Костите на Мерлин

XXIII

Първоначалната тревога на Илейн, предизвикана от тайнствения Фишър, и дори страхът й от още по-ужасната Моргана изведнъж бяха изчезнали, погълнати в огромния ужас от бруталния убиец и неговата банда, завзели нейната лаборатория.

Името на убиеца определено беше Мордред. Или поне, като се има предвид обхваналата всичко и всички напоследък артурианска лудост, другарите му постоянно го наричаха с това име, а той явно приемаше това с охота.

И малкото, което си спомняше Илейн за Мордред от легендите за крал Артур, беше всичко друго, но не и успокояващо.

Поглеждайки таблото пред себе си, тя забеляза, че ако натисне две-три копчета, които й бяха съвсем подръка, записващата апаратура на охраната ще започне да записва показваното на телевизионните екрани, както и всички звуци, идващи от стаята под наблюдение. Илейн протегна ръка към копчетата с намерението да запази върху лазерен диск лицата и говора на убийците, както и недвусмислено доказателство за престъпленията им.

Минути след това, тъй като искаше да изпипа всичко до съвършенство, тя прегледа диска — и откри, че на него не се е записало нищичко. Нямаше никаква очевидна причина за подобен неуспех. Тя си поигра малко с апаратурата, но нищо не можа да открие. А точно сега си имаше и един още по-належащ проблем, за който трябваше да мисли.

Когато Илейн обмисли положението си в момента хладнокръвно, доколкото можа, тя осъзна, че чувството за относителна безопасност, което внушаваха дебелите стени и огромните ключалки на вратите в стаята на охраната най-вероятно бе илюзия. Но въпреки това чувството си оставаше. Страхът й беше минал дотолкова, че да си позволи да огладнее, и изведнъж тя почувства вълчи глад. За късмет тук се намери някаква храна. В единия ъгъл на стаичката имаше малък хладилник, където дежурните си държаха обяда или закуските, и те не бяха успели да изядат всичко.

Мордред. Припомни си основните черти на героя, описан в традиционните легенди за крал Артур, и се почувства всякак, но не и успокоена.

Но за момента никой не я закачаше. Докато предъвкваше изсъхнал къшей сандвич, тя се опита да измисли какво да прави по-нататък.

До стаята с генераторите до електронния прекъсвач тя нямаше никакъв достъп, макар и да имаше ключ от „Охраната“. Пък и големите ръчни шалтери бяха неподвижно застопорени. А нищо друго не вършеше работа. Шалтерите, когато ги бе огледала отблизо, се оказаха заварени на „включен“. Сигурно подобен подвиг е бил придружен от огромни волтови дъги и искри, предположи Илейн; или поне това беше единствената що-годе логична идея, която й хрумна, докато се опитваше да си го обясни. Ако трябваше да противопостави пряко още по-голяма сила на подобна мощ, можеше със същия успех и да се самоубие, а тя далеч не беше готова да извърши това.

Докато Илейн продължаваше да се чуди какво би трябвало да направи по-нататък, близкият екран изведнъж светна.

— ТУК ФИШЪР — подредиха се буквите, чернеещи на кремавия фон. — ПРЕДЛАГАМ ТИ ОТНОВО ДА ПОГЛЕДНЕШ ЛИНЕЙКАТА. ДА, ТОЙ ВСЕ ОЩЕ Е В ЛИНЕЙКАТА.

Какво ли значеше това, за Бога? Дори й беше трудно да си спомни, че отначало Фишър й вдъхваше страх. Сега с благодарност го приемаше за съюзник, макар все още да я гризяха съмнения дали би могла да му се довери.

Набързо натрака на клавиатурата, че е получила съобщението, а после, тъй като стаята, в която се намираше, нямаше прозорци, използва дистанционното, за да завърти една от външните наблюдателни камери и да огледа какво става на паркинга. Там беше колата на Фишър, а малко по-нататък и нейната собствена — за лош късмет тъкмо тя беше най-далече от сградата. А малко по-близо до нея, точно където си беше и преди… микробусът, заемащ сега същото място, където преди бе линейката, бе съвсем друг. Дори вече не беше и линейка, макар Фишър току-що да го бе нарекъл така.

Илейн приближи обектива с телескопичната леща към колата и напрегнато я разгледа. Макар външните белези и дори цветът да се бяха променили изцяло, забелязваха се и определени неща, които предполагаха, че наистина това би могла да бъде същата кола. Например размерите и формата в общи линии съвпадаха. И друго нещо — май беше паркирана по абсолютно същия небрежен начин, под същия лек ъгъл спрямо очертанията на мястото за паркиране, като по този начин заемаше цели три места. Дали номерът е сменен или не — това вече Илейн не можеше да каже. Но най-позната й бе мъничката вдлъбнатина върху една от вратите откъм сградата.

Сега тя беше боядисана и оборудвана външно точно като кола, принадлежаща на фондацията „Антробус“. Естествено, организацията наистина притежаваше няколко коли, включително и поне един микробус, за делови и ремонтни пътувания, които сновяха из града и до автогарата и обратно. Но Илейн си мислеше, че единственият голям микробус на компанията — но различен модел от този — в момента е паркиран в гаража, скромна постройка, подслонена сред храстите, до която от паркинга водеше един къс път.

Тя се върна към клавиатурата и набра:

— ПОГЛЕДНАХ Я.

— ТРЯБВА ДА СЕДНЕШ НА МЯСТОТО НА ШОФЬОРА ВЕДНАГА ЩОМ МОЖЕШ, И ДА Я ИЗКАРАШ ОТТУК. НЕ ТВОЯТА КОЛА, ТЯ НЕ Е БРОНИРАНА.

Точно сега перспективата да се махне оттук, по какъвто ще да е начин й се виждаше направо великолепна. Тя бързо отговори:

— КЪДЕ СА КЛЮЧОВЕТЕ?

Отговорът на Фишър дойде веднага.

— В ЛИНЕЙКАТА.

После думите изчезнаха. Екраните на компютрите, които Фишър бе наблъскал със стихове още преди часове, продължаваха по програма, а това никак не й помагаше.

Да, това никак не й помагаше, съвсем меко казано. Но по необходимост трябваше да се довери на Фишър, макар и разумът да я предупреждаваше, че не разполага с никакво доказателство, че може да му се вярва.

Стихът отново изчезна и Фишър пак заговори:

— ТРЯБВА ДА ИЗКАРАШ ЛИНЕЙКАТА ДАЛЕЧ ОТТУК. МОРГАНА НЕ МОЖЕ, А НЕЙНИТЕ ХОРА СА МЪРТВИ.

— ЗНАМ, — отвърна Илейн. — ВИЖДАМ ТРУПОВЕТЕ ИМ.

— И АЗ НЕ МОГА. АКО СЕ ОПИТАМ ДА МРЪДНА, ЩЕ МЕ ИЗДИРЯТ. ТЕБ НЕ ТЕ СЛЕДЯТ МНОГО ВНИМАТЕЛНО.

— ЗАЩО АЗ? — изплъзна се от устата й.

— ЗАЩОТО НЯМА КОЙ ДРУГ. — След пауза невидимият й събеседник добави: — ЗНАЕШ КАКВО Е ЗАЛОЖЕНО НА ТАЗИ КАРТА.

Този път Илейн си помисли, че поне знае какво иска да каже Фишър. Животът на самия крал Артур, както и неговото кралство, зависеха само от нея.

Е… със сигурност трябваше да мисли и за собствения си живот, да не споменаваме за живота на Фишър.

Каквато и да беше истината за Артур, на Илейн й беше достатъчно лесно да повярва, че в тайнствено преобразилата се кола има някой, който наистина е в голяма беда, и щеше да продължи да бъде в опасност, докато колата е на паркинга, където лесно можеха да я докопат Мордред и бандата му. И те вярваха в Артур — достатъчно силно, че силата на убеждението им да ги накара да убият някого.

Докато преценяваше шансовете си да се измъкне към паркинга и да стигне до линейката, или дори до собствената си кола, макар и да беше по-далече, и да офейка, Илейн се опита да забележи къде се намира всеки един от хората на Мордред; непрекъснато все по някой от тях изчезваше от лабораторията.

Фишър все още се намираше при скритата си клавиатура и май започваше да губи търпение.

— ИЛЕЙН? МОЖЕШ ЛИ ДА СТИГНЕШ ДО ЛИНЕЙКАТА?

— НЕ МЕ ИЗНЕРВЯЙ. КЪДЕ СА ХОРАТА НА МОРДРЕД? ЗА КАКВО Е ИЗОБЩО ВСИЧКО ТОВА?

Последва пауза, сякаш Фишър се опитваше да измисли някакво задоволително обяснение — или може би просто да овладее гнева си към тази млада жена, която не скачаше веднага да изпълни тази или онази заповед, а вместо това настоятелно задаваше въпроси.

После дойде и отговорът:

— ЗАРАДИ КОСТИТЕ НА МЕРЛИН. ТЛЕННИТЕ ОСТАНКИ НА МАГЬОСНИЦИТЕ ПРИТЕЖАВАТ ГОЛЯМА МАГИЧЕСКА СИЛА. ВЯРВАЙ МИ. МОРДРЕД ИСКА ДА ГИ ИЗВЛЕЧЕ ОТ СКАЛИТЕ И ДА ГИ ЗАВЛАДЕЕ. МОРГАНА СЪЩО. КАКТО И АЗ, НО МОЯТА ЦЕЛ Е ДОБРА.

Ха де.

Докато смели този отговор, Илейн хвърли отново бърз поглед към екрана, за да види какво става в лабораторията й. Мордред и някои от хората му бяха дълбоко погълнати от някакъв личен разговор, който микрофонът на охраната не бе достатъчно чувствителен да долови.

На другия екран, до лакътя на Илейн, Фишър отново започна да й натяква.

— ТЪКМО СЕГА Е МОМЕНТЪТ ДА ИЗТИЧАШ ДО ЛИНЕЙКАТА. КОЛКОТО ПОВЕЧЕ СЕ БАВИШ, ТОЛКОВА ПОВЕЧЕ СЕ ВЛОШАВАТ ШАНСОВЕТЕ ТИ.

И това никак, ама никак не й помагаше. Илейн отново загриза нокти и се взря, гърчейки се от нерешителност, в своята стара, някога тъй позната лаборатория, сега превърнала се в убежище на чудовища. От време на време из стаята с хипостатора, в подчинение на някакви физични (или магични? Имаше ли разлика?) закони, които Илейн изобщо не бе и започнала да схваща, хвърчаха парченца от най-различните нови светове, до които се докосваше дисплеят.

Всеки път, когато погледнеше натам, нея я втрисаше. Не можеше да се сдържи. Отломки от древни кости и прясна, макар и древна кръв, засипваха мъртъвците от двайсет и първи век, проснати на пода. Мордред и хората му се разкарваха насам-натам с ботуши и газеха труповете по пътя си. Въображението й и шокът превръщаха клонки, листа и буци черна пръст в части от човешки тела.

— ИЛЕЙН. ДОКТОР БРУСЪН. ВЕДНАГА ТИЧАЙ КЪМ ЛИНЕЙКАТА, ДОКАТО ОЩЕ МОЖЕШ. ПОДКАРАЙ Я!

— Млъкни! — кресна тя, внезапно озовала се на ръба на пълната паника. Заблъска с юмруци по облегалките на мекото, удобно кресло. — Млъкни, млъкни, млъкни!

Фишър обаче нямаше никакво желание да млъква. Продължи безмълвно да я тормози — на екрана се нижеха изречение след изречение, които настояваха Илейн да подкара линейката. Каза й също, че щял да отвлича вниманието на врага, докато тя изтича навън и се качи в колата.

— ВРАТИТЕ НА МИКРОБУСА ОТКЛЮЧЕНИ ЛИ СА?

— КОГАТО ГО СТИГНЕШ, ЩЕ СЕ ОТКЛЮЧАТ. КЛЮЧОВЕТЕ СА ВЪТРЕ.

Когато огледа за последен път стаята на охраната, тя забеляза, че последните думи на Фишър са заменени от:

Най-накрая, като едва ли знаеше какво прави, но си мислеше, че нищо няма да постигне, ако само си стои там, тя се измъкна от стаята на охраната и отново се промъкна по тъмния коридор.

После успя някак да се измъкне и извън сградата — през една врата, която при отваряне изскърца ужасно, и притича през паркинга, където се почувства ужасно на показ под сиянието на лампите — то й изглеждаше страховито.

Нейната кола беше там, но кошмарно далеч. И, както Фишър я бе предупредил злокобно, освен това не беше и бронирана. Пък и никога нямаше да успее да изтича чак толкова далеч, преди да… а микробусът бе близо, голям и солиден, и вдъхваше сигурност.

Посред уплашения си задъхан бяг Илейн се огледа към прозорците на лабораторията си — самотни светлинки сред тъмната стена като обложка на някоя видеокасета или холодиск с готически филм.

Бягайки с всички сили, чувствайки се отвратително на показ, най-накрая тя притърча отзад до микробуса и протегна ръка към дръжката на предната врата. Тук никой не можеше да я види от сградата.

В мига, когато се показа иззад ъгъла, тя хвърли още един поглед назад и нагоре и съзря очертанията на мъжки силует — сигурно Мордред или някой от неговите помощници убийци — на единия от прозорците й.

Вратата, през която току-що се бе измъкнала, се захлопна с трясък и тя се сепна. Стъпки — стъпки на тичащ едър мъж — затупкаха по паважа. Някой бе хукнал след нея.

Ридаеща, почти заслепена, Илейн почувства, че пръстите й стискат дръжката. Почти нищо не виждаше, докато се опитваше да надникне през тъмните и зацапани от дъжда стъкла на колата, дори и когато залепи чело на стъклото. За миг й се стори, че вижда навън призрачни човешки фигури — може би служителите на паркинга — и в следващия вече не бе сигурна дали те не са й се привидели.

Отвори вратата и въздъхна облекчено, когато разбра, че Фишър й е казал истината и тя не е заключена. Метна се в мрака на вътрешността, затръшна вратата и бутна ключа, който би трябвало да заключи всичко.

Отнякъде в дъното идваше слабо сияние: разбира се, компютърен екран.

Навън самотните забързани стъпки кънтяха все по-близо, фигурата изникна и пресече осветеното пространство. Беше едрият еднорък мъж, когото Мордред наричаше Трейн.

Ключовете бяха на таблото, както бе обещал Фишър. Моторът, слава Богу, мигом изрева. Без да се занимава с такива глупости като предпазни колани или фарове, Илейн натисна газта и микробусът подскочи напред — май силата на мотора под нейно командване бе наистина достойна за линейка.

Трейн — бледоликата му, набита фигура се изпречи почти точно срещу микробуса — отскочи встрани, и в същото време измъкна нещо от висящия на колана му кобур. Миг по-късно дъжд от гилзи заудря колата, но скритата броня не им позволяваше да проникнат вътре. Илейн подкара в кръг, като се опитваше да види по-ясно познатия изход. Там си беше. В отчаяние тя подкара право към него, пренебрегвайки факта, че бариерата е спусната.

Бариерата скочи нагоре като по магия в мига, в който Илейн я доближи плътно. Надяваше се, като връхлети, да я строши, щом нямаше друг начин.

Празната будка на охраната се стрелна покрай нея.

Сега и фондацията „Антробус“, и, както се надяваше, цялата тази изпълнена с лудост и убийства нощ бяха вече зад гърба й.

Изведнъж кошмарът отново я връхлетя — още един голям бус, същински близнак на онзи, с който бяха пристигнали Мордред и бандата му, внезапно изникна отпред, спря рязко напреки на шосето и блокира единствения възможен изход — нейното бягство явно беше дотук.

Точно когато Илейн инстинктивно протегна крак към спирачката, Фишър — или пък някоя по-могъща сила — се намеси на нейна страна. В един миг фаровете й осветиха познатия път, блокиран от тържествуващия враг — и в следващия момент пътят беше чист, но непавиран и съвсем непознат. Гумите подскачаха по едри камъни и неравни бразди.

Десният й крак довърши движението си до спирачния педал. Тя забави скорост, но продължи — колата бясно подскачаше по неравния път.

Илейн погледна назад в големите странични огледала и видя черния път, по който караше — той се губеше в гъстия мрак. Нямаше следа нито от светещи прозорци, нито от паркинг, всъщност — не се виждаше ни светлинка.

Но светлините отпред блестяха все по-ярко. Беше нещо като дневна светлина, ниско на хоризонта. Илейн продължаваше да кара. След десетина минути вече бе навлязла в друг свят — отвсякъде я обкръжаваха сумрачнозелени сенки и земя, изобилно покрита с високи зелени дървета, сред чийто гъстак виещият се път скоро се изгуби.

Тя отпусна газта и натисна спирачката, като преди колата да спре напълно, отби леко встрани от пътя.

След това се извърна в седалката и се огледа. Нощта бе тиха, ако не се броеше дразнещото, съвсем не подхождащо на сезона цвърчене на летни насекоми.

Никой не я преследваше. Но само след миг Илейн вече със сигурност знаеше, че не е сама — тя се изправи и се премести отзад в линейката. Там имаше две легла, или койки, от двете страни на тясна пътечка — и едната от тях беше заета. Да, там наистина имаше пациент — около петдесетгодишен, русоляв мъж лежеше в безсъзнание по гръб, а челото му над веждите бе опасано с бинтове.