Кинг Конг.

— Прав сте. Но знаете ли нещо за спора между двамата?

— Не. Вие откъде разбрахте?

— За съжаление не мога да ви кажа, поверително е.

— Аха… Бас държа, че го знаете от Сали Уейнрайт, нали?

— Защо смятате така?

— Защото тя обичаше да се усамотява там. Е, понякога се усамотявахме заедно — добави Едуардс и тихичко се изписка. — О, да, добре си прекарвахме двамата със Сали.

— Значи… имахте връзка?

— Не. Просто лудувахме. Между нас казано, тя беше много дива. Ако Батъл знаеше какво сме правили в някои от колите му…

— Нима?

— Да, по дяволите. Но не бях само аз.

— Кой друг?

— Мейсън още ли работи там?

— Да.

— Тогава питайте него.

Мишел не успя да скрие смайването си.

— Мейсън е имал връзка със Сали?

— Поне така казваше тя. — Едуардс помълча и добави: — Лично аз не съм ги виждал. Но тя е красиво момиче. Навярно не трябва да говоря така пред жена, но когато хората живеят в една къща, случват се разни работи, нали разбирате. Виждаш я да се разхожда, облечена в нещо ефирно, или пък да излиза от банята само с една малка кърпа. Какво пък, хора сме.

— Разбирам. Имаше ли и някой друг?

— Вероятно, но не мога да ви дам конкретни имена.

— Сали каза, че точно преди да започне скандалът, Боби пристигнал с ролс-ройса.

— Ролсът ли? Беше същинска прелест. Имаше само пет такива в целия свят. Той отърва ли се от него накрая?

— Да, доколкото разбрах, още следващата година.

— Така и очаквах.

Мишел застина.

— Защо?

— Сутринта, когато ме изритаха, отидох да си прибера инструментите и багажа. Винаги съм си падал по онзи ролс. Беше великолепна машина. Както и да е, тогава го видях за последно. — Едуардс се изсмя. — Не че някога ще си имам свой.

Мишел се чувстваше напрегната като тетива.

— И какво направихте?

— Исках да го погледна за сбогом. Свалих покривалото, седнах вътре и си представих, че е мой.

— Ясно, ясно — прекъсна го нетърпеливо Мишел. — Но защо очаквахте Батъл да се отърве от колата?

— Защото, когато покривах ролса отново, забелязах, че предната броня е нащърбена отляво, а единият фар е пукнат. Трябва да е станало през нощта, защото предния следобед бях проверил колата и нищо й нямаше. Всъщност не беше кой знае каква повреда, но с такава кола поправките гълтат хиляди долари. А и вече не се намират резервни части. Жалко, много жалко. Сигурно Батъл е блъснал колата някъде и се е вкиснал. Той мразеше нещо да не е наред. Често идваше в гаража и изпадаше в бяс, ако забележеше петно от масло на пода или зле закачен номер. Сигурно му е призляло, като е видял повредите по ролса. Знаех си, че ако не успее да го поправи както трябва, ще гледа да се отърве. Просто такъв си беше.

— Казахте ли някому, че ролс-ройсът е пострадал?

— Не. Колата си беше негова; можеше да прави с нея каквото си иска.

— Помните ли точната дата, когато стана това?

— Трябва да е било в нощта, преди да ме уволнят. Както казах, бях проверил ролса предния следобед и всичко беше наред.

— Разбирам. Но на коя дата се случи?

Едуардс помълча.

— Беше преди повече от три години, сигурен съм. Някъде през есента. Известно време работих за една компания в Северна Каролина, докато ми се отвори работата в Охайо. Може би септември. Не, май беше октомври или ноември. Поне така ми се струва — добави той не много уверено.

— Не можете ли да бъдете по-точен?

— Вижте, трудно ми е да си спомня къде съм бил миналата седмица, камо ли преди три години. Доста съм обикалял оттогава.

— Не можете ли да си погледнете разписките за заплатата от времето когато сте били при Батъл? Или от работата в Северна Каролина или Охайо? Това би ни улеснило.

— Госпожо, аз живея в едностаен апартамент в Западен Холивуд. Нямам къде да държа непотребни хартии. И за дрехите си едва намирам място.

— Нали ще ми позвъните, ако си спомните?

— Добре, щом е важно.

Мишел остави слушалката и седна зад бюрото си. Преди три години, през есента. Само че ако наистина ставаше дума за есента, значи бяха минали около три години и половина, защото сега беше пролет.

Изведнъж Мишел рязко надигна глава. Чакай малко, каза си тя. Сали Уейнрайт вероятно ще помни точната дата. Тя погледна часовника си. Беше твърде късно да й звъни. Можеше да изчака до сутринта. Сега обаче искаше да открие Кинг и да му каже какво е научила.

Набра номера на мобилния му телефон, но не получи отговор. Остави съобщение. Той нямаше стационарен телефон на шлепа. Сигурно спеше. Мишел се загледа в телефона, обмисляйки какво да прави. Донякъде й се искаше да приключи с работата за днес и да се прибере, но докато се взираше в апарата, започна да я обзема много странно чувство. Шон лесно се будеше. Защо не бе отговорил? Трябваше да е видял на дисплея нейния номер. Освен ако не бе в състояние да отговори!

Тя грабна ключовете и се втурна към колата.