Игра на часове

40

Кинг и Мишел тръгнаха по коридора, промушиха се зад тежката червена завеса и почнаха да чукат по вратите. Няколко стаи бяха отключени и свободни. От другите им отговориха с ругатни или сънливо мърморене. Всеки път, когато някоя врата биваше отворена — винаги от оскъдно облечени млади жени с крайно уморени лица. — Мишел задаваше един и същ въпрос, а Кинг извръщаше глава.

— Не я познавах добре — гласеше неизменният отговор.

Но от предпоследната стая нечий глас каза:

— Влизай.

Когато излезе след две-три минути, изглеждаше дълбоко потресена.

— Добре ли си? — попита Кинг.

— Нищо ми няма, просто току-що получих неприлично предложение от двуметрова жена на име Хайди.

— Ако искаш, мога да изчакам в колата.

— Млъквай!

— Сигурно е заради приветливия ти вид.

Последната врата бе отворена от млада жена с дълъг халат, който не прикриваше напълно тежките извивки на тялото и издутата гръд. Беше боса, а изрусената й коса бе вързана на опашка. Държеше чаша черно кафе. Представи се с името Пам и след като й казаха какво искат, тя ги покани да влязат.

Седнаха край малка маса, около която бяха разположени четири стола. Стаята беше доста уютна, макар че Кинг неволно се озърташе към разхвърляното легло в ъгъла и купчината бельо върху него. Завъртя се и срещна строгия поглед на Мишел.

— Значи си познавала Ронда? — попита Кинг.

— Да, сър.

Кинг плъзна изпитателен поглед по нея. Изглеждаше толкова млада, че ако я беше видял да се вие полугола около пилона, сигурно щеше да я наметне с одеяло и да повика баща й да я прибере.

— От полицията разговаряха ли вече с теб?

— Да, сър, по-точно от ФБР. Във всеки случай така се представиха.

— Можеш ли да повториш какво им разказа?

— Да, сър.

— Не си длъжна да ме наричаш „сър“, Пам. Аз съм Шон, а това е Мишел.

Пам огледа пухкавите пръсти на краката си с напукан лак и преметна крак върху крак.

— Извинявай, Шон, май съм малко нервна.

Мишел я потупа по ръката.

— Няма за какво да се тревожиш.

— Нали разбирате, след като убиха Ронда и тъй нататък… Навярно можеше да е всяка от нас, макар че Ронда поемаше рискове, каквито аз никога не бих поела.

— Какви рискове? — попита Кинг.

— С нея работехме в едни и същи клубове. Тя излизаше с мъже, които изобщо не познаваше, стига да се държаха мило. Аз съм в занаята само от две години, но знам да се пазя. Тя обаче винаги се връщаше. — Пам избърса сълзите си. — Само че онзи път не се върна.

— Имаш ли представа с кого е излязла тогава? — попита Мишел.

— Не. Както казах и на другите, понякога тя ме предупреждаваше, преди да излезе, друг път не.

Пам отпи глътка кафе и избърса пълните си устни с трепереща ръка. Кинг забеляза, че червеният й лак е олющен.

— Кога я видя за последен път?

— Около две седмици, преди да я намерят. Договорите ни бяха приключили, но аз подписах за още един месец. Тук ми харесва. Плащат добре, а хората са любезни. Рядко се случва заведението да ти осигури квартира, храна и тъй нататък.

— И не идват клиенти да ти досаждат, предполагам — каза Кинг.

— Не, сър, няма такива работи. Заведението го забранява категорично.

— Случвало ли се е да я видиш с непознат мъж? Не е ли споменавала, че се среща с някого?

— Не, нищо такова. Съжалявам.

Кинг й подаде визитната си картичка.

— Ако си спомниш още нещо, обади ни се.

Унесени в мисли, двамата се върнаха при колата на Мишел. Кинг огледа пълния паркинг.

— Не мога да повярвам, че посред бял ден хората намират време да идват тук.

— Ненормална работа, ако питаш мен — каза Мишел. Тя все още се мръщеше, докато сядаше зад волана. — Знаеш ли, че за да гледаш подобни танци, трябва да си навършил двайсет и една, но можеш да ги изпълняваш още на осемнайсет? Логично ли ти се струва?

Кинг се настани до нея.

— Признавам, нелепо е. Да не говорим колко е унизително. Затова ли си в толкова лошо настроение?

— Не! Легендарният „Афродизиак“ се оказа пълна загуба на време — затова не съм в настроеше.

— Как можеш да говориш така? Не само получи предложение за работа като танцьорка на пилон, което сигурно ще ти дойде добре, когато нашата фирма закъса, но отгоре на всичко си намери и приятелка в лицето на Хайди.

След миг Кинг енергично разтриваше ударената си ръка.

— Дявол да го вземе, Мишел, знаеш ли как боли! — възкликна обидено той.

— И още повече ще те заболи, ако не млъкнеш.