Игра на часове

84

— И момченцето е сигурно, че е видяло баща си? — попита за трети път Кинг.

Бяха в полицейския участък и обсъждаха снощните събития в дома на семейство Робинсън.

— Така твърди — отвърна Уилямс. — Не виждам защо му е да ни лъже.

— Но то казва, че стояло на най-горното стъпало и гледало надолу към тъмното.

— Баща му отговорил. Знаел неговото име и името на брат му, знаел за бебето горе и дори как се казва плюшеното мече на Томи. Кой друг би могъл да е?

Кинг мълчаливо се облегна и почна да върти химикалката между пръстите си.

Уилямс продължи:

— В неговата къща открихме всички предмети, взети от първите пет жертви.

— Има ли отпечатъци по тях? — бързо попита Кинг.

— Нито един. Но това не ме изненадва. На местопрестъпленията също не намерихме отпечатъци.

— Много хитро от негова страна — да остави в дома си всички улики.

— Не, имахме адски късмет, че случайно се натъкнахме на тях. Моят помощник ги откри само защото капакът на едната от тръбите бил завинтен накриво. Забелязал го, докато оглеждал в мазето откъде може да се е вмъкнал убиецът.

— А какво казва Робинсън?

— Напуснал дома си към полунощ и вече бил на половината път за Вашингтон, когато получил обаждането.

— Никъде ли не е спирал?

— Никъде. Наистина е имал обаждане от мобилния телефон на жена си. Проверихме. Но би могъл и от къщата да регистрира обаждането.

— И все пак пристигна около час след като вие дойдохте на местопрестъплението — упорито възрази Кинг.

— Значи е обикалял в кръг, за да си осигури алиби. И всъщност не изглеждаше чак толкова изненадан, че жена му е мъртва. Взе децата и отиде при роднини.

— А мотивът му да убие толкова много хора?

— Той е сериен убиец, прикрит под маската на грижовен баща. Няма да бъде първият. Избирал е жертвите си и ги е унищожавал.

— А какво ще кажеш за връзката между Дийвър, Кани и Батъл?

— Съвпадение или просто грешка в разсъжденията.

— Имаш ли и теория защо е убил жена си? — не отстъпваше Кинг.

— Може би е почнала да го подозира — предположи Бейли. — Тъй като подозренията ставали твърде опасни, трябвало е да я премахне и да хвърли вината върху тайнствения сериен убиец. Той често пътува сам нощем — идеално за целите му. В момента проучваме къде е бил по времето на всяко убийство. Поел е сериозен риск, извършвайки престъплението в собствения си дом. Но може би е смятал, че няма избор. Ако детето не го беше видяло, изобщо нямаше да се досетим.

— Да, инстинктът ми подсказва, че е онзи, когото търсим — каза Уилямс.

— Не ви ли учудва, че детето е още живо въпреки срещата с него? — попита Кинг.

— Може би дори подобен звяр си има задръжки — отговори Бейли. — Или пък е смятал, че съненото дете ще забрави, а и да проговори, никой няма да му повярва. Ти си адвокат. Знаеш, че един защитник с лекота ще се справи в съда с толкова малко хлапе.

Обезсърчен, Кинг се облегна, а Бейли го изгледа внимателно.

— Твоята партньорка каза, че си тръгнал на самостоятелно разследване. Откри ли нещо?

Подигравката във въпроса бе тъй неприкрита, че на Кинг му се прииска да го стисне за гърлото. Мишел навярно се досети, защото сложи ръка на рамото му.

— Не се поддавай — прошепна тихичко тя.

— Сега ли е моментът да кажа „Майната ти, Мишел“? — промърмори в отговор Кинг.

Но вместо това стана и заяви:

— Е, щом сте го хванали, моите поздравления. — Той свали значката си на помощник-шериф. — Искаш ли си я, шефе?

— Не. Разследването не е приключено официално, докато нямаме самопризнание или неопровержими доказателства.

— Добре, защото в момента ми харесва да бъда помощник. Дори го намирам за много удобно.

И Кинг излезе.

— Кисело е гроздето — подхвърли Бейли.

Мишел веднага скочи да защити партньора си.

— Още не знаем със сигурност, че Робинсън е убиецът.

— Е, и дотам скоро ще стигнем — отвърна Бейли.

Мишел се обърна към вратата.

— О, Мишел — каза Бейли, — не пропускайте да ни държите в течение на всеки ваш нов напредък по следствието. Сигурен съм, че помощта ви ще бъде неоценима.

— Чип, по-умно нещо не си казвал, откакто се познаваме.

С тези думи Мишел тръгна да догони Кинг.

— Как ти се струва? — попита тя, след като го настигна.

— Нека ги оставим да държат Робинсън зад решетките. Вероятно там ще е в безопасност.

— Но не смяташ, че е бил той?

— Знам, че не е бил той.

— А знаеш ли кой е убиецът?

— Близо съм до истината. Ти успя ли да поговориш със семейство Батъл?

— Нямах възможност след тази нова трагедия. Още ли държиш да говоря с тях?

Кинг се замисли, потропвайки с пръсти по покрива на нейната кола.

— Не, тръгваме по главната линия. Времето ни привършва.

— Смяташ ли, че пак ще убие някого?

— Той накара полицията да смята, че убиецът лежи в затвора. Единственият начин да си осигури свобода на действие. Въпреки всичко обаче Робинсън трябва да има алиби поне за едно от убийствата. Но колкото по-дълго изчакваме, толкова повече намаляват шансовете да хванем истинския убиец.

— Ако той не планира нов удар, защо да държим Робинсън в затвора?

— Защото, ако излезе навън, сигурен съм, че скоро ще го намерят на някоя тъмна уличка с куршум в главата, а изстиналите му пръсти ще стискат листче с надпис „Аз бях“.

— Какво ще правим сега?

Кинг отвори вратата на автомобила.

— Време е да нанесем най-мощния си удар. И дано с Божията помощ постигнем нокаут.