Костите на Мерлин

III

В състояние на пълно нещастие нашата малка групичка напредваше спънато сред мрака и дъжда. Измервахме изминатия път в болезнени метри по окаяната пътека, само кал и стърчащи камъни. Гласът на Бран, който водеше воловете, монотонно ту се издигаше, ту спадаше — току сипеше ругатни срещу импулса, който го бе подтикнал да предизвиква смъртния гняв на Комор. Той свободно признаваше, че е най-виновен от всички и вече ни бе помолил за прошка.

Останалите предимно мълчахме, освен Джандрий, която безпомощно стенеше, винаги щом каруцата подскочеше на някой камък. Всички бяхме простили на Бран, не можехме и да си помислим да постъпим иначе. Страхът ни, придружен с изтощение, се бе изродил в нещо, прилично на отчаяние, когато мирисът на море, който вятърът хвърляше в лицата ни, изведнъж се усили. А в същия миг пътят, който изглеждаше също толкова объркан, колкото и ние, но също като нас се стараеше с всички сили да не прехвърли ръба на някоя крайбрежна скала, изведнъж рязко зави наляво.

Бран, Пресуши шише и Мод — тя подаде глава от каруцата само заради това — започнаха свирепо да се карат помежду си — надвикваха вятъра и изясняваха идеите си, леко отличаващи се една от друга, относно едничката ни останала надежда: ако някак си успеем да слезем при водата, там може да намерим лодка, дори толкова голяма лодка, че всичките да се поберем в нея. Можеше да намерим някъде и две, вързани една за друга. А беше вярно, че понякога хората си криеха лодките на най-неочаквани места покрай речния или морския бряг. Дори бе мислимо, намерим ли лодка, вятърът и вълните да ни позволят да отплуваме. Силата на вятъра и злокобният плясък на вълните в невидимите скали долу означаваха, че тази нощ океанът щеше да бъде в най-добрия случай бурен и опасен. Сигурен съм, че всички бяхме мълчаливо съгласни, че е по-добре да се удавим, отколкото да паднем живи в ръцете на Прокълнатия.

Изтощени, напредвахме бавно и трескаво по опасния път току до ръба на скалите. Не един от нас се препъна и почти не се строполи в пропастта. Но не виждахме ни път, ни дори пътека, която да ни изведе долу, където може би имаше бряг и лодки. Пътят, който следвахме — сега той вече се бе превърнал в проста диря — ни водеше все по-близо към стълпилите се, недовършени на вид постройки пред нас. Но първо трябваше да се изправим срещу безкомпромисната стена, която ги отрязваше, преграждайки тесния полуостров от край до край. На мен тази бариера бе започнала да ми изглежда повече или по-малко солидна и обикновена — в крайна сметка, това беше просто каменна стена. Зад външния зид се мержелееше голяма къща, по-скоро имение, над която се извисяваше недостроена стражева кула от твърд варовик — на този си начален етап тя се издигаше половин етаж над равнището, където беше почнал да се оформя покривът на главната сграда — ако изобщо някога постройката се сдобиеше с истински покрив. По неравния ръб на кулата и по ръба на стената имаше знаци, че строителството беше спряно за през зимата — по зидовете можеха да се различат натрупана слама и тор, втвърдени от времето и студа, предназначени да не пускат водата да проникне в зидарията.

Колкото повече приближавахме полупостроената стена (върху горния й ръб бяха натрупани камъни, слама и малко конски тор, нищо мистично нямаше в нея), тя се издигаше все по-висока пред погледа ни и виждахме все по-малко от сградите и онова, което беше зад тях.

В тази посока полуостровът се надигаше още повече над водата и продължаваше да се стеснява, а най-накрая свършваше, някъде на километър и половина зад постройките, с остър, скалист нос. Краят му се виждаше съвсем, съвсем смътно дори и на светлината на светкавиците, които сега проблясваха доста по-надалеч. Бе невъзможно да се каже какво имаше там, накрая на твърдата земя — още сгради или просто още скали.

Очевидно някой бе видял в този скалист, вдаден навътре полуостров, добро място за гранична крепост, защитена от нападение откъм морето.

Бран прекъсна ругатните, колкото да повтори: „Да, твоето мнение отначало изглеждаше достатъчно добро; много години минаха вече, откакто римляните строяха по нашите земи.“

— Да, обаче е римски строеж — Пресуши шише се противопоставяше далеч не неохотно на водача ни. Всички с желание му се противопоставяхме, когато си мислехме, че знаем за какво си говорим. — Я погледни как са изсечени и наредени камъните.

Наистина едва ли изглеждаше вероятно някой от нас да различава ясно подробностите по онези камъни. Но в момента Бран нямаше нито желание, нито енергия за продължителен спор, и разговорът замря. Каруцата, чиито колела напрегнато скърцаха, продължаваше да се бори с неравния път. Ивалд, чийто ред бе да кара воловете, шибаше капналите животни с пръчка.

Далеч под нас, само на метър отляво и отдясно, и все пак невидимо в мрака, морето се нахвърляше върху скалите, тътнеше сърдито и се оттегляше. Зад нас, докъдето ни чуват ушите, по едва различимия път без всякакви разклонения се простираше зловещото безмълвие на нощта.

Вече бяхме стигнали толкова близо до стената, която преграждаше пътя, че ако там имаше някакви стражи, що-годе будни, със сигурност досега да ни бяха открили. Близо до средата си каменната бариера се разрастваше в два пилона — всеки от тях представляваше по-висока и по-дебела част на същата стена. Но — смайваща гледка! — между тези два бастиона, точно по средата на зида, беше зинала тъмна празнина. Очевидно портата, която трябваше да бъде там и нормално би била затворена по това време на нощта срещу натрапници, вместо това бе оставена отворена — знак или за неразумно доверчиво гостоприемство, или за величествено нехайство.

Нещо, което можахме да определим, когато доближихме още повече, беше, че сградите, макар и само частично завършени, не бяха изоставени. Влажният морски вятър донесе миризма на пушек от дърва, а в онази част от пейзажа, оградена от двата стълба на вратата, виждах и две-три оранжевеещи се пролуки, отразяващи светлината на огъня, който гореше в една от сградите.

Приканващата ни да влезем врата изглеждаше широка тъкмо колкото да мине нашата каруца, но Ивалд спря изтощените волове точно отпред.

За миг никой от нас не посмя да влезе.

Военен пост, частна крепост, религиозна общност или укрепено имение — на когото и да принадлежеше дворът, чийто праг се готвехме да прекрачим, явно вътре никой не беше на пост.

Каруцата спря и Бран и Пресуши шише тръгнаха напред, като че ли се бяха договорили. Пресуши шише облегна ръка на дръжката на кинжала си, най-голямото оръжие, което притежаваше някой от нас.

Двамата мъже продължиха с колебливи, страхливи подвиквания на почти всяка крачка — известяваха за присъствието си. Бран вървеше крачка по-напред. Те преминаха през отворената врата и скоро ги изгубихме от поглед.

Едноръкият Ивалд се бе изкачил на високата капра и стърчеше там, вторачен в тъмното, а от носа му капеха студени капки дъжд. Ние с Вивиан междувременно се бяхме сврели под каруцата и най-накрая можехме да останем поне за малко на сухо. От време на време чувахме как Пресуши шише и Бран си говорят в тъмния двор отвъд стената. После единият тропна силно — прозвуча като удар с дръжка от кама — по нещо дървено в просмукания с влага мрак. Не последва никакъв отговор и единият от тях сигурно бе дръпнал някаква дръжка, защото изведнъж вратата се отвори с тътнещ звук и изля в нощта скромен поток от светлини на факли и огньове. Дворът като че ли беше застлан с калдъръм.

До нас, отвъд вратата, се донесе ясно гласът на Бран:

— Хей, има ли някой вътре?

Никакъв отговор.

— Хей?! По дяволите, не ми казвайте, че тук няма никой!

Присъствието на Бран и Пресуши шише и виковете им, повторени на три-четири езика, които и двамата владееха, не предизвика никаква реакция у онзи, който толкова неотдавна бе запалил огъня и факлите. Съвсем скоро Бран се обърна и ни викна, Ивалд скочи и поведе воловете през отворената порта. Каруцата спря на плочите в двора. Вивиан и аз я последвахме пеша.

Бран се обърна към нас с властен тон:

— Влизаме вътре. Трябва някъде да се подслоним; навън сме живи загинали.

Нямаше нужда никой от нас да бъде придумван. Джандрий в едно прекъсване между конвулсивните родилни болки бе извадена изпод подгизналото платно на каруцата, а после я занесоха, премигваща, стенеща и мокра, в онова, което сигурно беше голямата зала на главната сграда. Струпахме се вътре — прозявахме се, от нас капеше вода — малка окаяна тълпа точно зад незащитената порта. Взехме да оглеждаме покрития с плочки под, стените с мазилка и гредите на високия покрив.

Къщата бе със скромни размери, разбира се, в сравнение с именията и замъците. Макар и незавършена, тя беше по-голяма от всички постройки, които бях виждал дотогава, и затова впечатли мен, десетгодишния, още само с размерите си. Залата бе висока цели два етажа и пропорционално дълга и широка. Правоъгълната маса в средата всъщност не беше най-важното нещо в стаята, но все пак достатъчно голяма, за да насядат двайсетина души — стига да имаше двайсетина стола. От всяка страна на огромната стая имаше каменна камина с горящ огън, а на всяка от дългите стени две факли разпръскваха светлината си по равно. В далечния край, точно срещу входа, където се бяхме струпали, имаше внушителна двойна врата от потъмнял бронз или мед с дръжки във формата на тежка желязна халка. Вратата беше затворена.

Онзи, който е бил в стаята, не можеше да я е напуснал преди повече от петнайсетина минути. Над огъня висеше не много голямо прасе, изкормено и одрано, но все още с глава и крака, което цвъртеше; почти се беше опекло, ако съдим по мириса, който се носеше из стаята и от който ти потичаха слюнки — той се смесваше с дима от горящите дърва и с други миризми, по-трудни за разпознаване.

Масата беше наредена — с чисти чинии, гарафи с прозрачна вода и вино, малко дървено буренце, пълно с медовина, и някакви чудновати шарени глинени чаши и кристални бокали. Имаше и хляб, и друго ядене, сякаш никой не бе сядал на масата. Плодовете в купата бяха с такива невиждани за мен цветове и форми, че едва ли би ми минало през ум, че тези неща се ядат.

Чак след известно време някой забеляза, че на масата има само седем стола. Единият, малко по-масивен от другите, стоеше зад далечния й край — явно, че там седи най-важният човек, а от двете й страни по равно бяха разположени по три стола.

А пред всеки от седемте стола, струпани в единия край на дългата маса, бяха наредени изящни прибори, чинии, ножове и лъжици с най-фина изработка. Чистите чинии се оказаха метални — някои сребърни, а други дори и златни.

Ясно си спомням как зяпнах от почуда срещу роговете за пиене и блюдата от римско стъкло, украсени с рисунки на странни животни в червено, жълто и зелено. Те всъщност бяха първите стъклени предмети, освен няколко лошо изработени криви огледала, които някога бях виждал.

За кратко всички ние стояхме до вратата, пристъпяхме от крак на крак и съзерцавахме събраните тук чудеса, които сякаш ни канеха, и дъждовните локви по покрития с плочки под. Всеки миг в залата биха могли да се втурнат онези, на които по право принадлежаха тази великолепна храна и тези прекрасни напитки — въоръжени и побеснели от гняв, и щяха да налетят срещу нас. Кой знае защо си представях, че с тях ще водят и свирепи кучета. Щяха да ни изхвърлят отново навън, в бурята и да загинем, а кучетата да разкъсат онези от нас, които не бяха убити на място. Миг след миг отлитаха, а тези разгневени хора изобщо не се появяваха.

Колебанието ни не можеше да продължава дълго, твърде трудно беше за нас — огънят, на който можехме да се сгреем, бе толкова близо, а миризмата на печеното прасе направо ни подлудяваше.

Без думица да каже, Бран пристъпи напред, като наполовина крепеше, наполовина носеше стенещата Джандрий. Отведе я до една масивна пейка край стената. После Пресуши шише се втурна към другия край на залата. Извади кинжала си и го заби в горещото, мазно месо — искаше да махне прасето от огъня. Прасето не беше обръщано от двайсетина минути и беше започнало да се пърли от едната страна. Пресуши шише го дръпна от огъня и го тръшна на празното място в края на масата.

Междувременно и Бран бе прекосил залата надлъж и сега удряше тежко по затворената двойна врата. Аз се вгледах по-отблизо в дръжките и различих, че всяка от тях представлява бронзова лъвска глава, а от зъбите им висяха халки.

Бран изчака съвсем кратко някакъв отговор, сграбчи тежките халки с две ръце и ги дръпна с все сила. Вратите се поотвориха с трясък и в пролуката между него и вратата съзрях тъмна зала — беше голяма, но не можеше да се определи колко. Вътре се виждаше маса и смътни очертания на други мебели, но явно и там нямаше жив човек.

След миг Бран притвори отново вратите и се обърна.

— Там няма никой — той отново извърна тревожен поглед към Джандрий. После ме погледна настойчиво. — Амби, заведи воловете в обора — сигурно е зад къщата. Поне те да се посгреят и да хапнат.

Това постави всичко на място — щяхме да останем тук поне до края на нощта, за добро или за зло — или щяхме да оцелеем, или да умрем.

Не възразих, но не пропуснах да отмъкна една мека, бяла питка от голямата маса и да я пъхна под ризата си, да не я навали противният дъжд, щом изляза навън. Пресуши шише, който вече ръфаше като някое хищно животно мазния свински бут, дойде с мен — предполагам, защото си мислеше, че подлуделите от ужас обитатели на къщата може и да са се подслонили в обора или в някоя от другите постройки. Или поне защото там можеше и да има някой — свидетел, от когото бихме могли да разберем защо къщата изглеждаше като изоставена само минути преди да пристигнем.

Пресуши шише ми помогна да разпрегна воловете. После, като мънкаше нещо, повече на себе си, отколкото на мен, метна на рамо тежкия оглавник и го понесе към обора, а аз поведох животните, които едва пристъпяха на разранените си копита.

Обора намерихме съвсем лесно — той се издигаше, точно както бе казал Бран, на няколко метра зад къщата. Не беше много голям, но си имаше всичко — просторна, проста и здрава постройка, в която нямаше нищо тайнствено, поне на вид — освен може би това, че имаше храна в изобилие. Имаше няколко празни ясли, а в другите бяха вързани коне и една-две млечни крави. Тук можеше да подсушим воловете и да ги нахраним — яслите преливаха от жито и сено.

Но никой не се криеше в обора. Пресуши шише награби една вила, взе да ръга купа сено и за по-сигурно я разрови чак до средата. После започна да нарежда — какво биха могли да му сторят боговете, дали стаята, от която току-що бяхме излезли, наистина е голямата зала на истинско имение — или дали това наистина беше римска постройка. Твърде много странни неща имало тук, на това място, и те го правели твърде различно от всички замъци и имения, които бил виждал досега.

Пресуши шише заби дългите зъбци на вилата в куп сено — движеше се замислено, сякаш искаше да изпита кое какво е на това странно място. Никой не се криеше в сеното. Някъде горе, извън полезрението ни бълбукаше вода и се стичаше по покритите с мед тръби, бяхме ги мярнали навън, които я отвеждаха от недовършения, но яко укрепен срещу водата покрив в цистерни, сякаш миниатюрната крепост се запасяваше срещу обсада.

Да се погрижим за воловете и да ги вържем пред пълните ясли с храна ни отне едва минути, но много преди да си тръгнем, вече бях излапал хляба. Покрита с камъни пътечка водеше от обора към един заден вход, който нито беше заключен, нито преграден. Този път ни отведе в кухнята — голяма и добре обзаведена; в две печки горяха огньове, а на тезгяха имаше още хляб, топъл-топъл, току-що изваден от фурната. Един пресен хляб, по-голям от онзи, който бях изял, се завърна с мен през една странична врата в голямата зала, където въпреки опустошенията, нанесени от гладните ми другари, открих, че на масата и в камината имаше още много, много ядене. Мод беше нарязала къс месо от печеното прасе по по-цивилизован начин и сега примамливи парченца и филии печено лежаха на огромно сребърно блюдо на масата, а край него се въргаляха кокали и мас.

Бран и Вивиан помогнаха на Джандрий да се преоблече в сухи дрехи. Казаха ми, че горе в спалните имало много, в най-различни размери и модели. Обектът на грижите им не изглеждаше кой знае колко по-добре след промяната — сега лежеше сред сухи одеяла на една кушетка в края на залата. Старата Мод и младата Вивиан я наглеждаха поред.

Аз веднага се плъзнах в един страничен стол и се нахвърлих върху хляба, плодовете и месото.

След като поутолих глада си донякъде, макар и не напълно, реших да поизследвам замъка. Не ме вълнуваше особено дали ще намеря обувки, нито дали ще хвърля парцалите и ще ги заменя с нови дрехи — облякох ги само за да се стопля. За мене странното само по себе си винаги е било интересно, и, каквото и друго да бе вярно за тая къща, тя си беше изключително странна. Понесъл остатъка от втория си сандвич със свинско, преминах през няколко други стаи, първо на долния етаж, а после и на по-горния, влизах вътре и зяпах.

Широкото главно стълбище, което започваше от нишата точно срещу главния вход, изкачваше един етаж и после рязко свършваше с временния дъсчен покрив, по който дъждът барабанеше кухо. Но нито през тази бариера, нито през довършените, измазани тавани на спалните, които заемаха по-голямата част на готовия втори етаж, не се процеждаше вода. Свещи, или огньове в камините, или и двете едновременно горяха във всички горни стаи. Пътуващите циркаджии довечера щяха да спят на топло — ако изобщо смеехме да заспим.

Хората, които са живели в тези стаи, със сигурност бяха богати — с просто око се виждаше. В къщата имаше много отделни стаи — далеч повече, отколкото бях виждал в която и да било къща.

Гласът на Пресуши шише отекна от залата долу — мърмореше, че една истинска римска вила би трябвало да има система за централно отопление.

Дрехи, които наглед стигаха да се облече цяло село — богато село — наистина имаше. Подаваха се от сандъци и гардероби в три-четири от стаите горе, чиито врати бяха отворени. Почти всичко, което видях, порази мен, невежия, с изяществото си.

Повечето врати горе бяха украсени с резба, а само една беше здраво затворена. Не ми мина и през ум да се опитвам да я отворя, защото дори и в ранното ми детство малко врати оставаха затворени за мен. Щом се изправих в тази странна къща срещу дървената врата и си затворих очите, успях да видя зад клепачите си някои неща в стаята зад нея. Вътре имаше няколко интригуващи високи полици или шкафове, пълни с много сложни неща, чиято природа все още не можех да разпозная. Там се движеха някакви хора — мъже и жени, които никога не бях виждал. Бях абсолютно сигурен, че хората, които съзрях, не бяха зад онази врата, докато я гледах, но някога са били в тази стая. Или пък щяха да бъдат там в бъдеще. Образите бяха размазани и преливаха от магия, чиято жизнена сила и странност не приличаха на нито една магия, преживяна от мен досега.

Най-живото и забележителното от тези видения беше образът на онази, която, щом видях, нарекох Дамата с накитите. В нея имаше нещо различно, уникално; бавно осъзнах, че тя вероятно никога не бе влизала в тази къща и може би никога нямаше да влезе. И когато се вглеждах в нея, можех да я видя по-ясно от останалите. Не беше по-стара от Джандрий, или поне не изглеждаше, но по никакъв друг начин не приличаше на жената на Бран. С гарвановочерна коса, стройна, с бледолика екзотична красота, украсена с перли и диаманти; на врата й проблясваше огромен червен скъпоценен камък. Облечена в платове и кожи, които не знаех как да нарека, моята Дама с накитите се бе излегнала грациозно върху обвита с копринени драперии кушетка, сред слънчева стая с варосани стени. Огромна жълтеникава котка с лъскав косъм, с украсен със скъпоценни камъни нашийник, пантера или лъвица — по онова време аз не знаех тези думи — се бе излегнала в краката й. Без и да подозира, че я наблюдавам, Дамата с накитите се взираше в огромен кръгъл кристал, поставен на стойка до леглото й. И знаех, с онова знание, което получаваме от сънищата, че се взираше в някакво свое собствено видение.

И изведнъж сякаш нейната магия успя и черните й очи се впиха в мен. В тях сияеше триумф и сякаш задаваха нетърпелив, настоятелен въпрос.

Каза ми думите с глас, безмълвен като затворената врата, от която излезе — устните й дори не помръднаха, ала все пак думите и дори тоновете се чуваха ясно, тъй че почувствах, че ще позная този глас, ако някога го чуя по нормален начин.

КЪДЕ СА КОСТИТЕ? КЪДЕ СА, МЛАДИ МОМКО?

Кости? Не се и усъмних, че думата бе точно тази, това бе идеята — дамата искаше да й отговоря. Но всичко, което знаех, беше, че можеше да говори и за остатъците от печеното прасе долу в залата. Отворих уста, но не можех да отвърна нито на глас, нито по друг начин.

Но дамата изгаряше от нетърпение и нямаше да ме пусне толкова лесно. Тя властно настоя, без да помръдва изящните си устни.

КОЙ СИ ТИ, МОМЧЕ? КАЖИ МИ, КАКВО ОБЩО ИМАШ С МЕРЛИН?

Разбира се, знаех това име — всеки бе чувал разказите за могъщия магьосник на крал Артур. Но можеше да ме попита със същия успех и какво общо имам с Човека от Луната.

Когато Дамата с накитите разбра, че и с последния си въпрос нищо не постигна, усмихна се с най-любезната си усмивка — тя много би отивала на лицето на нейната лъвица — и опита по-мек подход.

КАК СЕ КАЗВАШ, МОМЧЕТО МИ? КЪДЕ СИ? НЕ ТЕ ВИЖДАМ ЯСНО. — Образът й леко се наведе към мен и се взря внимателно. — МОЖЕ БИ СИ ЗАСТАНАЛ ВЪРХУ САМАТА СКАЛА, В КОЯТО СА ПОГРЕБАНИ КОСТИТЕ НА СТАРИЯ МЕРЛИН?

Огромната котка също извърна пронизителните си жълти очи към мен, сякаш можеше да ме види по-добре от господарката си. Звярът не показваше нито особен гняв, нито въодушевление, но притегли и четирите си крака под тялото си, сякаш се готвеше да скочи, да прехвърли разстоянието между нас, да ме хване и да ме отнесе там. Но тази бездна бе твърде голяма и никоя котка не би могла да я прескочи, дори и да можеше да мине през дървената врата. Не много уплашен, аз откъснах взор от гладките дъски и им обърнах гръб. Веднага се изпълних с благодарното усещане, че контактът е сигурно прекъснат, а Дамата с накитите и страховитото й животно отново са на огромно разстояние от мен.

Някакъв инстинкт ме предупреждаваше, оправдано или не, да си мълча за дамата зад онази врата — както и да е, знаех, че ако вратата се отвори, тя няма да е там. Сега можех да видя как магията се вихри из онази стая и да я помириша — миришеше също толкова силно, колкото и пърленото прасе, и димът от дървата, макар и на различно ниво на възприятие. Онова, което за мен бе мощен сигнал, почти никак не засягаше другарите ми. Когато Пресуши шише мина покрай мен в горния коридор, тръгнал да си търси нови дрехи, само ме изгледа с меко любопитство и продължи — изобщо не усещаше какво е приковало вниманието ми. Вивиан, която се появи миг по-късно, тръгнала насам със същата цел, бе достатъчно чувствителна да усети, че зад вратата има нещо странно — забелязах, че се намръщи — но не бе достатъчно силно, за да я спре, както беше тръгнала за дрехи.

Бях споменал, че имаше коридори. Свързваха стаите и на двата етажа, а коридорите поначало си бяха нещо необикновено за която и да било къща или замък, дори и за най-големите по онова време. Щом се замислих над него, простото здравомислие, очевидните предимства на удобството и възможността да се усамотиш на подобно планиране ме възхитиха.

Коридорът на горния етаж, чиито врати водеха към спалните, беше широк, все едно че беше част от някой по-голям замък. Тръгнах по него и взех да оглеждам стаите. В някои влизах за малко, а в други само надничах. В гардероба на третата поред намерих ризи и панталони, които щяха да ми станат, заедно с не една топла жилетка. Имаше дори чисто ленено бельо, точно като за мен. Имаше и няколко чифта обуща, само мъничко по-големи от тези, които носех — палците ми надничаха навън от тях.

Поогледах стаята, уютно обзаведена с легло, столове и маса, и забелязах още няколко момчешки дрехи, разпръснати нехайно из нея. Имаше дори и оръжие с по-малки от обикновените размери — на стената висяха къс меч и късо копие; свалих ги, огледах ги и пак ги закачих. Имаше дори и мирни играчки: хвърчило с парцалена драконова опашка, а на дъното на гардероба намерих кънки с остриета от изрязана и полирана кост, които биха били удобни за добре обутите крака на младия наследник на богато семейство.

Все още от време на време ме втрисаше от мокрия мраз, въпреки че и в тази стая огънят в камината гореше. Съблякох влажните си, мръсни дрипи, метнах ги в един ъгъл и подскочих, защото в същия миг мярнах някакво рязко движение с крайчеца на окото си. Оказа се просто едно огледало — стъкло в дървена рамка, високо един човешки бой, подпряно на стената. Както споменах, преди бях виждал малки огледалца, и си спомнях ясно как майка ми съзерцава умореното си отражение в едно съвсем мъничко. Навлякох новите си откраднати дрехи, сухи и топли, и внимателно се вгледах в бледия си образ отсреща. Бях облечен изключително добре. Син на преуспяващ търговец или земевладелец, или дори наследник на княз би могъл да изглежда така.

Изведнъж се замислих — сякаш никога преди това не ми бе хрумвала тази идея — кой съм аз всъщност.

После в един миг кръвта ми се смрази във вените и замръзнах неподвижен. От огледалото вече не ме гледаше моето лице, а сбръчканият, изпит образ на старец, когото никога преди не бях виждал. Фигурата му, облечена просто в най-обикновена тъмна роба, стоеше срещу мен. Висок е — помислих си, — ала леко прегърбен. Очите му под надвисналите рунтави вежди бяха живи и трескави, изпълнени с енергия, която ме затрудняваше да забележа дори такива прости неща като цвета им — а освен това ми пречеше да откъсна собствения си взор от тях. Под властните очи имаше морни торбички. Чорлавата му коса и брада бяха почти бели.

Устните му под мустаците безмълвно се движеха. Осъзнах, че спешно иска да ми каже нещо и че е в моя власт, ако си позволя да го изслушам, да чуя какво е то.

Уплаших се, защото това бе по-различно и по-силно от всичките ми видения досега. И тогава старецът, който ме гледаше от огледалото, произнесе името ми. Това ме изплаши още повече.

Очите му бяха втренчени в мен със смразяваща упоритост. Престраших се да чуя какво ще ми каже по-нататък.

— ТИ СИ ОНЗИ, КОГОТО НАРИЧАТ АМБИ.

— Да, господине.

Последва значителна пауза — старецът затърка чело, сякаш се опитваше да се сети за какво мисли.

— БЯХ ЗАБРАВИЛ… КАК ИЗГЛЕЖДАШ.

Не е нещо необикновено за едно дете да срещне възрастен, който изглежда го познава, докато в същото време възрастният остава непознат за късата и замъглена памет на детството. Без съмнение този човек бе някой, познавал майка ми, който ме беше виждал като мъничък. Не можах да се сетя за никакъв непосредствен отговор, но това ме накара леко да се поотпусна.

Старецът се наведе лекичко, подпря се на колене с ръце — все едно се опитваше да се приближи до мен.

— ЕДНИ ХОРА, ОПАСНИ ХОРА — рече той — ИСКАТ ДА ТЕ ПИТАТ НЕЩО ЗА МОИТЕ КОСТИ. ВНИМАВАЙ КАКВО ЩЕ ИМ КАЖЕШ.

— Господине?…

— АЗ СЪМ МЕРЛИН. — Той разгъна наведеното си тяло колкото му бе възможно. Отново потърка чело по онзи несигурен начин. — БЯХ ЗАБРАВИЛ, ЧЕ ТИ НЯМА КАК ДА МЕ ПОЗНАЕШ. АЗ СЪМ МЕРЛИН, И КОСТИТЕ МИ ТРЯБВА ДА БЪДАТ ОСТАВЕНИ ДА ПОЧИВАТ В МИР.

Странните видения, както вече споменах, не бяха нищо ново за мен. Малко такива привидения сами по себе си притежаваха силата да ме уплашат. Но броят им в тази къща и особената им жизненост ме вадеха от равновесие. Не можех да продължа да слушам стареца. Обърнах се и побягнах от стаята.