Костите на Мерлин

XVIII

Дълго време вярвах, че човек може да свикне на всичко, което не го убива. Към края на фантастичното пътешествие с лодка, което ни отнесе и тримата далеч от лагера на Вортигерн, се бях вкопчил с цялата си решителност в това свое убеждение. Стараех се с всички сили да се приспособя към живот, в който присъстваше нещо толкова чудато, колкото магията. Но с течение на времето — както ще видите — усилията ми излязоха кажи-речи толкова успешни, колкото и ако бях някой селянин, живеещ на брега, който се опитва да си построи наколно жилище при бурно вълнение, или пък планински фермер, когото изобщо не го е грижа за спускащата се лавина.

Е, може би съм се справил малко по-добре и от двамата упоменати нещастници. След като бяхме плавали вече час с вълшебната лодка, престанах да посвещавам чак толкова много енергия на това да се дивя що за чудо беше станало, та грубата ни затворническа килия се разпадна, теглилата ни свършиха, телата ни бяха пренесени нанякъде, където беше безопасно, а похитителите ни изпаднаха в пълно объркване. Нито пък си напрягах много мозъка да размишлявам как така толкова бързо се озовахме на този тих и мирен бряг. Но силата на онова, което ни бе спасило, бе така огромна, че да се замаеш. Бях твърдо решен да разбера кой всъщност е този магьосник или бог, дарил малкия Амби с това чудодейно наметало.

„Наметалото ми го даде един старец.“ Това беше всичко, което успях да измъкна от момчето, когато го разпитах за първи път. Това стана на сутринта след вълшебното ни бягство, когато вече можехме да забележим на величествената, естествена слънчева светлина, колко ярка е червената боя на нашата лодчица и колко гладко бе изплувала тя на брега, сред тревите на мочурището с изглед към океанския залив, току срещу гората. Бе прекрасно утро, един от онези мигове, когато този тъй банален свят изведнъж добива сила, и е почти възможно да повярваш, че не съществуват такива неща като магьосници, магия и човешки жертвоприношения.

Аз обаче не се предавах и продължавах с въпросите.

— Старец, казваш?

— Да.

— Който очевидно е и велик магьосник.

— Да.

— И това е знаменитият старец от скалата, чийто дом се опитахме да защитим. И той наистина е Мерлин, така ли? Мерлин, магьосникът на крал Артур?

— Да. Наистина е той. — Амби ме гледаше право в очите.

— Чух ви и двамата да си говорите за Мерлин вече няколко дни — погледнах и Вивиан — все едно, че е жив. Но всички истории, които някога съм чувал, твърдят, че Мерлин, магьосникът на крал Артур, вече от години е мъртъв или затворен, и то така, че никога да не може да се измъкне.

Отговори ми момчето.

— И крал Вортигерн уж беше мъртъв…

Пренебрегнах нахалния му тон.

— Е, като имаме предвид колко силна бе магията, която усетихме, готов съм да повярвам. Този старец Мерлин се намира някъде надолу в скалите, под оракула, така ли? Някъде по средата между горния и долния вход на пещерата?

— Да.

Изглежда и Вивиан бе любопитна поне колкото мен, което доста ме изненада, тъй като по онова време изобщо не се съмнявах, че тя е жрица на оракула и би трябвало да знае за него също толкова, колкото и останалите. Разколебах се и с въпросите продължи тя.

— Амби, искам да разбера това. Да не би да ни казваш, че Мерлин е жив, здрав, дишащ старец от плът и кръв, който живее вътре в пещерата в тайно помещение?

Амби поклати глава.

— Там няма никакво тайно помещение. Или поне няма такова, достатъчно голямо, че вътре да живее човек. — Момчето млъкна с угрижен вид; опитваше се да намери някакво свястно обяснение. — Да бе, жив е, кости, че има, има… — нова пауза, — ама плът и кръв сигурно си няма.

Отново бе мой ред да задавам въпроси.

— Значи искаш да кажеш, че е нещо като ходещ скелет? Виждал ли си го това чудовище?

— Не, не е чудовище. И скелет не е. — Малчуганът пое дълбоко въздух. — За да го видя, ми трябва огледало, а дори и в него не мога да го различа много ясно. Мисля, че само костите му са… Според мен години наред са били там, струпани и закопани в земята, нещо такова. Все едно са го засипали цял куп големи камъни.

Вивиан съчувствено въздъхна.

— Щом виждаш само смлени кости — настоях аз, — как така знаеш, че те са на този старец?

Момчето отново разтърси глава.

— Не виждам нито Мерлин, нито костите му, нито пък каквото и да е там вътре, както виждам тебе например. Виждам го само като видение. Виждам лице с кожа, коса и с всичко останало.

— И откъде знаеш, че онова, което виждаш, е истина?

Изгледа ме с упрек.

— Виденията са най-истинското нещо, което виждам изобщо. Точно те ни измъкнаха от онзи смахнат Вортигерн, нали така? — Той млъкна и ни остави да осъзнаем добре мисълта му. — Пък има и друга причина, поради която съм сигурен, че костите са там: разни хора постоянно ми говорят за тях.

Пропуснах последното покрай ушите си, поне засега.

— И все пак аз искам да знам: кое те прави толкова сигурен, момчето ми, че тоя старец, тоя магьосник, е наистина Мерлин, магьосникът на крал Артур?

Амби само сви отново рамене. Май бе навлязъл в темата дотолкова, доколкото би се трогнал да навлезе. Вивиан грижливо го обгърна с ръка.

— Остави момчето на мира — рече ми тя с властен глас на жрица.

— Ами хубаво. — Каквито и сили да действаха чрез това хлапе, бях видял достатъчно, че да се въздържам да предизвикам гнева им. Очевидно в някакъв смисъл старецът от скалата си бе напълно жив и действен. И независимо дали наистина беше Мерлин или някой друг (или нещо друго), нямах никакво желание да му ставам враг. Обаче ми хрумна, че е доста чудно това, че тоя старец е избрал за свой посредник и чирак някакво си вчерашно дете.

Защо един толкова върховен магьосник бе избрал тоя хлапешник, някакво си десетгодишно пишлеме, за свой говорител срещу друидите, когато можеше да избере опитен воин като мен? Или пък, ако се изискваха и магически способности, защо не бе избрал Вивиан, пророчицата (по онова време вярвах, че тя наистина е пророчица), следователно — верен служител на собствения му оракул?

Но, както вече казах, нямах много време за чудене. Бягството ни завърши, ала, както често става, щом бе решен един сериозен проблем, пред нас мигом възникнаха други, нови въпроси, които изискваха отговори чрез действие.

Бяхме си почивали на брега не повече от час, когато малкият Амби изведнъж скочи на крака и заяви с твърд тон, че било дошло време той да се отдели от нас с Вивиан. Почти нищо вече не би могло да ме изненада и не ми се щеше да се карам с него. Но Вивиан се обезпокои.

— Защо казваш, че трябва да ни напуснеш, Амби? Къде отиваш?

Момчето сви рамене. Изглеждаше бледо и изтощено, беше се поохлузило, пък и дрехите му съвсем бяха заприличали на парцали. Но всички ние изглеждахме по същия начин, след като едвам успяхме да се измъкнем.

Амби рече:

— Отивам там, където ТОЙ иска. Според мен не е много далеч оттук. — И погледна със съмнение през рамо към зелените гори.

— Той ли? — явно момичето разбираше какво става точно толкова, колкото и аз. Значи — Мерлин продължава по някакъв начин да общува с тебе?

— Че кой друг? — намесих се аз със сумтене. И двамата ми спътници впериха очи в мен.

— Да — кимна Амби. — Мерлин, разбира се. — Бях останал с впечатлението, че когато мисли за този човек, чувствата на момчето са същите като към уважаван, ала досаден родител.

— Всичко хубаво — казах на малчугана, достатъчно честно, но не направих никакъв опит да го убеждавам да не тръгва. Макар и да му бях благодарен за помощта, която ни бе оказал чрез него Мерлин — или онази сила, която твърдеше, че е Мерлин, тогава, пък и сега, предпочитах животът ми да не нагазва много-много в бурното вълнение — за лавината пък да не говорим — на окултните сили, които, изглежда, придружаваха Амби винаги и навсякъде.

— Благодаря — отговори той сериозно и дойде да се ръкуваме на раздяла. После си размениха последна прегръдка с Вивиан.

— Със сигурност ще се видим пак — чух тихият му глас да мърмори в ухото й. — Така каза старият Мерлин.

— Кога? — попита го нетърпеливо тя.

Момчето сви рамене, прехапа устна, обърна се и тръгна.

— Амби! — извика след него Вивиан. — Забрави вълшебното наметало! — Тя колебливо протегна към него парцаливата дреха.

Амби се извърна, погледна през рамо и измънка:

— Старецът каза то да остане при тебе. Сега не ми трябва, а вас ще ви отведе обратно.

— Чакай! — Беше мой ред да извикам. — Как така обратно? Къде? Пак ли ще се качваме на лодката?

— Не знам. Сега не мога да ви кажа. Сами ще видите.

— Искаш да кажеш, че наметалото ще ни отведе навсякъде, където искаме да отидем?

Хлапакът не отговори, само махна още веднъж, и миг по-късно вече се бе скрил сред дърветата. Мина ми през ума да го догоня и да настоявам за истински отговор на последния си въпрос. Но споменът за силите, които защитаваха момчето, все още бе жив и свеж. Когато е замесена магия, не е срамно за един воин да проявява предпазливост.

Когато дребничката фигура на Амби се загуби от погледа ми, Вивиан и аз се спогледахме.

Момичето заговори първо.

— Ти къде искаш да отидеш, Хакон?

Пред мен неволно, ала настоятелно, изникна видение — нежни сини очи и пшеничена коса.

— Е… — отвърнах, — ако приемем, че магията на стареца — или който всъщност там да отговаря за тези чудеса — ни позволява да избираме, бих искал отново да се върна в седалището на вашия оракул, на всяка цена. — Там бе Джандрий и аз вече се смятах за мистично свързан с някаква съдбовна връзка с нея, а там бях оставил и съкровища, които може би още можех да спася. Пък и другарите ми също бяха там — ако някой от тях бе успял да оцелее.

Добавих:

— И ако времето, през което ще се придвижваме, отново ще е също тъй безформено и променливо като водата: ще тече ту напред, ту назад като приливите и отливите, бих искал да пристигна час по-скоро, след като тръгнем.

Вивиан замислено кимна.

— И аз искам да се върна при скалата на Мерлин — отбеляза тя, приглади наметалото и го сгъна. После отново го разгъна и го метна връз раменете си сякаш, за да го премери.

— Така и предполагах… — Замълчах. — Ако някой знае истината за оракула, Вивиан, то това си тъкмо ти. А според мен вече и аз съм заслужил правото да я знам. Наистина ли Мерлин, магьосникът на крал Артур, почива там? Или поне неговите кости? Мъртъв ли е, или е под властта на някакво силно заклинание?

Тя се поколеба за миг, после кимна.

— Мъртъв или омагьосан, кое по-точно?

— Не зная, Хакон. Според мен е омагьосан. Не е призрак.

— Струва ми се доста странно това, че ти, жрица на оракула, си толкова несигурна, когато говориш за онази сила, на която служиш.

Тя само ме изгледа.

Свих рамене.

— Както и да е, хайде да се връщаме там, възможно най-бързо.

След като разполагахме с величествената сила, която бе осъществила бягството ни, а и след като видяхме какво безредие и разруха бяха обхванали лагера на врага при потеглянето ни, всъщност не се безпокоях много, че може и да ни преследват. Но преди да тръгнем, май трябваше да прегледаме остатъците от багажа си. И аз, и Вивиан не притежавахме почти нищо, освен дрипите на гърба си, с които се бяхме измъкнали от затворническата килия. Имахме свирепа нужда от храна и оръжие.

Когато отбелязах това, пророчицата се опита да измоли тези нужни ни неща от дара на Мерлин — захвана да търка наметалото, да нарежда и да мърмори над него. Отначало нищо не стана, но след смяна на тактиката тя успя да постигне по-добър резултат. Вивиан уви плътно раменете си с наметалото, както бе навикнал да го носи Амби, и измърмори със сладък глас, че вижда зад затворените си клепачи цели купища храна и огън, кожи и оръжия.

Махнах обречено с ръка.

— Води тогава, пророчице!

Лека бръчка преряза челото й.

— Хакон, виждам също и трима мъже. Стоят сред всички нужни ни неща и изглеждат много свирепи.

— Светът е пълен със свирепо изглеждащи мъже. Да не би това да значи, че трябва да се крием в скалите като червеи? Води!

Явно нямаше да се качваме пак на лодката, и макар да предпочитах плаването пред похода, изглежда, нямах особен избор. И без това нямаше кой друг да гребе, освен нас, двамата.

Вивиан тръгна към вътрешността на сушата, като от време на време спираше, затваряше очи и се съсредоточаваше. Аз я последвах.

След като бях изминал към стотина метра, някакъв импулс ме накара да се извърна и погледнах назад, точно навреме, за да видя как вълшебната ни лодка поема по водата сама. Отнякъде върху нея се бе взел покрит с листа клон — долният му край по някакъв начин се бе забил в дъното й, и той служеше като грубо платно — грубо, ала вършеше работа, нали така и така истинската движеща сила бе магията.

Привлякох вниманието на Вивиан към тази гледка, но тя не каза нищо. Какви ли още чудеса ни очакваха?

Вълшебното парче плат ни водеше през тъмните като нощ земи към едно място, където мирисът на дим ни подсказваше, че някъде недалеч има огън и подслон. Вивиан вървеше през мрака със сигурна крачка, дори и когато очите й бяха затворени, и шепнеше, че наметалото на Мерлин й дава възможност да вижда пътя пред себе си също толкова ясно, колкото и ако беше пладне — и наистина преминахме почти безшумно през гората, като аз я следвах плътно и от време на време й позволявах да ме води за ръка.

Малко по-нататък се натъкнахме на високи дървета, чиито клони бяха позлатени от сиянието на малък огън под тях; самите пламъци бяха заслонени от погледа ни.

Наметалото от известно време бе престанало да ни сочи пътя. След внимателно, добре обмислено разузнаване скоро открихме бивака на тримата мъже — всичките въоръжени и с войнствен вид.

Единият, най-дребният и най-деен наглед, печеше нещо, или поне го прегаряше, и във въздуха се носеше вкусна миризма. Другите двама седяха наблизо и водеха приглушен спор, докато чакаха огладнели да стане вечерята. Като че ли всички бяха забравили, че трябва да бъдат нащрек. След като се промъкнах тайно на двайсетина метра от техния огън, имах възможността да ги огледам и да преценя на какво биха били способни в битка — едно винаги измамно и несигурно предположение. Забелязах също и как са окачили оръжията по себе си и къде в лагера са оставили останалото оръжие.

Най-едрият от тримата, явно водачът, беше и най-приказлив. Той размахваше ръце често, яростно, а гласът му гърмеше, макар и да не говореше толкова силно, че да мога ясно да го чувам.

След като известно време изучавах това трио, и нито видях, нито чух нещо, което да ми подскаже, че наоколо в мрака може да се навърта четвърти или пети, стигнах до извода, че те почти сигурно са разбойници, макар и светът тогава да беше такъв, че не беше много лесно да направиш разлика между разбойниците и доблестните воини. В този случай обаче не бе особено трудно да се определи, защото съвсем скоро караницата им избухна с още по-голяма сила и успяхме да чуем, че се карат за подялбата на плячката от последния обир.

Храната, вероятно също отмъкната от последните им жертви, която насилниците готвеха — месо, което се въртеше на шиша и някакви питки, които се печаха на плосък камък — миришеше много приятно. Спомних си, че макар и да ни бяха нахранили до насита, когато пристигнахме в лагера на Вортигерн, оттогава насам не бяхме хапнали кажи-речи ни залък.

След като се отдръпнахме на няколко метра от предния ни наблюдателен пост, спътницата ми и аз намерихме една скътана от светлината на огъня полянка и си проведохме шепнешком съвещание. Вивиан ми каза, че със или без наметалото, тя няма доверие в своите способности да получи онова, от което имахме нужда, чрез магия.

— Наметалото?

Тя се опита отново, после поклати глава. Виденията, които преди й внушаваше вълшебната дреха, вече не й се явяваха, или пък не й показваха нищо, свързано с непосредственото ни положение.

— Тогава ще получим онова, от което се нуждаем, по друг начин — прошепнах й аз.

— Но те са трима! И са въоръжени, а ти не си!

— Още едно неравенство, което трябва да се поправи.

Магията вече беше направила всичко възможно за нас и отговорността за по-нататъшните планове и действия се бе прехвърлила върху мен. Не мога да твърдя, че последвалият изблик на храброст бе само мое дело, защото и Вивиан изигра храбро много важна роля. Припряно скалъпихме план, според който тя трябваше да разсейва жертвите ни, а аз да ги нападна изотзад.

Вивиан свали две-три от дрехите си — не че бяха много — поколеба се и развърза и последната връзка. После застана неподвижно за минута, треперейки, докато заема позиция от противоположната страна на огъня. Тогава моята храбра другарка доближи малкия бивак, преструвайки се на безпомощна жена, чиято единствена дреха бе дългата й златисточервена коса.

За няколкото ни необходими секунди тя успя съвършено да ги заблуди. Загубили ума и дума, мъжете скочиха на крака, всичките опулили очи в една и съща посока. Вивиан ги погледна с изкусителна усмивка.

В този миг аз изскочих иззад един повален пън и нахлух право сред тях. Първите два удара — единият в бъбреците, другият в главата — нанесох на главатаря с дебела тлееща главня, която грабнах от огъня в мига, когато изскочих, докато те седяха гърбом към мен — наблизо край огъня нямаше нито по-едри цепеници, нито оръжия.

С второто замахване с горящата главня повалих най-едрия си противник, а от черепа му из въздуха се пръснаха искри и пепел. Преди обърканите му другарчета да успеят да реагират, вече бях награбил неговия нож.

След като вече държах в ръце истинско оръжие, останалото бе сравнително лесно, макар че този път и враговете ми бяха успели да грабнат оръжие. Задачата стана дори още по-лесна, тъй като спътничката ми не се задоволи само да им отвлича вниманието, а щом една брадва падна на земята, тя веднага я награби и също се нахвърли върху тях. След броени мигове и последният бандит престана да вряска.

След като Вивиан се облече наново и успя да си възвърне присъщата й скромност, доколкото можеше, тя ми помогна да замъкна труповете на разбойниците извън осветения кръг, който хвърляше огънят. После изядохме тяхното ядене.

След като веднъж бяхме овладели положението, Вивиан се опита да цери със заклинания изгорения ми пръст. Помислих си, че магията й ми помогна мъничко, но съмненията ми отново се засилиха.

След като остави ръката ми на мира, жрицата започна да се моли за убитите — този път призова няколко божества, предполагам, че онова, което стана, май не беше много християнско — и изреди няколко заклинания, за да успокои духовете им. После стъкнахме с момичето наш собствен бивак на около половин миля от техния, в случай че се появят и други разбойници.

Докато вървяхме към мястото на бивака ни, Вивиан и аз постоянно поглеждахме през рамо назад. Когато се опитах да й вдъхна увереност — казах й, че убитите от нас трима души едва ли имат приятели, които да са тръгнали да ни преследват — тя ми отвърна, че не това я тревожело, а все още се безпокояла какво ли би могло да се случи с Амби. Но сега нищо не можеше да се направи за него и спътницата ми бе достатъчно разумна да го осъзнае. Докато продължавахме да вървим, тя се оглеждаше назад все по-рядко и по-рядко. Не се налагаше да я подканям да върви по-бързо. И тя като мен искаше да се върне, колкото може по-скоро, при скалата на Мерлин. Каза, че иска господарят й да я учи на магия. Мисля, че бързаше и защото Амби бе настоял да се върне.

И аз нямах търпение да се срещна с Мерлин — ако наистина това бе името на стареца — отново, и да видя дали той би могъл да бъде достойният господар, за когото копнеех. А ако той не беше, то може би щеше да ме посъветва къде да намеря такъв господар. Освен това аз нямаше къде другаде да отида.

Илейн претегли пистолета на ръка и го остави на бюрото. В очите й този предмет изглеждаше нелеп и странен, грозен и опасен, но може би сега беше важен за нея. В момента, треперейки от страх и напрежение, макар и сгушена в удобното кресло на началника на охраната, тя с ужас гледаше на малкия екран на телевизионния монитор как мъжът с русата брада и придружаващата го малка банда се разпореждат из лабораторията. Очевидно последната тайфа натрапници не бяха забелязали ненабиващите се на очи малки телевизионни камери в горните ъгли на помещението, или пък бяха толкова уверени в собствените си сили, че можеха да си позволят да не им обръщат внимание.

Когато Илейн се загледа по-внимателно в екрана, забеляза, че в ъгъла на лабораторията й е проснато някакво тяло. Тя веднага разпозна един от придружителите на Моргана. Мъжът лежеше съвсем неподвижно в поза, която изглеждаше крайно неудобна, а нашествениците явно изобщо не му обръщаха внимание; изводът бе неизбежен — човекът беше мъртъв. След малко Илейн осъзна, че същото важеше и за другия придружител на Моргана — той лежеше така, че тялото му бе почти извън обсега на камерите. Всичко, което можеше да види скритият наблюдател от него, беше върхът на черния му ботуш.

Мордред — да, така го наричаха подчинените му — самият Мордред, онзи с русата брада и с трескавия поглед, продължаваше да седи на средното кресло, докато един-двама от помощниците му стояха вдървено в единия край на стаята, като от време на време по неясни команди току притичваха насам-натам. Някаква жена пък нервно шаваше пръсти по копчетата на хипостатора — Илейн едва потисна импулса си да й кресне да престане.

Тези най-нови нападатели не си говореха нито на английски, нито на онзи безименен език, който използваха Моргана и нейните хора. Техният звучеше съвсем различно, но Илейн откри, че го разбира без усилия.

Друг помощник на Мордред — той седеше някъде край отсрещната стена и се явяваше на екрана само от време на време — беше среден на ръст русоляв мъж; едната му ръка липсваше от лакътя надолу. Протезата му бе от последните модели. Мордред го наричаше Трейн — та този Трейн си бе опасал на кръста кобур с пищов, окачен откъм истинската му ръка, както и ножница с дълъг нож в нея. Най-странното у него — а и той, и другарите му за учудване до един пренебрегваха този факт — беше, че Трейн кървеше; кръвта все по-бавно и по-бавно капеше от огромните бразди по ръцете и по торса му, сякаш издълбани от ноктите на див звяр. Дрехите му също бяха разкъсани.

Всеки един от малката банда се обръщаше към главатаря си с „господарю Мордред“, а понякога и с „Ваше Величество“.

Тайната им наблюдателка потръпна.

Тя превключи на друга камера и остана шокирана (дори и след като бе видяла двата трупа), когато съзря огромната котка на Моргана, проснала се мъртва в най-далечния ъгъл на стаята. Главата на звяра бе изкривена под странен ъгъл като че ли някаква сила бе го надвила по мощ и свирепост и му бе извила врата. По трупа имаше и рани от нож.

Трейн отново се беше върнал в своя ъгъл и изобщо не помръдваше на стола. Кръвта му продължаваше да капе по мебелите и по пода.

„Горкото котенце“ — това бе казал Мордред и то прозвуча като мързелива забележка. За миг, когато извърна глава и метна бегъл поглед на погубения звяр, той наистина изглеждаше тъжен.

След това се зачуди на глас къде ли се е дянал Фишър.

Илейн си спомни собствените си опити за общуване с първия си странен посетител, извърна глава и се огледа. Забеляза, че на компютърния екран пред нея отново има промяна. Последните стихове бяха заменени — слава Богу! — от една-единствена дума:

— ИЛЕЙН?

Тя се метна към клавиатурата и бързо набра в отговор:

— ФИШЪР? КЪДЕ СИ?

ДА. ТУК ФИШЪР. И АЗ СЕ КРИЯ КАТО ТЕБЕ. ЩЕ ТИ ПОМОГНА. ИЗПОЛЗВАЙ КЛАВИАТУРАТА. ТАКА ПО-ТРУДНО НЯКОЙ ЩЕ УСПЕЕ ДА СЕ НАМЕСИ В РАЗГОВОРА НИ.

На телевизионния екран Илейн виждаше, че и самият Мордред си играе с една от клавиатурите, но беше невъзможно да определи какво точно прави. Започна трескаво да мисли. Как да се увери, че от другата страна в края на краищата е точно Фишър?

След миг тя набра:

— КОГАТО ПРИСТИГНА, ТИ МИ КАЗА НЕЩО ЗА НЯКОГО, КОЙТО БИЛ НЯКЪДЕ, НО АЗ НЕ ТИ ПОВЯРВАХ. КОЙ? КЪДЕ?

— ПОЗДРАВЛЕНИЯ ЗА ДОБРИЯ ТЕСТ, КОЙТО ИЗМИСЛИ. ОТГОВОРИТЕ СА: КРАЛ АРТУР В ЛИНЕЙКАТА.

Илейн изпусна дълго сдържания си дъх с продължителна въздишка.

— ДОБРЕ. МОЛЯ ТЕ, ПОМОГНИ МИ, АКО МОЖЕШ.

— СКОРО. ИМАШ ЛИ НЯКАКВИ ВЪПРОСИ?

Тя имаше толкова много въпроси, че не знаеше откъде да започне.

— КАКВО ПРАВИ ТУК АРТУР?

— ЧАКА.

— КАКВО ЧАКА? ЗАЩО ТОЧНО ТУК?

— ЧАКА ШАНС ДА БЪДЕ ИЗЛЕКУВАН. АРТУР НЕ Е ЕДИНСТВЕНИЯТ, КОЙТО ИМА НУЖДА ДА БЪДЕ ИЗЛЕКУВАН.

— НЕ РАЗБИРАМ. ТОВА НЕ Е БОЛНИЦА.

— МОЖЕ ДА БЪДЕ ВРАТА КЪМ БОЛНИЦА — ДРЪЖ СЕ! ЩЕ СЕ ОПИТАМ ДА ТИ ПОМОГНА.

Илейн отново погледна телевизионния екран. Скоро разбра, че и Мордред, и хората му много добре знаят, че Моргана е попаднала в лагера на Вортигерн през холосцената. Не бяха сигурни какво е станало с нея по-нататък, но според Мордред по всяка вероятност тя беше отишла на някакво място на име Логрис (той го произнасяше като „логрейс“), където би могла успешно да се защищава в собствения си замък.

На екрана на Мордред се появи образът на Фишър.

Присъствието на Мордред бе властно. Дори и след като просто възрази, че в края на краищата не бил толкова лош човек, той уплаши Фишър. Илейн го виждаше на екрана вътре в нейния екран.

Мордред:

— Подозирам, че ако се отърва от тебе, това ще ми навлече повече проблеми, отколкото ще реши.

Образът на Фишър на екрана леко кимна.

— Един въпрос към тебе — предложи Мордред. Прокара двете си ръце в хубавата си къдрава коса като че ли се готвеше да се съсредоточи. — Какво е станало с всички тия хора, които работят тук, в тази сграда?

— Явно кралица Моргана се е отървала от тях, по един или по друг начин.

— О, така ли? Моите източници предполагат, че един човек е бил оставен тук. Дамата, която работи в стаята, в която се намирам сега. Много е веща в управлението на тези машини.

— Предполагам, че Моргана може да се е отървала и от нея.

— И аз предполагам. Или пък е възможно въпросната млада жена да се е измъкнала по някакъв начин. Може да се крие или да се опитва да се скрие някъде из сградата. Ти не знаеш нищо, нали, Фишър?

— Възможно е и вече да са я очистили.

— А, едва ли — Мордред отново се почеса по главата. — Сега трябва да реша колко време и енергия да посветя на търсенето й. Тя колко чини?

В този момент Илейн се чувстваше неспособна да продължи да гледа и да слуша. Извърна се.

Отново нервно грабна пистолета и го огледа, като внимаваше да не насочва дулото към себе си. Забеляза нещо, което се оказа електронен прицел. Не се ли предполагаше, че трябва да има нещо като предпазител, тъй че проклетата джаджа да не може случайно да гръмне? Всъщност навсякъде по пистолета стърчаха разни копчета и ръчки. Тя внимателно го прибра в личната си чантичка, която висеше на колана й, после отново погледна телевизионния екран. Мордред и Фишър бяха приключили разговора си.

Илейн отново се наведе над клавиатурата, за да се посъветва с Фишър. За късмет съветникът й все още беше във връзка с нея. Посъветва я да потърси нещо като миниатюрен спусък отстрани.

— ДРЪПНИ ГО, ВСЕ ЕДНО НАТИСКАШ СПУСЪК.

Направи го. После набра:

— ДОБРЕ, ГОТОВО.

— СЕГА СИ ГОТОВА ЗА СТРЕЛБА.

Тя припряно бутна предпазителя обратно на мястото му.

По-готова не можеше и да бъде, помисли си Илейн. Ключовете в чекмеджето на охраната бяха грижливо надписани до един. Тя отдели ключа за вътрешния вход на стаята с генераторите и отново се втурна по тъмния коридор към жужащите генератори — бе уплашена до смърт, ала успя да проникне в стаята.

Вече казах, че не си губих времето да се чудя на магиите на Мерлин; и все пак силата и уменията, които упражни върху мен, ми направиха силно впечатление. Неизбежно у мен започна да се утвърждава убеждението, че съдбата или някой могъщ бог, или пък някоя всепомитаща сила е решила, че трябва да изиграя много по-голяма роля на този свят, отколкото бях играл досега. Започнах да се чудя дали пък такива опустошителни удари като загубата на моите хора и на лодката ми не са част от някакъв по-велик план, който накрая ще ме изведе до успех и слава.

След като Вивиан и аз отново тръгнахме на път, този път на собствените си крака, замалко не й се извиних, задето почти насила съм я отвел при Вортигерн и съм подложил на опасност както нея, така и момчето, за което толкова се безпокоеше; но само от гордост не го направих.

Разбира се, беше ме яд на Вортигерн, задето ме бе измамил и бях останал без обещаната награда. Но сега вече имах основателна причина да предполагам, че кралят си е платил за всичко.

Чудех се какво ли ще заварим, като стигнем там, за където бяхме тръгнали. Бях благодарен на стареца от оракула, че успя да организира бягството ни по чудо; и все пак си мислех, че е длъжен да ми оказва възможно най-голяма помощ в отплата, задето съм рискувал живота си и съм жертвал живота на моя екипаж в опит да защитя неговия дом.

Въпреки че гласно изказах желание да стигнем до пещерата час след като сме тръгнали, не мислех, че това би могло да стане. Смятах, че ще се върнем при скалата на Мерлин най-малко след няколко дни и ще открием, че къщата и земите все още са във владение на Комор или на малък гарнизон от неговата войска. Освен това бях сигурен, че войниците вече са се изнервили достатъчно и ще претърсят пещерата.

Оттук нататък въображението ми нямаше никакво желание да продължава. Въпросът, който наистина ме гризеше, бе: какво ли се е случило с Джандрий? Ами със съкровището? Но онова, което непрекъснато се натрапваше пред очите ми, бяха преди всичко пшеничената коса и сините очи на жената на върховния жрец (каквато все още вярвах, че беше). Не може да се отрече, че такива видения притежават някаква магия. Магия, която няма нищо общо със заклинанията на разни старци, погребани под скалите.

След като бях усетил на гърба си силата на стария Мерлин, упражнявана от голямо разстояние чрез посредник някакво си дете, като нищо си въобразих, че Бран, върховният жрец на този оракул, ще притежава забележителни способности и ще ги използва, за да накаже моето нахлуване в семейния му живот. И все пак, разбира се, тези работи рядко са толкова прости, колкото може да си помисли човек. Изникваше и друг изнервящ въпрос: защо източникът на една толкова огромна магическа сила е бил принуден да търпи нахлуването на Комор?

Докато пътувахме, все още ми се виеше свят от изобилната магия. Естествено, бях благодарен, че съм оцелял, но сега бях изпаднал в ново положение — човек, който няма нито следовници, нито господар, на когото да бъде предан. След като загубих хората си и „Късата змия“, бях кажи-речи напълно откъснат от своята земя и своя народ.

При това положение реших, че за мен е крайно време да избера някой бог и да му предложа своята вярност — отначало най-подходящият кандидат ми се струваше Тор. В миналото въртоглавият бог, размахващ чук, винаги ми бе изглеждал способен да разбере трудностите на един мъж, забъркал се в подобни неща просто защото е мъж. Но после си помислих, че може би е редно да посветя верността си на някой друг бог, тъй като Тор май нямаше нищо общо с неотдавнашното ми чудодейно бягство.

Що се отнася до минаващото време, нашето пътуване от лагера на Вортигерн обратно към скалата на Мерлин скоро стана досущ толкова объркано, колкото и онова в обратната посока. То май продължи също толкова дни, може би три или четири. Не мога да бъда по-точен, защото, също както при предишното ни пътуване, щом светлината и мракът взеха да се редуват много непостоянно, броенето на дните стана безсмислено. Както човек, обзет от силна треска, губи следите на времето, така стояха нещата и с нас.

След като под водачеството на наметалото бяхме извършили дълъг преход по суша между два потока, открихме вълшебната лодка с платното от три клона да ни чака на брега на потока, до който бяхме стигнали.

Когато умората и гладът ни подсказваха, че, грубо казано, сме изминали в път още един ден, спирахме и правехме бивак — за това поне пейзажът бе достатъчно стабилен. Можехме да палим и огън, а понякога успявахме да посъберем и храна; каквото и да хванехме в ръце, и неговото време започваше да тече според нашето.

Вивиан се зачуди на глас какво ли става с пепелта, която оставяхме след себе си.

Изръмжах, че май си имаме и по-големи дертове от тоя.

Докато пътувахме или си почивахме, започнах да разказвам на Вивиан (все още вярвах, че е жрица, а не някаква си танцьорка на еротични танци… която някога е била послушница, готвеща се да стане християнска монахиня!), че откак се помнех, бях убеден, че съм предопределен за величие. Тя се съгласяваше и прилежно ме слушаше, но беше лесно да се забележи, че мислите й често витаят другаде.

Нощем обикновено лежахме близо един до друг край малкия огън и, разбира се, усещах силно желание да легна с Вивиан. Докато я гледах как се движи наоколо, си я представях без дрехи, в онзи момент, когато бе смаяла и отклонила вниманието на онези нещастни разбойници. Крушението на „Късата змия“ край скалата на Мерлин бе предшествано от дълго, студено пътуване по море, по време на което жените бяха забележителни единствено със своето отсъствие. И все пак донякъде се съобразявах с предполагаемото положение на спътницата си — тя бе посветена за жрица и може би бе дала свещен обет за девственост.

Когато я попитах дали е давала такъв обет, тя млъкна и после отвърна замислено:

— Да, едно време…

Но след като помисли още миг, тя колебливо доуточни, че всъщност поетият от нея обет не бил за вечни времена.

Нямах съмнения — а сега съм повече от уверен, — че Вивиан ме намираше привлекателен. По онова време, когато казвах, че при мен почти винаги е така с жените, това не бяха хвалби. Но все пак, като толкова много други жени, тя се двоумеше. В случая с Вивиан тези съмнения бяха приели формата на нови и нови колебания, на мърморене, че тия креватни истории със сигурност биха й попречили да си прави магиите. За нея магиите бяха нещо важно, основната й грижа.

— Мисля, че не твоята магия ни води, Вивиан, а тази на Мерлин.

Сега тя се посъветва с наметалото, сгъна вълшебната дреха и я сложи настрани.

После, след като отново ме изгледа с преценяващ поглед, тя ми позволи да направя онова, което исках — простря се на земята до огъня и измърмори, че, естествено, не би искала да се караме.

Не ме интересуваше особено какви аргументи е сметнала за важни тази привлекателна млада жена, за да стигне до желания от мен извод. Нито пък бях много изненадан от откритието, че тя май не беше девствена.

Само след минута усетих как очите ми се затварят и започнах да си представям, че мекото тяло, което така приятно мърдаше и стенеше под мен, бе тялото на Джандрий.