Костите на Мерлин

XXX

Дойде време Вивиан да се пробуди, или да дойде в ясно съзнание. Дали беше спала или не, тя не можеше да каже, но се бе наслаждавала на мирно, приятно съществуване, подобно на сън, явно далеч от всякакви сблъсъци. Ала спешен повик я бе призовал обратно в едно съвсем различно царство, не по-малко вълшебно — но то се състоеше от остра и препълнена с подробности реалност. Все още не се бе почувствала зле, но възможността за това вече съществуваше.

Не почувства нито шок, нито липса след раздялата си с добрите хора, спътниците й от последните месеци на нейния живот — всичко това сега й се струваше сън. Не можеше да си спомни никакви подробности нито за хората, нито за мястото, нито пък какво точно е правила, докато е била с тях. Но и това не й изглеждаше никак важно.

След като обмисли положението си, тя осъзна, че вече не е момиче, а напълно зряла млада жена. Дали току-що свършилата сега за нея дълга епоха е било време на сън или сън наяве — това тя не можеше да каже. Това й се струваше просто поредната маловажна подробност. Онова, което наистина имаше значение, беше какво става с нея в момента. Тя се рееше, както нежният вятър носи листо през някакви облаци. Бе странно пътуване, но тя знаеше съвсем добре, че то не е сън.

Каквато и да беше истината за съществуването й напоследък, това бе продължило доста време. Вивиан осъзнаваше, че сигурно бе минала година или повече, откакто за последен път бе виждала любимия си Мерлин. И той отчаяно й липсваше.

Сякаш висеше във въздуха, а край нея прелитаха бели облаци. Странността на всичко това неустоимо напомняше на Вивиан преживяването й преди години с малкия Амби и с Хакон, когато бяха отнесени в двора на Вортигерн. Те тримата бяха…

Е… ТОВА сега беше много странно. Вивиан осъзна, че почти напълно е забравила Хакон, макар и някога да е бил неин любовник — или нещо доста близко до това. И дори сега, когато си спомни, че той съществува, не можеше да си възпроизведе съвсем точно лицето му.

Надяваше се предано, че вихърът, който така нежно я носеше, скоро ще я заведе при нейния любим Мерлин…

И желанието й се сбъдна.

Този път срещата им се състоя в една пещера. В началото Вивиан не се досети, че това е незабравимата пещера в скалата на Мерлин. Стените бяха от груб камък, атмосферата — влажна и мрачна, но някак си внушаваше сигурност, а не заплаха. Истински опасните елементи в живота, това са хората, а сега те бяха твърде далеч.

Боса, облечена в дълга изящна роба, която би могла да бъде нощница на кралица, тя стоеше върху влажната скала и чакаше да пристигне нейният любим. Такива срещи между тях не бяха нещо ново за нея. Но всеки път тя се срещаше с един малко по-различен мъж. Как ли щеше да изглежда той сега?

Тогава изведнъж той застана пред нея. Вивиан мигом разпозна Мерлин и се зарадва, както винаги, когато той се появеше. Но с всяка среща Мерлин остаряваше и тя се разтревожи, защото този път пред нея се изправи един немощен старец. Тоягата, на която се подпираше, приличаше повече на патерица, която му помага да се придвижва, отколкото на оръдие на магията.

В сърцето на Вивиан се бореха противоречиви чувства. Заля я вълна от яростна вярност и тя си напомни, че този човек е нейният любим МЕРЛИН; лесно беше да убеди себе си, че дори възрастта и времето трябва да се подчиняват на този мъж, че утре или вдругиден той отново би могъл да се изправи пред нея също толкова млад и жизнен, както в деня — о, колко отдавна й се струваше това! — когато те за пръв път се бяха любили.

Но сега, когато я обгърна със сбръчканите си ръце, тя забеляза, че те треперят.

Старецът и младата жена ръка за ръка тръгнаха по пътеката. Някакво просто заклинание, измъкнато из огромния запас от магии на нейния любим, осветяваше пътя им през тъмната пещера и изглаждаше скалите под краката им.

Говореха си, но между тях постепенно нарастваше мълчанието — всяко замлъкване бе малко по-дълго от предишното. Никой от двамата не спомена за влошеното му физическо състояние, но очевидно Мерлин бе намислил нещо изключително важно. Вивиан се надяваше то да не е само собствената му немощ. После се почувства виновна, че си го е помислила.

— Защо сме в тази пещера? Не би ли ни било по-приятно на някоя слънчева полянка?

— Да, разбира се. Но тук трябва да направим нещо.

— Какво?

Старецът обмисля известно време този привидно прост въпрос и после на свой ред отвърна също с въпрос:

— Вивиан, сладка моя… Знаеш ли коя година е сега според християнското летоброене?

— Нямам представа. Кажи ми. — Номерата на нейния любим с времето й бяха толкова познати, че отговорът не я учуди особено. Това беше само номер, шега, забавен парадокс. — Значи… я да видим. Днес аз съм малко момиченце, на пет-шест годинки, някъде там навън, в света отвъд тези каменни стени. А пък ти си… ти си бебе? Всъщност цели пет години по-малко от мен! Ще ми се да можех да те видя като бебе! Но чакай… ти роден ли си изобщо?

— Хубаво е, че се сети за това, любов моя. — Сбръчканите пръсти на Мерлин я погалиха. — Твоето друго „аз“ там навън още няма и пет годинки, А АЗ ВСЕ ОЩЕ НЕ СЪМ РОДЕН.

Последните думи той подчерта особено силно.

Тя се опита да схване за какво й говори, ЗА КАКВО ЛИ би трябвало да я подсети този парадокс.

— Но ето ме тук, АЗ със сигурност съм се родила и са минали години от живота ми, откакто те срещнах.

Той поклати побелялата си старческа глава.

— Не са изминали много години, не и за теб, любов моя. Ти все още си съвсем младо момиче.

Вивиан се бореше да потисне предателското желание той да не е чак толкова СТАР.

— Но за цялото това време сме успели да прекараме само няколко дни заедно. Опитвал ли си някога да ги преброиш, за да видиш колко малко са те? Защото аз съм!

— Вив, скъпа моя Вив! Точно затова те доведох тук. Защото трябва да се направи едно нещо, преди да се родя. Животът ми — нашият живот заедно — зависят изцяло от това.

Докато слушаше обясненията, които отначало й се виждаха напълно безсмислени, Вивиан си помисли, че това място наистина малко прилича на пещерата на оракула, която си спомняше добре, на мястото, наречено скалата на Мерлин. Докато вървяха, тя забеляза следи от човешко присъствие, които предполагаха, че тази пещера е била оракул години наред. Но все пак тя изглеждаше по друг начин, внушаваше други чувства и Вивиан се съмняваше дали е същата.

Мерлин я целуна — тя не успя да се сдържи и настръхна леко, щом той я докосна, защото се почувства така сякаш я целуваше дядо й. После той й каза, че току-що е имал важен разговор с крал Артур.

— През тази година, както знаеш, той все още е крал.

Немощното тяло на нейния любим — ако тя си позволеше да го приеме за реално — бързо би могло да я отврати. Непрекъснато си повтаряше, че възрастта е само маска, зад която нейният Мерлин се крие временно по принуда.

— О, искам да се срещна с крал Артур, такъв, какъвто е бил в разцвета на здравето и на силите си. Моля те, позволи ми да го видя!

— Това е невъзможно.

Щеше й се той да се опита поне ДА НЕ ГОВОРИ като дядо.

— Бих искала да направя нещо, с което да ти помогна!

Той нетърпеливо подхвана предложението й.

— Има какво, милата ми. И то ще бъде нещо много повече от помощ. Нещо жизненоважно за нас. Точно затова съм те довел тук днес.

— Добре! А какво е то?

— Малко магия. Има едни тайни, могъщи заклинания, които искам да овладееш до съвършенство и после да използваш. Ти си много добра ученичка и мисля, че днес ще научиш каквото трябва, само за половин час.

— Значи ще ми довериш някаква важна магия?

— Тази ужасно важна магия аз няма да доверя на никого. — Хлътналите му очи грейнаха към нея изпод рунтавите вежди. — Защото, както казах, животът ми изцяло зависи от нея. И не само моят живот, но и други неща, много по-важни за света. — Той млъкна. — Нали разбираш, точно сега е времето да се появи Ниму.

На Вивиан й бяха необходими цели няколко мига, докато осъзнае значението на това име. После тя трескаво се огледа край себе си.

— Къде е тя? Какво можем да направим, за да я спрем?

— Тя вече е тук. — Старецът не откъсваше изпълнения си с обич поглед от Вивиан.

Още един миг й бе необходим за следващото прозрение. После тя яростно изпищя.

— Не!!!

Мерлин се напрегна да й обясни. Той неумолимо започна да я притиска с факти.

Доста дълго Вивиан не успяваше да разбере нищо. Бе изпаднала в шок и яростно отказваше да изиграе ролята на Ниму.

— Но ти СИ Ниму — единствената Ниму, която някога е съществувала и ще съществува!

Той повтаряше това безспир и отново и отново й обясняваше с обич и внимание, че неин дълг е да го заключи под скалата. Едва тогава детето Мерлин, Амби, можело да се роди в безопасност. Това доброволно жертвоприношение било единственият начин той да оцелее сред странно оплетените примки на времето, омотали досегашния му живот, и да се прехвърли в бъдещето.

Вивиан се взря в любимия си — гърчеше се от желание да му повярва. И най-после чу онова, което искаше да чуе. Ако беше прав, съществуваше възможност той отново да стане млад и силен и те да бъдат заедно.

Търпеливо, с хипнотичен глас, старецът повтаряше: на никого той не би могъл да повери задачата на Ниму, дори и да разполага с време да научи друг на необходимите заклинания.

Вивиан продължаваше да се ужасява от мисълта, че й предстои да унищожи физически тялото на любимия си и да запечата останките му в тази гробница. Но най-накрая старият Мерлин я убеди, че нищо друго не би могло да му помогне да оцелее.

— Старият Мерлин трябва да отиде под земята, преди да се роди младият Амби — й каза той, и още — как и къде ще трябва да го чака, по какво да познае, че е време да приложи обратните заклинания.

Той й предлагаше надежда и Вивиан се съгласи. Прегърнаха се за сетен път.

Докато произнасяше заклинанията и изпълняваше могъщите магични ритуали, с които отпращаше своя любим под скалите, тя ридаеше. Скалата сякаш се топеше и сияеше под сълзите й, а слънцето като че ли бе слязло от небето, за да се разтвори в нея.

После, докато Вивиан чакаше, имаше моменти, когато успяваше да мисли за всичко това почти спокойно. Мерлин бе отворил съзнанието й към нови идеи, като й обясни, че погребването му жив по-скоро представлява нещо като това да си заложиш всички ценности на сляпо доверие. Сам той никога не би могъл да се освободи, затова се налага да зависи от Вивиан, за да се измъкне, щом обърканите примки на времето, оплели живота му, най-после станат минало и престанат да го заплашват.

И трябваше да е съвсем сигурно, че неговите кости, притиснати в скалата като цветя в книга, ще бъдат опазени през периода на криза от онези, които кроят зли планове за тях.

Имаше и други мигове, в които Вивиан лелееше луди мечти — и тя да се заключи в скалата редом с мъжа, когото обичаше. Или измисляше луди планове как би могла, без да казва на Мерлин, да заспи някъде наблизо, така че в някое далечно обетовано бъдеще двамата отново да се съберат.

Но тя знаеше, че такива чудеса са невъзможни. Вивиан трябваше да остане здрава и читава, защото само тя можеше да избави Мерлин, когато му дойде времето.

Години след погребването на костите на Мерлин по времето на нападението на Мордред над Нови Камелот, три съперничещи си групи копачи, които си разменяха дивашки удари с юмруци и оръжия, ръчкаха по съсипаната земя в усилия да открият и разровят магическата гробница.

Мъжете, които искаха Бран да стане техният нов крал, съставяха едната бореща се експедиция. Другата бе съставена от хората на Моргана, която по време на битката се съюзи с първата. Мордред и Комор бяха водачите на третата група, все още най-силна, макар и оредяла само до взвод полудели войници, които трескаво ровеха из дълбоките, срутени скали в пещерата на брега. Рицарите на кръглата маса и всички техни въоръжени войници се бяха противели упорито на нахлуването на войската на Мордред, а и временните победители бяха ранени и изтощени от битката.

Но техните господари безмилостно им наредиха: „Намерете костите!“

След като за пореден път повтори тази заповед, Мордред вдигна глава и се огледа стреснато, защото му се стори, че чува в отговор глас:

— НИКОЙ НЕ УПРАВЛЯВА ЛОГРИС И НИКОЙ НИКОГА НЕ ГО Е УПРАВЛЯВАЛ. НИЩО, ЧЕ МНОЗИНА СЕ БОРЯТ ДА ГО ЗАВЛАДЕЯТ.

По това време Илейн горе, в библиотеката на Мерлин — на втория етаж на рушащия се замък, разговаряше с Хакон през стъклената стена. Бе му обяснила как да нагласи хипостатора така, че да локализира и да усили полето. Така тя си отвори обратния път към своята лаборатория.

Щом се появи на холосцената сред тези така прекрасно познати стени, тя откри, че Хакон вече е успял да се срещне с неколцина членове на бандата на Мордред — хора, които злодеят бе оставил да пазят мястото, докато се върне от скалата на Мерлин, където бе отишъл да търси костите.

Мъртъвците вече не бяха нещо чак дотам необичайно в живота на Илейн Брусън, тя вече не онемяваше от шок при гледката на труп. В лабораторията й до старите трупове се бяха проснали и нови. На самия Хакон нищо му нямаше; очевидно предимството на изненадата бе изиграло значителна роля срещу превъзходството на вражеските оръжия. Илейн го откри потънал в разглеждането на пленен пистолет — добре, че успя да го убеди да го пусне долу, преди да се е застрелял.

Всичко, което всъщност искаше Хакон, бе да се върне обратно през полето на хипостатора. Той гореше от нетърпение да се върне в битката при Нови Камелот и да се бие за своя господар Мерлин.

Щом пристигна дълбоко сред скалите на Мерлин, на мястото, където преди бе пещерата — сега там бе зейнала цепнатина, отворена към облачното небе — Хакон се присъедини към групата, командвана от Бран.

Той поздрави мъжа, избран от Мерлин за крал, и се извини за неприятностите, които бе причинило неговото приземяване върху Трона на риска.

Бран много му се зарадва и му стисна ръката.

— Не беше ти виновен, забрави го. Можеш ли да ни помогнеш в тази битка?

— Ще дам най-доброто, на което съм способен!

Копаенето и издирването продължаваха, прекъсвани от време на време от внезапно избухнали въоръжени сблъсъци между съперниците.

Имаше и моменти, когато и двете съперничещи си групи си мислеха, че са успели да открият костите на Мерлин. Но се мамеха. Когато една след друга всички магии, които се опитваха да правят, се проваляха, те разбираха истината — някои се смееха горчиво, други кълняха стареца, замислил така хитро как да се защити.

Но той бе замислил също толкова хитро и собственото си възкресение.

Точно когато изглеждаше, че Мордред и Вотан все пак ще победят, се появи Вивиан, за да го извика отново на бял свят.

Призована малко по-рано, отколкото бе очаквала, от тайното си място на покой, напълно готова вече за битки и приключения, тя се появи на мястото — знаеше много по-добре от всеки друг къде точно се намират костите. Принудена да поеме смъртния риск да ги съживи преждевременно, тя извлече останките и ги накара да се изправят и да тръгнат сами. Те бяха не повече от две шепи бели костици — толкова можаха да съберат и да съединят заклинанията й. Костиците оформиха нещо като призрак — празното пространство заемаше повече място в него, отколкото твърдото вещество — и той пое самичък с тромава походка. Щом го погледна, я заболяха и очите, и сърцето.

Мерлин, който се нуждаеше от живо тяло от плът и кръв, за да добие способността да напада или да избягва враговете си, както и да помага на приятелите си, даваше заповеди с безмълвен шепот. Той възложи на Вивиан да му докара една от рицарските брони, които все още се намираха сред останките на имението, превърнало се в Нови Камелот.

Хората на Комор и на Мордред, подпомагани от силата на Вотан, най-накрая успяха да прогонят групата на Бран и Моргана и си мислеха, че всеки момент ще могат да извлекат костите на Мерлин от скалата.

Истинското място, където бяха скрити те, сега бе непогрешимо определено чрез магията на Вотан. Но все пак никак не беше лесно да се сдобиеш с наградата. Трябваше да се вдигнат много големи камъни и да се отместят настрани — чрез стара и силна магия. А пък все още си трябваше и здраво копаене.

А когато отвориха гробницата, Мерлин… вече го нямаше там.

Всички отскочиха назад.

Комор Прокълнатия, обзет от внезапен ужас при онова, което се изправи пред погледа му, залитна назад и вдигна трепереща ръка — сочеше нещо.

— Той ходи! Той ХОДИ!!!

И тогава над най-близката скала се появи лъскав шлем — забралото му бе вдигнато и се виждаше, че вътре той сякаш е празен. После се появи и ръка в броня — държеше не копие, а светкавица.

С изпито лице и дълбоки сенки под очите, тежко отпусната върху едно кресло в съсипаната си лаборатория, втренчена в екрана, макар че мислите й бяха другаде, доктор Брусън прочете:

В това време Ланселот, без да откъсва очи от своя крал там, в линейката, докато бушуващата наблизо битка утихваше, се чудеше над същите тия думи, появили се на малкия екран. Там се споменаваше и собственото му име, но се наложи доста да се напрегне, докато най-накрая разбере за какво точно става дума.

Когато кънтежите на битката най-после напълно заглъхнаха, Моргана дойде при него, за да възхвали верността му и да го просвети. Плановете й да завладее костите за свои собствени цели и да предотврати коронясването на Бран се бяха провалили. Но победилият я Мерлин не бе предприел нищо против нея и тя, твърдо решена, както винаги, му обеща, че Артур някога ще се завърне и отново ще завладее своя трон.

Моргана все още искаше да отведе любимия си брат в далечното бъдеще, за да бъде изцелен. Но той, Ланселот, трябвало да остане тук. За нейна изненада старият рицар изобщо не възрази. Докато дойде Артур, Ланселот смятал да се върне към мирния си живот в малкия манастир.

Илейн почти се отчая, когато откри, че във фондацията „Антробус“ все още е дълбока нощ, че часовниците в сградата са спрели по различно време и всичките й усилия да се свърже с външния свят в собствената си епоха все още продължаваха да се осуетяват. Сградата и обкръжаващата я земя бяха отрязани от него напълно, също както и преди.

Нямаше много време за чудене как точно се отразяват тези събития на света навън, света от двайсет и първия век — ами ако цялата сграда на „Антробус“ наред с всичко около нея внезапно бе изчезнала? Въображението й бясно градеше фантастични сценарии — сигурно ще съобщят официално, че сградата на лабораторията се е взривила в разгара на разработката на нови, екзотични форми на материята. Тялото на доктор Илейн Брусън не е открито. Започнато е разследване, няколко разследвания, с цел да се установят причините за това, че очевидно по време на инцидента тя е работила сама в лабораторията. Дали пък това не е саботаж?

Бяха я обзели подобни налудничави мисли и се чудеше какво ли ще прави по-нататък, когато погледна през прозореца и видя, че линейката, възстановила първоначалния си вид, е отново вън на паркинга. Този път бе паркирана леко встрани от първоначалното й място.

Незабавно изтича долу по стълбите и се втурна навън, Фишър куцукаше към сградата — каза, че е дошъл да се сбогува. Настоял да спрат тук за кратко именно за това, а и искал да увери Илейн, че обкръжаващата я среда ще бъде върната начаса в нормално състояние. Отново отвеждаха Артур, за да чакат нов шанс да стигнат до двайсет и втория век — а този път и Фишър бил имал достатъчно късмет, за да му позволят да пътува и той с тях.

Фаровете на линейката светеха и вътре се мяркаха смътните силуети на придворни — и Моргана бе сред тях.

Фишър прегърна Илейн и отново я увери, че всичко в собствения й свят ще тръгне нормално, след това се качи в линейката, моторът запали — а после колата просто вече я нямаше. Изчезна, преди да стигне портала, на който все още не пазеше никой.

След битката, по време на която Мерлин излезе отново на бял свят от скалите, а Мордред бе прогонен, земята на Логрис вече не приличаше толкова много на слънчева средновековна Англия. Но определени признаци внушаваха надежда, че обликът и природата й постепенно ще се възстановят.

Моргана каза на Хакон, че когато тя се върне в собствените си добри времена, наистина искала той да седне до нея като неин консорт. Но след онзи номер, който му бе погодила с Трона на риска, той бе изключително нащрек.

Мерлин — сияен силует, висок колкото възрастен човек, който изглеждаше ту съвсем млад, ту стар, успешно бе завършил процеса на собственото си възкресение и успя най-после да овладее собствения си живот. Вивиан бе до него и щедро му даваше обич и подкрепа.

Постижението, най-свидно и на ума, и на сърцето на Мерлин, както той сам ми довери, бе, че е допринесъл за рождението на Галахад, съвършения рицар, който ще бъде способен да се справи с Трона на риска, да намери Граала и да поведе човечеството във вярната посока.

Плановете на Мерлин за Нови Камелот сега имаха големи изгледи за успех. И плановете за коронацията ми бяха в разгара си, но собствените ми съмнения бяха също толкова силни, колкото са били винаги.

Пресуши шише и Мод, след като бяха обсъдили подробно всичко помежду си, ми посочиха, че ако наистина отхвърля короната, рицарите ветерани, вече отказали се да върнат Артур, до един страшно ще се обезкуражат. Бароните и другите благородници, както и всевъзможните водачи, отново щяха да се разединят, ако някой не заместеше Артур, за да бъде фокус на стремежите им, или поне ако не им се дадеше повод да си мислят, че са облагодетелствани с подобен прекрасен монарх. А ако на същите тези рицари им хрумнеше, че човекът, когото вече бяха приветствали като свой велик крал, е измамник, те щяха да го убият, без да им мигне окото. За това нямаше нужда никой да ме предупреждава.

След като един крал е бил приветстван веднъж — а те вече са избрали тебе, след като са се убедили, че не могат да върнат Артур — смъртта е единственият начин да се отърват от него.

Друга възможност — може би дори още по-разрушителна, бе, че ако започнех да се двоумя, или пък излезеше, че твърде дълго се колебая, някои от тези могъщи мъже щяха да продължат да ме поддържат, а други щяха да изберат Ланселот или да се вкопчат отново в Артур или в някой друг. И тогава шансовете за опустошителна гражданска война щяха да нараснат неимоверно. Всякакъв подобен конфликт би унищожил почти напълно шансовете на Мерлин да построи отново Камелот.

Разбира се, Пресуши шише и Мод вероятно предвкусваха благи служби и за себе си, ако станех крал.

След дълги душевни колебания неохотно продължих да играя ролята на новия крал. Вътрешно бях решил, че ще продължа да го правя, докато се появи по-добър водач от мен.

Споделих това на четири очи с Ланселот, преди той отново да се върне в манастирчето.

Мерлин ми каза, че не се сеща за друг, който в момента би се справил по-добре от мен. Освен това за кой ли път подчерта, че моя задача, мой дълг било по някакъв начин да събера съюзници, които да му помогнат във великото начинание, с което се бе заел. На свой ред изтъкнах, не за първи път, че една жена също би се справила великолепно с тази роля — ето, Боадицея, умряла преди векове, представлява един сияен пример.

Мерлин изсумтя беззвучно и сърдечно подкрепи желанието ми и Боадицея да е тук. Но му се налагало да работи с този материал, с който разполагал. Имал ли съм предвид някоя жена?

Аз не можах да се сетя за никоя. Най-малкото пък бих се сетил за Джандрий.

И така — когато и Логрис, и оцелелите му жители донякъде се бяха възстановили — аз наистина бях коронован, а златната диадема бе поставена на главата ми от един Мерлин, несъмнено от плът и кръв, но очебийно доста по-млад от онзи, който бе изчезнал при земетресението. И в присъствието на мнозина щастливи стари рицари (и на неколцина не чак дотам щастливи) аз седнах на стола на баща си край кръглата маса.

А Джандрий, която все пак ме обичаше по някакъв начин и със сигурност бе влюбена в идеята да бъде кралица, получи своята корона от моите ръце. После моята съпруга седна до мен на друг висок стол, който по нищо не се отличаваше от моя, нито пък от всички останали столове край масата. Бях заповядал един точно определен стол от всички тях да бъде покрит за по-сигурно с ленена драперия като предупреждение към всеки, който непредпазливо би дръзнал да седне на него.

Новият крал, както бихте могли да си представите, си имаше и главоболия.

Никога тези рицари, които ми се бяха заклели във вярност, не биха приели за свой крал човек, който някога е подскачал пред тях като шут. Но ТОЧНО ПРЕД ТЕЗИ МЪЖЕ никога не се бях появявал като актьор.

Когато Моргана или някой от съюзниците й се погрижи да бъде разкрито безславното ми минало пред моите нови последователи, неколцина от тях моментално излязоха с най-очевидното обяснение: живял съм инкогнито или под зла магия, или пък напротив, под магия, която ме е предпазвала.

Имаше и други, по-незабележими грижи. Напълно осъзнавах, че като монарх аз съм назначен на изпитателен срок и че ако не отговарях на представата на Мерлин какво трябва да представлява един крал, той бе готов безмилостно да ме отхвърли и да наеме някой друг на тая служба.

— Чудесно — измърморих под носа си, противопоставяйки се във въображението си на своя покровител. — Намери си някой друг.

Но имаше съвсем основателни причини абдикацията ми да не е чак толкова проста работа.

И така се случи, че мястото на Артур бе заето от негов потомък, който седеше не на трон, а на неговия стол на кръглата маса сред компанията на грешни, но забележителни приятели и поддръжници.

За да постигна каквото и да било, налагаше се да се държа с маниера на крал и да се опитвам да говоря с кралски думи и интонации, когато при мен идваха мъже и жени, за да си търсят нов водител. Разбира се, един актьор винаги може да ви изиграе крал. Добрият актьор може да изиграе всичко, стига някой да му помага.

Но за всички беше ясно, че нито кралят, нито кралството са онова, което са били преди — дори магията на Мерлин не може да възстанови онова, което е било разрушено, онова, което вече е безвъзвратно отминало, такова, каквото е било някога.

Щом линейката изчезна, във фондацията незабавно се възцари нормалното — тъкмо както бе обещал Фишър. Всичко наоколо с вълшебна скорост бързо се връщаше в състоянието, в което е било точно преди линейката на Моргана да пристигне тук за пръв път. Хората от охраната, без да подозират, че тук са ставали някакви необикновени неща, спокойно си гледаха работата, а собствените им коли бяха на паркинга, точно там, където ги бяха паркирали при идването си на работа.

Илейн седеше пред контролното табло на същото място, където се намираше, когато влезе Фишър, облечена в съвсем същите дрехи. Забеляза доста учудено колко са чисти ръцете й и че се чувства сравнително добре нахранена. След няколко мига вече можеше да си припомня само смътни откъслеци, объркани и ужасни от своето велико приключение. Спомняше си Ланселот и… и… е, най-вече Ланселот.

Зачуди се дали пък претоварването с работа не предразполага хората към халюцинации. Заразмишлява напрегнато над природата на реалността. В края на краищата, нали фондацията се занимаваше тъкмо с това.

Илейн5 почувства тръпка дълбоко вътре в корема си.

Колко странно!

В съзнанието й изникна една дума. Едно име:

ГАЛАХАД.