Костите на Мерлин

IV

През трите години, откакто работеше за фондацията „Антробус“, доктор Илейн Брусън бе развила здрав респект към качеството на електронните системи и на другите устройства, охраняващи лабораторията й. Мнението й за хората, които оперираха с тези системи, бе по-неблагоприятно. И все пак тя се изненада, че типът, който толкова настоятелно й се обаждаше цяла вечер, е бил пуснат чак до входната врата, и смаяна от това, че е успял да проникне в сградата. Какво й ставаше днес на охраната?!

Присъствието на Фишър на работното й място бе кулминацията на серия странни случки, всяка сама по себе си привидно без особено значение, които я бяха сполетели през последните няколко дни. Тази вечер, след като отряза неканения посетител по интеркома, изведнъж Илейн се изпълни с чувството, че всичко е тръгнало накриво, и на няколко пъти става, за да хвърли напрегнат поглед през прозорците на лабораторията. Когато забеляза на паркинга две непознати коли до нейната — при това едната бе линейка, абсолютно необясним факт — първото й предположение беше, че този тайнствен Фишър има нещо общо с това нашествие.

После, едва минута след като бе отказала на натрапника да го пусне в сградата, тя вдигна поглед и видя, че на прага стои непознат мъж.

Тя седеше зад компютърната клавиатура и се бореше с технически проблеми — главният в момента беше анонимната натрапчива поезия, която отказваше да изчезне. Кабинетът й, както и стаята с холосцената в съседство, бяха просторни. Във високия таван над каменните стени бе инсталирано модерно осветление.

Като не броим присъствието на шепица асистенти и помощен персонал няколко часа дневно, през последните три дни Илейн бе живяла в изолация в тази и в няколкото съседни стаи. Работеше и от време на време поспиваше тук; беше отишла до апартамента си само веднъж. Освен всички функции, които старата къща изпълняваше сега, тя бе и център за конференции. Сградата бе планирана доста хаотично, бе висока три етажа и толкова голяма, че леко напомняше замък. Имаше спални, предназначени за настаняване на някой случаен важен гост или пък някой, прекалил с работата, и малка кухня. Обикновено под ръка бяха и помощни групи от канцеларски служители и техници, наред с хора от охраната и домакински персонал, равен по умения, ако не по брой, на персонала в един добър хотел. Напоследък, както тъкмо бе започнала да осъзнава, тя бе единственият служител на компанията, който работеше в сградата. Сега по принуда тази мисъл обземаше вниманието й. Тя успя да си спомни, че бе чувала някои от причините и всяка сама по себе си бе изглеждала оправдана и задоволителна.

Но в момента цялостният ефект бе безспорно зловещ.

И, разбира се, охраната — беше невъзможно на всички да им бяха отпуснали свободен ден.

Голяма част от тези мисли преминаха през ума на Илейн в мига, когато вдигна поглед и се стресна от присъствието на Фишър. Беше влязъл толкова лесно. Очевидно нито дебелите врати, нито охранителните системи по последна дума на техниката ни най-малко можеха да го забавят.

Щом погледна за пръв път лице в лице д-р Илейн Брусън, нощният посетител реши, че изглежда поне толкова изпита, колкото и той, и освен това, много по-преуморена от работа.

Тя отвърна студено на неговия поглед; очевидно бе разстроена, но все още повече ядосана, отколкото уплашена.

— Изненадана съм, че охраната ви е пуснала вътре.

— В момента на портала не пази никой, доктор Брусън — говореше английски ясно и гладко, но в тона му се промъкваше някакъв едва доловим, труден за определяне акцент.

Изминаха няколко мига, докато Илейн осъзнае какво й казва. Колкото повече се замисляше за персонала на охраната, толкова повече това й се струваше напълно невероятно.

Като се опитваше да не изглежда шокирана или изплашена, тя възрази, че е твърде заета, за да говори с когото и да било. После, в опит някак си да овладее ситуацията, добави:

— Вие имате ли нещо общо с онази линейка на паркинга?

— Нямам пряка връзка с нея, не. Но тя е едно от нещата, за които исках да разговаряме.

— Има ли някой вътре в нея?

— Ако имате предвид пациент, да. Заедно с няколко придружители.

— Що за пациент? — в гласа на доктор Брусън се промъкна раздразнение. — Нищо не разбирам! Защо пък линейка да кара тук някого?!

Той направи изразителен жест с ръка, който намекваше за двусмисленост. С другата стисна тоягата си.

— Казах ви вече, тази вечер съм много заета.

Той пренебрегна репликата й. Погледът му се отмести от нея и взе да изучава лабораторията, като преценяваше видяното по свой собствен начин. Тоягата му тропна веднъж по коравия под.

— Вие и колегите ви наричате вашия нов уред… Предполагам, че той е в съседната стая? Наричате го хипостатор.

— Какво знаете за това? — подскочи Илейн.

— Надявате се и може би вярвате, че Нобеловата награда за физика ви е в кърпа вързана. Хипостаторът ще ви отведе до ръба на способността да променяте и да създавате наново… не виртуалната, а фундаменталната реалност.

— Ако сте говорили с някого от другите хора, които работят тук…

— Не съм. В момента проверявате чрез изпитания обхвата на уреда. Имате ли неочаквани проблеми при достигането на определени географски точки?

За момент Илейн замълча, обмисляйки как да отговори на това. Въпросът на Фишър издаваше, че той познава фактите в такава степен, че това плашеше. Работата й, истинско пионерско навлизане в природата на пространството, времето и материята, от няколко дни насам наближаваше решителния си етап.

— Вие учен ли сте? — настоя тя.

— В широк смисъл наистина се опитвам да бъда такъв. Ако „наука“ е равнозначно на „знание“… Мога ли да седна? — той направи нерешителен жест. Из стаята имаше пръснати няколко стола.

Илейн се поколеба между няколко остри реплики, но после промени решението си.

— Разбира се, седнете — щеше да се чувства по-малко неудобно, отколкото докато го гледаше изправен, почти надвесил се над нея.

Посетителят й подхвърли шапката си на една маса и без да сваля палтото си, се отпусна благодарно върху един стол, на успокояващо разстояние от Илейн и най-ценното й оборудване.

— Необикновена сграда — забеляза той, като плъзна поглед по високите стени и тавана, докато палците му лекичко потропваха по облегалките. Беше подпрял бастуна, или патерицата си, на една маса, на удобно разстояние. — Но доста ми харесва.

— И на мен. Но повечето хора смятат, че е планирана доста ексцентрично — Илейн се поколеба. Натрапникът поне говореше разумно. Стори й се, че бе изминало прекомерно дълго време, откакто бе разговаряла за нещо съществено с когото и да било, за каквото и да било извън чисто механичните неща около работата й.

— Познавате ли историята на фондацията? — попита тя.

Фишър кимна.

— Сградата и земята са наследени от ексцентричен милиардер, малко след средата на двайсети век. Така възниква фондацията „Антробус“, а каква е целта й?

— В нашата харта пише, че фондацията се създава и й се предоставят средства, за да изследва природата на действителността.

— Какво знаете за основателя?

Илейн примига.

— За Джон Антробус? Всъщност почти нищо. Само това, че е мъртъв от десетилетия.

Фишър кимна отново, сякаш потвърждаваше маловажен факт за свое собствено удовлетворение. После изненада Илейн:

— Срещал съм се с него преди много години.

— Тук?!

— Да.

— Работили ли сте за него?

Фишър сякаш се замисли върху това.

— Но, разбира се… по ваше време той не може да е бил жив, — Илейн сви безпомощно рамене — мистър… или може би доктор Фишър?

— Както предпочетете.

Това признание за академична титла донякъде вдъхна увереност на Илейн.

— Извинете, но все още не разбирам съвсем кой сте. И каква работа имате тук, с фондацията или с мен. И откъде имате този телефон?

— Доктор Брусън, ужасно много хора, дори от най-далечните кътчета на света, се интересуват от работата ви. Аз представям някои от тях. Наистина имам намерение да ви обясня всичко подробно, по-късно. Но първо искам да ви попитам, смятате ли, че работата ви не създава опасност?

Тя отново примига.

— Не замърсяваме природата с никакви вредни отпадъци, ако това имате предвид.

Фишър поклати глава.

— Имам предвид нещо много по-фундаментално. Знаете ли дали сред учените и администраторите, свързани с този проект, са възникнали сериозни дискусии за възможните опасности за света, които би могла да предизвика тяхната работа?

Закъсняла мисъл премина през ума на Илейн и разсея вниманието й.

— Вие да не сте журналист? От медиите? Ако е така, все още нямам какво да ви кажа.

Посетителят се размърда леко и отпусна наранения си крак.

— Не, не съм дошъл да търся сензации. Бих предпочел да ви съобщя една сензация. Що се отнася до това какво работя, бихте казали, че представлявам акционерите.

— Кои са те?

— Инвеститорите. Онези, които са впрегнали живота си във вашия проект.

— Живота си ли? О, предполагам, че искате да кажете техните застраховки за живот в застраховки „Антробус“ и т.н. Не съм много веща, що се отнася до даренията. Ако искате да разговаряте за финанси, насочете се към друг.

Фишър се усмихна едва-едва.

— Щом така и така съм тук, наистина много бих искал да видя как изглежда хипостаторът.

Изведнъж той скочи от стола, подпря се на бастуна и закуцука право към вратата на съседната стая. Илейн също рязко скочи. Като протестираше бурно, тя се опита да го отклони.

Без никакъв успех, Фишър вече бе отворил вратата.

Зад нея се разкри шестоъгълна стая, близо шест метра широка, с висок таван, без прозорци, осветена отгоре с мека светлина. В средата, заемайки половината от цялата площ, върху кръгъл подиум на височината на коляното бе поставена самата конструкция. Сега уредът, както обикновено, когато работеше, бе невидим на собствения си дисплей.

— Предполагам — обади се Фишър и посочи с бастуна, — че онова, което виждаме сега да върви, е нещо като защитна програма?

— Точно така.

Самата програма бе много впечатляваща. Когато в разстояние на две минути дисплеят не получаваше никаква смислена инструкция, той предпазваше възсъздаденото пространство от разрушаване, като постепенно очертаваше хоризонт от нощни небостъргачи с хиляди блещукащи прозорци и създаваше триизмерен образ на град, огромен до невъзможност, прекрасен и приканващ, наред с това, че бе изцяло въображаем.

Сега дъбовата тояга се издигна и посочи към дъното на стаята, където една цяла стена бе заета от подредени едно върху друго метални чекмеджета. Над главите им се спускаше джунгла-балдахин от кабели, които излизаха от чекмеджетата и изчезваха надолу в илюзорното нощно небе над уреда.

— И значи там вътре е онова, което наричате хипостатор. Видях предварителните ви доклади. Не се тревожете, нямам намерение да се намесвам. Бих искал да ми кажете обаче, какъв пейзаж строи хипостаторът под прикритието на вашата защитна програма?

Илейн се замисли. Посетителят й, макар неканен и недобре дошъл, бе учтив и се държеше възпитано. И колкото повече го наблюдаваше, толкова по-възрастен й се струваше. По незнайна причина тя винаги се бе чувствала по-свободно с по-възрастни мъже, отколкото с която и да било друга категория хора.

— Стоунхендж.

— Интересно — каза Фишър, без никаква изненада, само кимна леко. — По-рано ви попитах имате ли някакви проблеми с достигането на необходимия географски обхват…

— Не. Всъщност принципът на действие не е пренасяне на нещо между нашия възсъздаден модел и тукашната реалност. Би било невъзможно. Но това, че сме стигнали чак до равнината Саписбъри, илюстрира красотата на процеса, или една от неговите красиви черти: фактът, че разстоянието оттук до опорната област всъщност няма особено значение.

Посетителят внезапно извърна лице към Илейн и коленете му застрашително се разтрепериха. Подхлъзна се и се вкопчи в бастуна с гримаса.

— Как е кракът ви, можете ли да стоите? Защо не се върнете в компютърната стая и не седнете?

— Добре съм, благодаря — той послушно обърна гръб на дисплея и закуцука към вратата. — Надявам се, че скоро ще мога да ходя нормално.

— Да не би да сте се наранили по време на ски? — опита се да прозвучи бодро и жизнерадостно.

— Не, не точно — той замълча, после добави с крива усмивка, — малка неприятност с едно добре наточено острие.

— Боже мили! — думите прозвучаха равно. Фишър усети как махалото рязко се люшна в обратна посока; неговата домакиня по неволя отново започваше да губи доверие и несигурността й дали да се бои или не нарастваше.

За Фишър изобщо не бе трудно да разбере реакцията й, и щом се върнаха в компютърната стая и отново седна на креслото, той й се усмихна успокоително.

— Няма нищо. Доста сносно се оправям с ходенето.

Илейн кимна бавно и затвори вратата на стаята, където беше дисплеят.

— Извинете ме за момент — каза тя и седна отново на стола си. — Има нещо, което бих искала да проверя. — После, възможно най-гладко и непринудено, Илейн вдигна най-близката телефонна слушалка и тихомълком набра номера на охраната. Когато и след петнайсет секунди не получи отговор, опита друг номер — звънеше извън сградата.

Фишър наблюдаваше действията й безмълвно, без никакъв опит да се намеси; отнасяше се с успокояващо разбиране към опитите й да съобщи на някого, че е тук, някак си да го провери. Позволи й сама да открие, че е без значение кое копче натиска и какви устни команди дава на телефона. Апаратът не бе заглъхнал напълно, но от него не се чуваше нищо друго, освен смес от странни звуци, които не можеха да й помогнат с нищо. На малкия му екран се появяваше само някакво енигматично лого, не по-познато й от звуците. Изправен златен лъв върху червено знаме, все едно някакъв средновековен щит.

Илейн затвори телефона.

След миг четирите или петте малки екрана в стаята блеснаха едновременно и на тях се появи нещо друго:

— О, по дяволите — тя насочи обвинително пръст към спретнато подреденото стихче на най-близкия екран и изгледа подозрително Фишър. — Предполагам, че вие нищо не бихте могли да ми кажете за това?

— Трябва да ви призная, че мога — той примига извинително и се вкопчи здраво в бастуна. — Това е Тенисън.

Ядът на Илейн се усили.

— Значи, вие сте отговорен някак си за това… за това, че телефоните не работят? И за тези думи по екраните ми?

Като се опитваше да изразява подобаващо разкаяние, Фишър лекичко се поклони.

— Мислех си, че няколко стиха на Тенисън биха ми помогнали да подкрепя гледната си точка в нашата дискусия. Като начин постепенно да ви насоча към определена тема.

— Тогава бих искала да ви помоля да накарате Тенисън или който и да е там да се махне. Да върнете нещата отново в нормално състояние.

— Боя се, че това в момента не е възможно.

— Доктор Фишър, бихте ли ми казали кого всъщност представяте?

— Бих могъл да опитам — по лицето му се изписа нещо като обезоръжаваща усмивка. Взе да люлее бастуна си, сякаш беше нервен. — Но първо бих искал да чуя още нещо за работата ви.

Илейн, без да разбере как точно гневът й бе утихнал, откри, че е започнала да говори. Работата й — тя бе буквално встрастена в работата си, гордееше се с нея, въздържането от ентусиазирани и подробни обяснения пред разни посетители й струваше немалка борба със себе си — бе съсредоточена върху природата на пространствено-временния континуум, както го определяха и подхождаха към него науката и технологиите.

— Предпочитам да определям предмета на това изследване с термина „хипостатична реалност“. Метафизичните въпроси предпочитам да оставя на метафизиците.

Когато вече бяха в разгара на дискусията, двамата забелязаха, че стиховете на екраните отново се бяха променили:

— Тъче… — уместната дума бе поразила Илейн. — Всъщност, бихме могли да го оприличим и на тъкане.

Тя продължи да го изяснява по-нататък. В този случай нишките, които оформяха основата и вътъка на новата тъкан са микролъчи от насочени в тунел частици, които изкривяват нормалното положение на времето и пространството милиони пъти в секунда. Един от резултатите на новата технология е създаването на някои наистина екзотични частици — и нещо повече от частици. Един от нашите теоретици поддържа, че онова, което създава хипостаторът, е нещо като миниатюрна вселена мехур. Последиците все повече и повече се разширяват. Предполагам, че наред с другото можем и да стигнем до това, че да проверим опитно теорията за разширяващата се вселена.

Фишър, който напрегнато слушаше, бе впечатлен.

— Искате да кажете, да проверите нагледно как е била създадена вселената?

— Точно така. Има пространство, има и време, имаме и правилата на играта. От тях произлиза всичко останало. Всички усложнения.

Посетителят бе искрено поразен или се опитваше да внуши такова впечатление.

— Ако вашата машина ви отвежда сред подобни въпроси, би трябвало да предположа, че има милион неща, които бихте искали да направите с нея. И други неща, за които се боите, че могат да хрумнат на някого.

Тя кимна.

— Аз вече съм се сетила за няколко, които бих искала да изследвам. И сте прав — има много други, които плашат. Донякъде ме притеснява това, че фондацията изисква от нас да огласяваме публично всичките си открития.

Посетителят постави въпроса дали подобни експерименти могат да бъдат опасни за света като цяло, или за онази част от него, която се намира относително близо до ускорителя на частиците.

Илейн обясни, че учените са склонни да мислят, дори да се безпокоят, по подобни въпроси много повече, отколкото предполага останалата част от света. Когато предстои да бъде изпитано нещо наистина ново, физиците и математиците, участващи в проекта, често свиквали неофициални събрания — организирани внимателно и в тесен кръг, без публичност, естествено — за да повдигат подобни въпроси и спорят помежду си.

— Между другото, мога да ви уверя, че нещо подобно се е случвало при включването на повече от един нов ускорител на частици. Но доколкото знам, никоя от тези конференции не е излязла със заключението, че някой от експериментите представлява истинска опасност за света.

— Всъщност — заключи тя — подобни дискусии за оценяване на риска май са се превърнали в нещо като неофициална традиция. Явно са започнали от построяването на първия ядрен реактор в Чикагския университет през 1942 г.

— Но хората, които провеждат експеримента, наистина се чувстват по-добре, когато са провели подобна дискусия помежду си — забеляза Фишър.

— Да, сигурна съм.

— И досега винаги са били прави?

— Още сме живи, нали?

— Да — Фишър кимна, усмихна се и сякаш стигна до някакво решение. — Наистина бих искал да разгледам по-отблизо онова, с което се занимавате. Нямам предвид да ми организирате специална демонстрация, нищо подобно. Просто ми покажете онова, над което работите в момента, каквото и да е. Под защитната програма.

Илейн неохотно се остави да я убедят. Скоро двамата се върнаха в стаята с дисплея.

Тя докосна един бутон и изведнъж въображаемият модерен град изчезна. На сцената се появи Стоунхендж — истинското място. Зората скоро щеше да се пукне над него.

— Каква красота! — неволно възкликна Илейн.

— Да… Но всъщност има друго нещо, което бих искал да видя, на друго географско място. И мисля, че вашата машина би ми дала такава възможност. Дори се надявам, че ще мога не само да го видя.

— Да?

— Да… Камелот.

Младата жена кимна, потвърждавайки сама на себе си, че тази молба поне има нещо общо с ония смахнати стихове на компютърните екрани. Но все още можеше да се надява, че той се шегува.

— Замъкът на крал Артур, така ли?

— Да — изразът на бледото, леко изпито лице на Фишър никак не бе шеговит, помисли си тя — по-скоро изразяваше дълбок копнеж.

Илейн усети, че косата й леко настръхва, особено на тила. Леко прочисти гърлото си и каза:

— Е… виждате ли, ние знаем как да се свържем със Стоунхендж. Къде да търсим географските му координати — в равнината Салисбъри, близо до средата на Англия. Къде ще го търсите Камелот?

— Бих могъл да ви предоставя някои спътникови координати за опит. Няма гаранция веднага да успеем.

— Е, това е малко извън моето поле, но май си спомням да съм чела някъде, че днес се смята, че крал Артур е бил някакъв действителен водач на конница от пети век. Един от последните защитници на Римска Британия срещу варварите, или нещо такова…

Посетителят най-накрая се усмихна.

— Нещо такова.

— Какво е станало с него?

— Всъщност този въпрос ни води право към целта на посещението ми. — Фишър млъкна и пое дълбоко дъх. — Получих новини за него малко преди да пристигна тук.

— О? — отново колебливата, надяваща се усмивка. В очакване, с надежда за лек, насмешлив отговор.

— Да. В линейката е — посрещна го напълно неразбиращият й поглед. Той подчерта думите си с енергично кимване към прозореца — Онази отвън, на паркинга.

— Крал Артур?

— Да.

— Крал Артур в момента е вън на паркинга?

Посетителят кимна.

— Доктор Фишър… ако наистина така се казвате…

— Моля ви — Фишър вдигна тънката си скована длан. — Нали сама видяхте, че там има линейка. За миг престанете да се безпокоите за самоличността на пациента. Важното е друго — че с него има и неколцина наистина много опасни хора. Каквото и да си мислите — дали това е вярно или не, ТЕ вярват твърдо, че новият ви експериментален уред предлага възможността животът на крал Артур да бъде спасен и той отново да бъде въздигнат на трона. — Фишър леко се усмихна. — Споменах ли ви вече, че сте станали известна по цял свят? В определени среди?

— Доктор Фишър, моля ви да ме извините! — Илейн се изправи. Гласът й изведнъж стана ясен, в него се долавяше обида. — Много съм заета и се налага да ви помоля да напуснете.

— Но, вижте какво, не аз съм този, за когото трябва да се тревожите — с леко кимване към паркинга Фишър посочи откъде иде истинската заплаха. — Ето ме тук вътре, не съм ви навредил с нищо. Казах ви, че няма да се меся в работата ви. Няма да ви навредя, никога не бих го сторил. Но скоро ТЕ ще бъдат готови да влязат тук. И ще го направят толкова лесно, колкото и аз. Ще бъдете в по-голяма безопасност, ако и аз съм тук, когато пристигнат.

Илейн пое рязко въздух.

— Отказвате да напуснете?

— Абсолютно. Защо не ми покажете още нещо, което може да прави вашият хипостатор? Докато чакаме да видим какво ще стане по-нататък. Или нека просто да седим тук и да си говорим за това, щом не искате да ме пуснете пак при най-ценната ви апаратура.

Доктор Брусън се опитваше съзнателно да овладее дишането си.

— Как влязохте тук? Без да изключвате алармените системи?

— Чрез магия — меко отвърна гостът.

— О? — кратко, гневно възклицание. — Да не би и Мерлин да е там навън?

— Подигравате ми се, доктор Брусън. Но не ви се сърдя. Мерлин не участва като действащ магьосник в това, което ще стане тази вечер. Ала той е обект на едно определено издирване. По-точно неговите кости.

— Така ли? Винаги съм обичала легендите… — в очите на Илейн засия далечна светлина, нещо в отношението й лекичко се промени. — Знаете ли какво?

— Какво? — Фишър се застави да седне, отпусна се, сключи ръце зад тила си. Гледаше тоягата винаги да му е подръка.

— Отдавна, отдавна — от години, още откакто започнах да пораствам — си мисля, че много би ми се искало да срещна Мерлин.

— Защо? — силно заинтригуван, Фишър се наведе напред.

— Защото във всички онези легенди той владее невероятни, огромни сили, и все пак винаги изглежда толкова уверен. Бих искала да го попитам как го постига.

Тъмните вежди на Фишър се сключиха.

— Не е ли редно огромните сили да вдъхват някому увереност?

— Така си мислите, нали? Но ако човек е с всичкия си, май не е така. В истинския живот, така ми се струва, колкото по-големи сили овладява човек, толкова повече трябва да се тревожи… Може би той не е бил с всичкия си… — добави тя замислено.

Фишър отпусна длани на облегалките и удостои домакинята си с лек поклон.

— Проникновен отговор. Бих казал, че той е с всичкия си. Но невинаги отговаря добре на въпроси — изражението на високия слаб мъж бе станало по-трезво. — А що се отнася до среща с него — е, Господ да пази и двама ни.

— Какво беше това?

Почукване, което взе да се повтаря на неравни интервали, последвано от сухо шумолене. Фишър погледна към тавана, после към съседната стая.

Илейн стигна до вратата преди него, погледна вътре и се вцепени от ужас. Стоунхендж бе изчезнал и на негово място се бе появила вихреща се мъгла. Все едно някой бе хвърлял с шепи от дисплея фин, сух прах, който се стелеше в сиво по пода. Почукването бе съпроводило изригването — сякаш отникъде — на по-големи парчета от… нещо.

Освен, че явно бе дошло от дисплея на холосцената, бе трудно да се каже нещо друго за източника на това тайнствено вещество. Наред с нежните снежинки на праха падаха и тежки парчета камък, дървени трески, и отскачаха с тракане от стените и пода.

Носеха се странни, заплашителни звуци, наподобяващи електрически избухвания — Илейн се метна към шалтерите на шкафчетата в дъното на стаята. Но преди да ги стигне, огромният дисплей проблесна и се върна в нормално състояние. Стоунхендж отново се появи. Изхвърлянето на материя бе приключило.

Нямаше никакво съмнение, че всичко това се бе случило. Целият шестоъгълен под бе осеян с прах и камъни.

— Какво… — гласът на жената смаяно секна.

Тя бавно осъзна, че по отломките по пода се виждат цветове — яркочервено и бяло. Изглеждаше като… изглеждаше като органична плът и кост, кървавочервено и ослепително бяло — поне онези парчета, които не бяха изгорели или преминали през някакъв друг консервиращ процес.

— Това кост ли е?! Изглежда като кост! — вълната от истерия се готвеше да я залее.

Фишър се наведе, за да погледне по-отблизо; явно го бе обзел напрегнат, вглъбен интерес.

— Да, според мен… да. Човешка кост! — той наблегна тържествуващо на последните две думи.

Миг по-късно посетителят нетърпеливо ровеше в отломките. Тънките му, нервни ръце припряно пресяваха пръстта в търсене на още кости. Когато намереше, продължаваше нетърпеливо да рови с бастуна си в някога белите, овъглени и раздробени кости, но само след миг отново седна, като едва скриваше разочарованието си.

Илейн можа само да се втренчи в него с почуда.

— Прекалено свежи са — промърмори посетителят като някой ненормален канибал, разочарован в ресторанта. — Прекалено свежи са тези кости.

И все пак Илейн не виждаше никакъв отвор, през който странната маса би могла да проникне в лабораторията отвън. Само единствената врата и няколко дупки в стената — за електрическите кабели и за отдушниците. Трудно бе да си представи човек как всичко това нахлува в стаята през някоя от тях. Но няколко килограма… злокобна смет бяха се изтърсили отнякъде тук.

— Пренасяне на материя по някакъв начин? Но това не може да бъде… Хипостаторът не…

— О, да, хипостаторът го може. Очаквахме го. — Фишър бе коленичил на пода и лазеше непохватно, коляното му пречеше. Опитваше се да открие и да пресее новопристигналите частици и отломки. Илейн забеляза, че някои от белите отломки с остри ръбове са наглед толкова свежи, колкото и капещата кръв. Погледът й се замъгли.

И тогава изкрещя. Фишър, коленичил на четири крака, се извърна, за да види какво я е стреснало. И двамата се втренчиха в четирите фигури, скупчили се на вратата. Една стройна, тъмнокоса жена в черни дрехи, с огромен червен скъпоценен камък на врата, стоеше между двама мъже. В краката й се бе изтегнала огромна жълтеникава котка.