Костите на Мерлин

XVII

Дори и в разгара на опасността и вълнението усещах, че оцелелите колеги на покойния Рогач ме смятат за много опасен потенциален съперник в професията прорицател и магьосник. В това, разбира се, бяха абсолютно прави, което ги правеше още по-решителни в намерението им да доведат докрай първоначалния си план за жертвоприношение. Ала Вортигерн им забрани. Той настоя, че поне трябвало да ме доразпита, преди да ме убият, и че той ще бъде човекът, който ще реши окончателно съдбата ми.

Дамата с накитите отново се мярна пред погледа ми, после още веднъж. Пак стоеше там, сред зяпачите, загърната в пелерина и с нахлупена на лицето си качулка, невидима за всички, освен за мен — или поне никой, освен мен не я забелязваше. И отново от разстояние тя ми изпрати зловещата си блага усмивка. Помислих, че сигурно чака нова възможност да се доближи до мен.

С особеното си зрение виждах — без да разбирам много от онова, което виждам — група магьосници, притежаващи огромна сила и мощ, които нейде в далечното бъдеще се бяха съсредоточили върху Стоунхендж и използваха сили, които на мен ми изглеждаха също толкова вълшебни, колкото и всичко, което би могъл да стори старият Мерлин.

Сгърчих се от ужас при видението на разпръснати части от човешко тяло, отломки от кости и кръв, от жертвоприношенията в Стоунхендж, предстоящи в бъдещето.

Дръзко повторих пред краля твърдението си, че мога поне да му обясня какъв му е проблемът, ако не и да го реша. Работата беше там, че други хора, притежаващи сила и власт, които според мен бяха магьосници и не живееха на това място и в това време, се бореха с него, както и помежду си, за тази територия, ключовия камък на волтова дъга от могъщи сили.

Предупредих важно Вортигерн, че няма никакъв шанс да успее в опита си да преобрази Танца на великаните в негово лично светилище или храм.

Преди да смогне да ми отговори, вниманието на краля бе привлечено от пристигането на вестоносец. Вече на няколко пъти бяха съобщили на Вортигерн за някаква недружелюбно настроена войска, вероятно от саксонци, която се намира само на няколко мили оттук.

След кратък и напрегнат разговор Вортигерн освободи вестоносеца, обърна се отново към мен и настоя да обясня какво точно означава моето предупреждение.

Казах му, че виждам огромни сили в яростен сблъсък, които заплашват да го смажат помежду си. Символите, чрез които старият Мерлин ми показа тези сили, бяха червен и бял дракон — две сили, вкопчени в смъртна схватка, макар че всъщност те представляваха много повече от двама противници в бой.

Чувствах се по-силен, защото твърдо вярвах в истината на онова, което ми показваха виденията. Бях добил увереност и от скорошния си успех в навигацията. И затова се осмелих отново да се впусна в спор — този път на живот и смърт — тъкмо с онези друиди, които съветваха Вортигерн да ме утрепе.

На това място, където властваше силна магия, невидимата ръка, която ме крепеше — подкрепата, оказвана ми от Мерлин, никога не ме изоставяше. Истината, видяна и оповестена от най-великия магьосник в света, ме обзе и заговори чрез мен. Когато думите на Мерлин се отронваха от моите устни, тогава не бях дете. Онова, което ме ужасяваше, бе страхът, че аз вече не съм никой.

В речта си наблегнах най-много на предупреждението, че цялото това копаене, умишленото продължаване на Вортигерновия градеж със сигурност би предизвикало още по-силен и яростен изблик на гняв.

Когато на няколко пъти се напрегнах да разгледам по-ясно онова, което идваше при мен като видение от двайсети век, онова, което виждах, отново заемаше формата на бял и червен дракон. После го измести образът на подземен извор, който заплашваше да изригне и да повлече огромните камъни на Стоунхендж.

Илейн, борейки се да не издаде ни звук, се опитваше да овладее дишането си и се вслушваше напрегнато, сгърчена в нелепа поза, която й причиняваше болка — бе долепила дясното си ухо до вътрешната страна на вратата на шкафа с инструменти. Отново бе затворила вратата здраво, след като хвърли един-единствен поглед на последната вмъкнала се в сградата банда нашественици. Които и да бяха те, този единствен поглед бе достатъчен да попари надеждите й, че са полицаи.

Имаше все пак и едно добро нещо в това положение: стърженето на ноктите на огромната котка вече не се чуваше наоколо: нито пък раздразненото скимтене, извиращо от гърлото на животното.

Времето се влачеше едва-едва и нямаше начин да го измери. Много скоро Илейн стигна дотам, че й мина през ума, че ако стои затворена в този шкаф още шепа секунди, ще откачи. Пое дълбоко дъх и тихо, много бавно, отново отвори вратата.

В огромната сграда все още царуваха тъмнината и тишината. Но не, не беше точно така. Щом се вслуша внимателно, долови някакви звуци. Нещо ставаше, може би дори се биеха — но далече, някъде на горния етаж.

Миг по-късно Илейн се измъкна от шкафа и тичаше с възможно най-лека стъпка по сумрачния коридор към офиса на охраната. Само за секунди тя стигна вратата и задъхано, шепнешком, се замоли да не е заключена. Молбата й се сбъдна. Светлините в офиса на охраната, който беше без прозорци, се включиха автоматично веднага щом влезе в стаята. Или пък може би си светеха постоянно — не можеше да си спомни. Погледът й се стрелна към стенния часовник, без всъщност да осъзнава факта, че вече наближава полунощ.

След като се увери, че и двете врати към стаята са заключени отвътре — макар доверието й в ключалките да бе сериозно намаляло заради очевидното презрение на натрапниците към подобни приспособления — тя грабна един телефон и отново се опита да се свърже с външния свят с надеждата, че специалната линия може и да не е прекъсната. Бе огорчена, но не би могло да се каже изненадана, когато откри, че и този уред е станал толкова безполезен, колкото и останалите.

Тук, вътре в светая светих на охраната, всичко беше тихо. Можеше да се поуспокои от факта, че явно никой от враговете й не я преследваше чак толкоз активно. Но незабавно в ума й се прокрадна мрачното подозрение, че в момента от нападение я предпазва единствено това, че Моргана, нейните хора и техният зъбат звяр са твърде заети с неща, които смятат за по-важни.

Оттук, от офиса на охраната, се контролираха наблюдателните телевизионни монитори из цялата сграда. Тя натисна няколко копчета на едно табло и скоро можеше да надникне незабелязано в собствената си лаборатория.

Последните й страхове и подозрения се потвърдиха. Сега новите натрапници (със сигурност НЕ бяха полицаи; шантавите им дрехи, пък и самите им лица, помисли си Илейн, го изключваха) се разпореждаха из лабораторията, а хората на Моргана бяха изчезнали.

На екрана се виждаха трима мъже в съвременно, неописуемо улично облекло, но на коланите им бяха закачени кобури с тежки пистолети. Двама бяха седнали на столове пред клавиатурите и таблата, а третият седеше сам малко по-нататък, опрял гръб о стената. Човекът, седящ на стола по-близо до средата на екрана, беше единственият, който в момента се виждаше ясно. Изглеждаше на около трийсет, с поразително лице, с чупливи руса коса и брада, с блед, отнесен поглед.

По всяка вероятност нито един телефон в сградата не работеше и Илейн се обърна към една от компютърните системи в отчаян опит да се свърже с някого извън сградата.

Няколко минутните й усилия не донесоха никакъв успех.

Изтощена, изпълнена с може би илюзорното чувство за сигурност в тихия офис, тя почти задряма в удобното кресло в очакване на някакъв отговор.

После се стресна и се събуди — и съзря на екрана отговор, който точно сега й бе тъй ненужен:

Отчаянието й все повече нарастваше. Тя призна пред себе си, че много скоро ще дойде и онзи момент, когато ще й се прииска да разполага с истинско оръжие, което ще й бъде абсолютно необходимо, за да защити живота си.

Стана на крака и се заразхожда, за да се задържи будна. Разрови се из шкафчетата и чекмеджетата. В едно от долните чекмеджета на солидно началническо бюро откри сребрист автоматичен пистолет.

Докато нишките и обемите на пространството и времето тук се пренареждаха и постигаха ново равновесие, имаше и други мигове на насилие, разрушителна смърт, масова паника. Навсякъде около нас търчаха копачи, жреци, войници с копия. Голяма част от войската на Вортигерн май бе почти готова за бунт или за бягство.

Дамата с накитите упорито се опитваше да влезе в разговор с мен. Все още и представа си нямах как се казва, нито пък какви точно са връзките й с Артур и с Мерлин. Сега се опитваше да ми съобщи името си, както и че й било много любопитно какъв съм аз и каква точно е моята роля в това огромно магическо начинание.

От няколкото изопачени думи, които успях да разбера, добих впечатлението, че Дамата с накитите иска да ме отведе оттук и да ме заведе там, където собствената й мощ е най-силна.

Но точно тогава някаква незнайна сила, наложена от някой неин съперник, ни раздели.

Обхванат от ужас, се опитах да я загърбя и да побягна, но не можах да стигна доникъде, защото изведнъж отново ме връхлетяха видения. Пред мен пак изникна окървавеният камък на олтара — прясна червена влага се стичаше около старите, потъмнели петна. Острият кремъчен нож.

Бях принуден от своите неконтролируеми в по-голямата си част сили да погледна отвъд криволичещата стена на времето в бъдещето и да видя каква смърт е приготвила съдбата на Вортигерн. Единствено времето на тази смърт бе скрито от мен. Видях го как изгаря жив в една дървена кула — много прилична на онези, които работниците му се бореха да построят дори сега, в този момент, като част от защитата на огромната му ограда от колци.

Когато припадъкът свърши и разказах на краля последните си видения, той ме изгледа с кръвнишки поглед сред убийствена тишина.

И тогава властта, която имаше Мерлин над мен, ме накара да кажа:

— Онова, което виждам, не е несъмнен факт, Ваше Величество. То може да се сбъдне, а може и да не се сбъдне… ала мисля, че точно това няма да ви се размине.

Едва много по-късно разбрах, че пророчеството ми се е сбъднало. Злочестата съдба връхлетяла краля още преди да залезе слънцето през онзи същия ден, когато бях пристигнал в Стоунхендж и му бях предсказал смърт. Точно както го бях предвидил, враговете на Вортигерн го победили. Саксонците го нападнали, част от собствената му войска се разбунтувала и неговите мечти за слава били съкрушени и потъпкани в прахта.

Но макар и тези събития да следваха толкова бързо реда си, беше твърде късно Вивиан, Хакон и аз да извлечем някаква полза от тях. Щом Вортигерн чу зловещото ми предсказание, стана още по-склонен да приеме кроежите за още човешки жертвоприношения, които му пробутваха неговите съветници. Отново повлякоха Хакон, Вивиан и мен далеч от сградата и отново ни хвърлиха в каменна килия, докато дойде времето да бъдем принесени и ние в жертва.

Вортигерн се бе поддал — инстинктивното му желание да ме изслуша и да се вслуша в предупрежденията ми бе надвито от гневните настоявания на неговите друиди. Бяха смъкнали от двамата ми другари всичко, което им се бе сторило що-годе ценно — Хакон бе загубил две гривни, а Вивиан — части от облеклото си. Но по мен нямаше нищо, което наглед да си струва да се открадне, и аз продължавах да се увивам със старото наметало на Мерлин.

Вивиан се сгуши в един ъгъл и със сериозен израз започна да се моли на своя християнски бог — този път изключи всякакви други богове от молитвите си. Когато ме прегърна от страх и от съчувствие, аз я отхвърлих нервно и продължих да седя на пода със затворени очи — съсредоточавах се напрегнато върху безмълвните наставления, които ми се даваха чрез наметалото във вид на серия от образи.

Бе започнал да вали тих дъждец. От покрива на нашия мрачен затвор капеше, но доста обемничките ни тела не биха могли да преминат през дупките, през които се процеждаше водата — здравите, чепати греди отгоре ни преграждаха пътя също толкова надеждно, колкото и каменните стени, заобикалящи ни от всички страни.

Вивиан тихо ридаеше, но Хакон бе решен на всяка цена да се бори за живота си. Двамата с момичето му помогнахме да си развърже ръцете. Като истински викинг той смяташе, че е жизненоважно да умре в битка, а не като безучастна жертва.

Воинът започна опити да копае тунел, отначало използвайки само собствените си ръце, после — парчета варовик, които изчопли с пръсти от коравия под. Поддадох се на внезапен импулс — оставих се да ме водят образите, идващи от наметалото — грабнах едно парче варовик и започнах да очертавам лодка, много прилична на онази, с която доплавахме дотук по Ейвън, онази, с която бяхме отплували от скалата на Мерлин. Но тази речна лодка, която бях заставен да нарисувам, имаше и малка мачта, и затова й бе нужно платно.

За да съзра по-ясно образа, погледнах в огледалцето, което криех в джоба си и там се мярна лицето на Мерлин, което ми вдъхна спокойствие и увереност, след което върху стъклото изникна и нужният ми план.

Послушно следвайки видението, разстлах наметалото на пода, далеч от мястото, където копаеше Хакон, и протегнах ръка към всеки от другарите си. Когато и те несигурни протегнаха ръце и хванаха моите, аз дръпнах и двамата към себе си и се сгърчих — тъй че и тримата се сгушихме върху наметалото на Мерлин. Изобщо не знаех какво ще се случи, но усещах, че ни предстои колосално преобразувание, все едно се готвеше да връхлети яростен ураган.

Когато чухме, че някой доближава вратата на килията, Хакон пусна ръката ми и бързо се намести в един от ъглите, увесил глава, сякаш признал своето поражение, скрил ръце зад гърба си, все едно че още са вързани.

Веднага щом стражът влезе, викингът скочи и грабна една кама от ножницата, висяща на колана му — колко небрежен беше този човек!

Сега Хакон се бореше със стражите, а аз довършвах очертанията на лодката.

Като че ли да се подиграе с усилията ми, наистина повя лек ветрец, мокър бриз се вмъкна в килията — отначало с шумолене, после с вой, през пантите на вратата, през пукнатините в стените… ала… всъщност къде изчезнаха стените? Нито бяха там, където трябваше да бъдат, нито пък бяха толкова солидни, колкото преди.

Надигащият се бриз повдигна разръфания край на Мерлиновото наметало и прати малки вълнички под тъканта. Дори усещах вълните под мен, макар и да беше само полъх. И тогава изведнъж той рязко се превърна в истински, силен вятър.

Наметалото се изплъзна изпод нас, подскочи и се превърна в платно, прикрепено към една внезапно станала толкова истинска и толкова твърда мачта. По неведом начин утъпканата пръст на пода в килията се бе превърнала в дъски.

Двойката стражи, които миг по-рано стояха пред вратата и се присмиваха на Хакон заради малкото му ножче, очаквайки с нетърпение да се сбият с него, за да си направят веселото, бяха престанали да се смеят и бяха изчезнали. Не зная какво точно са видели и почувствували, докато са гледали, нито пък какво са докладвали на господарите си, но във внезапния писък на Мерлиновия вятър смехът им изведнъж бе преминал в тревожен вик.

Гънките на онова, което преди бе опърпано наметало, а сега се бе разраснало до размерите и плътността на платно за малка лодка, плющяха във вятъра, идващ отникъде, удряха и разгонваха хората, които ни препречваха пътя.

Махайте се от пътя ни! Вълните подхвърляха и подмятаха нашата малка ладия.

Каменните стени на килията започнаха да се отдръпват — отначало бавно, после все по-бързо. Таванът вече се бе издигнал толкова далеч нагоре, че не го виждахме. Отнейде се просмука много по-плътен от досегашния мрак и изпълни пространството.

И двамата ми другари си мърмореха и се чудеха. Продължих да стискам ръцете и на двамата, и така ги поведох с мен.

Безкрайно, сякаш цяла епоха, ние плувахме заедно — Вивиан, Хакон и аз. Вълните ни клатеха и люлееха в нашата надеждна лодка наметало, която се бе превърнала по невероятен начин в истински, солиден плавателен съд. Дървените страни на вълшебната ладия се оказаха боядисани в червено, но иначе тя беше толкова обикновена, колкото всяка рибарска лодка, и изглеждаше също толкова безлично. Със сигурност бяхме излезли на открито и плувахме по истински поток, макар и онова, което ни заобикаляше, в по-голямата си част да бе скрито от нощния мрак. По някое време двамата ми спътници пуснаха ръцете ми и когато лодката залиташе, и уж заплашваше да се прекатури, те се вкопчваха в пейките, мачтата и румпела, изникнали кой знае откъде. Плавахме гладко, без опасност да се преобърнем или да потънем, но Хакон и Вивиан се взираха в мен с напрегнато мълчание, и разбрах, че и двамата се страхуват до смърт.

Светът изглеждаше като измит, изтощен, сякаш току-що бе преминала силна гръмотевична буря. В момента не усещах никъде дори и намек за магия.

Измина по-малко от час и нашата лодка полека спря край един разкалян бряг, на ръба на солено тресавище. Веднага се измъкнах и се огледах. По-голямата част от хоризонта бе скрита от облаци и сумрак, не знаехме със сигурност дали бе залез или ранна утрин, дърветата хвърляха висока плътна сянка навътре към брега. В този момент виденията ме бяха напуснали. И все пак знаех, че известно време трябва да продължа по пътя заедно с Хакон и Вивиан, поне достатъчно дълго, за да бъда сигурен, че ще стигнат някое място, където ще бъдат в относителна безопасност. Щеше да ми се каже какво иска Мерлин от мен по-нататък, когато му дойдеше времето.

Бях оцелял след срещата си с Вортигерн благодарение на сила, до която не би трябвало да имам достъп, и която със сигурност не би могла да принадлежи на десетгодишно дете — и все пак тя бе станала моя.

Тази спасителна сила идваше от стареца под скалата и бе сигурно, че между Мерлин и мен съществува някаква силна връзка.

По какъвто и странен канал да идваше тази сила при мен, бях вече разбрал, че съм започнал да ставам велик магьосник. Не че бих могъл да извърша големите подвизи в нашето бягство без помощта, с която бях дарен чрез наметалото на стареца, но познанието на огромната и безмилостна сила, предвкусването на още по-големи изпитания, през които трябваше да мина, на още по-сложни задачи, които трябваше да изпълня, бе смътно и не ми носеше покой. Защото тази почти божествена сила беше моя и все пак не беше, и аз не знаех от коя орис да се страхувам повече — от това да изгубя силата или от това тя да ме погълне.

Най-накрая усетих, че времето отново потича безопасно, по неизменния си ход, удобно и надеждно, и си отдъхнах, веднага щом се върнах временно отново в положението, в което трябва да слушам Хакон и Вивиан. Наметалото в момента ми внушаваше картина, която според мен изобщо не можеше да ми помогне. Показваше ми как подавам вълшебната дреха на Вивиан, после й обръщам гръб и навлизам в гората.

Когато настойчиво се опитах да извлека повече информация от дара, даден ми от Мерлин, дрехата започна да ми внушава нещо по-лошо и от нищо — само плашещи, ужасни образи. С вик смачках безполезния парцал и го отметнах от себе си — право зад борда на лодката.

Вивиан нададе негодуващ вик. Тя бързо се протегна за наметалото и успя да го улови. После припряно сграби старото платно, изцеди го от водата и се опита да го приглади.

Всички видения — дори и тези в огледалцето на Вивиан — ми бяха отнети, поне засега. Всичко, което знаех, с увереност, която не можех да си обясня, беше, че ще бъда разделен от другарите си, и то за дълго.

Не чувахме никой да ни преследва. По водата, земята и небето, които отново можехме да виждаме, нямаше никакви следи от ужасната бъркотия и лудост, обхванали лагера на Вортигерн по времето, когато ние бяхме отвлечени на безопасно място. Придвижихме се бавно, после построихме лагер — огън обаче не запалихме — точно на брега и си починахме.

Там, в нощната тъма, времето (но каква продължителност на време би понесъл разумът?) течеше край нас съвсем естествено — но аз ревях със сълзи и ме беше страх, а Вивиан ме прегръщаше и ме люлееше сякаш успокояваше бебе.