Костите на Мерлин

I

Бе полунощ — мокра и студена, когато един приятел, залитащ, останал без дъх, дотича в опърпания ни лагер и задъхано ни съобщи ужасната новина, че Комор Прокълнатия и цялата му войска ни преследват. Името на човека, който с това ни спаси живота, ни бе неизвестно, но ние знаехме — предупреждаваше ни искрено.

Щом обърна поглед назад, продължавам да се възхищавам на проявената от нас смелост, защото ние, и седмината, които живеехме и пътувахме заедно, до един бяхме отхвърлени от обществото бедняци. Всички имахме някаква представа що за човек е Комор. Тя се основаваше само на слухове, макар и по-късно да се оказа ужасяващо точна — и веднага можехме да си представим какво наказание би отредил Прокълнатия за нещастни глупаци като нас, които го бяха направили за посмешище. Ала въпреки ужаса никой не изпадна в истерия, нито се отцепи от групата.

Дори и днес, спомня ли си онези дни, макар да е изминало забележително много време, и надявам се, съм се сдобил поне с малко мъдрост — дори и сега се учудвам, че повечето от нас нито се паникьосаха, нито се пръснаха като полудели при нашето бягство. Ако беше станало така, по-големите късметлии щяха поотделно да се изподавят в тресавищата и потоците или да паднат от някоя скала, а онези, които нямаха късмет, преследвачите щяха да сгащят. Съмнявам се, че някой от нас би оцелял по-дълго от ден-два. Може би нишката на някаква магия ни е принудила да останем заедно, но тогава тя е била твърде тънка, за да мога да я забележа. Ако е било така, въпросът кой е направил тази магия би могъл да бъде много заплетен.

Някои от нас сигурно биха вървели по-бързо пеша, отколкото със старата ни каруца, която трополеше подир двата немощни вола. Разтурихме лагера съвсем организирано, не искахме да зарязваме покъщнината си. Макар и тъй късно през нощта, охотно се повлякохме подире й. Младата жена на Бран, Джандрий, бе единствената, която се вози през целия път, наред с онзи, който се случеше да кара каруцата. Понякога и Мод се качваше, за да се грижи за нея.

Джандрий лежеше, увита в парцаливи одеяла, клатушкаше се и подскачаше винаги щом каруцата се натъкнеше на някоя буца, притискаше издутия си корем и почти в безсъзнание се молеше на всички богове, за чиито имена можеше да се сети. По това време бе изтекъл и деветият месец от бременността й и раждането всеки момент можеше да започне, затова нямаше избор в начина на пътуване. Бран, нейният съпруг, бе решен на всяка цена да бъде до жена си, щом дойде време за изпитанието. Всички ние, останалите, зависехме страшно от Бран. Без съмнение, голяма част от очебийната ни смелост би могла да се обясни с това, че всеки от нас изпитваше смъртен страх при мисълта, че може да бъде изоставен сам.

Както казах, ние бяхме бедни изгнаници — всеки по свой начин. Уникална поредица от случки бе довела всекиго при Бран. Бяхме заедно вече почти цяла зима и кръстосвахме земята повече или по-малко напосоки. Някои от нас — Пресуши шише, Мод, Ивалд — бяха видели и по-добри дни, също както и воловете. Джандрий и Вивиан бяха навършили пълнолетие — според представите на онова време — съвсем неотдавна, а Бран бе на ръба на средната възраст. Аз бях само десетгодишен и поначало не бях видял кой знае колко дни, добри или не.

Ние бяхме трупа актьори и през повечето време се сработвахме добре. Оттогава съм бил свидетел на много по-лоши представления от нашето, някои от тях — играни върху изящни, натруфени сцени. В някои отношения притежавахме истински талант. Сред нас имаше хора, които играеха ролите и на клоуни, и на жонгльори, на певци и свирачи на рог, на тъпанджии и танцьори, на разказвачи, гадатели и магьосници. Спирахме и пак тръгвахме, шляехме се насам-натам из провинцията и печелехме, колкото да ядем и да продължаваме по пътя. Бран ни казваше какво ще става по-нататък и какво ще трябва да правим ние — и не щеш ли, изведнъж, посред нощ, тъкмо в края на зимата, трябваше да раздигнем лагера край онова бедно село и сега всички до един се борехме да овладеем паниката и бягахме, за да отървем кожите си.

Времето поне бе само мокро и ветровито, можеше да бъде и къде-къде по-зле — свиреп и смъртен студ.

Единственото малко предимство, което си мислехме, че притежаваме пред преследвачите си — а, като имахме предвид всички истории за Комор, не се и съмнявахме, че преследване ще има — беше, че те сигурно не познават този край. Комор Прокълнатия и повечето от войниците му идваха от Бретан, отвъд морето, откъдето ги бе призовала — както и другите тирани и бъдещи завоеватели — вестта за смъртта на Артур. Комор вече сам се бе нарекъл крал и се надяваше да изкопчи и да задържи за себе си някое кралство.

Мисля, че през онази пролет Джандрий бе на двайсет години — с година повече или по-малко. Русокоса, както и повечето хора от трупата, с големи сини очи, които най-често я караха да изглежда леко уплашена, и щедри женствени форми. В нея имаше нещо, което излизаше извън рамките на обикновеното, и я правеше истински красива. Напевният й глас бе прекрасен. Мъча се да я погледна отново с очите на десетгодишен хлапак — спомням си, че тя беше много приятна за компания, когато не я мъчеха болки. Джандрий, разбира се, бе най-важната причина Бран така свирепо да настоява да не зарязваме каруцата и воловете. Инатеше се и настояваше да не изоставяме каруцата — тя би имала жизненоважно значение за нас, когато се отдалечим достатъчно от Комор, за да можем да си помислим отново да спрем и да изнесем представление.

Бран бе среден на ръст, с набито телосложение. Изглеждаше към трийсетинагодишен. И русата му коса, и брадата му бяха чупливи. Някога в миналото някой му бе строшил носа, но независимо от това лицето му можеше винаги да придобива точно онзи вид, който изисква моментът. Жонгльор, певец и разказвач, той бе видял как около него се събира малка групичка и без всякакво усилие и дори донякъде по неволя, бе станал неин водач. Общо взето, остроумните приказки бързо му идваха на езика — а понякога, както например, когато се майтапеше с воднистите очи и развалените зъби на Комор, прекалено бързо, и по този начин заплашваха собственото му добруване.

След него нека спомена слаботелесния, еднорък Ивалд. Ивалд бе дошъл — по кой точно път така и никога не разбрах — нейде от Северните земи, удряни от вълните и хапани от мразовития студ. Говореше езика ни със забележим акцент и твърдеше, че е загубил китката и дланта на лявата си ръка в родината си, при сблъсък с берсерк — подлудял воин, кланящ се на Вотан. Както и да се бе развила тази битка преди години — никога не научих докрай — Ивалд тогава едва не умрял, осакатял за цял живот, а семейството му било избито. Лицето и тялото на бившия воин бяха покрити с многобройни дълбоки белези, очите му бяха измито-сини, а косата му и проскубаната му брада — сиви като леда в края на зимата, макар и да бе само няколко години по-стар от Бран.

През дните и месеците преди среднощното предупреждение да ни накара да побегнем и да спасяваме кожите си Ивалд допринасяше за общата ни кауза най-вече със смешния си жонгльорски номер — представяше еднорък човек, който постоянно се изненадва, че не може да жонглира едновременно с повече от две чаши, топки или ножове — в най-добрия случай, и постоянно изпуска това или онова. Голяма част от нашата публика се забавляваше неимоверно. Ивалд освен това се разбираше с воловете и с другите животни. Бе обучил едно куче да участва в неговия номер — то броеше с лай и кимаше с глава. Когато кучето умря, той се опита да обучи единия от воловете на същото.

Нека Мод бъде четвъртата при изброяването на нашата компания. Тя живееше с Бран и Джандрий кажи-речи най-отдавна от всички. Набита, вече доста прошарена, почти без зъби, ала все още пълна с енергия, за всички нас тя беше нещо като майчица. Кърпеше дрехите и обувките ни, гадаеше ни и ни готвеше. При нужда бъркаше разни церове, а през онази нощ, когато бяхме принудени да побегнем, известно време пътува в колата при Джандрий в очакване всеки миг да се наложи да й бабува.

После идва Вивиан. Нека й присвоя номер пет — на десет години все още бях твърде малък, за да я оценя по достойнство. През онази пролет Вивиан навърши петнайсет. За онова време тя беше висока, косата й имаше интригуващ червеникаворус цвят, очите — зелени, тялото й — слабо, ала все пак извивките му бяха женствени. Вивиан танцуваше еротични танци — повече или по-малко еротични, в зависимост от публиката — и ни помагаше, когато се опитахме да включим и елемент на магия в представленията. Можеше да изпадне понякога в истински транс съвсем бързо. А друг път само се преструваше, или пък другите си мислеха, че се преструва. Лесно изпадаше в истерия. Мечтата на младия й живот беше да стане истинска магьосница и наистина притежаваше такъв талант, но се нуждаеше от добър учител. Вив беше най-новият член на трупата — беше се присъединила към нас някъде около месец след мен. Преди това — тя така твърдеше — била послушница в един от първите християнски манастири по тази земя. Това, предполагам, донякъде я сродяваше с майка ми, която също бе прекарала част от живота си в един метох, макар че не изглеждаше никак вероятно двете някога да са се срещали.

Нека номер шест да бъде Пресуши шише, едър бабанко с корем като гърне, който от време на време, когато се опитвахме да забавляваме публиката, представяше силови подвизи. Пресуши шише (бяха го кръстили така още в ранната му младост, така казваше той, поради неизменната му решимост да не оставя и капка течност на дъното на чаша или рог) беше едър и черен, със силно тяло, ала, спомня ли си онези дни, си мисля, че май не е бил чак пък ТОЛКОЗ силен. Много от номерата му съдържаха и измама — например заместваше желязната подкова с оловна или с ламаринена, а после се напрягаше, започваше да пъшка и огъваше метала с голи ръце. Почти цялото му тяло беше покрито с екзотични татуировки. Беше горе-долу на годините на Мод или малко по-възрастен, вече оплешивяваше, и малкото му останала коса беше вързана на опашчица отзад. Както и на Мод, и на него му липсваха доста зъби. Когато Пресуши шише оставяше брадата си да расте — а той обикновено правеше така — това му придаваше известен тежко авторитетен вид и понякога му помагаше да убеди лековерните, че е магьосник — какъвто със сигурност не беше. Твърдеше, че е прекарал част от младостта си в някакъв римски легион.

Не мога да продължа много убедително нататък този разказ, без да съм казал нещичко и за себе си. Отлагах го по причини, които нямат почти нищо общо със скромността. Ето защо се появявам под номер седем.

Бран и всички останали от трупата ме наричаха Амби, което може и да е галено от Амброуз или Амброзиус. С това галено име ме бе наричала майка ми и то, без съмнение, е било единственото име, което бих могъл да им кажа, когато ме подбраха край пътя, изтощен почти до смърт от глад. На ръст бях среден, и въпреки че гладът ме бе измъчил, бях доста снажен и мускулест за десетгодишно момче. При редките си срещи с огледалото съзирах сини очи и тъмна коса, която се чупеше на вълни. Момче без баща бях аз — или поне майка ми често ме наричаше така със съжаление в гласа. На десет години си спомнях починалата си майка съвсем смътно. Каквото и съчетание на съдба и случайност да бе довело до моето съществуване, то ме бе благословило с бързи ръце, бърза мисъл и с някои други дарби, но за тях по-късно. В същото време съдбата ме бе въоръжила и с много по-малко страх от света, отколкото би било добре да имам с моите шансове за оцеляване. Като благодарност за това, че са ме спасили на пътя, аз служех на Бран и неговата трупа, като всеки ден им вършех къщната работа, изпълнявах разни поръчки и помагах на жонгльора и на магьосниците — а веднъж-дваж, когато за представленията се бе събрала доста голяма тълпа, бях свършил добра работа и като джебчия — сам се бях научил. Тези изобретателни кражби не ми станаха навик, защото когато реших да споделя с другите спечеленото, Бран явно не остана особено доволен.

По времето, когато бягахме от Комор, собственият ми произход до голяма степен беше тайна за мен. Някъде в потайните кътчета на ума ми, мъгляво и неосъзнато, се спотайваше знанието, че някога, преди да съм започнал да помня, майка ми е била изгонена от християнски метох по някаква причина, която тя никога не ми каза. По-късно чух разни истории за това как вероятно е била посетена в манастира от тайнствен, красив любовник. Нямаше съмнение, че точно майка ми ми беше дала да нося онова разпятие — била го окачила на врата ми на кожена каишка още като съм бил бебе и по някаква причина си бях втълпил, че го има от баща ми. Разпятието беше или римско, или африканско (трудно можеше да се определи кое от двете), изрязано от някакъв рог и когато го е окачила на врата ми, вече е било излъскано от носене — това до известна степен предполагаше, че е много старо.

През месеците след като се присъединих към трупата на Бран, бяхме прекосили криволичейки земята надлъж и нашир в разстояние седемстотин мили. После дойде онази почти беззвездна нощ, когато по време на едно от представленията в някакво селце Бран започна да пуска подигравки за Комор — гавреше се с развалените зъби, с воднистите, сълзливи очи на този убиец и с измамното му малоумие. Мислехме си, че се намираме на безопасно разстояние от тиранина нашественик, ала за лош късмет някой от публиката според нашия ангел-хранител решил да се подмаже на Комор, като му разкаже за нашето прегрешение. Знаело се отпреди, че обиди, наглед много по-малки от нашата, са били достатъчни да предизвикат смъртния му гняв.

През онази нощ, нощта на първото ни бягство, нямаше нищо по-лесно от това да загубим пътя сред тъмата. Точно така и стана. Въпреки всичко продължавахме отчаяно да се влачим напред. Щом вървяхме, все имаше някакъв шанс да се отдалечим на безопасно разстояние от преследвачите, преди да се зазори. Внезапно и тъкмо на място блесна далечна светкавица и ни разкри конниците на Комор, тогава все още на километри от нас, които — за наш късмет — тъкмо завиваха по другия път. Но двата стари вола с потрошени копита и разнебитената ни каруца с криволичещите колела оставяха ясна диря и нямаше как да се надяваме ловците да продължат дълго по хванатия от тях грешен път.

Бе някъде след полунощ, когато пътят, който следвахме, неочаквано зави и хванахме посоката, която според нас не би ни отвела никъде. В тъмнината бяхме се изкачили на някаква скала над невидимо море — висока скала, ако съдим по шума на прибоя нейде долу под нас. Между Бран и Ивалд избухна кратък и безсмислен спор за това как така сме успели да се загубим.

Нито имахме намерение, нито очаквахме да се приближим толкова много до морето — но ето на, вече бяхме тук. Щом осъзнахме, че сме заседнали на някакъв полуостров, не по-дълъг от половин километър и изключително тесен, отчаянието ни вцепени. Случайна светкавица потвърди ужасния факт: наистина бяхме се хванали в съвършен капан — и отляво, и отдясно ни обгръщаше океанът, а зад нас бяха хората на Комор. Звездите се бяха скрили зад плътните облаци и намирането на вярната посока бе като игра на гатанки — и сигурно бяхме завили накриво още отдавна.

Виждаше се само пътят, по-точно тънката диря, която бяхме хванали, и според мен на никой от нас и през ум не му минаваше да предлага да се връщаме. Знаехме с кошмарна сигурност, че хората на Комор ни следват, че досега трябва да са намерили отново пътя и ще ни настигнат на зазоряване, когато отново ще могат да различат следите на двата ни вола и на каруцата.

Личи си колко сме били отчаяни, щом като мигом започнахме да се надяваме да намерим лодка. По вятъра и валящия на пресекулки дъжд — за лош късмет, твърде недостатъчен да размие следите — се познаваше, че щом стигнем океана, ще е бурен и опасен. И все пак по-добре беше да се удавим, отколкото да ни заловят. Историите за това какво прави Комор с онези, които го обиждаха, не се забравяха лесно.

Изтощени докрай, ние продължавахме да се влачим. Ала усилията ни не ни доведоха до никакъв бряг, пълен с лодки, а само до същия неравен скален ръб — и когато пореден завой ни отдалечаваше от него, почти веднага се натъквахме на ръба на друга скала, на не повече от един хвърлей от предишната. Полуостровът се стесняваше с грозна бързина, която предполагаше, че и краят му не е далеч.

И сега, когато се взряхме напред, нова светкавица ни разкри нещо, което приличаше на укрепен пост. Там се издигаха няколко сгради, прилепени една до друга. Зад тях бе и краят на полуострова, а пред тях един зид прекосяваше от край до край тясното езиче земя.

— Римски постройки — смотолеви Пресуши шише. Опитваше да го каже с нормален, прозаичен глас — като че ли беше просто случаен пътник, обсъждащ гледката. Бран възрази не много настоятелно, че изобщо нямали вид на римски — той и без това нямаше навик да спори.

И отново блесна светкавица, сякаш някакви закачливи богове удряха гигантски кремък о огниво. Този път гърмът избухна точно над нашия бряг. Бързият проблясък се изсипа над нас и ни разкри оголен пейзаж от скали и море — и на светлината успяхме да разгледаме по-добре поста и зида отпред. Там, където сушата бе широка едва десетина метра, точно преди полуостровът да се стесни съвсем, се бе простряла каменната бариера, висока около четири метра — много гладко и професионално иззидана, съвсем неподхождаща на суровия пейзаж. Пред стената имаше и плитка канавка — бяха разкъртили скалистата земя, а това добавяше към височината още близо метър.

Отново заигра светкавица и изгледът към зида започна рязко да се променя с резките смени на светлина и сянка между проблясъците. Всъщност промяната на гледката в очите ни си беше съвсем нормална и естествена — толкова нормална, колкото може да бъде една светкавица — и все пак тя отключи в моята памет старите предупреждения на майка ми да се пазя от вещерството и магията по света. От нея бях възприел идеята, че магията е нещо хитроумно, което може да те завладее и на което понякога не можеш да устоиш, ала за непредпазливите тя таи смъртна опасност.

И докато гледах стената в кратките проблясъци, ме прониза увереност — ирационална, ала остра и твърда, че тя е само външният белег на някаква жизненоважна граница, инак невидима.

Кой или какво ни чакаше — особено мен — зад тази граница, не можех да си представя. Но каквото и да е то, беше невъзможно да принадлежи изцяло на същия свят, в който бях изживял досегашния си кратък живот.