Костите на Мерлин

XXV

Когато го видях за първи път, Ланселот, облечен също като отец Грегъри в монашеско расо от просто домашнотъкано платно, работеше в една доста голяма градина — огромните му ръце стискаха дръжката на мотика. Почти нищо не разбирам от градини, но си помислих, че на тази й личи, че за нея се грижат умело и съвестно. Около бившия рицар работеха още дузина монаси и послушници на всякаква възраст — от голобради до плешиви, но сивата му качулка се извисяваше над останалите, и още от пръв поглед вече нямах никакви съмнения кой от всички е човекът, когото търся.

Когато Ланселот ни съзря за пръв път, ние с отец Грегъри току-що се бяхме появили, и, предполагам, сигурно се е надявал, че още не сме го видели. Както и да е, когато мъжът, заради когото бях дошъл, вдигна поглед и видя към него да се приближава добре облечен непознат, следван от натоварени коне, той реагира със сигурния инстинкт за бързо действие на пръв рицар — хвърли мотиката и се впусна с бърз бяг с големите си, обути в сандали крака, към близката горичка. Само един поглед към мен очевидно му бе достатъчен да разбере откъде идвам, а бързият му ум явно бе предугадил и моята мисия.

Отец Грегъри и аз го последвахме. Беше необходим малко натиск от наша страна. Той — навремето най-знатният рицар на Камелот, отначало отказваше да излезе от гората — духовният му наставник викна след него сякаш викаше непослушно дете. След като се забави малко, за да напръска от манерката градината и работещите в нея, отец Грегъри с раздразнено мърморене ме поведе в търпеливо, настоятелно преследване към дъбравата. Игуменът със суров тон призова своя послушник да пази честта си и най-накрая Ланселот с мрачен вид се измъкна иззад едни храсти, които и без това не го скриваха много добре.

Предполагам, че можеше и да продължи да бяга, вместо да излезе, ала той много добре знаеше, че е безполезно да се опитваш да избягаш от човек на кон.

Отец Грегъри ме представи на стария рицар като сър Хакон, и каза, че му нося вест от великия господар Мерлин. После свещеникът измърмори нещо за това, че искал да хвърли още едно око на градината, и се оттегли учтиво, за да даде възможност на Ланселот да поговори с мен на четири очи.

Разбира се, аз очаквах да срещна човек, който вече отдавна не е млад — Мерлин дори за миг ми бе показал образа му във видение, но все пак видът на Ланселот в плът и кръв си беше истински шок за мен. Лицето на великия рицар на рицарите бе цялото в бръчки, неравните кичури на косата му бяха побелели и оредели. Кокалчетата на огромните му длани дори бяха по-големи, отколкото би трябвало да бъдат — бяха започнали да се подуват от старост и сигурно го боляха. На дясната му буза имаше белег, а някои от зъбите му — повечето зъби от дясната страна — бяха опадали, без съмнение избити още преди години в някоя битка на живот и смърт или в приятелски турнир. Великолепното някога тяло на великия Ланселот бе започнало да се прегърбва от само себе си и не беше необходима магическа заповед от бъдещето, за да се види, че ако този човек си остане мирен монах, смъртта щеше лесно да го покоси само след няколко години.

Слязох от коня и се ръкувах с него. Сиво-сините му очи изпод качулката се впериха право в моите; беше един от малцината, достатъчно висок, че да е способен да го направи без затруднения.

Може и да беше стар, може и да беше започнал да се прегърбва, но хватката на подутите му стави все още бе силна, ръката му — вярна. Спомних си с каква скорост го бях видял да бяга из градината. Почудих се и дали преди падането на Камелот великият рицар не е получавал от Мерлин вълшебна помощ, за да поддържа младостта си — струваше ми се, че Мерлин смътно ми бе намекнал нещо подобно. Ако някога бе получавал подобна вълшебна подкрепа, без съмнение Мерлин я бе прекратил или пък самият Ланселот се бе отказал от нея, след като се бе посветил на религията.

Кратко и ясно разказах на Ланселот какво иска господарят Мерлин. Показах му бронята и меча.

Досега героят почти не бе обелил и дума. Той разсеяно галеше по врата белия жребец. Беше ясно, че се възхищава на животното, но все пак мислите му бяха другаде.

Най-накрая с изненадващо тънък, нежен глас той попита за Артур — нарече го само „краля“ — и аз не можах да направя нищо друго, освен да му дам незадоволителните сведения, които знаех от Мерлин.

Побелялата глава кимна.

— Да, той Мерлин винаги така прави. Или дава неясни отговори, или никакви.

— Сър Ланселот, аз служа на господаря Мерлин. Готов ли си и ти да му служиш?

Последва дълга пауза, преди Ланселот да отговори:

— Тук аз най-накрая намерих покой и да напусна това място, би ми било противно. И все пак може би дългът изисква това от мен. Мерлин никога не е бил свестен враг на крал Артур. Нито пък мой.

Старият рицар имаше да ме пита за много неща. Виждал ли съм аз Артур някога? Или пък другиго от неговия двор? Колко истина има в онези истории, които разказват, че някаква млада вещица е извлякла най-големите сили на Мерлин от него и е погребала стареца жив? Отвръщах възможно най-добре, доколкото можех, и обясних онова, което знаех за стареца, който живееше дълбоко в скалите.

Човекът, когото бях дошъл да търся тук, рицарят, от когото Мерлин явно мислеше, че зависи нашата кауза, слушаше навъсено. От време на време лека усмивка просветляваше лицето му, но общо взето излъчваше все по-задълбочаваща се мрачност.

Мерлин ми бе намекнал много силно, че Ланселот, независимо дали си го признава или не, все още е луд по Гуинивиър и възможността отново да я срещне, може и да бъде единственото нещо, което отново би призовало към действие стария рицар воин. Но досега нито Ланселот, нито аз бяхме споменали това име.

Отец Грегъри, който не бе отишъл много надалеч, се присъедини нетърпеливо към нас в мига, в който Ланселот го повика с кимване.

Свещеникът, изпъчил закръглени гърди, очевидно бе много доволен, че в неговия манастир е пристигнал пратеник на Мерлин. Завиждаше на Ланселот за възможността да се върне към живота, изпълнен със слава, за възможността да служи на Бога чрез героични дела. Колко е славно да ти предложат такава кариера — да помиташ злодеите, да събаряш фалшиви богове, да побеждаваш зли духове и да изпращаш доброволните им оръдия-човеци при тях, в християнския ад! Очевидно Грегъри бе леко изненадан и донякъде разочарован, че Ланселот не гледа на тази възможност със същото въодушевление.

Колкото повече Ланселот обмисляше положението, толкова повече колебанията му сякаш растяха, наместо да намаляват. Грегъри явно бе недоволен. Със суров тон той започна да чете на по-възрастния монах конско евангелие — че дарените му от Бога дарби и повереният му дълг пред Бога били най-вече в областта на светската, военна служба. Отецът припомни на възрастния си послушник и определени клетви за послушание, които бил дал пред него.

Но Ланселот продължаваше да слуша насърченията ни с мрачен израз. Изобщо не гореше от нетърпение да ходи, където и да било с мен. Не беше много сигурен какъв точно е неговият дълг или спасение. Но едно нещо знаеше, без да му се налага да размишлява над него — и постоянно го повтаряше: щял да съжалява, че е зарязал мирното земеделие. Веднъж-дваж дори с копнеж заговори за това какъв богат улов на риба предлагал близкият поток.

По онова време все още бях доста млад и споделях възгледа на Грегъри за положението. Постарах се с всички сили да убедя Ланселот да се откаже от монашеския живот и отново да хване оръжието.

— Господарят Мерлин ме помоли да ти река, че сега враговете му са го натиснали яко и че животът на крал Артур е заложен на карта.

Изглежда Ланселот прие тази вест много сериозно, но нищо не каза.

Настоях старият воин да разгледа отблизо коня и бронята, които му бе изпратил Мерлин. Всъщност тази тактика — да раздухам стария огън в гърдите му — донякъде имаше успех. Ланселот хвана дръжката на новия меч, после — на новото копие, и потъна в съзерцание за доста дълго време. Стори ми се, че дълбоко в сиво-сините очи искрата бе пламнала отново.

Чувах неспокойното дишане на отец Грегъри.

Най-накрая Ланселот погали врата на новия си боен жребец и каза, че такова силно животно със сигурност би свършило добра работа на нивата.

И свещеникът, и аз вече бяхме започнали да се ядосваме на рицаря. Но го уверихме, че след като помогне на Мерлин, може отново да дойде тук.

— Кога тръгваме? — попита най-накрая Ланселот.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Ланселот учтиво се сбогува с всичките си другари сред лехите, които гледаха цялата сцена от разстояние, зяпнали и онемели от почуда. После пое от мен вързоп с дрехи и се отдалечи; върна се при нас десет минути по-късно, сменил монашеското расо с дрехите, които предвидливо му бе изпратил Мерлин.

Отец Грегъри изпрати послушниците по разни поръчки. Побърза да ни снабди с провизии, напръска отвсякъде броните и оръжията, помаха ни завистливо за сбогом и крещя благословии подире ни, чак докато се скрихме от погледа му.

Не бях забелязал колко се е привързала Джандрий към удобствата на живота в имението на Мерлин. Но тъй като определеният краен срок за заминаването ни наближаваше, тя охкаше и пъшкаше — как сме щели да напуснем това вълшебно място — постоянно измисляше нови пречки и ме предизвикваше да спорим за тях.

Почувствах за необходимо да й подскажа:

— Той иска да си тръгнем, тъй като това бе нашият избор, и е определил краен срок за заминаването ни.

— Но сега ти искаш да тръгнеш по-рано! — тя люлееше на ръце детето ни, което все още нямаше име. Погледна сина ни сякаш му съчувстваше за това какъв инат е баща му и колко объркан е мозъкът му поначало.

Времето навън бе плашещо, макар и да не бе съвсем невъзможно да се пътува.

— Може би не е задължително да тръгнем днес. Но утре е крайният срок.

Мод и Пресуши шише, въпреки че непрекъснато се караха и спореха, общо взето бяха доволни да ме оставят да решавам вместо тях. След като веднъж реших да се върна на пътя, те започнаха с нетърпение да чакат нашето тръгване.

— Мерлин казва, че ще ни даде нова каруца… дори две нови каруци; и щял да се погрижи да успеем. Така каза.

Спорът се разгоря, докато седяхме край обикновената, четириъгълна маса в предната зала, а помръкващото слънце надничаше през високите, тесни прозорци. В този момент за обща изненада на събралата се компания отнякъде — всъщност сякаш отникъде — изскочи един плъх и припна покрай стената. Скоро го последва и друг мъничък, космат силует. Къщата, толкова топла и уютна, когато я видях за първи път, постепенно ставаше все по-негостоприемна.

Двете жени, чиято почивка от къщната работа очевидно бе свършила, съобщиха, че вълшебното готвене и запазване на храната не само бе престанало, но и запасите в долапа започват да привършват.

Когато изникна въпросът кога точно трябва да напуснем къщата на Мерлин, всички оставиха (Джандрий — неохотно) на мен да реша. А аз бях готов да тръгна, когато и да е — и колкото по-скоро, толкова по-добре.

Докато яздехме редом, ние с Ланселот разговаряхме за какво ли не. Сега, след като се бе съгласил да ме придружи, раздразнението ми се бе изпарило. А и неговата мрачност постепенно се разсейваше. Времето бе чудесно, а жребецът му, както вече казах, бе великолепно животно. Окуражен от любезността на знатния рицар, започнах да чувствам по-силно от всякога, че от мен наистина би могъл да излезе добър крал, ако някоя велика сила оцени достойнствата ми достатъчно, че да ми даде тази възможност.

Посред нашия разговор Ланселот ме попита:

— Хакон, по какво според тебе кралете превъзхождат обикновените смъртни?

Намръщих се. Това бе един от най-трудните въпроси, на които човек може мислено да си отговори и то така, че отговорът да го удовлетворява, и все пак не може да го изкаже с думи.

— Мисля — казах аз най-накрая, — че велик крал като Артур, или велика кралица като Боадицея в древността, е велик, независимо дали някой е украсил неговата, или нейната глава със златна корона или не. От друга страна, мнозина носят корони, или пък толкова отчаяно ги желаят, че заради корона са способни да убиват, но те не са силни в нищо, освен в амбицията и безочливостта си. Такива люде не струват колкото един прост, честен воин, или дори селянин. Но те могат да бъдат много опасни.

Леглата в линейката бяха високи горе-долу до кръста на човек, застанал на тясната пътека между тях. Леглото отляво бе достатъчно широко да побере двама възрастни един до друг. Отдясно Артур — или който и да бе наистина този мъж в кома — изпълваше доста добре по-тясната единична кушетка. Доста едрото му тяло бе облечено в бяла роба и бе завито със син чаршаф.

Илейн се опита отново да заговори на човека в безсъзнание, опита се да докосне ръката му, после внимателно хвана мускулестата му длан, на чиито пръсти имаше два пръстена със скъпоценни камъни с впечатляваща красота. Но клепачите с русите клепки оставаха все тъй затворени, а тя се страхуваше да отиде по-нататък от тези плахи опити за събуждане.

Главният бордови компютър на линейката бе в дъното, където всеки, седнал на мястото на шофьора, можеше да го вижда, като се обърне. На малкия екран сега бе изписано:

Сега Илейн не обръщаше внимание на поредния екран, изпълнен с лудост. Изпитваше огромно облекчение, че се е измъкнала от лабораторията, далече от Мордред и неговите убийци. Но нямаше ни най-малка представа къде се е озовала. Беше невероятно благодарна на Фишър, че я е измъкнал, но той не бе я предупредил за нищо подобно.

Доктор Брусън си помисли, че за нея ще е удоволствие да види отново, или да общува отново с доктор Фишър, въпреки че стиховете, които изписваше по екраните, я караха да подлудява. Искаше да се свърже с него, и този път да го принуди или да му внуши най-после да й обясни какво става.

Продължи малко по-нататък, а после, чувствайки се изтощена до крайна степен, спря отстрани на пътя, изключи фаровете и пропълзя, както си беше с дрехите, на кушетката срещу крал Артур. Още преди главата й да докосне спартанската възглавница, тя вече бе заспала.

Когато ярката светлина на слънцето по пладне се промъкна през високата мъгла, падна върху затъмненото стъкло на прозореца и я събуди, няколко минути тя лежа, мислейки си какъв чудат сън е сънувала и чудейки се къде ли се намира всъщност. Невероятната действителност се натрапи на сетивата й. Стана, прегледа отново пациента, но не забеляза никаква промяна.

След като се поразходи навън — в линейката нямаше тоалетна — тя откри храна — фъстъчено масло, солени бисквити и една ябълка — в малко чекмедже зад шофьорската седалка.

Отново погледна Артур. Никаква промяна, разбира се. Илейн излезе отново от колата и направи опит да изследва този свят пеша, но се страхуваше да се отдалечи от линейката на повече от няколко крачки — за нея колата бе не само подслон, а и психологическа връзка със света, в който бе прекарала живота си и който до вчера тя смяташе за единствената реалност.

Двойка сърни надникнаха иззад края на гората, видяха я и побягнаха. Инак мястото изглеждаше необитаемо.

Дърветата се тълпяха наоколо ако не дружелюбно, то поне, без да таят някаква заплаха. Пътят и в двете посоки продължаваше и по някое време се губеше сред дърветата. Птички пееха. Жужаха пчели.

Е, не можеше все така да си стои. Не й беше в природата да чака безучастно за каквото и да било. Единствената алтернатива на седенето бе да продължи да кара.

Артур все още изглеждаше съвсем наред; всичко оставяше на нея. Моторът на микробуса веднага запали. Когато бе изминала около четвърт миля, край пътя, точно на следващия завой, изникна фигура на мъж — беше на около петдесет метра напред, държеше в ръка тояга с вдигнат палец в традиционния жест на стопаджиите. Илейн забави ход, нервно запълзя напред и най-накрая забеляза, че човекът е Фишър.

Тя спря нетърпеливо и го поздрави. Той закуцука и се качи.

Първите му думи — каза ги с тревожен тон — бяха, че донякъде му напомняла ДАМАТА ОТ ШЕЛОТ на Тенисън.

Доктор Брусън изобщо не си направи труда да отговори. Пътникът закопча предпазния колан и стисна тоягата си. Първият си практически съвет той даде, след като погледна през рамо — кратко и ясно й нареди да продължава да кара.

Илейн натисна газта. Бе изненадана от това какво облекчение се оказа за нея присъствието и подкрепата на този човек, който само преди няколко часа беше за нея натрапник, от когото се боеше. Струваше й се, че от неочакваното телефонно обаждане на Фишър досега са изминали дни.

— Може би можеш да ми кажеш поне къде се намирам. И да ми дадеш някаква истинска информация за… човека отзад.

Изражението на Фишър стана загрижено:

— Той добре ли е?

— Не знам. Жив е. Онова, дето е закачено за него, ми изглежда като сложна медицинска апаратура. Диша. Разбира се, предполагам, че не би трябвало да се намира тук и да го разкарват в тази, тази… — не знаеше как да завърши.

Фишър се усмихна.

— Пък и на нас с тебе това не ни харесва чак дотам. Е, можем да се опитаме да го закараме там, където би получил необходимата му помощ.

— Чудесно. Та, нека повторя първия си въпрос — къде се намирам?

— В Логрис.

— КЪДЕ?!

— Трудно е да се каже по-точно. В Логрис всъщност не съществуват географски ширини и дължини. — Наложи се да й каже името буква по буква. И все пак то не означаваше нищо за нея. — Разстоянията се променят, но ако непрекъснато мислиш за къде си тръгнал, най-накрая стигаш там.

— Не я знам тази легенда — отвърна тя.

— Без съмнение, няма как да е иначе. Виж какво, доктор Брусън, как се справяш? Яла ли си нещо?

— Малко. Но ми е останала още някоя бисквита, а и това ми е най-малката тревога.

— Не мога да остана дълго с тебе. Ще се опитам да поддържам връзка, но всъщност е много необходимо да съм на друго място. Трябва да се опитам да отвлека вниманието на врага от теб.

— Пак ли ще ме напуснеш?

— Да, боя се, че да.

— Може би е по-добре и аз да дойда с тебе.

— Не, няма да е по-добре. — Фишър изведнъж придоби мрачно изражение. — Ще си много по-добре, дори и в много по-голяма безопасност, ако продължиш да караш — и ако всичко върви както трябва, няма да ти се наложи да пътуваш дълго, и ще намериш истинска помощ.

Фишър предупреди Илейн да внимава за Моргана — но тъй като Мордред бе много по-смъртоносна заплаха, най-добрият ход според него би бил да се опита да стигне замъка на Моргана и да потърси там помощ. Освен това Фишър увери Илейн, че горивото ще й стигне.

— Замък. Добре — измърмори тя и кимна. Хрумна й, че ако Фишър й бе казал да спре на следващото кръстовище и да попита някой дракон за пътя, щеше да се съгласи също толкова спокойно.

Той й описа знамето на Моргана. Илейн спря колата и преди мъжът да слезе, и двамата отново погледнаха пациента отзад.

После Фишър каза, че според него е по-добре самият той да не идва в замъка на Моргана, слезе, махна за довиждане, а после закуцука към гората.

Илейн се поколеба само за миг, после изкрещя и се затича след него. Но нямаше никакъв смисъл. Фишър бе изчезнал.

Артур — тя се усети, че в мислите си натрапчиво нарича пациента с това име — все още беше в кома, ала дишаше; машините продължаваха да го наблюдават и да се грижат за него. Каквато и да бе истината, тя не можеше да си седи ей така. Е, можеше пък и да опита за малко тая тактика. Но не искаше.

Илейн продължи да кара. Нямаше километраж — осъзна тя внезапно, и нямаше начин да измери какво разстояние е пропътувала. Можеше само да се надява, че Фишър е бил прав за горивото, както явно бе прав за всичко останало. Несъмнено на таблото не се виждаше никакъв километраж.

Пътят се виеше ли виеше, а после изведнъж тръгна право напред без никакви отклонения и я поведе към спуснатия подвижен мост на огромен, внушителен замък, на около четвърт миля напред, издигащ се сред ширнали се ливади. На най-високата кула се ветрееше черно-червено знаме, в което Илейн разпозна знамето на полусестрата на Артур, магьосницата Моргана ле Фей.