Игра на часове

76

Кинг и Мишел пожелаха на Хари „лека нощ“ и потеглиха. Времето все още беше приятно и не вдигнаха гюрука. Мишел обаче придърпваше шала около раменете си.

— Ако искаш, мога да вдигна гюрука — предложи Кинг.

— Не, ветрецът е чудесен и въздухът ухае тъй приятно.

— Няма нищо по-хубаво от пролетта в провинциална Вирджиния.

— Имам чувството, че тази вечер направихме важна крачка.

— Ако не друго, поне обсъдихме случая от всички ъгли. Това винаги помага.

Тя го изгледа подозрително.

— Както винаги казваш по-малко, отколкото знаеш.

Той се престори на засегнат от забележката; усмивката му обаче издаваше, че е доволен.

— Не признавам, че зная нещо. Но имам някои подозрения, които предпочетох да не споделям.

— Например, партньоре?

— Например, че прекарах чудесна вечер с две бутилки приказно вино и привлекателна млада жена, а разговаряхме само за убийства и престъпления.

— Бягаш от темата. А това, че спомена виното преди мен, е твърде показателно.

— Какво толкова, с тия бутилки се запознах далеч преди да срещна теб.

— Много благодаря, но продължаваш да бягаш от темата.

Джипът ги блъсна изотзад тъй силно, че ако не бяха с предпазни колани, щяха да изхвръкнат през предното стъкло.

— Какво става, по дяволите? — изкрещя Кинг и се озърна към страничното огледало. — Откъде се взе?

Още преди да довърши, последва нов удар. Кинг се вкопчи във волана, опитвайки се да удържи спортния лексус на пътя.

Мишел захвърли обувките и опря в пода босите си крака за опора. Извади пистолета от чантата, зареди патрон в цевта и със същото сръчно движение смъкна предпазителя.

— Виждаш ли шофьора? — попита Кинг.

— Нищо не виждам, проклетите фарове ми светят право в очите. Но трябва да е убиецът.

Кинг извади мобилния си телефон.

— Този път ще спипаме негодника.

— Внимавай, пак идва — извика Мишел.

При следващия удар тежкият джип едва не вдигна във въздуха задницата на лексуса. Мобилният телефон изхвръкна от ръката на Кинг, блъсна се в предното стъкло и отлетя назад. Чуха го как изтрака върху предния капак на джипа, после падна на пътя и се разби на парчета.

Кинг отново завъртя волана и успя да си възвърне управлението. Двете коли се разделиха. Джипът тежеше поне с един тон повече от техния автомобил. Лексусът обаче бе далеч по-маневрен от нападащото чудовище и криеше под капака си триста коня. Когато излязоха на права отсечка, Кинг натисна газта и колата се стрелна напред, изоставяйки врага далеч зад себе си.

Мишел разкопча предпазния колан.

— Какво правиш, по дяволите? — извика Кинг.

— Не можеш да му избягаш по тия криволичещи пътища, а аз не мога да стрелям, докато съм вързана. Само поддържай дистанция.

— Чакай малко. Обади се първо на 911.

— Не мога. Не си взех телефона. Нямаше как да го сложа в чантата заедно с пистолета.

Кинг я изгледа смаяно.

— Не носиш телефон, но си взела пистолет?

— Мисля, че правилно преценявам кое е най-важно — рязко отвърна тя. — Какво мога да направя с телефона? Да му звъня, докато се гътне ли?

Мишел се извъртя на седалката, подпря се и сложи лакът върху задната облегалка.

— Поддържай дистанция — повтори тя.

— А ти гледай да не те убие, по дяволите — отвърна Кинг.

Джипът се задаваше, набирайки мощ за нов сблъсък, но преди да ги докосне, Кинг рязко свърна в другото платно, после зави обратно и чакълът от банкета забарабани под лексуса, преди отново да изскочат на асфалта. Превключи на по-ниска предавка и сред свистене на гуми взе завоя с осемдесет километра в час. Изведнъж усети как десните колела се отделят от настилката. Той се хвърли да възстанови равновесието с всичките си деветдесет килограма, сграбчи дясното бедро на Мишел и я притисна към вратата.

— Не се правя на интересен. Просто ми трябва противотежест. Стой така за момент.

Той намали скоростта с още няколко километра и въздъхна от облекчение, когато гумите отново намериха твърда опора.

Пак изскочиха на права отсечка. Кинг знаеше, че тя е дълга около половин километър, после започваше поредица остри завои. Настъпи педала с такава сила, че кракът му сякаш бе готов всеки момент да пробие пода. Стрелката на скоростомера мигновено отскочи към трицифрените числа, а дърветата отстрани прелитаха тъй шеметно, че навярно би му призляло, ако имаше време да ги погледне.

Зад него шофьорът на джипа караше по правата отсечка със сто и шейсет километра в час. Кинг беше вдигнал до двеста и се мъчеше да изцеди от двигателя още мощ, но лексусът не бе способен на повече. В главата му се въртеше само една мисъл: Колко въздушни възглавници има тази проклета кола? Надяваше се да са поне десетина, защото острите завои стремглаво се приближаваха. Ако намалеше скоростта, чакаше ги смърт; задържеше ли я, пак щяха да загинат.

Мишел се взираше в наближаващите фарове, после насочи поглед към силуета на шофьора. Бавно пропълзя, опря лакът върху багажника на колата, стисна пистолета с две ръце и се прицели.

Навлязоха в първия завой, Кинг натисна спирачките и намали до сто, макар че знаците препоръчваха едва трийсет, но при изчисленията си пътните инженери явно не бяха взели предвид съществуването на тежки джипове, управлявани от побеснели убийци. Това позволи на преследвача да съкрати дистанцията.

— Наближава — предупреди Кинг. — Не мога да карам по-бързо, без да се преобърнем.

— Само недей да губиш контрол. Ако онзи не изостане, ще му прострелям предната гума.

Преследвачът вече беше на десет метра, после на пет. Навярно виждаше, че Мишел го държи на прицел, но въпреки всичко не се отказваше. После шофьорът форсира двигателя и джипът направи невероятен скок напред.

Кинг го бе забелязал и положи същите усилия да се откъсне. Лексусът се стрелна напред, следван от джипа. Кинг изви тяло и натисна педала с два крака, сякаш това можеше да им даде допълнителната мощ, от която тъй отчаяно се нуждаеха.

Но нямаше откъде да знае, че точно в този момент стадо елени ще тръгне да пресича шосето.

— Внимавай! — изкрещя Кинг.

Вихрено завъртя волана наляво, после надясно. Изскочиха от пътя и удариха мантинелата, а елените се пръснаха във всички посоки. Раздаде се оглушително скърцане и Кинг усети как болтовете на металната релса оставят дълбоки бразди по красивата му доскоро спортна кола. Отново изскочи на платното и се озърна. Шофьорът на джипа бе ударил спирачки, за да избегне елените, но оставаше на пътя и отново започваше да ги догонва.

Кинг нямаше време да увеличи скоростта, а и странният вой на двигателя го караше да се пита дали повредите от сблъсъка са били само външни. Ясно бе само едно — стрелката не мърдаше над сто и четирийсет.

— Дръж се — извика Мишел. — Ето го копелето.

Тя изстреля два куршума. В следващия миг предницата на джипа захапа лексуса, проби дупка в багажника, откъсна остатъците от задната броня и ги метна в гората. Ударът отхвърли Мишел назад. Когато видя краката й да прелитат край него, Кинг посегна със свободната си ръка и отчаяно я сграбчи за глезена. Изскочиха на нова права отсечка и той някак успя да изстиска още малко скорост, за да се отдалечи от джипа.

— Мамка му! — изкрещя Мишел.

— Ранена ли си?

— Не, стрелях два пъти, но изпуснах пистолета. По дяволите, имах си го от пет години.

— Забрави пистолета, онзи тип се опитва да ни убие.

— Е, ако още имах пистолет, можех да го убия, преди той да убие нас. Не знам дали съм улучила нещо. Той ни блъсна точно когато стрелях. — Изведнъж тя извика: — Чакай малко!

— Какво?

— Пистолетът ми. Заклещил се е на задния спойлер.

— В никакъв случай! Не си го и помисляй!

— Само ме дръж за крака. Мога да го достигна.

— По дяволите, Мишел, ще ми докараш сърдечен удар!

Кинг дотолкова се бе съсредоточил върху Мишел, че едва в последния момент забеляза как джипът отново набира скорост и ги догонва.

— Дръж се — изкрещя той и светкавично намали скоростта, сменяйки предавките в пълно нарушение на всички гаранционни изисквания.

Имаше чувството, че чува как двигателят жално вие: Престани! Очакваше всеки момент да види как трансмисията изхвръква на пътя. Натисна педала на спирачките до дъно и стрелката на скоростомера падна до трийсет километра, после колата се разтърси и спря с пушещи гуми, а силата на ускорението пробяга надолу по тялото му и излезе през пръстите на краката. Мишел отчаяно впиваше пръсти в задната облегалка, притискайки боси крака към седалката на шофьора.

Тялото на Кинг кипеше от толкова много противоречиви сигнали, че един сърдечен удар бе най-малкото, което можеше да очаква. Той рязко превключи на задна скорост, натисна газта, възпламени остатъците от двигателя и бясно се понесе назад.

Джипът спря толкова рязко, че гумите му сякаш пламнаха, или поне така изглеждаше от гъстите облаци пушек около тях. Шофьорът бързо зави на 180 градуса и връхлетя насреща им. Решетката на радиатора напомняше оголени зъби, готови да ги захапят. С всяко завъртане на колелата преднината им се топеше.

Мишел престана да лази към пистолета и погледна партньора си, който се озърташе през рамо, за да управлява.

— Не можеш да го изпревариш на задна, Шон.

— Благодаря, че ми каза. — Кокалчетата на пръстите му бяха посинели от усилието да стиска волана. — Дръж се както можеш. Щом преброя до пет, ще направя въртележка.

— Сигурно си се побъркал.

— Сигурно.

„Въртележка“ означаваше от бързо движение на заден ход да направи светкавичен обратен завой, вероятно на две колела, да превключи, да даде максимална мощ и да полети назад. Всичко това с една безупречна маневра, за предпочитане без да убие себе си и Мишел.

По челото на Кинг изби пот, докато се молеше да си възвърне цялото обучение на агент от тайните служби след толкова много години. Той се вкопчи във вратата със свободната си ръка, здраво опря левия крак в пода, прецени точния момент и с все сила завъртя волана докрай, после го пусна. Изпълнението бе съвършено. Той прескочи първите две предни скорости, даде газ и колата се стрелна напред.

След пет секунди обаче джипът отново ги гонеше и скъсяваше разстоянието.

Изпод капака на лексуса излиташе дим и всички прибори по таблото вещаеха мрачна участ. Скоростта спадна на сто километра в час, после на осемдесет. Играта свършваше.

— Шон, ето го, идва! — изкрещя Мишел.

— Нищо не мога да направя, по дяволите — отвърна той, изливайки във вика цялата си ярост и отчаяние.

Джипът с рев прелетя покрай тях, намали скоростта и нанесе страничен удар с цялата си тежест от два тона и половина. Кинг държеше волана с една ръка, а с другата стискаше глезена на Мишел, докато тя се мъчеше да достигне пистолета. Пръстите му се впиваха тъй дълбоко в кожата, че навярно я разраняваха до кръв. Непоносима болка прорязваше ръката и рамото му.

— Добре ли си? — извика той и изскърца със зъби, усещайки как тежестта й изпъва сухожилията му до скъсване.

— Вече да, взех пистолета.

— Много добре, защото онзи мръсник пак наближава. Дръж се!

Той се озърна и видя как черният джип завива към него. В същия момент глезенът на Мишел се извъртя между пръстите му.

— Какво пра…

Не успя да довърши. Джипът блъсна задницата на лексуса и стана онова, от което Кинг се боеше през цялото време. Колата приплъзна настрани, после се завъртя неудържимо.

— Дръж се! — изрева дрезгаво той през изгарящата болка на надигналата се в гърлото му жлъчка. Като агент от тайните служби Кинг бе преминал безмилостно обучение да овладява автомобили и в най-невъобразими условия. Стимулиран от „въртележката“ преди малко, той изцяло се отдаде във властта на инстинкта. Вместо да се бори с инерцията на колата, Кинг й се остави и завъртя волана по направление на въртенето, а не в обратна посока, потискайки естествения импулс да удари спирачки. Само едно го плашеше — колата да не се преобърне. Станеше ли това, Мишел беше мъртва, а той — в най-добрия случай инвалид за цял живот. Не знаеше колко пъти са се завъртели, но ниският спортен лексус се задържа на асфалта, макар че остави по него значителна част от гумите и осея платното с вътрешностите си.

Най-сетне колата спря, обърната в първоначалната посока; черният джип беше малко пред тях и бързо се отдалечаваше, очевидно с намерение да прекрати двубоя. Пистолетът на Мишел изтрещя и задните гуми на джипа се разпаднаха под куршумите. Машината кривна настрани, направи пълно завъртане и после се случи онова, което лексусът бе успял да избегне — преобърна се. След три премятания джипът спря върху смачкания си покрив вдясно от пътя далеч пред тях, оставил зад себе си диря от метал, стъкло и гума.

Кинг подкара натам с максималната скорост, която смогна да извлече от съсипаната кола, а Мишел хлътна на седалката до него.

— Шон.

— Какво?

— Можеш да ми пуснеш крака.

— Какво? А, вярно.

Той отпусна мъртвата си хватка.

— Знам, и аз се изплаших.

Тя лекичко стисна ръката му. Двамата се спогледаха и дълбоко въздъхнаха от облекчение.

— Адски добро шофиране, агент Кинг — каза тя с благодарност.

— И искрено се надявам да ми е за последно.

Спряха до смачкания джип и слязоха от колата. Приближиха се предпазливо; Мишел стискаше пистолета, готова за стрелба. Кинг с усилие успя да отвори заклещената лява врата.

Насреща им се люшна човешки силует.

Мишел понечи да стреля, но после пръстът й се отпусна върху спусъка.

Шофьорът висеше с главата надолу, задържан от предпазния колан. Тялото бе залитнало навън, когато Кинг отвори вратата.

Главата бе толкова кървава и обезобразена, че Кинг дори не си направи труда да провери за пулс.

— Кой е? — попита Мишел.

— Не мога да различа; тук е адски тъмно. Чакай малко. Той изтича и завъртя лексуса така, че лъчите на фаровете паднаха право върху мъртвеца.

Погледнаха тялото, огряно от ярката светлина.

Беше Роджър Кани.