Костите на Мерлин

XXIX

Не видях как Моргана ле Фей блъска Хакон на трона, нито чух вика, който съм сигурен, че той е надал. Минаха минути, преди да чуя дори лъжлив разказ за събитието и доста по-дълго време трябваше да мине, преди да разбера истината. Но всеки, намиращ се на километри наоколо, усети непосредствения резултат. Присъствието на недостоен рицар върху Трона на риска изведнъж потопи Логрис в мрак, само за миг, сякаш някой му бе дръпнал шалтера. В същото време твърдите скали, сред които бяха погребани костите на Мерлин, започнаха да треперят и да се цепят под краката ни. Бедата се усилваше и от това, че само секунди по-късно фигурата на Мерлин, господствала над всички в залата, изчезна внезапно и без предупреждение.

Струва ми се, че логичното място да започна своята част от този разказ е моментът, когато влязох в голямата зала на крачка след Хакон. Образно казано, бях поразен от гръм, когато осъзнах — сякаш настъпваше земетресение — че аз съм онзи, който старият Мерлин бе избрал да замени крал Артур.

И истинските гръмотевици щяха скоро да последват; дойдоха заедно с бурята като звуков съпровод на истинското земетресение, което сега люлееше света на Логрис.

Само секунди преди дяволското коварство на Моргана да го накара да изчезне, Мерлин бе обявил, че церемонията на коронацията трябва да стане колкото може по-скоро, в много по-величествена зала от всички зали, с които се бе хвалил старият Камелот, въпреки че новопостроеният по вълшебен начин замък все още не бе завършен и горните краища на каменните стени изглеждаха прозрачни.

Земята започна да се тресе в мига, когато Хакон неволно седна на трона, и трусовете продължиха няколко минути. Части от горните стени на залата на кръглата маса заедно с високите греди и покрива скоро започнаха да се откъртват и да падат; носеше се и грохотът на скалите под къщата. С всеки миг нови и нови късове зидария и дърво рухваха с трясък. Оцелелите вътре в Нови Камелот се мятаха насам-натам — някои пищяха по най-нерицарски начин и се опитваха да се измъкнат навън, преди падащите греди, камъни и плочи да ги погребат под себе си.

Моргана ни посрещна навън. Небето изведнъж бе станало толкова черно сякаш бе среднощ. Огромни облаци се вихреха насам-натам. Тя стоеше до празните ни каруци близо до трона. На него нямаше никой.

— И къде е сега вашият велик магьосник? — изпищя тържествуващо Моргана. — Няма го, а? — тя прикова поглед в мен. — Къде ти е сега короната, дребно човече такова?

— Нямам корона — рекох аз. — Нито пък съм я искал. — Но изведнъж следващите ми думи, без да съм го мислил, излязоха под формата на кралска заповед. — Обясни какъв е този хаос, който предизвика. Къде е Хакон?

Тя помълча. Внезапният дъжд бе прилепил тъмната й коса върху бледото й чело. Изгледа ме сякаш ми даваше нова оценка.

— Ще ти обясня. Хакон бе недостоен, и когато дръзна да седне на Трона на риска, магията го отхвърли далеч оттук. А ако искаш да знаеш къде е изчезнал Мерлин — ами земята се е разтворила и проклетите останки на тоя старец са излезли на чист въздух, а в резултат на това всичките му живи превъплъщения бяха пропъдени надалеч.

— Всичко това?! — извиках аз. Изведнъж почувствах, че ми е много трудно да говоря. С див жест замахнах към развалините, които ни заобикаляха. — Направила си всичко това, уби хора, създаде хаос, просто за да може баща ми да си възвърне короната?

Само преди малко щяха да ме направят крал под бурното одобрение на присъстващите. Така че си бе съвсем естествено мнозина от тях да очакват аз да поема водачеството сега. Затова не се учудих, когато Моргана и аз бяхме наобиколени от мъже и жени, които виеха за помощ и настояваха да им се каже какво да правят.

Моргана явно искаше да ми позволи да поема временното водачество, щом не ставаше вече въпрос да бъда коронясван.

Трябваше да се справим с купища спешни проблеми. Първо, имаше ранени и умиращи, жертви на падащите греди и камъни, на които трябваше да се помогне.

Високите скали, скривали някога горния вход на пещерата, се бяха срутили. Когато след няколко минути дъждът утихна и небето взе да се разведрява, забелязахме злокобен облак прах, който бавно се виеше над горния й вход — явно излизаше от дълбоките недра на земята.

— Костите на Мерлин — измърмори някой до мен.

Сякаш тези останки наистина бяха смлени на прах.

Илейн погледна през прозореца на колата и съзря хора сред дърветата — през ума й просветна, че може би са дървари — които бягаха, явно обзети от ужас. Дали ги бе уплашила толкова гледката на возилото с четири колела или присъствието на Трейн, тя не можеше да прецени.

Берсеркът се бе потулил, но само след миг отново се появи. Приближи линейката и започна да млати по нея с току-що откъртена цепеница — този път малко по-голяма от обикновено копие или пика. Колата се залюля под пороя от удари. Тук-там се счупи стъкло, а койката-люлка на лежащия в безсъзнание крал подскачаше и се търкаляше.

Ланселот си оставаше спокоен, почти не се разтревожи. Той учтиво помоли Илейн да му помогне, за да облече последните части от бронята си.

— Сигурен ли си, че искаш да излезеш? ВИЖ какво прави този луд… — тряс! — ЧУЙ само! — тежката кола се залюля върху гумите си.

Рицарят не чу какво му казва тя. Спусна забралото на шлема си и отвори вратата.

Ланселот слезе с лека стъпка от колата с готов за бой меч в дясната ръка и щит — три диагонални червени райета на сребърен фон — в лявата. Устните му помръднаха. Илейн не чуваше точно какво говори старият рицар, но явно се обръщаше любезно, макар и с гневни думи към настъпващия си противник.

Трейн напредваше с бясна самоувереност към първия рицар на Артур и на Камелот.

Берсеркът замахна с цепеницата и тресна възрастния човек в тежка броня, преди Ланселот да успее да отстъпи или да се придвижи толкова близо, че да използва меча си. Рицарят пое удара най-вече с щита си, ала все пак залитна. После бойко продължи напред. Трейн постоянно го млатеше.

Илейн изпищя от ужас. Щяха да смажат Ланселот от бой и тя да остане съвсем сама. Спомни си за пистолета в чантичката си и го извади. Ланселот все още не беше съвсем смазан от бой, въпреки че щитът му беше нащърбен. Продължаваше да се опитва да избегне кръговите удари, но пощурялата енергия на берсерка караше цепеницата да хвърчи напред-назад с невероятна бързина. Ланселот най-после бе повален.

Илейн отвори вратата и се измъкна навън — искаше да му помогне някак. Вдигна оръжието в ръка и си спомни, че в него е вграден електронен мерник — с който тя, естествено, нямаше ни най-малка представа как се борави.

В ужас видя, че Ланселот не може да стане. Или пък може би нарочно се гърчеше на земята. Както и да е, намираше се близо до Трейн, който все още размахваше цепеницата. Тромавото оръжие се виждаше само като размазано петно, но берсеркът изглежда нямаше достатъчно разум да осъзнае, че стои твърде близо до мишената си и повечето му удари попадат само върху многострадалната земя.

Доктор Брусън си спомни и провери дали е спуснат предпазителят на пистолета и после напрегна всички усилия да се прицели добре в Трейн. Натисна спусъка няколко пъти. От един дънер близо до главата на чудовището отхвърчаха кора и трески. Сигурно бе прекалено предпазлива в старанието си да не улучи Ланселот.

Но поне успя да отвлече вниманието на Трейн. Бледото му лице — маска на лудостта — се извърна към нея.

Ръката му рязко подскочи и миг по-късно Илейн видя как дългата цепеница лети право към нея, въртейки се във въздуха.

Тя изпищя и пистолетът падна от ръката й. Опита се да се свие, но оръжието я настигна и я събори на земята. За късмет цепеницата само я бе закачила по рамото, гърба и главата, преди да продължи и с всичка сила да се стовари върху микробуса.

За миг светът наоколо започна да се размазва в сива полубезсъзнателност. После Илейн осъзна, че пълзи на лакти и колене край линейката. Пистолетът й беше паднал тук някъде и тя не можеше да го намери, ала трябваше…

Напипа цепеницата, която я бе повалила. Започна да разглежда внимателно единия й край и забеляза — в първия момент, без да разбира — че юмрукът на Трейн все още е здраво вкопчен в нея. Ръката бе отрязана със замах и пред онемелия й взор сега се мъдреше кървавият край, някога свързан с китката.

Илейн, замаяна, вдигна глава. Ланселот се бе изправил на крака, макар и да се подпираше, и бе протегнал напред окървавения си меч.

Трейн, безрък и без оръжие — кръвта бликаше от разрязаните му артерии — все още бесуваше и се опитваше да намери начин да продължи битката. Риташе противника си, ала без успех.

Ланселот — пролятата кръв на врага му сега бе оцветила бляскавата му броня в алено — пристъпи напред и с един лек замах отряза главата на Трейн. В съзнанието й се запечати гледката на бледото лице, все още изкривено от гняв, което пада, дългата руса коса, която се разпръсква, главата, която се удря в земята и подскача до гърчещото се тяло.

Илейн седеше на земята и виковете й постепенно преминаваха в обикновено хленчене, когато някой я сграбчи яростно за китката и я накара да скочи и да се огледа. От гърлото й избухна нов писък.

Отрязаната ръка на Трейн се бе отказала от опитите да размахва цепеницата и се бе вкопчила в нея.

Само след миг и Ланселот вече бе до нея. Тя смътно осъзна, че внимателно откопчва ръката с пръсти на трол и я изнася нанякъде.

Скоро нейният рицар се върна. Тя се вкопчи в него — не искаше той да се отделя от нея отново. Той нежно я вдигна, все още полузамаяна — във всяко движещо се нещо продължаваха да й се привиждат ръце и пръсти. Ланселот я внесе в линейката и със смайваща нежност я положи на койката срещу Артуровата.

Спокойно й заговори за необходимостта да се махнат преградите от пътя и я попита какви инструменти им се намират. Тя успя някак да отговори, предположи къде да провери. После той се отдалечи, макар че тя викаше след него да остане при нея.

След много, много време — така поне й се стори — Илейн чу, че рицарят сяда на шофьорското място. Чу, че моторът пали и усети, че колата тръгва. Чак тогава си позволи да изпадне в нещо, което доста приличаше на сън.

Ланселот кара час-два и не спря никъде, докато не падна мрак. После мина отзад — все още отчасти в броня — и седна до Илейн. Тя лежеше в широката койка и слушаше движенията му. Забеляза, че завесата на другата койка бе дръпната и скриваше Артур от погледа й.

Сега Ланселот държеше Илейн за ръката и й говореше успокоително. Неговото присъствие й вдъхваше увереност. Той миришеше тежко на пот и кръв. Не на своята кръв, доколкото виждаше тя, и това беше хубаво. Всъщност той явно не беше сериозно ранен. Предположи, че и тя мирише доста силно.

По израза на лицето му личеше, че ей сега ще й каже още нещо, нещо изключително важно.

Колко странно, помисли си тя. Мислех този мъж за стар. Но сега виждаше колко е сбъркала в преценката си. Всъщност той изобщо не беше стар. Беше само… зрял.

— Имам нужда от близък човек — Илейн успя да каже само това.

Части от бронята издрънчаха на пътеката. И не след дълго Ланселот бе при нея в широката койка — там имаше достатъчно място за двама.

— Моля те, дръпни завесата — прошепна тя.

Моргана бе направила всичко, което бе по силите й, за да предотврати коронясването ми. Но сега при мисълта за напредващите насам войски на Мордред тя се чувстваше принудена да опита отново да се съюзи с мен и с тези, които искаха да ме направят крал, срещу по-голямото зло.

Нейните разузнавачи ни увериха, че Мордред, начело на войската на Комор, се опитва да завладее не само безсъзнателното тяло на Артур, но и костите на Мерлин.

Неестествен мрак все още покриваше Логрис. Сега земята край Камелот бе неравна и на много места — опасна. Слоят скали под земната повърхност се бе разцепил опустошително на няколко места и голяма част от новия строеж на Мерлин бе рухнала; онова, което бе останало на мястото си, се крепеше повече на магия, отколкото на основите си. Там, където скалите се бяха разцепили, бе нахлуло морето, и някъде в дълбините очевидно се бе натъкнало на гореща или разтопена скала; в резултат на това оттам изригваше пара и всяваше у хората ужасен страх, че огньовете на ада са избликнали над земята.

Опитах се с викове да уталожа паниката:

— Огньовете на ада не могат да ни изгорят. Те нямат тази сила, ако не приветстваме тяхното пришествие!

Не можех да направя нищо повече, освен да се опитвам да изглеждам спокоен и да давам пример, устоявайки на паниката. Аз, бъдещият крал, се препъвах през рязко променилия се пейзаж и се опитвах да водя след себе си хора, които едва познавах, на място, което ми беше съвсем непознато. Къде ли беше порутеният параклис? Къде ли бяха останалите пристройки на старото имение?

Пресуши шише беше този, който ми напомни: трябваше да открием какво бе станало с костите. Той каза, че Моргана ле Фей вече е слязла надолу в пещерата.

Щом се събуди в уютната двойна кушетка в здравата прегръдка на силните ръце на Ланселот, Илейн обмисли положението си, доколкото можа, и реши отново да заспи.

Докато стигнат до скалата на Мерлин, на нея и на нейния нов любим им предстоеше да пътуват много часове.

Ланселот, който се учеше бързо да шофира, на няколко пъти я сменя зад кормилото. Докато просто я бе наблюдавал как кара, Ланселот вече бе успял да се научи достатъчно, че да се справи зад кормилото, щом се наложи — достатъчно сръчно, че да заобиколи барикадата на Трейн. Е, колата се управляваше доста лесно и не се налагаше новоизпеченият шофьор да се нервира заради физически трудности. В края на краищата, нямаше и никакви други превозни средства, с които да се налага да се съобразява — а ако се появяха, то сигурно те щяха да бъдат такива, че щеше да е все едно дали ще се сблъскаш с тях или ще ги избегнеш.

На двойката бяха необходими няколко дни, за да стигнат скалата на Мерлин, въпреки че караха на смени — усилие, прекъсвано за кратко само един-два пъти, за да хапнат и дремнат. Знаеха, че трябва да стигнат Камелот колкото се може по-скоро — ако силата на Мерлин можеше да закриля тях и безпомощния им пътник, то това би било възможно само там.

Ланселот се отнасяше към спътницата си с неизменна любезност. Сякаш никога не се бяха любили. Той се оказа добър другар, на когото може да се разчита. Но на Илейн й се струваше, че щом я погледне, той си спомня за Гуинивиър и като че ли се страхува от онова, което бяха направили. През останалата част от пътуването им той никога не сподели леглото с нея, а просто стоеше на стража или караше, докато Илейн спеше.

А Артур, за когото магията и машините непрекъснато се грижеха, продължаваше да спи в пълна забрава. Винаги щом го погледнеше, Илейн не спираше да се чуди какво ли сънува — може би кръглата маса и Гуинивиър, вярна и предана съпруга, до себе си.

Имаше и нещо по-практично — бе започнала да подозира, че горивото на колата, или може би бе по-добре да се каже енергийният й запас, най-накрая щеше да се изтощи. Едно място на контролното табло, преди празно, се бе превърнало в нещо като индикатор — само една късичка светеща линия, която не даваше много информация и все повече се скъсяваше. Доктор Брусън не бе поглеждала под капака — какъв смисъл би имало? — но сега вече беше твърдо убедена, че моторът под него трябва да е по-съвършен от всичко, което можеше да се направи в двайсет и първи век.

Може би — защо не? — горивото на тази кола бе магията.

Най-накрая тя изкрещя на английски към компютърния екран:

— Фишър, аз не съм и няма да бъда твоята проклета Дама от Шелот!

Ланселот, който в момента караше, се извърна и я изгледа в почуда.

Щом заспа, Илейн сънува кошмар — тя, Ланселот и безпомощният им пътник все още се опитваха да се измъкнат от замъка на Моргана. Отново и отново в съня й микробусът се измъкваше с рев на косъм изпод спускащите се решетки по подвижния мост към свободата и разблъскваше смаяните редици на обкръжилата ги войска на Вотан.

Събуди се и усети, че земята се тресе. Над всичко бе паднал плътен тайнствен мрак.

Линейката вървеше, докато двамата с Ланселот наближиха скалата на Мерлин. После, докато се опитваха да преминат през едно място, където пътят почти се губеше, последва нов силен трус и моторът спря. Тъй или иначе, да се продължи по-нататък с кола бе невъзможно.

Ланселот каза на Илейн, че той трябва да остане, поне засега, до своя крал.

Тя се съгласи и на свой ред каза, че смята да излезе на разузнаване. Провери дали пистолетът е в чантичката й — Ланселот не бе пропуснал да го прибере — и излезе.

Закатери се нагоре в мъглата по непознатия терен и скоро срещна обърканите жители на онова, което приличаше на новопостроен град. Тези объркани и изплашени хора за няколко минути успяха да разкажат на Илейн всичко, което се беше случило след пристигането на Хакон и Бран в Камелот. Те имаха да й казват много неща, при това безкрайно интересни, но първа грижа на Илейн преди всичко бе как ще оцелее самата тя. Продължи твърдо напред и след петнайсет минути стигна до току-що превърналия се в развалини Нови Камелот, който в момента изглеждаше напълно обезлюден. Скоро тя вече се промъкваше през каменните зали, които аха-аха щяха да се срутят, и прескачаше треперещите зидове в надежда да установи къде точно е полето на хипостатора. Това — доколкото виждаше — представляваше единствената й възможност да се завърне някога у дома. Само полето да си беше на мястото!

Но къде да го търси? Сигурно нямаше да намери никакви видими знаци.

После й дойде една идея. Ако Моргана и Мордред бяха луди по някое конкретно място тук, то това бе тъкмо библиотеката на Мерлин.

Илейн продължи да се катери, като се опитваше предпазливо да открие мястото, съответстващо (доколкото можеше да прецени) на месторазположението на библиотеката на Мерлин в предишната сграда, такава, каквато я бе видяла отдалеч. Понякога откриваше, че върви по прозрачни камъни, които сякаш заплашително всеки миг щяха да се разтворят в нищото под нея.

Най-накрая Илейн откри вълшебната стъклена стена. А сега какво?

Поигра си с разни книги и свитъци около двайсетина минути, като се преструваше, че не се опитва да прави магии, и най-накрая разпозна лицето на Хакон, което се появи от другата страна на прозрачната стена. Вероятно гледаше към Илейн от стаята с хипостатора в собствената й лаборатория.

Двамата бързо откриха, че ако говорят ясно и отчетливо, могат да се чуват. След като установиха връзка, Хакон, също толкова нетърпелив да се върне в своя свят, колкото и самата Илейн, положи големи усилия да й обясни как тронът, върху който Моргана коварно го бе блъснала, го бе изстрелял на това странно място, намиращо се явно безкрайно далеч.

— Да, странен свят е това. Прав си. Аз живея там и го знам.

— Как се нарича тази земя?

— Жителите й я познават под най-различни имена. Но мисля, че ако ги питаш, всички те биха ти казали, че живеят в началото на двайсет и първи век.

Чудя се дали властите, които искат от нас да им разказваме всички тия неща, са разбирали — или пък им е пукало — колко ще ни е трудно.

Години наред непрекъснато подозирах, че съм незаконен син на крал Артур. Да посоча причините за това подозрение би означавало, че ще ми се наложи да ви разкажа целия си живот от самото начало, а аз нямам намерение да ви го разказвам тук. Но се надявах никога да не се забърквам в някакви високопоставени държавни работи. Но това се изпари яко дим, когато ме порази онзи гръм, че Мерлин има намерение да сложи Хакон на трона, явно плод на недоразумение или преструвка на магьосника. През цялото време той знаел, че съм син на Артур и имал намерението да издигне точно мен.

Разбира се, би трябвало да се усетя, след като се досещах за толкова неща.

Но в онези шеметни мигове преди земетресението, предизвикано от Моргана, да разтресе земята, когато онези събрали се воини и мъдреци ме наричаха Артур или Ваше Величество — изненадата ми наистина бе пълна. Да кажа, че за пръв път през живота си онемях от почуда — това всъщност би означавало да подценя случая.

Смаян, се извърнах и срещнах синия поглед на жена си — очите й бяха изпълнени с неизмерима радост; после, мълчаливо, като в сън, пристъпих напред да приема оказваните ми почести. И все пак би било невярно да се каже, че приех, само защото Джандрий толкова искаше да бъде кралица. Не, аз не възразих срещу предложената ми от Мерлин корона, защото дълбоко вътре у себе си аз исках да стана крал. Предполагам, че винаги съм го искал.

В двора на Моргана бях научил, че баща ми е все още жив. Сега се заклех, че щом обстоятелствата изискват да нося корона, ще я приема, ала ще се откажа от нея веднага щом той стане способен да застане на мястото, което по право му се полага.

Войските на Мордред и Комор бяха обсадили Нови Камелот. Мракът и конвулсиите на земята пречеха на нападателите също толкова, колкото и на защитниците, но те се готвеха да нахлуят на скалистия полуостров всеки момент.

От разстояние Моргана чрез своето изкуство започна да възстановява изтощения енергиен запас на линейката. Колата й беше все още необходима, за да откара крал Артур към следващата спирка в дългото му дирене на изцелител. Но сега имаше и нещо, още по-важно за нея — да намери костите на Мерлин.