Игра на часове

68

Шон Кинг тревожно се размърда в леглото. Шлепът се полюшна и от устните на спящия излетя тих стон. В мозъка му пламтеше пожар. Той обаче не се събуди. Не го измъчваше кошмар. Ставаше нещо по-страшно — тялото му губеше способността да поема кислород. Смъртта го обгръщаше бавно и неумолимо.

Фаровете прорязаха мрака. Мишел закова на място, изскочи от джипа и бързо се спусна по стъпалата към шлепа.

— Шон! — извика тя, удряйки по вратата на каютата. — Шон! — Озърна се. Колата му беше паркирана наблизо. Трябваше да е тук. — Шон!

Опита се да отвори. Беше заключено. Заобиколи от другата страна и надникна през един от страничните прозорци. Не видя нищо. Заудря по прозореца на спалнята.

— Шон!

Стори й се, че чува звук. Напрегна слух. Да, някой стенеше.

Тичешком се върна обратно и заблъска с рамо, но вратата не помръдна. Отстъпи, после се хвърли напред с мощен страничен ритник точно върху ключалката. Този път вратата изпращя и се разтвори. С пистолет в ръка Мишел нахълта вътре. Незабавно усети тежест в дробовете, която засили още повече паниката й. Отнякъде долиташе бучене и докато тичаше из мрака на шлепа, тя усети да я обгръщат хладни пипала. Препъна се на няколко пъти, докато най-сетне откри ключа на лампата и наоколо се разля светлина.

— Шон! Шон! — изкрещя тя.

Стигна до него, опита се да го събуди, но напразно. Издърпа го от леглото, повлече го през каютата и изскочи на чист въздух тъкмо когато собственото й дишане бе започнало да се затруднява. Кинг лежеше неподвижен на палубата. Лицето му бе придобило ужасяващ пурпурно-вишнев цвят. Отравяне с въглероден окис. Тя се наведе над него, отметна косата от лицето си и започна да прави дишане уста в уста.

— Дишай, Шон, дишай, по дяволите. Дишай!

Продължи да го обдишва, докато взе да й призлява. Но въпреки всичко не спираше.

— Дишай. Хайде, Шон, моля те, моля те! Дишай заради мен, Шон, дишай заради мен, скъпи, моля те. Шон, не ми причинявай това. Не смей да ми го причиняваш. Хайде, негоднико, дишай!

Мишел провери пулса му, после вдигна тениската и се вслуша в ударите на сърцето. Едва се долавяха. Тя отново напълни дробовете му с въздух, после пожертва няколко безценни секунди, за да позвъни на 911. След това продължи. Беше готова да започне сърдечен масаж, ако сърцето му спре. Но то още биеше, усещаше го. Ех, ако само проклетите му дробове почнеха да си вършат работата. Продължи да му отдава дъха си, докато й се стори, че самата тя ще припадне. Изглежда мъртъв. Отишъл си е. Провалих се.

— Моля те, Шон, моля те, недей. Не се предавай. Аз съм тук, тук съм, Шон. Хайде, можеш. Можеш. — Тя задъхано тласкаше въздуха в гърлото му с отчаяна бързина, опитвайки се да стигне до дъното на дробовете му, да ги разшири, да се добере до мозъка му и да изкрещи, че борбата не е свършила.

Можеш, Шон. Не ти е дошло времето, дявол да го вземе, не ти е дошло времето. Не ме изоставяй, Шон Кинг. Недей!

Тя ругаеше и пъхтеше. Задъхваше се, ругаеше и го насърчаваше с крясъци, опитвайки се да стигне до него там, където беше сега — в живота, в смъртта или между двете.

Остани с мен, Шон. Остани с мен. Още не ти е времето. Не е. Вярвай ми.

И най-сетне Мишел усети промяна. Гърдите на Кинг започнаха да се издигат и спадат по-силно и по-равномерно; пурпурният цвят на лицето му взе да избледнява. Тя изтича да вземе вода от каютата и напръска лицето му. Къде беше линейката? Вече трябваше да е тук. В състоянието му имаше подобрение, но можеше отново да се влоши всеки момент. А ако острият недостиг на кислород бе траял по-дълго, можеше ли да има мозъчни увреждания? Тя рязко прогони тази тревожна мисъл.

Когато изсипа последните капки вода върху лицето на Кинг и се изправи да донесе още, тя наведе очи и застина. Лазерната точка блестеше между гърдите й, точно над сърцето.

Мишел не се поколеба — най-вече защото й бе омръзнало да си играе на криеница с убиец, който вечно водеше с една крачка. Освен това бе бясна, че го изтърва предишния път, когато загина Джуниър. С шеметна бързина тя отскочи настрани, като в движение измъкна пистолета си и стреля. Изпразни целия пълнител, разпращайки куршумите на широка площ, за да улучи — поне така се надяваше — човека, който бе отнел живота на толкова много хора.

Претърколи се, после приклекна зад плътния парапет на шлепа, изхвърли използвания пълнител и зареди нов. С бързо дръпване вкара патрон в цевта и надникна над парапета. Тогава чу звука на тичащи нозе. Канеше се да побегне след убиеца, но в този момент Кинг изстена шумно. След миг тя се озова до него, забравила за престъпника. Кинг дишаше задавено и се мъчеше да седне. Малко по-късно той повърна. Мишел натопи парче плат във водата, избърса лицето му и го прегърна с всичка сила.

— Отпусни се, Шон, отпусни се, всичко е наред. Аз съм тук.

Опита се да удържи сълзите — този път сълзи от щастие. Накрая реши да ги остави да се стичат по бузите й. Искаше й се да закрещи от радост, докато притискаше Кинг към гърдите си.

— Какво стана? — простена той. — Какво стана, по дяволите?

— Стой спокойно. Линейката скоро ще дойде.

Докато Мишел държеше главата му в скута си, той бавно фокусира поглед към нея.

— Добре ли си?

Едва сега тя осъзна, че е ранена. Не заради болката, поне не отначало; просто видя кръвта, която се стичаше по ръката й. Опипа дупката от куршума в ръкава на блузата си. Само драскотина, помисли си тя. Куршумът не беше заседнал, поне така й се струваше. Тя откъсна долната част от ръкава и се превърза, за да спре кръвта.

— Мишел, ти добре ли си? — повтори Кинг по-тревожно, макар че беше затворил очи.

— Нищо ми няма — излъга тя.