Костите на Мерлин

XII

Същата вечер Бран и Хакон седяха на четириъгълната маса в голямата зала и сърбаха силно червено вино от сребърни чаши. Бяха доближили глави, но не се стараеха особено да бъдат потайни. Дочувах как договарят сделка, в която се споменаваха всички сребърни и златни прибори. Ако войската на Комор успее да превземе къщата, очевидно тези във висша степен преносими съкровища щяха да се паднат на нападателите, а не на бандата на Хакон, която сега получаваше истински залог за защитата. Веднага щом сделката бе скрепена с ръкостискане, неколцина от хората на Хакон захванаха да събират нещата във вързопи, които направиха от завеси и одеяла. Ние, хората на Бран, гледахме без дори и следа на нервност, което трябва да е впечатлило воините, докато чиниите и бокалите, и чисти, и мръсни наред, изчезваха от масата и шкафовете в грубо завързаните бохчи. Бран пущаше шеги и разказваше истории, на които воините се смееха — всички, освен Гуторм, който бе застанал по-назад и нетърпеливо недоволстваше — не от търговската сделка, а от възцарилото се лекомислие.

НЕ СЕ БЕЗПОКОЙТЕ — това, предполагам, им внушавахме, докато ги зяпахме. — НЕ СЕ БЕЗПОКОЙТЕ КАК СЕ ОТНАСЯМЕ НИЕ КЪМ ТОВА. ЗАПОВЯДАЙТЕ, ВЗЕМЕТЕ СЪКРОВИЩАТА НИ. НИЕ, КОИТО ИМАМЕ ПРИВИЛЕГИЯТА ДА СЛУЖИМ НА ТОЛКОЗ ВАЖЕН, НЕПОГРЕШИМ ОРАКУЛ, ЩЕ МОЖЕМ ДА ВЪЗСТАНОВИМ БОГАТСТВАТА СИ, КОГАТО СИ ЩЕМ.

Хакон накара трима-четирима от своите хора да отнесат стегнато завързаните бохчи надълбоко долу в пещерата, и да ги скрият за по-сигурно там, сред лабиринта от скали.

През това време придружаващият ги друид влезе в голямата зала и се заприказва нервно с Бран и Хакон. До очите и ушите ми стигаше достатъчно, за да разбера, че точно аз съм предмет на спора. Когато Бран забеляза, че подслушвам, ме извика, за да присъствам на обсъждането на своята съдба.

Рогатия, както го бяхме кръстили помежду си с Вивиан, даваше всички признаци на голяма загриженост за моя живот и здраве. Бе решен, каквото ще да става, да ме отведе здрав и прав при Вортигерн.

Когато Гуторм се отдалечи нанякъде за малко, поговорихме с Бран насаме.

— Ти как мислиш, Амби? Този разправя, че някакъв крал много се интересувал от тебе, макар и никога да не те е виждал.

— Крал ли? Не е Комор, надявам се.

— Не, според мен не е — поклати глава Бран. — Всичко сочи, че става въпрос за някой друг.

— И този крал иска да отида при него?

— Така разправя Гуторм.

— И защо?

— Нямам представа, Амби. Мога да се опитам да налучкам, но всъщност не знам.

— Тогава и аз не знам какво да мисля, Бран.

Водачът ми, който и без това си имаше достатъчно грижи на главата, се почеса.

— Пък и като каже тоя друид: крал Вортигерн. Е, ами и затова не знам какво да мисля.

— Защо?

— Наистина е имало такъв крал. Само дето е умрял години преди да се роди, който и да било от нас двамата.

Вивиан излезе с обяснението, че Вортигерн ме търси за нещо като съветник-магьосник, и поради това одобряваше да тръгна с друида. Но целият този разговор ми изглеждаше недействителен.

Бран би се съгласил да ме даде, както и всеки друг, на викингите (или дори на Комор) стига според него това да спаси жена му и собственото му дете. Също много би му се искало да се махне оттук заедно с жена си и детето, стига това да се окаже възможно, като спаси тях и остави нас, останалите, на произвола на съдбата.

Сега, като си спомням, не мога да го обвиня.

Хакон изкомандва нещо на воините си и те започнаха да пробват наред ту една, ту друга бойна униформа — в оръжейната на приземния етаж имаше какви ли не, и да се изреждат на пост върху стената. Надявахме се така да създадем впечатлението, че разполагаме с повече войници, отколкото в действителност.

И отново Комор се появи пред портата — този път разговорът се проведе на светлината на факли. Излезе, че Прокълнатия предпочитал много повече да бъде поканен вътре с неколцина души, за да се посъветва с оракула, отколкото да търпи загуби в пряко нападение. От гледна точка на Комор, като се замисли човек, положението беше такова, че нямаше никаква файда да напада без нужда близо четириметрова стена. Особено като се има предвид, че нападателите нямаха ясна представа какъв е истинският брой на защитниците.

Пресуши шише поклати глава и измърмори встрани:

— Той веднъж да влезе тука и да види какво е положението, после вече може да тръгне да прави каквото си иска — да тръгне в атака, кеф му с викове, кеф му със свирки.

Бран предложи да пуснем мнимия крал зад портата, но с не повече от двама-трима войника. Но на Комор не му се щеше да се съгласява на толкова малко телохранители сред незнаен брой викингски воини и странни магьосници, и настоя да го придружават цяла дузина от неговите войници.

Оракулът, разбира се, намери един толкова голям брой натрапници за неприемлив.

Хакон и Бран спореха за тактиката и викингският вожд се кълнеше, че нито той, нито хората му нямало да мръднат и пръста си да ни помагат, ако излезем такива глупаци и пуснем Комор Прокълнатия дори и само с неколцина телохранители зад портата, та със собствените си очи да види колко малко на брой са нашите защитници.

Часовете се влачеха ли влачеха и царящото общо убеждение сред нас беше, че шансовете да бъдем нападнати бързо се увеличават. Бран и Хакон, сключили договора за ценностите, узакониха съюза с ръкостискане. Дори и със северните воини на наша страна, шансовете сигурно бяха нещо като десет към едно в полза на нападателя. Бран се надяваше, че Хаконовите въодушевени пирати, мъже, които жизнерадостно приемаха битките и смъртта като свое житейско призвание, могат да отблъснат поне първата атака и да предизвикат достатъчно вреда, че да накарат врага да се позамисли и да ни обърне гръб.

Ивалд периодично се връщаше при нас, но винаги съвсем за кратко. Продължи да прекарва повечето време в порутения параклис, където символите на поне две различни религии (както и все по-нарастващия брой опразнени чаши и мехове) тихомълком се бореха за вниманието и благосклонността му. Не виждах нищо магическо в тези символи сами по себе си.

Бран и Хакон — на последния Ивалд му ставаше все по-любопитен — отидоха да си поговорят с него. Хакон предположи, че едноръкият, явно изпаднал в душевна криза, трябва да се помоли за помощ на самия Тор.

— О, не ме разбирай погрешно, нищо му няма на Вотан — тъкмо най-подходящият е за крале, магьосници и берсерки. — Хакон стрелна Бран с очи. — Пък и на тоя Исус, дето бил умрял на кръста, сигурно също нищо му няма, доколкото знам — ако нямате нищо против да помагате на врага си, тактика, която разбрах, че бил препоръчвал. Но винаги съм казвал — за обикновените хора като мене и тебе, такива, дето само се опитват да я избутат някак, без да се правят на герои, по-добър от Тор няма. Поне сред северните богове.

Ивалд само изгледа сънародника си, без нищо да каже.

Хакон хич не щеше да се примири с това.

— В битка чукът на Тор е поне равен на всяко друго оръжие, и божие, и човешко. Нали така?

— Ти виждал ли си го? — изведнъж настоя Ивалд.

Хакон примига.

— Кое?

— Чукът на Тор. Някога да си го виждал, да си го чувал, да си го усещал?

Хакон погледна Бран, който за пръв път нищо не можа да отговори. И Ивалд — или Трейн — с крива усмивка отпрати Тор.

Двамата, отишли при него за съвет, се спогледаха тревожно — не отиваше на добре.

Сега май Ивалд вече просто чакаше покорно.

Най-накрая Бран попита:

— Ивалд, ако се стигне до бой, ще вземеш ли някакво оръжие и ще се качиш ли при нас на стената? Всеки ще ни бъде необходим.

Ивалд присви очи.

— „Ако“ ли казваш?

— О, добре де — когато. Прав си, май битката няма как да ни се размине. Надявам се, че ако успеем веднъж да ги отблъснем, пак ще поискат да преговарят.

За деветдесет и девет от сто викинги подобен въпрос би бил обида, тъй като това би означавало, че иска да се отърве от битката просто защото си нямал една ръка — или още по-зле, защото още щом си помисли за битка, и почва да му се гади. Но Ивалд не изглеждаше обиден.

— Ох, добре де, от мен да мине, ще се бия — гласът на едноръкия бе изненадващо спокоен. Но в него звучеше точно онова спокойствие, което идва, щом изчезне всякаква надежда.

Мислехме си, че ние и викингите сме успели да заблудим добре врага за своята малобройност — до онзи момент, когато битката наистина започна.

Ивалд, достатъчно трезвен, че да застане на пост върху стената, когато му дойде редът, още веднъж размени поглед със стария си враг или познат, сега войник от войската на Комор. Късметът отреди и аз да бъда по същото време там.

Никой от двамата не изглеждаше изненадан да види другия. И двамата разбираха, че съдбата за пореден път ги е събрала.

— Познаваш ли го, Ивалд? — попитах аз — доста глупав въпрос, след като безмълвният сблъсък отмина.

Ивалд ми отвърна, без да ме погледне.

— Да. Познавам го. Беше един от онези, които се биеха срещу мен, там, на север.

— Той берсерк ли е? — подтикна ме нещо да попитам.

Ивалд мълча толкова дълго, че реших, че няма да ми отговори. Най-накрая каза:

— Не… той не е.

Чувствах се все по-уморен и все повече ми се спеше, но относителното усамотение и меките легла на горния етаж ме изнервяха — магията, промъкваща се от странната библиотека на Мерлин също никак не предразполагаше към здрава дрямка. А освен това друидът така ме гледаше, че направо подозирах, че иска да ме вкара в някое от въпросните легла. Това подозрение излезе неоправдано, както се оказа по-нататък, но докато просех, преди да тръгна с Бран, и такива неща ми се бяха случвали. Точно затова заспах в един повече или по-малко открит ъгъл на голямата зала.

Призори, в сивия полумрак, рязко се събудих. Силен звук отвън прогони натрапчивия ми сън — старецът отново ми крещеше. Скочих и съзрях лице, изкривено и неузнаваемо — лице на мъж, току-що втурнал се през вратата, за да вдигне тревога. Цял миг ми потрябва, докато осъзная, че това е Ивалд — или Трейн.

Едноръкият стискаше брадва — кокалчетата на ръката му бяха побелели, а на гръб бе метнал още две-три копия. На китката си бе преметнал и примка, на която висеше щит, и бе дошъл при мен — всички мъже до един бяха заети — за да му помогна да го върже здраво за чуканчето. Това той ми обясни изцяло с ръкомахания. Бе ужасяващо — сякаш изведнъж бе загубил дар слово, само пъшкаше и сумтеше. Но някакси и без да ми се казва с думи, разбрах, че Вотан го е обзел отново.

Вън, зад прозорците, се чуваше дрънкането на оръжие, а денят се бореше да се роди. Пръстите ми непохватно си играеха с непознатия ми ремък и закопчалка. Но преди да успея да се справя с трудната задача, той вдигна глава сякаш се вслушваше в нещо — после изрева някакви думи, които не разбрах, дръпна се и изтърча навън.

Мигом го последвах — не можах да устоя.

Ивалд — или Трейн — се стрелна през двора към стената. Видях го как захапва собственото си чуканче, докато от покритата с белези плът отново бликна кръв. От устата му се разнасяше почти без прекъсване нечовешки звук като че ли ревеше и стенеше животно.

Войниците на Комор, които водеха конете на паша в гората сред полуострова, на около четвърт миля от къщата, очевидно тайно бяха сковавали там и стълби. Когато атаката започна, войските изнесоха от скривалищата към половин дузина грубо сковани стълби и ги понесоха, после ги подпряха на стената на големи разстояния една от друга.

Двамина от хората на Хакон бяха нащрек на постовете си върху стената, и веднага вдигнаха тревога, преди която и да било стълба да бъде поставена на мястото й. И все пак някои от враговете бяха успели да скочат от конете и да се покатерят върху зида на две-три места, преди воините на Хакон, спящи на двора, да успеят да се изкачат и да ги пресрещнат. Лесно е да се види сега, погледнато от толкова голямо разстояние във времето, че защитата на крепост не беше точно от битките, с които викингите бяха свикнали.

Стрелнах се през входната врата и взех да кръстосвам бегом двора — исках да гледам как се бият. Бран и Пресуши шише бяха горе на стената и размахваха оръжия. Но друидът ме настигна, сграбчи ме и ме замъкна обратно в къщата. Намерението му бе да ме скрие на безопасно място и после да ме изведе извън къщата през задния вход, през кухнята, към горния вход на пещерата. Аз обаче се изтръгнах от хватката му и хукнах към двора.

Мод ме настигна там и заедно с друида успяха да ме вмъкнат на едно относително безопасно място, този път зад единия преден ъгъл на къщата. Тук все пак бях достатъчно близо до битката и виждах доста голяма част от нея. Когато край ъгъла прелетеше с дрънчене някое копие или друго оръжие, ние, тримата зрители, дръпвахме глави назад. От време на време оръжия се блъскаха в стени, в покрив и земята, безспир като бойно приветствие. В бистрия въздух се носеше постоянен рев — повече от сто гърла крещяха едновременно. И преди бях виждал боеве по улиците и по кръчмите, но никога, никога не бях виждал нещо подобно!

Май мина доста време, преди да успея да отлепя очи от Ивалд. Видях го как грабна един вражи щит в зъби, изтръгна го и го метна настрани. Още в самото начало на битката бе метнал брадвата си и бе съборил един от враговете от зида, после със смайваща скорост се втурна по крепостния вал и закла друг — и той умря, истина ви казвам, още преди тялото на първия да се тръшне върху земята. После започнах да виждам с просто око, не във видения, а в осезаемия свят от плът и кръв, неща още по-трудни за вярване. Едноръкият Трейн — Ивалд сграбчи върха на най-близката стълба; видях как дръпна стълбата, по която се изкачваше вражи воин, и я вдигна над земята. Разтърси я, както пес разтърсва плъх, тъй че тялото на нападателя се откъсна от щита и оръжията и отхвръкна надолу. После Ивалд строши стълбата на парчета само с един удар о зида. Стисна в ръка най-голямото парче, як прът, дълъг близо три метра и го използва първо като млатило, после като сопа, а след това и като пика — ръгаше и блъскаше нападателите, увиснали на следващата стълба, после и на по-следващата. Онези, чиито брони не се бяха разцепили, се превърнаха в каша вътре в тях. Мечовете и копията на врага се забиваха в дебелите дървета и се изтръгваха от ръцете на притежателите им.

Той уби или осакати поне дузина противници в ръкопашен бой.

Списъкът на жертвите на Трейн — Ивалд включваше и стария му враг от север, приел срещата им като предопределена от съдбата. Тогава се съмнявах съвсем малко, а сега изобщо не се съмнявам, че врагът би постигнал целта си още с първия упорит набег или най-много с втория, ако не беше Ивалд.

Когато тоягата му се разцепи на парчета на четвъртия или петия удар, той сграбчи друго оръжие — сега наоколо се търкаляха много. Видях го как наниза един на копие — острието проби бронята и се заби отначало неподвижно в тялото, докато той вдигна с една ръка и острието, и трупа, и го заудря о шлемовете на настъпващите врагове, събаряйки ги от стълбите, докато най-накрая тялото се изниза от копието и се стовари на земята.

И Бран, и Пресуши шише се биеха. Онзи ден Хакон се би превъзходно. Макар и да не го видях да прави нищо свръхчовешко, той бе просто артист с късото си копие. Показа майсторски умения, неговите трудни и опасни подвизи изглеждаха като прости задачи. Убиваше, раняваше, обезоръжаваше и блъскаше в стената враг след враг, като в същото време командваше воините си с викингски бойни викове.

Но малко наблюдавах Хакон. Когато и в полезрението ми да се появеше Трейн — Ивалд, не можех да гледам нищо друго, чудех се дали не съм попаднал в света на виденията. Помислих си за магията, но ако това бе обяснението за тази нечовешка сила и ярост, то тази магия надминаваше всичко, видяно и подушено от мен досега.

И пак, и пак, въпреки че наоколо битката кипеше, вниманието ми се приковаваше към този човек. Когато острието на първото му копие се изтъпи от съсичане на корави кожени щитове и разцепване на твърди дървени дръжки на копия, от удари в желязо и пробиване на изплетени от верига ризници, той го метна настрани и мигом сграби друго — сега навсякъде покрай стената бе пръснато колкото си щеш оръжие. Търчейки бясно напред-назад по зида, когато и второто му копие се изхаби, той сграбчи брадва, после — меч. Грабваше ново оръжие всеки път, когато някой попадаше в хватката му или се откъсваше от нея и се хлъзгаше сред локва от собствената си кръв и кръвта на други, сечеше ръце и глави с един замах, а войските на Комор упорстваха в безразсъдните си усилия да проникнат в крепостта.

Дишането му — през повечето време го чувах от моята наблюдателница — се бе превърнало в дрезгав продран рев, врязващ се като боен вик сред останалия шум.

Постоянно атакуван от кряскащите воини под градушка от оръжия самият Ивалд бе получил многобройни тежки рани, всяка от които би повалила всеки обикновен мъж на негово място. Имам жив спомен за стрела, забила се дълбоко в орбитата на дясното му око. Стрели стърчаха от ръцете и краката му. Когато по-късно една от тях взе прекомерно да му пречи, той мигом я сграбчи и я отчупи. И Трейн, берсеркът, продължи да се бие, сякаш неуязвим за болката.

Хората на Хакон, вдъхновени от водача си и от кървавите подвизи на Трейн, се биеха достойно редом с тях. Щом започнах най-после наистина да вниквам в битката, осъзнах, че след като мечовете веднъж са извадени, често е много по-безопасно да се биеш храбро лице в лице с врага, отколкото да се врътнеш и да побегнеш. А в края на краищата, нито един истински воин не би искал да умре от кротка смърт, прикован в леглото от болест или старост — врагове, които никога не би могъл да надвие.

Северните бойци се представиха прекрасно, но и войските на Комор не бяха вчерашни. Наброяваха приблизително двеста юнаци и никой от тях не се спотайваше назад. Както чух по-късно да описват битката, онези отзад изпращаха вихрушки от стрели и мятаха копия, а онези отпред прииждаха все по-близо. Търпяха тежки загуби, ала продължаваха да напират — сигурно така и така собственият им живот нямаше за тях никаква цена, а доста по-късно научих, че водачите им им били обещали, ако превземат цитаделата, да им я предоставят за погром и оплячкосване, намеквайки и за безпомощните девственици, скрити някъде вътре, които можеха да изнасилят. А когато осъзнаха колко малобройни всъщност са защитниците, това ги насърчи още повече.

На пратеника на Вортигерн, който може би имаше по-голям опит от мен и от която и да било от жените в тези неща, не му потрябва много време, за да осъзнае, че въпреки свръхчовешката мощ на берсерка и бойните умения на останалите воини, битката при подобни обстоятелства от самото начало е безнадеждна. Гуторм положи всички възможни усилия да ме замъкне по-далеч от боя и по-близо до входа на пещерата.

Мод остана с друида в шлем и с мен — личеше й, че се притеснява за мен, затова той прие на драго сърце присъствието й. Междувременно Бран бе излязъл от боя и бе изтичал в къщата, за да изведе Джандрий и бебето.

Той се появи, а Джандрий ситнеше до него. Забеляза ни и ни кресна да се изтегляме към пещерата.

Когато Хакон видя, че отвеждат Джандрий, свика оцелелите си бойци, за да прикрият със защитна стена изтеглянето им.

Трейн — Ивалд, разбира се, остана горе последен. Като храбро обикаляше напред-назад по стената и изобщо не даваше никакви признаци, че нещо го боли, той ръмжеше и току размахваше някакво оръжие.

След миг армията на Комор отново връхлетя в атака — като сляпо, разярено, гладно животно, като някакъв огромен звяр, почти безразличен към собствената си загуба на кръв.

Метнах още един бърз поглед на Трейн берсерка, докато се оттегляше покрай параклиса на Вотан към мястото за прорицания. Примигах невярващо, защото Трейн вървеше със сигурна, стабилна крачка, макар че от тялото му стърчаха нагъсто стрели като бодлите на бодливо свинче.

Хакон и малобройната му оцеляла войска скочиха от стената в двора.

Продължавах да бъда омаян от битката, особено от берсерка, но бях и вцепенен от ужас, и готов да се оттегля, щом се уверих, че губим. Бях сигурен, че старият Мерлин, до този миг мълчал, ще ми каже дали Комор ще заграби тези скали.

Изведнъж осъзнах, че никъде не виждам Вивиан, и реших, че Мерлин ми заповядва да я потърся.

Фишър бавно се изправи и се подпря неловко на ранения си крак. Изтупа ръцете си от малките бели частици кост и другите отломки по пода на лабораторията, вдигна тоягата си и мълчаливо се подпря на нея, впил очи в новодошлите.

Високата, елегантна жена на вратата — стройна, с властно излъчване, не му обърна никакво внимание. Бе съсредоточила погледа си върху Илейн.

— Доктор Брусън? Името ми е Моргана. — Гласът на тъмнокосата жена приличаше на мед, стичащ се по стомана. — Ако ми сътрудничите, не би имало никакви пречки да се разбираме прекрасно. — Тя бързо протегна ръка и я остави да увисне, след като никой не я пое.

Илейн, изправена, с усилие успя да отмести поглед от огромната котка, чиито жълти очи вдъхваха внушаващото уплаха впечатление, че в тях проблясва разум. Дали този звяр е леопард? — почуди се тя. Или лъвица? Може би, мина й през ума, е някаква рядка порода, по размери някъде по средата между двете. Със сигурност бе женска.

Спомняйки си много ясно предупреждението на Фишър, че тези хора са опасни, Илейн прочисти гърло и се принуди да срещне тъмния поглед на натрапницата.

— Госпожа Моргана? Или може би доктор Моргана?

— Аз съм и двете, а и нещо повече — взреше ли се по-отблизо в очите на Моргана, се оказваше, че те са по-страшни и от очите на котката. — Седнете, седнете.

Двамата придружители на Моргана, и двамата доста яки на вид, стояха от двете й страни и тъпо мълчаха, също като платени пазачи или бодигардове. И двамата бяха млади, едри и атлетични, единият мургав, другият блед. Облечени в сивкави гащеризони, и двамата можеха да минат за хора от поддържащия персонал или от охраната в което и да било съвременно учреждение.

Страхът на Илейн моментално прерасна в гняв. Тя махна с ръка да ги отпъди, но безрезултатно.

— Настоявам всички да напуснете на минутата. Нямате никаква законна работа тук!

— Седнете, доктор Брусън! — повтори Моргана.

Илейн стисна юмруци и дръзна да не се подчини.

Натрапницата щракна с пръсти и единият от придружаващите я мъже пристъпи към Илейн и я блъсна грубо на един стол.

Тя нададе слаб вик, после се обърна към Фишър с мълчалива молба за помощ.

Фишър стоеше встрани със скръстени ръце. Тоягата му беше подръка, но не я държеше. Поклати глава.

— По-скоро госпожа Моргана би ме принудила да напусна, отколкото аз нея. Но всъщност тя не иска да нарани никого от нас.

Като местеше погледа си от единия към другия, Илейн отново протестира сподавено. След това, без да осъзнава защо го прави, насочи погледа си към един от компютрите. Беше се появил нов стих:

Фишър забеляза накъде гледа и измърмори:

— Надявах се, че поезията ще ми даде възможност да ви въведа по-нежно в реалността на тази ситуация. Вероятно този ми подход е бил погрешен.

— Нахлуването ви тук отначало докрай е грешка! — гласът на доктор Брусън бе дрезгав и див. — Махайте се и вие, и вашите стихове!

Той се усмихна съчувствено.

— Когато мога, ще се махна. В момента трябва да се съсредоточа върху това, което става. Може пък и да успея да направя нещо, което би ни било от по-голяма помощ.

По сигнал на Моргана единият от помощниците й взе да внася столове в стаята, където се намираха хипостаторът и холосцената. После Моргана с думи и жестове заповяда на всички да влязат там. Огромната котка я последва.

На трите стола точно срещу централния дисплей седнаха Илейн, Моргана и Фишър. Униформените застанаха отзад.

Като не обръщаше никакво внимание на холосцената, върху която картината — огромни камъни върху тревиста равнина — постепенно все повече се избистряше, животното ту се изтягаше на пода, ту отново скачаше на крака. Наблюдаваше Илейн нащрек, без да откъсва очи от нея, от което нервите й се напрягаха още повече. От време на време звярът се прозяваше и показваше дълги зъби, бели като разцепена кост, червен език и черни устни.

Единият от придружителите на Моргана събра няколко отломки от кости и ги занесе на котката. След като ги огледа, тя явно се почувства също толкова разочарована, колкото и Фишър преди това.

Моргана вдигна очи и му заговори за пръв път, откакто бе влязла в лабораторията. Сега тонът й бе такъв, сякаш се обръщаше към колега.

— Не са НЕГОВИТЕ кости.

Той очевидно се беше отпуснал на стола, но все още държеше тоягата си подръка.

— Не. Но определено са човешки. Може би е умишлено заблуждение.

С жест на презрение Моргана хвърли костиците на пода. Котката изведнъж подскочи, близна ги с нежния си розов език и се огледа, все едно търсеше още.

Моргана изведнъж премести рязко втренчения си поглед върху Илейн и настоя да се промени настройката на хипостатора; после даде нови географски координати — единият бе отрицателно число.

Илейн се замисли за малко какво би станало, ако не се подчини на Моргана. Но не виждаше никакъв начин простата смяна на настройката на машината, дори и до безсмислена математическа стойност, да навреди с нещо. Помисли си, че ще е по-добре да се разбунтува по-късно, за нещо наистина важно. Възможно най-спокойно тя стана от стола и настрои апарата на дадените от Моргана координати — включително и безсмисления. Може би, когато се докажеше, че лудостта не върши никаква работа, разумът щеше да надделее.

Проблемът беше, че новозададените координати за най-голямо смайване на Илейн бързо започнаха да оформят съвсем ясна гледка върху холосцената. Нов пейзаж на морски бряг — скалист полуостров, увенчан с огромно имение, укрепено със стена, преграждаща полуострова там, където е най-тесен.

Илейн забеляза и хора на холосцената и зяпна от учудване. В по-ранните експерименти там никога не се бе появявало нещо толкова мимолетно като човек. И все пак — ето ги, там бяха. Мъже се биеха по протежението на цялата стена и се посичаха с древни оръжия. Атаката бавно и смъртоносно напредваше.

Единият от хората на Моргана, обръщайки се към нея с титла, подхождаща на кралска особа, настоя незабавно да се намесят.

Но самата кралица отхвърли идеята.

Илейн почти нищо не разбираше, поне отначало, от непознатия пейзаж и от онова, което се развиваше там. За пръв път виждаше на холосцената живи същества — да не говорим за хора.

А сега действието буквално се разгръщаше пред нея и клането, което виждаше като документален кадър, внушаваше ужас. Неканените й гости, включително и Фишър, се разстройваха много по-трудно — те наблюдаваха битката с истински професионален интерес.

— Истински берсерк! — обади се един от мъжете. — Я виж сега!

— Струва ми се, че тук се е намесил Вотан — сухо отвърна Моргана.

Единствено огромната котка продължаваше да пренебрегва ставащото на холосцената и бе втренчила немигащ взор в Илейн.

От време на време и Фишър се включваше в разговора. Според онова, което казваха, и четиримата се вълнуваха от перспективата по някакъв начин да установят къде точно се намират костите на Мерлин. Фишър и Моргана се препираха по темата, използвайки загадъчни думи. За няколко мига, без да мисли, Илейн осъзна, че натрапниците изведнъж са заговорили на съвременен английски — но после разбра, че изобщо не е така.

В момента Моргана си шептеше нещо с придружителите си. Илейн погледна Фишър и той вдигна пръст към устните си — даваше й знак да мълчи. Просветна й, че Фишър може би не беше толкова безпомощен, колкото си даваше вид. Тя отново се вслуша внимателно в онова, което си говореха Моргана и нейните хора. Не, те НЕ говореха на английски, нито пък на руски, нито пък на който и да било от езиците, които Илейн бе учила някога. И все пак ги разбираше прекрасно. Почувства увереност, че би могла да се включи в разговора, ако поиска.

Сардоничният поглед на Фишър явно искаше да я увери, че чете мислите й. ДА, АЗ ТЕ ДАРИХ С ТОЗИ ДАР, мълчаливо твърдеше той. Бе успял да дари Илейн — по някакъв начин — със способността да разбира и дори да говори странния език. А тя разбра, че е успял да го направи толкова тайно и хитро, че Моргана поне засега не съзнаваше, че Илейн разбира онова, което успява да подслуша.

Моргана, очевидно връхлетяна от някаква нова идея, се обърна отново към Илейн и й нареди на английски:

— Заведи ме във вашата библиотека — там, където съхранявате информацията!

Илейн мълчаливо се изправи и я поведе извън стаята с холосцената, през тъмния коридор, в познатата библиотека — официално наричана медия-информационен център. Огромната котка я догони с леки стъпки, а Моргана и останалите вървяха плътно след нея. Както и в някои от другите стаи в сградата, светлините се запалваха автоматично, щом някой влезеше.

В библиотеката на фондацията „Антробус“ информацията естествено се съхраняваше предимно по електронен път. Машини и екрани стърчаха във всеки ъгъл, но не биеха много на очи. Имаше и лабиринт от високи рафтове, а наоколо бяха разпръснати маси, лампи и табуретки.

Дървеният под — сигурно стар колкото самата сграда — бе изтъркан, но лакиран. Библиотеката бе добре осветена, подът бе покрит със сив килим, имаше тапицирани в бургундско мебели и няколко машини за преглеждане и прослушване.

Но нещо в тази стая — Илейн го осъзна, още щом светлините светнаха — се бе ПРОМЕНИЛО. Първо, просто бе станала по-просторна, колкото и да бе трудно за вярване. Но това не беше всичко.

Забелязваше се и нещо като връзка с друга стая, която се намираше много далече, в обичайния смисъл на думата.

Докато ме влачеха от къщата към пещерата, се наведох, за да избегна едно копие и се спънах. Проснах се на земята и открих, че гледам в мътното огледало на една локва. А от това тъмно огледало, изкривено от бързите вълнички, ме гледаше лицето на Мерлин.

Тихият му глас остро ми заповяда да се върна в къщата, да намеря Вивиан и да я изведа на безопасно място.

Откъснах се от придружителите си и се втурнах обратно, крещейки името на Вивиан. Никой не ми отговори, макар че обиколих целия долен етаж. Изкатерих се по стълбата като луд, втурнах се покрай библиотеката на Мерлин, но щом подминах вратата, усетих нещо като знак, обърнах се и се хвърлих в странната стая. В далечния край сякаш през дебела стъклена стена съзрях някакви странни хора, които правеха нещо неразбираемо в някакво още по-странно, далечно място. Зад бариерата, през която не знаех как да премина, виждах странни метални и стъклени предмети, които бръмчаха, пълни с непозната енергия.

Сега и от двете страни на бариерата имаше пръснати някакви малки парченца. Все едно се бе отворила врата и почти веднага се бе захлопнала.

Преди портата в далечния край на библиотеката отново да се затвори, отново съзрях за миг Дамата с накитите, изправена там, зад бариерата, в плът и кръв — изглеждаше също така осезаема, както и моята собствена — и тя бе се втренчила към мен.

Заотстъпвах към коридора и там се натъкнах на Вивиан, която ме търсеше из цялата къща като луда. Изтичахме заедно към стълбата. Когато стигнахме долния етаж, забелязах, че и други неща са се променили внезапно и необяснимо за минутите, откакто ги бях виждал за последен път. Двойните врати с дръжки — лъвски глави, захапали големи халки — кой знае как се бяха захлопнали здраво. Зад тези врати вътрешното ми мистично зрение съзря, че скритата маса и заобикалящите я столове в кръглата зала изведнъж са се изпълнили с огромно значение. Компания от благородни мъже и жени някога се бе събирала, или щеше да се събере на това място, превърнало се в място на непознатите разстояния и странните перспективи.

Къщата около мен сега бе така изпълнена с магия, че за миг помислих тези облаци за дим. Обзет от видения, търсейки помощта на Мерлин, издърпах малкото огледало в нефритова рамка, което бях изврънкал от Вивиан, и за миг видях в него лицето му — вдъхваше ми увереност.

Вивиан ме дърпаше за ръката. Измъкнахме се от къщата, а бойните викове на нападателите се носеха навън.

Виждах, ако и да не разбирах, че в битката са се намесили нови сили. Къщата и непосредствените й околности бяха изпълнени с магически мрак и объркване, и те ни предлагаха необходимата възможност да се измъкнем.