Костите на Мерлин

VI

Дългите родилни мъки на Джандрий свършиха призори. Въпреки че измъчената жена отново бе започнала да пищи, аз, изтощен докрай, отново бях заспал, свит на кравайче до камината. Събудих се почти веднага след раждането, за да науча, че детето е влязло в света и мигом отново го е напуснало.

— Пъпната връв го е удушила — обясни ми Мод с театрален шепот.

— Какво?

— Бебето е мъртво. Пъпната връв се бе омотала около вратлето му — тя мина край масата и старателно духна ароматизираните свещи, които Вивиан бе изровила отнякъде и бе запалила на зазоряване.

— О… — по онова време нищо не разбирах от пъпни върви, а и за ражданията знаех много малко — само това, което бях виждал по-рано един-два пъти, самото сурово, кърваво събитие.

Джандрий, сгушена под завивките, ми изглеждаше страшно отслабнала. Бе изтощена и телесно, и душевно, косата й бе на влажни фитили, а лицето много бледо. Бе в полусъзнание, и поне за неопитното ми око изглеждаше така, сякаш самата тя умира. Мод, макар и на свой ред със сигурност да се нуждаеше от сън, остана край страдалката и търпеливо говореше и действаше така, както говорят и действат винаги милите, готови да помогнат жени, когато друг е в беда. Наново бе сменила чаршафите и дрехите й и сега кървавите дрипи лежаха струпани в един от ъглите на стаята.

Джандрий се бе вкопчила в трупчето на бебето и отказваше да го отделят от нея. До момента, когато Вивиан, също готова да помогне — това й беше навик, на третия или четвъртия опит успя да изтръгне дребното неподвижно телце от ръцете на майката, а после го подаде на мен, все още увито в разкошна кърпа. Предполагам, че единствената причина Вивиан да постъпи така беше, че се случих наблизо, а тя се надяваше да се отърве от бремето по някакъв начин.

Бран, който не беше мигнал, седеше изтощен на стол до кушетката. И неговото лице изглеждаше сякаш смъртта го е победила.

Вгледах се в синкавото личице на малкото трупче в ръцете ми и импулсивно погалих голата, набръчкана главица. В никакъв случай не беше първата смърт, която бях виждал, не беше дори първото мъртво бебе, но ме порази, така ужасна беше, и нямах представа какво да кажа, макар и в същото време да копнеех да помогна с нещо.

Погледнах и видях, че Бран приближава с малка чашка в ръка, която бе напълнил с вода от гарафата на масата. С няколко думи и един-два жеста той ми показа как иска да държа мъртвото детенце, изля кръщелната вода върху главата му и промърмори нещо на латински. Това бе първото кръщене, което помнех да съм виждал, и макар да не усетих магия в простия ритуал, той дълбоко ме впечатли. Бран се извърна, постави внимателно чашката обратно на масата, и продължи да стои прав, взрян в нищото.

Мод и Вивиан току-що бяха привършили с измиването на Джандрий — бяха я сложили да легне в чисти чаршафи и й даваха да пие вода — когато усетих немощно раздвижване в ръцете ми и дочух слаб, почти недоловим плач. Той бе последван от решителен гърч и силен писък, страстен и настоятелен.

Когато детето, придобило здрав розов цвят, засука гърдата на плачещата майка, потресените родители взеха да си мърморят нещо за имена, но според мен се страхуваха да му изберат име.

Мод и Вивиан замънкаха взаимни обвинения коя от тях е била толкова сигурна, че бебето е мъртво.

Бран, изтощен от люшкането между противоположни чувства, ала вече баща, се строполи в едно меко кресло с възглавнички и заспа, преди да успее да вземе решение какво да правим със смъртната опасност, която все още ни дебнеше. От онова, което знаехме за Комор, нямаше причина да си мислим, че хората му са се отказали от преследването.

Отсъствието на водача ни, който леко похъркваше, даде на нас, останалите, възможност да вземем решение. В момента Джандрий бе по-неспособна дори от мъжа си да говори разумно, а аз бях дете, много полезно при шпиониране на разни неща, но на което не можеше да се има доверие, що се отнася до правене на избор. Така че Мод, Вивиан и Ивалд седнаха на масата с Пресуши шише, който единствен имаше вид, че се опитва, или поне се преструва, че се опитва, да скалъпи някакъв план за действие.

Останалите членове на импровизирания съвет май доста лесно се разсейваха.

— Всички тези прекрасни неща… — обади се Вивиан замечтано и прокара ръце по зелената си рокля. — Знаете ли какво? — тя се прозя. — Чудя се, дали пък тази къща не е Камелот.

Всеки от нас бе чул по стотина вълшебни истории, в които се разказваше за великолепието и богатството, на които са се наслаждавали крал Артур и неговият двор преди падението. В легендите се разказваше за злато и безценни камъни, за фино стъкло и слонова кост, за кехлибар и за какво ли не. Ами онези тайнствени знамена и превъзходните доспехи и оръжия, които бяхме открили?

Мод изфуча.

— Тъпа гъска! Тази къща е нова, толкоз нова, че не е довършена още! Пък и Камелот е бил много по-голям.

— Ти била ли си там? Виждала ли си го? — Вивиан говореше едва-едва, готова всеки миг да млъкне по принуда.

— Не, не съм — старицата разтърси буйно глава. — Но всеки знае, че е бил много по-голям и много по-красив от тая къща — тя се огледа и подсмръкна. — Макар че даже и тая къща е твърде хубава такива като нас да живеят в нея.

Вивиан извърна поглед към Бран и му заговори — едва тогава си спомни, че той спи.

— Бран, ти виждал ли си го?

Водачът ни отвори очи, стреснат посред съня си.

— Какво?!

— Извинявай, че те събудих. Камелот, за Камелот говорим. Замъкът на крал Артур и градът край него.

Бран, отново взрял се в далечината, поклати глава и тихичко произнесе една-едничка дума: не. Очите му отново се затвориха.

— Ние сме прости хорица — обади се Пресуши шише. — Всички до един.

Той се намръщи и разклати чашата с вино в огромното си ръчище, но не се опита да я изпразни на един дъх.

— Разбира се! — Вивиан с гордост погледна ръкавите на новата си открадната рокля. — Но… но дори и в двора на крал Артур все някога трябва да са идвали пътуващи актьори. Много би ми се щяло да ги видя!

Възрастната жена се засмя.

— Може и да са идвали, но ти никога няма да отидеш там! Камелот е бил разрушен веднага след смъртта на Артур. — Мод често разговаряше за катастрофи по такъв начин, че нещо в тона й подсказваше, че сякаш я влече към тях.

— Така ли? Откъде знаеш? — Вивиан бе упорит мечтател.

— Всички така казват. — Мод винаги бе смятала това за решителен аргумент.

— И как е бил разрушен?

— Ами май са го подпалили. Която щеш къща или крепост ще изгори, ако се промъкнеш вътре и подпалиш дървенията.

— Но ти нали никога не си била там? Никога не си го виждала?

— Нали тъкмо това ти казвам. Не съм. Тия, дето са го видели, според мене не са били много. Онова другото вино по-сладко ли е от това? Я аз да го опитам…

— Ето на! Всъщност ти не знаеш! — Вивиан се вкопчваше и в най-маловажния повод за тържествуване. — Може пък стените на Камелот още да са цели. Много ми се иска да го видя. Пък и кой е казал, че Артур наистина е умрял?

— АРТУР ЛИ? — Мод отново изсумтя и се усмихна. — Той е умрял, умрял, умрял, малката. Насекли са го на парченца в битка.

Сякаш смушкан с остен от споменаването на някой, накълцан на парченца, Ивалд измърмори нещо и скочи на крака. Едноръкият бе задрямал на масата, положил глава на здравата си ръка. Беше изпил порядъчно количество вино и явно все повече се стягаше, сякаш предчувстваше някакво нещастие. Сега се извърна и излезе от стаята със забързана стъпка. Ивалд все още бе облечен в собствените си износени дрипи, единственият от групата, който все още не си бе сменил гардероба.

— Страх го е като жена! — измърмори Пресуши шише и поклати глава. Оригна се на печено прасе и на разни екзотични храни. — Нищо чудно, че е избягал от Северните земи. Там мъжете не могат да постъпват така. Сигурно ще се върне да готви и да пере.

Минаха минута, две, но Ивалд не се връщаше.

— Тичай след него, Амби — нареди ми Мод. Изглеждаше не повече уплашена от самия Пресуши шише. — Виж какви ги е намислил. Май просто е отишъл в клозета да драйфа. Много яде и много пи, твърде бързо и на гладен стомах.

Кимнах и тръгнах да го издирвам. Не беше необходима зряла преценка, за да се схване фактът, че Ивалд се държи безхарактерно. Можеше и да е женствен в някои отношения, помислих си, пък и със сигурност не беше от типа воини, но обикновено не бе подложен нито на пристъпи на паника, нито на тежко пиянство. Имахме право да знаем дали в предизвиканото си от виното безпокойство едноръкият няма да свърши някоя щуротия, която да създаде на всички ни нови проблеми.

Ивалд не се виждаше никъде в пустата кухня, нито пък в малката пристройка-оръжейна. Нито пък в обора, нито в недалечния нужник. Щом пристъпих настоятелно, ала сънено навън, в светлината на ранното утро, за да продължа диренето си сред сивите скали с чудати форми, изпълващи крайчеца на тесния полуостров, долових през отворените врати и тесните прозорци гласовете на тримата, които бяха останали будни в голямата зала. Пресуши шише, Мод и Вивиан се опитваха да натъкмят някакъв план, чрез който да измамим хората на Комор или всеки, който се появи на портата, като се преструваме, че сме пълноправните господари на това място.

— … което и да е то — заключи Мод. Можех да си я представя как се оглежда недоверчиво.

Пресуши шише, който винаги се бе старал да поддържа репутацията си на много вещ по римските въпроси (и по много други), твърдеше, че този комплекс от сгради сигурно е бил построен, за да приюти, да предпазва и да крепи някаква мъничка тайна секта или храм, вероятно — оракул.

Мод доста се съмняваше в това, но Пресуши шише продължи да настоява, че мястото било твърде разкошно за прост военен пост, и твърде далеч от градове и села, за да бъде имение на земевладелец. Нито пък имаше признаци да е обитавано от някаква общност, посветена на която и да било религия, нова или стара, за която бе чувал някога. Никоя от стаите нямаше вид на обща спалня, нямаше и килии, а впечатлението от разпределянето на дрехите и другите неща бе такова, сякаш мъже и жени си бяха споделяли определени спални.

И какво оставаше? Оракул!

Самоувереният глас на Пресуши шише взе да утихва — продължих да се отдалечавам от къщата и да се оглеждам за Ивалд сред лабиринта от високи скали.

Пресуши шише скоро се оказа прав за оракула, но при обстоятелства, много по-сложни, отколкото си бе въобразявал някой от нас.

Само след като бях изминал към две дузини крачки зад къщата, на няколко метра от постройките (по-късно се оказа, че сред тях няма истинско помещение за прислугата, но докато се уверим в това, не преставахме да се чудим къде са живели слугите), се натъкнах на сграда без покрив, заобиколена и почти скрита от високите скали. На пръв поглед човек би помислил, че и тази постройка не е довършена, но повторният оглед отбелязваше, че недовършеността си имаше друга причина. Всъщност това бе развалина и изглеждаше много по-стара от всички останали съседни сгради. Дори и когато е бил цял, параклисът (скоро се сетих, че е параклис) е бил много по-малък от къщата, по-малък дори от голямата зала, където се бяхме подслонили, може би едва десет крачки дълъг и наполовина толкова широк. Локвите от снощния дъжд все още покриваха каменния под. Стените някога са били варосани и по тях личеше, че сградата е била християнска църква или параклис. И преди бях виждал кръста достатъчно често другаде, пък и нали носех много по-малко, изрязано от рог също такова кръстче на ремъче на врата си — единственият дар, който си спомням да съм получил някога от майка си. Но в този параклис кръстовете бяха отлети от хоросан или изрязани от камък, дърво или рог, някои — с образа на Разпнатия, други — не, едни — още здрави, други — вече потрошени.

Явно след като малката сградичка се бе срутила напълно, на същото място е било издигнато или възстановено по-стар вид светилище. Като гледах останките от стените, не можех да преценя кой бог е дошъл тук най-напред.

Имаше и други символи, които не познавах толкова добре. Бронзов елен — както ми казаха по-късно, той определено бе символ на Вотан. Тук бяха и гарванът, и вълкът, които също принадлежаха на тъмнокосия, едноок бог на северните хора.

Бръмченето на мухи — нетърпеливи и гладни в тази ранна пролет — и сладникавата миризма свидетелстваха за наличието на някаква мърша. Може би тук ритуално бе разсипвана и разплисквана кръв. По всяка вероятност неотдавна — трудно бе да се каже след дългия дъжд. Чудех се дали тази кръв е човешка. Всеки бе чувал истории за човешки жертвоприношения, извършвани от друидите, наред с други, но никога не бях виждал при ритуал да се убива нещо по-едро от гълъб.

Ивалд бе седнал на голия каменен под в средата на малкия параклис и се взираше в стената — стъкленият му поглед бе насочен към няколко религиозни символа. Не бих могъл да кажа към кое божество, към стария Вотан или Христос, дошъл относително скоро от далечни земи, бе насочено напрегнатото му внимание. Може би имаше и трети кандидат, загубен някъде из белезите по стената. Тялото на едноръкия се полюляваше лекичко и той изглеждаше толкова странно, че почти се боях да го доближа и известно време само го гледах от разстояние.

Най-накрая нарочно взех да стържа с едната си нова обувка по мокрия каменен под. Разнесе се слаб звук. Ивалд трепна и забеляза присъствието ми.

Промени положението си, обърна се и се заоглежда. Най-накрая ме видя.

— Амби — обади се той. Нищо не се бе променило в лицето му, но гласът му идваше сякаш отдалеч, и след като произнесе името ми, отново млъкна.

— Да — казах аз. — Добре ли си?

Ивалд се бе втренчил в мен по начин, който ме накара да се дръпна малко назад към отвора в порутения зид, където някога бе имало порта.

— Ивалд — повторих. — Добре ли…

Гласът му бе прегракнал.

— Когато Комор ни настигне…

— Да? — страх, заразният ужасен страх на Ивалд изведнъж сви гърлото ми. Трудно ми бе да кажа каквото и да било.

Севернякът вдигна едрия си блед юмрук и забелязах, че той трепереше.

— Знаеш ли какво прави той с децата? Какво ще направи с теб?

— Не — стаих дъх аз.

— И на бебето. По-добре изобщо да не бе започвало да диша. Знаеш ли какво ще направи с всички нас?

Исках да се обърна и да избягам, но сякаш краката не ми се подчиняваха.

— ЗНАЕШ ЛИ?

Безмълвно поклатих глава.

Гласът на Ивалд ме задържаше сякаш с магия, но силата му не идеше от магия. По-скоро бе страх — по-дълбок и по-стар и от най-старите заклинания.

— Чух какво направил с едно село, което го ядосало. Хората му отвели селските деца… — гласът му замлъкна, все едно се бе натъкнал на преграда. Отнесените му очи се впиха в мен.

— Не мога да гледам това — добави той съвсем просто, сякаш разговаряхме за някакъв елементарен факт. Той повтори: — Не мога вече да гледам такива неща. — Сега гласът му си беше същият, ясен и прост. Със същия тон би могъл да ми каже например: „Имам само една ръка и не мога да подхвърлям едновременно три топки“.

Студената боязън бе проникнала в самите ми кости и не се сещах какво бих могъл да кажа. Най-накрая се откъснах, оставих Ивалд в параклиса и напрегнато се запътих да докладвам на другите.