Костите на Мерлин

V

Стрелнах се надолу по централното стълбище и се завърнах при Бран и другите. Отново всички се бяха събрали в голямата зала, където беше топло, светло и имаше ядене. Без да мога да си намеря никаква свястна причина за това, се въздържах да спомена за неотдавнашните си видения. И без това надникването през неведоми разстояния не бе ме изложило на непосредствена опасност. Освен това се съмнявах, че приятелите ми, ако разберат за моята способност да виждам странни неща, биха й обърнали особено внимание — още не бяха се нарадвали на новите си дрехи, храната и топлината. Когато слязох при тях, те едва забелязаха промяната във вида ми — повечето от тях също изглеждаха различно, по съвсем същата причина.

Най-рязка бе промяната у Вивиан, и щом я погледнах, забравих за вълшебните видения. Бе достигнала — или чрез магия или по инстинкт — забележително изящество. Особено ми се наби на очи новата й зелена рокля от някакъв екзотичен плат, за който по-късно научих, че се нарича коприна. Освен това бе изровила отнякъде малко огледалце в рамка от зелен камък, за който по-късно научих, че бил нефрит. Държеше го в изпънатата си ръка и все повече се възхищаваше от новите си дрехи. Забелязах нови пръстени по ръцете й и обици на ушите.

Ивалд се бе наял и седеше на масата пред мазна копаня, в която все още се търкаляха трохи хляб и късчета месо. До нея имаше и празна винена чаша. И той бе гладен колкото останалите, но очевидно, след като си бе напълнил търбуха, не се бе сетил за дрехи. Все още в старите си дрипи, от които продължаваше да капе вода, той замислено се взираше в дъното на стаята, в Джандрий. Тя лежеше на голямата кушетка, без да издава звук — или спеше, или беше в безсъзнание. Погледът му не беше нито похотлив, нито любовен. Похабеното лице на Ивалд изглеждаше тревожно, като че ли той, а не Бран носеше отговорността да реши как да се грижи за всички нас, включително и за безпомощната жена.

Изведнъж едноръкият блъсна стола си и се изправи. Със скърцащ глас, отказал се от опитите да крие страха си, той настоятелно ни попита:

— Къде са? Искам да кажа, къде са тия богатите, дето трябва да живеят тука?

Естествено, същият въпрос се въртеше в умовете на всички ни, но никой не бе успял да измисли задоволителен отговор. Дори и Бран само го погледна и отмести поглед към високата двойна врата срещу входа. Забелязах, че някой отново я е придърпал плътно и е затворил мрака оттатък.

— Няма ги — обади се най-накрая Вивиан, обобщавайки накратко всичко, което всъщност бяхме разбрали за положението, в което се намирахме. Седеше, изящна и пленителна, в единия край на дългата, просторна маса, а малките й крачка, обути в нови обувки, бяха вдигнати върху един стол. — Може би сме ги уплашили и са избягали. Но ще се върнат — тя безпомощно се изкикоти. — Е, поне ще сме се навечеряли, преди да ни убият, и ще умрем на топло и на сухо. — Последното изречение тя произнесе с пълна уста.

Ивалд си наля нова чаша вино и го изпи почти на един дъх. В грубия му глас се долавяше настойчивост.

— Онова, което трябва да знам, е ЩЕ СЕ ВЪРНАТ ЛИ?

Пресуши шише сви рамене.

— Е, много ясно, рано или късно… Никой няма да зареже такава къща, пък и всичката покъщнина, нали така?

И Мод се обади.

— Аха, трябва да се върнат, и то скоро. Какъв смисъл има да бягат в тая дъждовна нощ и да зарязват всичко като… като… — май не можеше да се досети за никакво сравнение, което би й помогнало, сръбна си вино и облиза устни. — Пък и защо ще бягат? — тя огледа цялата компания и дрезгаво се изкиска. — Можем ли уплаши някого!

Едноръкият се бе вторачил в чашата си.

— Ами ако…

— Ако какво? — Бран бе седнал на един от по-малките столове край масата и бе качил краката си, обути в нови ботуши, на друг. Разположил се като същински собственик, той човъркаше из зъбите си с една треска. Ние си го знаехме и виждахме, че съвсем не се е отпуснал. Жена му, на кушетката отзад, от време на време изстенваше.

— Тази къща… — сега Ивалд сякаш едва смогваше да говори, защото му бе хрумнала нова идея, породила у него страх. Махна неловко със здраво свит юмрук. — Ами ако принадлежи на Комор или на някой от васалите му?

Това наистина бе ужасяваща мисъл, която мигом ни вцепени. Но не след дълго Бран изтъкна, че гербът на преследвача ни — знаехме, че е глава на глиган — никъде не се вижда. И като се позамислихме над това, трудно бе да си представиш Комор или някой от военачалниците му изобщо да остави някоя порта така отворена посред нощ, пък да не говорим за това да зареже такава добре снабдена и богата на плячка крепост.

— Че защо да принадлежи на Комор? — настоя Бран.

— Отде да знам — юмрукът на Ивалд меко опря о масата. — Защото… защото светът си е такъв. Хората като него имат власт и богатство и притежават хубавите неща.

— Ба! Не е живял достатъчно на тая земя, че да издигне къща като тая!

— Но е живял достатъчно, за да я заграби.

Бран не можа нищо да отговори на това. Замисли се за миг и се изправи. След като се увери, че Джандрий е настанена възможно най-удобно при тези обстоятелства, той настоя да претърсим къщата из основи. Изслуша напрегнато онова, което можехме да му кажем ние с Пресуши шише за обора и другите външни постройки и реши, че с тях може да се изчака до сутринта.

На мен лично вече ми стигаше бликащата магия на горния етаж. Не исках пак да виждам странната красавица, която се бе взряла в мен през затворената врата, и призрачния старец в огледалото. Не исках повече да ми се натрапват никакви вълшебни образи, макар че хората, които те представяха, всъщност да не бяха тук — ако изобщо бяха още живи. Понеже на мен ми беше дошло доста, реших да не участвам в претърсването.

Ала веднага щом Бран откри, че едната от вратите горе е заключена — разбира се, това бе същата врата, през която бях видял Дамата с накитите, — ме извика да се кача при него, за да използва особения ми талант.

Все още никак не ми се щеше да разказвам на другарите си за неотдавнашните си видения. Застанах срещу заключената врата и се вторачих мълчаливо в нея. За миг нищо не се виждаше.

Бран опря ръце о коленете си и се приведе до мен. Главата му се изравни с моята. Продължавах да се взирам.

— Има ли някой вътре, Амби? — попита ме той меко. Вивиан застана до мен, отметна златисточервената си коса и долепи розово ушенце до дървената врата.

Почти не се вслушвах. Зад тези резбовани двери витаеше силна магия, или бе витаела някога. Но продължавах да съм сигурен, че там няма никой, в онзи смисъл, който имаше предвид Бран — тук и сега. Вероятно моята Дама с накитите никога не бе присъствала физически в тази къща. В момента сцената на виденията бе празна. Както и да е, както предположи Мод, бе трудно да си представим как богатите собственици на къща като тази са се сврели под някое легло или в някой шкаф и треперят от страх, ужасени от нашето нахлуване. Щом НИЕ можехме така да ги уплашим, би трябвало наистина да са много плахи и кекави.

Търпението на Вивиан скоро се изчерпа. Тя сви рамене и се дръпна.

— Не — осмелих се да се обадя най-сетне. — Не, там няма никой, сигурен съм.

— Е, добре. — Бран замлъкна. Очевидно от начина, по който му го казах, се досещаше, че всичко не е чак толкова просто. — А има ли там нещо… което трябва да огледаме? Или да вземем?

Разбрах какво искаше да каже, или поне така си помислих. Стаята зад заключената врата все още ми изглеждаше претъпкана с високи полици или чекмеджета, но те бяха пълни единствено с тайнствена мъгла.

— Не зная, Бран. Според мен не.

Това бе достатъчно за Бран. Бе готов да обърне гръб на вратата, но пристигна Пресуши шише и взе да настоява да разбием глухата врата, за да открием защо са я оставили заключена. Но Бран само ме погледна, сви рамене и отмина. Бе се научил да ми вярва за определени неща повече, отколкото аз се бях научил да се доверявам сам на себе си. В новия ни подслон имаше достатъчно други неща, които да привлекат вниманието му.

Къщата бе твърде голяма и за едно цялостно претърсване щеше да бъде необходим поне четвърт час. Предполагам, че сме търсили малко по-дълго — постоянно някой от нас стоеше при Джандрий. По едно време, горе-долу по средата на търсенето, Бран отбеляза с умислен глас, че няма стаи за прислугата. Но Пресуши шише само изхриптя, че прислугата, както в много други къщи, без съмнение спи на пода или в някоя от пристройките, които още не бяхме огледали.

Надникнахме в залата на долния етаж зад двойната врата. Тя беше кръгла и толкова просторна, че дори и след като внесохме свещи, остана сумрачна и лошо осветена, толкова лошо, че започнах да се чудя дали и тук не действа някаква магия. Ако беше така, то заклинанията би трябвало да са толкова неуловими и силни, че да не мога да ги доловя направо от пръв поглед. Докато се мъчехме да я огледаме, постоянно настъпвахме разни неща и се блъскахме в мебели.

В средата на залата имаше огромна кръгла маса. Дори и на моята възраст, десет години, бях поразен от непрактичния й размер. Беше толкова огромна, че дори и само високи мъже с дълги ръце да бяха насядали около нея, пак нямаше да достигат до по-голямата й част. Наведох се и се взрях в сумрака под нея. Краката й бяха повече, отколкото можех да преброя — наредени покрай ръба й и излизаха от центъра й като спици. Масата бе заобиколена от дузина или повече столове в същия стил, покрити с фини бели ленени покривки.

В мрака се виждаше ясно само една странична врата. Тя беше открехната и водеше към нещо като оръжейна или стая за стражите, дълга, тясна и почти без прозорци. В ъгъла бяха струпани сбити знамена, навити около къси пръти. Както отбеляза полугласно Пресуши шише, все едно че бяха готови за битка. Разгънахме няколко и ги разгледахме — всичките имаха гербове, чието значение не бих могъл да разгадая. Знаех единствено, че не са на Комор. И тази стая беше сумрачна като голямата кръгла зала, но не беше толкова голяма, че нашите свещи да не могат да я осветят.

В друга, по-малка стая, към която водеше една небиеща на очи врата, открихме знаме или вимпел с образа на едра жълта котка на червено поле. Бран каза, че това бил гербът на Артур, или Артос.

Дотогава никога не бях виждал лъв, дори и на картинка, но образът ми припомни орнаментите върху двойната врата на главния вход към кръглата зала, а животното, приличаше на това, което бях видял в нозете на Дамата с накитите.

Бран разгъна още едно знаме на светлината от свещите и изведнъж седна, съзрял друго знаме с червен дракон на зелено поле.

В оръжейната имаше и шлем с червен дракон, изработен изящно, дори футуристично (по онова време не знаех думата) от емайлирана стомана.

Ивалд предложи обяснение. Вероятно Артур, както други крале и владетели, бе използвал през живота си няколко герба. Често подобни промени се правели, за да се избегне объркване с други водачи, които използват същите или подобни символи.

Пресуши шише настоя:

— Да не би да твърдиш, че господар на този замък е Артур?

— Не виждам защо да не е възможно. Артур е притежавал и други замъци, освен Камелот, нали?

— Това едва ли е замък.

— Е, и други къщи, тогава.

Спорът скоро замря. Всички се бяхме уплашили, макар че се опитвахме да го прикрием. Не ни се щеше да споделяме с никого мислите, които ни се въртяха из ума.

Отваряхме и различни ракли, шкафове и долапи в оръжейната зад Залата на кръглата маса и открихме внушителен запас от оръжия и доспехи. Бяха много ценни, с прекрасна изработка и от великолепен материал.

Количеството бе достатъчно да се въоръжи цяла рота, може би от четирийсет-петдесет човека — лъкове, стрели, копия и пики, мечове, кинжали, щитове и шлемове, в най-всеобхватно разнообразие на стилове на изработка. Имаше крепко сковани койки, на два и три етажа, за двайсет или дори за трийсет души, и трапезария със скромни размери, чиято врата водеше към кухнята.

Отворихме друга врата и влязохме в нова голяма стая, нещо като придатък на оръжейната, и така се стреснахме, че насмалко да се втурнем в панически бяг, тъй като първото ни впечатление беше, че десетина-дванайсет мъже ни причакват там в мълчалива засада.

Пресуши шише бе толкова поразен от гледката, че бутна най-близката фигура с меча, който току-що бе вдигнал. Празната броня се разпадна с такова дрънчене и трясък, че би събудило и мъртвите.

След няколко мига, относително успокоени, огледахме стаята и видяхме, че това са железни рицарски брони. Всяка бе закрепена на малка поставка, така че стаята изглеждаше почти пълна с изправени мъже в доспехи. Всяка куха броня — от шлема с процеп за очите до металните пръсти на краката — бе съставена от дузини части, хитро скрепени и занитени една за друга, за да покрива цялото тяло. Никой от нас досега не бе виждал подобно нещо.

— Как може човек да се движи, облечен в това, пък да не говорим — да се бие? — попита Пресуши шише след малко в почуда — бе вдигнал ръката на една от броните и караше мъртвите стави да се движат.

— Трябва да е бил як мъжага.

Някой се обади, че хора никога не са обличали тези неща, самите брони оживявали чрез магия.

Излязохме от стаята напрегнати, като си представяхме как празните брони грабват оръжията и ни повалят. Страхувахме се да не би някак си да задействаме заклинанието.

— Ами това пък какво е? — по-късно щях да науча, че странните оръжия били пики за турнири, струпани на купчини и подпрени на стената.

И железни щитове. Имаше дори брони за коне — още стоманени парчета, чието предназначение ни убягваше, докато не видяхме един железен предмет с формата на конска глава.

Зад къщата попаднахме на барака, която се оказа ковачница. Сега в бараката бе тихо и студено. Без съмнение там можеха да се коват оръжия.

Пресуши шише разтвори мощните си ръце и ни запита, почти с благоговение:

— В що за къща сме попаднали?

Но никой не можеше да му отговори.

Завършихме претърсването с чувството, че поне сме погледнали във всички стаи, с изключение на заключената на горния етаж. Вън дъждът ту припръскваше, ту се лееше като из ведро — приятен звук, когато си под покрив, на сухо и на топло.

Освен Джандрий, която отново избухваше сегиз-тогиз в необуздан плач, и Бран, който страдаше заедно с нея, за всички нас бе трудно да стоим будни. И съм уверен, че щяхме мигом да заспим, ала никой не смееше. Зората щеше да се пукне най-много след час-два, и дори и поради някаква непонятна причина пълноправните господари на тази крепост да не искаха или да не можеха да се върнат, със сигурност Комор не бе променил плановете си, свързани с нас. Преследвачите ни не бяха се предали. Пристигането им при отворената порта не можеше да се забави повече от няколко часа.

Вивиан се зачуди на глас:

— Дали пък да не затворим портата?

Пресуши шише сви яките си плещи:

— И с какво ще ни помогне това? Само дето собствениците ще се ядосат още повече, когато се върнат.

— Как ще се ядосат още повече, като и без това ще се ядосат страшно? Или пък можем да им кажем, че вятърът я е хлопнал. Или че сме я затворили, за да не нахлуят опасни натрапници.

Спорът май не водеше доникъде. Всички млъкнаха, а после Бран се обади:

— Комор и неговите хора също не познават тия краища.

— И с какво ще ни помогне това? — поиска да разбере Мод.

— Ами с това, че сигурно и те не знаят по-добре от нас чия е тази къща.

— Е, и какво?

Бран заговори убедено. Звучеше така, сякаш бе почти капнал от умора, ала твърдо решен — нито победен, нито останал без надежда.

— Е, единственото, което НЕ МОЖЕМ да направим, е да продължим да бягаме от тях. Трябва да си починем малко. Дори и да не се бяхме хванали в този капан на края на полуострова, с морето, готово да ни погълне зад нас, на всички до един крака не са ни останали — той погледна през рамо към тялото на разбутаната кушетка. — Джандрий не може дори да се вдигне и да прекоси стаята. Воловете ще се запънат или ще умрат под хамута.

Никой не можеше да оспори това и всички промърмориха или кимнаха в съгласие. После отново отправихме погледи към Бран в очакване да ни спаси.

Той се взря мълчаливо поред във всекиго.

— А друго, което не можем да направим, дори и да залостим портата, е да удържим към половин дузина мъже да не влязат, ако решат да преодолеят стената. Щеше да е хубаво, ако нашите домакини бяха издигнали стената достатъчно висока миналото лято; ако беше шест метра висока, на нападателя би му се наложило да мисли за въжета и подвижни стълби, и положението щеше да е по-различно. Но, така, както стоят нещата…

Дъждът се завихри в комина и изсъска в една от камините, която гореше с малко по-слаб огън, но не угасна. Не оставаха много възможности.

Обзет от внезапен прилив на енергия, Бран скочи от стола и подхвърли още един дребен пън в камината. Езиците на пламъка гладно се вкопчиха в новата си храна и тя потъна сред заоблените оранжево-сини зъби на огъня. Водачът ни се извърна и изтупа ръце — изведнъж бе станал придирчив в новите си дрехи — и с усмивка ни поднесе извода си.

— Но ще е по-добре да залостим портата. Ами ако Комор пристигне и ни завари — как ще познае, че не ни се полага по право да живеем тук?

— На НАС?! — изрева невярващо Пресуши шише.

Бран направи драматичен жест и разтвори широко ръце.

— Че защо не? Първо, всички ще сме прилично облечени. А и предполагам, че ни Комор, ни някой от неговите хора знаят как изглеждаме — освен дето вероятно са му описали мене като водач.

Пресуши шише изохка. Останалите седяхме, стояхме или лежахме върху възглавници и черги и чакахме да ни се каже на какво да вярваме.

Бран продължи своя натиск.

— Но аз мога да изглеждам както си ща, бива ме в това. Той сигурно не знае и точно колко души наброява трупата. Не би очаквал да види бедни странстващи актьори да носят шлемове с емайл и диадеми със скъпоценни камъни. Нито пък ще очаква да ги намери облечени в богати одежди, застанали върху укрепена стена. Нито пък — с оръжие в ръка да го гледат надменно отвисоко иззад залостена порта. Хей? ТОВА трябва да го подведе!

Предполагам, че откликът ни е бил тъкмо толкова ентусиазиран, колкото би могло да се очаква, като се има предвид колко бяхме отпаднали. Някои от нас бяха тръгнали да затварят портата, когато Бран, който вървеше по средата, изведнъж настоя:

— Ами следите от каруцата? Виждат ли се, когато приближаваш портата отвън?

Бран, Пресуши шише, Ивалд и аз изтичахме навън, пресякохме двора и се взряхме в последните няколко метра път — търсехме собствените си следи, ала дъждът, макар и да бе почти престанал, вече бе отмил издайническите знаци.

Гледката на тъй познатата ни каруца посред двора извика нова идея у нашия водач. Древната талига отдавна бе на ръба на разпадането, особено след последните няколко часа мъчно пътуване. И четирите колела се бяха разкривили зловещо. Едното бе загубило металния си обков, а другите заплашваха да изпопадат.

— Хрумна ми нещо! — Бран отново бе похапнал и гласът му си бе възвърнал малко енергията. — Ще бутнем каруцата от скалата.

— Какво?!

Беше Пресуши шише.

Ивалд бе схванал по-бързо.

— Откъде?

— Ще я бутнем от скалата отвъд портата. Когато Комор пристигне, ще намери парчетата от нея. Свидетелство, че всичките сме загинали в бурята. Водата е отмъкнала телата ни.

При тази мисъл ме втресе, но се съгласих с другите, че идеята на водача ни е отлична. Четиримата захванахме да бутаме и да теглим тромавата каруца отново през портата. Бран и Ивалд я претърсиха за последен път и прибраха всички лелеяни притежания на този или онзи — много малко неща попадаха в тази категория — и това, без което трудно бихме минали, ако се завърнем на сцената — както без съмнение щеше да стане, ако оцелеем при гостуването си в тази зловещо гостоприемна къща. И ако някога някак си дойдеше моментът, когато отново ще можем да даваме представления. Това бяха дайрета, тръстикова флейта, овчарска свирка, цигулка и арфа, оловните подкови на Пресуши шише и още няколко джунджурии.

После избутахме каруцата на най-удобното място на ръба на скалата и я тласнахме. Измина цяла епоха, предоволно дълга, почти пълна тишина, преди да чуем глух, далечен трясък. Много кратък, незначителен звук на фона на неуморния морски прибой.

Завърнахме се в двора и залостихме портата. Дъбовите трупи, покрити с мед, се люшнаха и изтропаха доволно. След като пуснахме и двете тежки греди — наложи се по двама да поддържат всяка — се върнахме в къщата.

Бе вече късна, късна нощ, но някои от възрастните продължаваха да спорят, а бебето, все още непоело дъх, продължаваше борбата си на живот и смърт да се роди. Заспах омотан в чердже върху топлата камина, недалеч от тихия огън или поне бях започнал да заспивам, когато рязко подскочих и се събудих, обзет от внезапен вътрешен шок. Трябва да съм извикал, защото приятелите ми до един извърнаха погледи към мен.

Отново бях видял стареца от огледалото. Онзи, който твърдеше, че е Мерлин — бе изникнал от нийде в съня ми, и този път ми се стори, че го чух да крещи с ужасна, задъхана настойчивост:

— … Костите, костите, костите…

Останалото бе изкривено. Нещо за кости и за опасност. Помислих си, че старецът от видението се опитва да ме събуди, да ми изпрати предупреждение, да ми предаде вест отвъд огромно разстояние. Но не можех да доловя вестта. Виковете му, без думи, се чуваха едва-едва и се смесваха в ума ми с по-близките и по-ясни писъци на родилката.

Припомняйки си краткото си съществуване на света, не се сещах някога да съм срещал старец. Със сигурност никога не бях срещал и този, преди да вляза в тази къща. Може би той е познавал майка ми, виждал ме е като мъничък, но сега се натрапваше в живота ми като непознат.

— Амби сънува — обади се Вивиан между два писъка на Джандрий. Всички знаеха, че ми идват странни, живи сънища.

Тя ми се усмихна плахо — стараеше се да ми вдъхне увереност, доколкото може, а останалите кимнаха. И после Вивиан, както понякога все още правеше по навик, се прекръсти.