Костите на Мерлин

XX

На следващата сутрин зората ме завари буден. След като бях спал само няколко часа, отново излязох навън. Когато се измъкнах от горния вход на пещерата, нито един враг не се оказа наблизо и аз предпазливо се промъкнах към купчина камъни само на няколко крачки от мен — от това скромно възвишение можех да наблюдавам къщата, на хвърлей камък разстояние оттук. Дали само чист късмет ме накара да избера това място, или пък до него ме бе довело нечие недоловимо влияние, но аз бях в прекрасна позиция да стана свидетел на пристигането на човека, когото Мерлин ми бе казал да очаквам.

През портата влезе тънък, тъмен и сгърбен силует и закуцука напред храбро и енергично — май се гласеше да проси милостиня от хора, които едва ли щяха да му я дадат. Сега Комор командваше в къщата, но порталът бе все така доверчиво — или може би глупашки — отворен, както го бяха държали и предишните тайнствени собственици. Наклонената повърхност на дъбовата врата, покрита с бронз, отразяваше лъчите на току-що изгрялото слънце и мяташе към мен отблясъци.

Логично беше, че няма начин да бъда сигурен, че този странник, вероятно слабоумен, е точно човекът, когото ми бе казано да очаквам, и все пак по някакъв начин го знаех. Този безочлив просяк отново и отново притегляше погледа ми — а той дръзко заговаряше наред и войници, и кибици, докато се движеше сред тях и се подпираше на дървена тояга, протегнал умолително оръфаната си шапка. Не мога да кажа дали всъщност някой от враговете ни пусна нещо в нея. Мършавата, изкривена фигура бавно обиколи къщата и явно дръзна дори да влезе вътре — известно време не се мяркаше никакъв, но после се появи сред скалите по средата на пътеката, която изкачваше хълма, много по-близо до мен.

Лек шум зад мен ме накара да се извърна на пета; бе само Вивиан, която също бе излязла навън. Тя застана мълчаливо до мен и двамата се втренчихме предпазливо към къщата.

Неколцина Коморови войници, било от садизъм, или просто защото бяха в игриво настроение, се опитаха да забавят просяка, като си правеха шегички с него, но после нещо явно ги бе накарало да променят решението си. Какво точно стана, не ни беше ясно. Имах чувството, че щом фигурата на просяка изчезна от погледите им, те мигом забравиха, че е бил сред тях.

След като обиколи къщата — държеше се като някой, който иска да огледа положението — той пое към нас. Когато минаваше през групи войници, те сякаш се дърпаха сами от пътя му, без да го поглеждат, като явно съзнаваха присъствието му.

Уродливият просяк хвърли поглед към нас, и аз за малко да се оттегля обратно в пещерата, но Вивиан ме хвана за ръката и ме задържа. Докато гледаше приближаващия човек, на лицето й се изписа странен израз.

Като напредваше и се подпираше на тоягата, той отново хвърли поглед в наша посока. Стори ми се, че се усмихва. Без колебание той продължи, куцукайки, и се доближаваше до нас с Вивиан. Щом стигна на двайсетина метра от нас, усилено замаха с ръце, като ни сочеше, че трябва да се върнем към пещерата.

Реших да предизвикам странния новодошъл, но още преди думите да се откъснат от устните ми, фигурата рязко и драстично се промени току пред очите ми. Чух как Вивиан извика от изумление.

Каква част от маскировката му бе магия, а каква — дело на най-обикновен остър ум, не личеше от пръв поглед, поне за мен. Но образът на отблъскващия, вероятно прокажен просяк падна и новодошлият се превърна в синеок, голобрад момък, среден на ръст и с набито тяло. Той положи едрата си лява длан — на единия си пръст носеше златен пръстен с топъл, дружелюбен жест върху скалата, горе-долу на трийсетина метра над мястото, където бе затрупан старецът. Този младеж ми изглеждаше познат — походката му, погледът му, които не можах да позная веднага… и тогава ми просветна невероятната истина.

Очите му срещнаха погледа на Вивиан. Скоро пролича ясно, че никой от двамата не може да откъсне очи от другия.

— Позна ли ме, Вивиан?

Юношата — точно такъв си беше, нали и брада още не му бе поникнала — имаше дълбок, плътен глас. Сега бе изправил рамене и бе дръпнал качулката си назад — отдолу се показа бледо лице, не точно красиво. Нито една от чертите му не беше наистина неправилна, но сборът им даваше нещо съвсем извън обичайното. Изразът му със сигурност не беше нито израз на воин, нито на селянин, а по-скоро на човек, който най-вероятно е свещеник или учен и не се показва много често на слънце. Тъмната му гъста коса леко се къдреше над челото.

Когато тя не отговори, непознатият сграбчи ремъчето, висящо на врата му, и измъкна от дрехата си окаченото на него дребно нещо. Амулетът му представляваше малък кръст от рог или от потъмняла слонова кост и на мен ми се стори, че съм го виждал и преди.

Очите на момичето се разшириха и за миг тя загуби и ума, и дума. После мисълта й изригна навън:

— Амби?!

Той кимна сериозно.

— Да, така си свикнала да ме наричаш. Вече от години никой не ме е наричал така, но щом ти харесва, продължавай.

Аз може би не бях толкова изненадан, колкото Вивиан, тъй като загадъчното предупреждение на Мерлин все още бе свежо в паметта ми. Тя бе толкова смаяна, че бе загубила дар слово, и й бе необходима поне цяла минута, за да се убеди, че между десетгодишния хлапак, с когото се бе разделила толкова скоро — само преди ден по тукашното време — и този младеж на нейните години съществува тясна връзка.

Беше толкова поразена, че забрави, че трябва да се преструва на каквото и да било.

— Ама… ама… ама ти… ама как?!

— Всъщност не мога да ти обясня, не зная откъде да започна — бледият юноша седна до нея и след колебание, почти недоловимо, хвана изгорената й от слънцето загрубяла ръка. — Преживях цели пет години, откакто те видях за последен път.

Убедих се по-бързо и от Вивиан, че това е Амби, пораснал с пет години. Имах повече опит на този свят от нея, макар и да не познавах толкова магиите, и бях по-готов от нея да повярвам, че човек, когото бях познавал, може да претърпи такова невероятно преображение.

За да се уверя, че съм схванал фактите възможно най-добре, попитах новодошлия:

— Ти наистина ли така изглеждаш?

Без съмнение, тъй като току-що бяхме станали свидетели на едно преображение, въпросът можеше да се тълкува по много повече от един начин. Но младежът веднага схвана какво искам да му кажа и изглеждаше благодарен, задето съм го разбрал.

— Да, сега наистина изглеждам така. Само преди няколко дни — по вашето време — наистина бях момченце.

— И с какво име трябва да те наричам сега?

Преди да успее да отговори, Вивиан, съвсем объркана, го прекъсна:

— Къде беше?!

Отговорът май се оказа мъчничък за него. След неколкоминутна борба младежът заобяснява:

— През по-голямата част не бях далеч от времето и мястото, където се разделих с теб и Хакон. Май си спомням, че ти обяснявах, че ще стане така.

Момичето отново онемя. Пак беше мой ред да продължа с въпросите.

— Искаш да кажеш, че откакто се разделихме, си живял по… във времето на Вортигерн?

— Да… В това време или във време, близо до него, през повечето от тези пет години. Ако разбираш какво ти казвам, Хакон.

— Не знам дали разбирам, но се опитвам. И какво прави там?

— Предимно учех. Има толкова много за учене… — бързо му омръзна да ме гледа и се обърна към Вивиан. — О, Вив, светът е толкова по-голям, отколкото който и да било от нас е предполагал! По-голям, отколкото всеки от нас би могъл да дръзне да си представи, докато обикаляхме насам-натам с Бран, пеехме песни и правехме фокуси!

Щом чух това, се намръщих, но в този миг никой от двамата млади не ми обръщаше внимание.

Вивиан все още му се чудеше.

— Толкова… толкова си се променил!

Той безпомощно сви рамене.

Но аз бях готов да му повярвам.

— А ти какво би очаквала — попитах я — от едно момче, което е пораснало с пет години?

Точно в този момент Бран и Пресуши шише излязоха от пещерата и се присъединиха към нас. И на двамата им потрябва време да познаят новопристигналия.

— Амби се върна! — извика им радостно Вивиан.

И двамата съвсем се смаяха, когато им обяснихме, че този як младеж, който стоеше край пещерата заедно с нас, е Амби.

Амби ми обеща твърдо, че ще пита стареца за това как да се справим с Комор и какво смята да прави, ако изобщо смята нещо да прави, с оцелелите в пещерата. После ни напусна за известно време. Каза, че му е нужно да си поговори с Мерлин насаме.

Предложих да го придружа поне донякъде. Докато слизахме по толкова познатата ни сега пътека, му разказах какво съм се договорил с Мерлин. Той изказа предпазливо одобрение, все едно че отговорността за това бе негова.

На свой ред Амби нерешително заговори за Вивиан и за разни други неща. Попита ме колебливо дали ни се е случило нещо важно, докато сме се връщали с нея от Стоунхендж към скалата на Мерлин.

— Успяхме да се опазим живи, макар и да срещнахме опасности. Това си е направо постижение. Между другото, благодаря ти за наметалото. Много ни помогна.

Той небрежно махна с ръка.

— На стареца трябва да благодариш.

— Вече го направих. Но той май не ме обича много-много.

Момъкът примига насреща ми, но не каза нищо. Разделихме се там, където пътеката се раздвояваше, и Амби с решителен вид потъна в коридорчето, водещо към стареца. В мътната зеленикава светлина ми се стори, че скалите лекичко се разделиха и го пуснаха вътре.

Когато той се изгуби от погледа ми, аз слязох към дъното на пещерата и зачаках заповеди. Всеки път, когато видех жената на Бран, ми се искаше да я виждам отново и отново. А този път имах надежда да успея да я видя в отсъствието на съпруга й.

Бях доволен, че намерих Джандрий сама. Тя ме поздрави с обичайната си дружелюбна ведрост и ме увери, че е добре — както и нейният мъж, и детето й. По тукашното време Вивиан, Амби и аз бяхме отсъствали едва за кратко, време, съвсем недостатъчно, за да се свършат мижавите запаси от храна в скривалището.

— Между нас, лейди Джандрий, има нещо, за което още не сме разговаряли.

Тя се изчерви и сведе очи, но не можеше да отрече онова, което казах, нито пък искаше да се преструва, че не разбира за какво говоря. След малко погледите ни отново се срещнаха.

— Аз съм омъжена жена, Хакон. Имам и детенце, за което трябва да се грижа. — Тя притисна бебето до гърдите си и с това ме накара да забележа присъствието му. После добави пламенно: — Мъжът ми е добър човек и аз го обичам!

— Знам, че всичко това е вярно, милейди. Но когато те погледна, то няма никакво значение. А когато ти ме погледнеш така, както току-що ме погледна, напълно го забравям.

Докато казвах това, се усетих, че си вярвам.

— И аз го забравям — прошепна тя.

Бих я взел в прегръдките си, но вече чувах, че мъжът й и другите се връщат.

— Наистина заминахме — съобщих на хората на Бран, щом се скупчиха край мен и ме помолиха да им обясня онова, което на тях им изглеждаше като нашия провален поход към лагера на Вортигерн. — А сега се върнахме.

Очевидно Бран и Джандрий нищо не разбираха, но в момента не бях в настроение да се впускам в обяснения.

Попитаха ме какво е станало с Рогатия.

— Гарантирам ви — ако нещо може да се гарантира в това тресавище от магия, в което сме затънали, — че друидът няма да се върне.

— Ами Амби? Този млад мъж, който току-що пристигна, наистина ли е… наистина ли е…

— Наистина е той. Точно сега разговаря със стареца сред скалите. Ако искате още обяснения, питайте някой от тях двамата. На мен не ми е по силите да ви ги дам.

Бран ме погледна, поклати глава и въздъхна.

— Където и да сте били с Вивиан, не можахте ли да довлечете някоя свястна лодка?

— Ако онова, което ми разправя старецът от скалите е вярно, а пък аз съм склонен да му вярвам, лодка изобщо няма да ни потрябва.

Стори ми се, че разговорът между Амби и стареца се проточи зловещо дълго. Той се върна при нас бледен, ала решителен, и ни представи общ план как да изпъдим войската на Комор, уверен, че ще успеем. Искаше да говори с всички нас, особено с Бран.

Не след дълго към нас се присъедини и Пресуши шише, който още не беше видял толкоз магия, колкото бях видял аз, и който, доколкото знаех, никога не бе се опитвал да провре мощното си тяло в тясното коридорче, водещо към костите на Мерлин. Затова бе започнал да развива някаква теория, че онзи, който ни се явяваше в облика на стареца — независимо дали беше истинският Мерлин или някой самозванец — всъщност наистина се крие сред скалите, ала си е съвсем от плът и кръв, и хитро-хитро се е потулил чрез магия или просто чрез някой фокус в някоя вътрешна част на подземния лабиринт.

Амби със спокоен и уверен тон съобщи на нашето малко събрание, че ни предстои да изпъдим войската на Комор от къщата и нейните територии. Да се отървем от тях бе необходимо, за да опазим кръглата маса на Артур и библиотеката на Мерлин — и двете се намираха в имението.

Всички ние, естествено, бяхме доволни от идеята да изгоним Комор и войската му от крепостта. Проблемът беше, че не ни беше лесно да повярваме, че можем да го направим. Разбира се, не ми бяха останали никакви бойци, с които да се опитам да разчистя тази напаст. Помислих си, че ако можеше да се срещнем с Комор на четири очи, по мъжки, скоро бих могъл да уредя въпроса по някакъв начин, но май нямаше изгледи това да стане, меко казано.

Все пак заповедите си бяха заповеди, а аз имах непоклатимо доверие в Мерлин. Хвърлих меча и ножа, които бях подбрал в лагера на разбойниците — те вече нищо не чинеха, острието на ножа бе започнало да се измъква от дръжката и вече доста се беше поизтъпило — и взех да прехвърлям струпаните в пещерата оръжия и да си избирам необходимото ми въоръжение. Имаше прекрасен избор. Докато обикалях, усещах как у мен се надига яростен гняв, насочен към Комор и войската му. И във въображението ми се мяркаха Ивалд и други берсерки, които бях срещал в Северните земи. Онова, което виждах, не увеличаваше гнева ми, а по-скоро го поддържаше.

Искрено бях приел стария Мерлин за свой единствен господар, но в ума си и в сърцето си, макар че тогава не го съзнавах, все още търсех нещо по-голямо — някой бог. Нещо у мен упорито се бе вкопчило в идеята, че на боговете може повече да се разчита и че те са не само по-могъщи от хората. Исках бог, който би ми служил също толкова добре, колкото и аз бих се старал да му служа. Исках да си избера полезен за мен бог, също както си избирах оръжие.

Ако Вотан би поискал да ме избере за свой следовник…

Подобен избор, подобно приемане, разбира се, би било велика чест, чест, за която мнозина воини от Севера — пък и навсякъде другаде — бяха готови да убиват или да умрат. Такова предложение не се правеше на всеки.

Мъжете често говореха каквото им падне за берсерките. Когато предстоеше дуел или битка, някои хора разиграваха доста добри представления, като гримасничеха, скърцаха със зъби и ръмжаха като зверове и се опитваха да ужасят противника дотолкова, че той безпомощно да побегне. Но въпреки това не можеше да видиш често истинска берсеркова лудост.

В едно нещо бях сигурен, в името на всички богове — и то беше, че когато Ивалд участва в битката на стената, всъщност не той се би с врага.

В мечтите си виждах — човек, като ме погледне, не би ме помислил за мечтател, но иначе си имам тая склонност — как някой ден бардове възпяват в саги подвизите на Хакон Гордия, Хакон Храбрия.

Хакон берсеркът? Почти безгласно, аз произнесох тези думи. Също като прекрасните жени с лоша слава, тази фраза притежаваше мрачна привлекателност, а и по онова време от нея лъхаше увереност, че ни чакат беди и нещастия.

Междувременно Бран, който още не бе разговарял насаме със стареца, продължаваше да крои самостоятелни планове като че ли благополучието на останалите все още зависеше от него. Кроеше ги на глас — за добро или за лошо, това си беше негов стар навик, и си беше съвсем естествено хора, явно несвързани с другиго да приемат неговото водачество. Освен това той ме помоли за съвет, тъй като ме смяташе за много сведущ по въпроса — какъв според мен бил най-добрият начин да отведе малкото си семейство на безопасно място.

Дали Бран подозира какви чувства ме обземат, щом погледна Джандрий, която сега не изглеждаше толкова хубава, колкото би могла да бъде, защото съвсем скоро беше родила. Но гърдите й бяха едри и пълни с мляко и моето въображение неволно й връщаше девствената жизненост и грация.

Веднъж-дваж в присъствието и на двамата се извръщах внезапно и поглеждах остро Бран — но независимо дали той ме гледаше или не, лицето му с нищо не издаваше, че подозира какви чувства тая към жена му.

Амби, Вивиан и аз убедихме Бран, че никъде не е безопасно, освен ако не спечелим битката, за която настояваше Мерлин, и прогоним врага далеч от крепостта.

Бран, Пресуши шише и аз щяхме да ударим противника по най-традиционния и банален начин — оръжието щяхме да си изберем от значителния оръжеен запас на къщата. В същото време голобрадият млад помощник на Мерлин щеше да се бие зад гърба ни, въоръжен с вълшебни сили, които според мен щяха да му бъдат внушавани от стареца. Амби ни каза, че имал намерение да изпрати странни и мощни видения срещу нападащите войници, като по този начин ги разсея и ужаси. След всичко, което бях видял досега, бях готов да повярвам на стареца, че всеки негов опит да внуши ужас е успешен.

Но Пресуши шише изглежда не беше много впечатлен. Разбира се, той не бе виждал истинските чудеса, придружили бягството ни от лагера на Вортигерн, а и се съмнявам, че наистина вярваше, че момъкът пред него е Амби.

— Видения ли, казваш? За да изплашат тия, дето ни изгониха от стената, бая силнички видения ще трябва да са.

Бледият юноша кимна спокойно.

— Ще бъдат.

— Щом тогава не устояхме на войската на Комор — рече Пресуши шише и думите му прозвучаха съвсем разумно, — когато разполагахме почти с двайсет човека и предимство в позицията, как ще ги победим сега, като сме само четирима?

— Сега предимството на изненадата е на наша страна — отвърнах аз. — Но има и още по-важно нещо — господарят Мерлин е с нас.

— Мерлин, Мерлин, все тоя Мерлин — измърмори раздразнено набитият мъж. После му хрумна, че май не е много добре да дава израз на раздразнението си и хвърли поглед през рамо. — Не че изпитвам неуважение, но…

— Вярвай — посъветвах го аз, — в стареца от скалите. В този несигурен свят вече се доказа, че човек може твърдо да се осланя на вярата си в костите на Мерлин.

— Мъдро говори Хакон — обади се Амби. — Освен това вчера, когато Комор ни победи тук и успя да превземе стената, аз бях само дете. Сега съм нещо много повече.

— Ти беше едва дете, когато успя да организираш бягството ни от Вортигерн — вметнах аз.

— Онова не го направих аз, Хакон. Тогава бях само канал за силата на стареца.

— А сега си нещо повече?

— Сега мога ДА БЪДА нещо повече, когато той не участва.

Примигах насреща му.

— Не разбирам…

Пресуши шише, усетил се съвсем в небрано лозе и отново загубил и ума, и дума, бе зяпнал и местеше изцъклен поглед от единия към другия.

Юношата се отнасяше към мен с определено уважение, но все пак и донякъде със съмнение. После му пролича, че най-накрая е взел решение — щеше да се опита да ми обясни.

— Хакон, приемаш ли, че аз и малкото момченце, което наричахте Амби, сме един и същи човек?

Кимнах бавно.

— След всичко, което видях, не мога много да се съмнявам в това, колкото и странно да изглежда то. Малките момченца растат. В твоя случай само скоростта е поразителна. Между другото, преди малко те попитах как да те наричам сега? Май детското ти име вече не ти подхожда.

— След миг, Хакон, ще говорим и за имена. Но първо — моля те, имай търпение — първо, как ще го приемеш, ако ти кажа, че старецът от скалите, който наистина е Мерлин, съществува и под други форми, в други тела?

— Не зная до какви граници може да достигне такъв магьосник.

— Да, разбира се. — За миг юношата захапа замислено безбрадата си долна устна. — Онова, което се опитвам да ти обясня, е, че наистина всички тези живи тела са Мерлин — на различна възраст, и че те могат по странен начин да пътуват във времето, но не може две от тях да бъдат едновременно на едно и също място. Или поне по-добре е да не се събират, защото става много опасно. Всъщност е опасно две тела на Мерлин да се приближат дори на миля или на час едно от друго, защото… защото ако това стане, ще настанат големи поразии.

Помислих си, че нещичко започва да ми просветва, но то се губеше сред мрачни бездни. Сигурно лицето ми този път бе приело същия малоумен израз като на Пресуши шише.

Амби неохотно забеляза това и въздъхна. Но не искаше още да се предава.

— Скритите, погребаните кости, които също осигуряват присъствието на Мерлин… с тях е по-безопасно. Възможностите им за действие са доста ограничени. Връзката с живота, която осигуряват те на Мерлин, е много тънка. Ето защо по-живите тела на Мерлин могат — едно по едно — да се приближават до костите. В този смисъл Мерлин може да се среща и да говори със самия себе си.

— Да?

Той ме погледна в очите и видях как лицето му се намръщи. После въздъхна.

— Хакон, сега не мога да ти го обясня докрай.

Вивиан в ролята си на жрица се присъедини към нашия разговор и повдигна въпроса защо старецът никога не я е викал да си поговорят насаме.

Тя каза:

— Знам, че е там, усещам присъствието му. И се предполага, че трябва да му служа. Бих искала и да ме учи на магии. Но никога не ми се удава да поговоря с него.

— Ще поговориш, Вив — рече й Амби.

— Така ли? Откъде го знаеш?

— От собствените си разговори с него.

— Наистина ли?

— Да.

Младата жена все още имаше съмнения.

— КОГА ще се срещне с мен? Ще ме научи ли на нещо?

Той въздъхна.

— Още не. Поне не засега, според мен.

— Първо най-важното — обадих се аз. — Кога иска Мерлин да се захващаме с тая освободителна битка?

Амби ме погледна сериозно.

— Скоро, сър Хакон, много скоро. Само след няколко часа.

— И колко време според Мерлин ще продължи славната ни атака?

— Четвърт час трябва да е съвсем достатъчен за битката — увери ме твърдо младежът, който някога беше Амби. — Ако всичко мине гладко.