Костите на Мерлин

XI

Присъствието на Комор пред нашата порта, неговият призив да го пуснем вътре прогониха всички други мисли от главите ни. Налагаше се Бран веднага да се изкачи върху стената и да се оправи с положението.

Всички нас — старата група на Бран — до един ни мъчеше смътно любопитство да видим Прокълнатия. Изглежда, че повечето от северните воини бяха чували за него, и неколцина се изкачиха по стената, за да огледат войската му — както ми се стори, гледаха с различна степен на професионализъм и завист.

В моя случай главният мотив беше страхът. Изкачих се върху широкия, неравен ръб на недостроената стена и неспокойно се вторачих над единия от няколкото заградени със зидария ъгли, за да видя най-после що за чудовище е това. Нямаше нужда никой да ми посочва кой точно е Комор; както начинът, по който се държаха останалите, така и характерното му облекло и златната везба не оставяха място за съмнение кой тук е водачът. Наистина кралят — ако наистина можеше да претендира за подобна титла — се оказа грозен, а на пръв поглед изглеждаше и некадърен. Ръстът му бе малко под средния. Косата и брадата му бяха преждевременно побелели, очите му — воднисти, а устата му се кривеше на една страна — което особено си личеше, опиташе ли се да се засмее или да се усмихне.

Комор бе довел със себе си още само неколцина души личната му стража, тъй че войската му зад стените не бе нараснала много на брой. Но сега в средата на поразширилия се лагер се издигаше копринена палатка. Това бе първият подобен подслон, който виждах — малката палатка на капитан Дреон изглеждаше като джудже пред неговата и бе преместена встрани, за да се предостави на крал Комор най-личното място. Зяпнах от изумление — да, тази тъй великолепно украсена палатка наистина бе достойна за крал.

Досега Бран геройски бе държал портата затворена, макар че може би беше нужно още по-голямо геройство, за да я отвори. Колко дълго Прокълнатия ще позволи да му се инатят по този начин, никой не можеше да каже.

А и Комор открито бе заявил, че бил дошъл да хвърли един поглед на костите на Мерлин.

Яхнал великолепния си кон, той бе изгледал с кривата си усмивка Бран, изправен върху ниската стена.

— Казали сте на верния ми капитан Дреон, че тези тъй ценни останки се намират тук.

— Точно тъй е, Ваше Величество — Бран се поклони смирено, удостоявайки натрапника с кралско обръщение.

— Тогава, предполагам, че можете да ми ги покажете, щом вляза вътре, върховни жрецо?

— Съжалявам, Ваше Величество, но това е невъзможно. Костите са погребани надълбоко, и дори и ние, преданите слуги на оракула, не можем да ги видим.

— Ненадминат оракул трябва да сте вие, няма що, върховни жрецо — май би трябвало да се посъветвате със собствената си висша сила тук по въпроса дали да ме допуснете! Сега да не ми кажете, че вече сте го направили? Един истински, верен оракул не би ви посъветвал да ме карате да чакам пред портата!

— Може би това за нас би било прекалено голяма чест. Във всеки случай, съветът му бе недвусмислен.

Това ядоса Комор.

— Ако тъй е казал, не е никакъв оракул, и всеки, който го твърди, заслужава наказание! Ще се върна пак да си поприказваме, върховни жрецо! — Той пришпори коня си и се отдалечи, прекъсвайки разговора.

Помислих си, че темата за костите на Мерлин бе отвлякла мислите на нашия преследвач от издирването на онези безочливи трубадури — можехме поне да се надяваме, че въпросните окаяни нещастници са напълно забравени.

На свой ред викингите, след като се огледаха из широкия двор на къщата, ограден от дебелия зид, се учудиха, като не видяха никакви други защитници, освен самите нас.

— Къде са вашите воини? Нямате ли стражи? — настоятелно попита най-накрая Хакон, оглеждайки се подозрително.

Бран вече бе готов за този въпрос.

— Досега не ни бяха необходими. А сега, когато възникна нужда от тях, ето че вие сте тук.

Хакон бавно преглътна отговора му. После огледа хората си, все едно ги канеше да оценят шегата заедно с него.

— Вие очаквате от нас, от една дузина хора, да ви защитаваме? Върху тоя дълъг недостроен зид? Срещу цяла войска?

— За мен е очевидно — отвърна Бран, — че сте били изпратени тук точно затова. И мога да ви обещая, че нашата защита ще се окаже много изгодно начинание за вас.

Хакон се почеса по главата.

— Трябва да призная, върховни жрецо, че наистина бяхме доведени тук от низ странни събития, бури и съвпадения. Явно за тях е отговорна някаква по-висша сила.

Водачът ни кимна с благодарност и покани северните воини в голямата къща. Те приеха доста учтиво и оставиха стража на стената, но прекосиха прага с извадени оръжия. След като веднъж влязоха вътре, въоръжените викинги оставиха най-после оръжията си, но продължиха да се оглеждат подозрително, внимаваха никога да не се отдалечават много един от друг и инстинктивно си вардеха един на друг гърбовете. Мисля, че всичко отчасти се дължеше на това, че някои от тях просто не бяха свикнали да живеят в къща. Но дори и по-изтънчените от нашите гости, включително и самият Хакон, веднага бяха поразени от пълното отсъствие на обикновени прислужници.

Когато водачът им спомена, че липсата на слуги силно го озадачава, Бран реагира спокойно и обясни, че неотдавна всички прислужници били уволнени по необяснима заповед на оракула.

Изглежда, Хакон прие това обяснение. Но също като Бран преди няколко часа, продължи да настоява много твърдо да огледа цялата къща. Бран нямаше нищо против, защото нашата голяма тайна — кои сме ние всъщност — едва ли можеше да бъде разкрита чрез подобно претърсване.

Заключената врата на горния етаж вече не беше заключена. Когато Хакон дръпна дръжката, вратата се отвори толкова послушно, сякаш никога не бяха я заключвали.

Никой от нас не каза нищо дълго време. После Бран се спря за миг на прага, прекрачи го и въздъхна:

— Библиотека.

Думата беше нова за мен. А и самата гледка ми се видя толкова странна, че нямаше никакъв проблем да повярвам, че това място е принадлежало на безподобния маг на крал Артур. Високите полици и шкафове от видението сега, когато ги видях с просто око, се оказаха рафтове за книги, нещо, което никога преди не бях виждал.

Откъснах поглед от купищата книги и се огледах из стаята — достатъчно дълго, че да забележа и други неща. Онова, което най-силно ме порази, бе, че светлината в библиотеката не помръкваше денонощно и хвърляше отблясъци в коридора, отвореше ли се вратата. Слънчевата светлина, макар и непряка в облачните дни, влизаше през високите, обширни прозорци, както и през стъклените капандури в тавана. Мисля, че никой от нас — нито от хората на Бран, нито от тези на Хакон, никога не бе виждал нищо подобно. Спомням си, че забелязах — както си се чудех и дивях на книгите, — че лакираният дървен под бе равномерно изхабен, сякаш бе използван години наред.

В стаята имаше изобилие от лампи и свещи, повечето от които, както открихме по-късно, паднеше ли сумрак, се палеха сами — малки прилежни пламъчета светваха и заместваха намалялата естествена светлина. По-късно забелязах, че някои от тези пламъчета горят постоянно, денем и нощем, и маслото никога не им свършва, макар че никой не пълнеше лампите — или поне човешка ръка не ги докосваше.

Явната магия, наситила цялата стая, в съчетание с многобройните странни свитъци и купчини хартия, бе достатъчна да накара повечето от хората на Хакон да се задоволят само с кратко надзъртане от прага, а някои от тях направо отказаха да влязат.

Библиотеката бе уютно обзаведена с камини и черджета, с всякакви средства за поддържане на огъня, с удобни столове и масички за писане. Но в моите очи най-забележителното нещо, по-странно и от вълшебната светлина и топлина, все пак бе лабиринтът от рафтове, опасал всичките стени, и още рафтове, изправени в по-голямата част от пространството между стените — всички тези безкрайни рафтове и техният товар, неизброимите книги.

Внушителните претъпкани полици стигаха чак до тавана — толкова висок, че и Хакон не можеше да го стигне. Тук-там покрай пътеките между библиотечните шкафове имаше табуретки, та дори и стълбички, за да може човек да достига и по-горните полици.

Когато аз, любопитен както винаги, тръгнах да изследвам този лабиринт, скоро ми стана ясно, че тази стая бе много по-голяма от всички останали на етажа — толкова огромна наистина, че все още не можех да видя другия й край. Тук-там имаше кътчета за учени, столове, лампи и масички за писане, някои — затрупани със свитъци и купчини неизписана хартия; имаше и мастилници, и перодръжки. Спомням си, че отначало не бях много сигурен за какво се използват.

Повечето книги, по-специално подредените в близост до вратата, през която бяхме влезли, бяха върху пергаментови или хартиени свитъци. Други — в по-далечните краища на стаята — бяха във вид на хартиени листове, притиснати между плоски корици.

Дръпнах един свитък със скромни размери от долните рафтове и го разгънах непохватно върху една от многото неизползвани маси. Хартията бе изписана с дребен методичен почерк, с черно мастило и паче перо. Бях доволен да открия, че мога да позная някои от най-простите думи — преди да почине, майка ми ме бе понаучила да чета.

Хакон — човек, когото нищо ново не би накарало да се държи плахо — също бе измъкнал един от свитъците, но не бе го разгънал. Вместо това колебливо клатеше в юмрук хартиената тръба сякаш я мислеше за някакъв вид тояга.

— Какви са тия работи? — настоятелно попита той.

— Книги — отговори му нечий глас. Зачудих се, когато отбелязах, че Бран се оглежда със страхопочитание, все едно се намирахме в храма на нашия бог. Той зашепна толкова тихо, че да не чуе Хакон.

— В чий ли дом… — подхвана той почтително, сякаш досега изобщо не бяхме си задавали този въпрос. — В чий ли дом сме попаднали?

Ако в библиотеката можеше да се намери някакъв отговор на този въпрос, не можеше да се открие веднага — но пък и ние не се разтърсихме особено. След няколко минути се изнесохме, без да стигнем до най-големите дълбини на истинския хаос от рафтове.

На прага аз погледнах през рамо и си обещах да разследвам тази тайна, когато обстоятелствата не ни притискат толкова.

Щом стигнахме оръжейната, воините взеха да разтърсват тела сякаш да се освободят от някакво заклинание и поизправиха плещи. Тук те бяха в стихията си и съкровището от книги и други по-немъжествени неща горе моментално бе забравено. Придвижваха се напред с одобрително сумтене. Цъкаха с език, както и ние по-рано, при вида на изобретателно скрепените брони, а някои изразиха презрението си към подобни приспособления за страхливци. Но бе ясно, че жадуват за остро наточените оръжия от твърда стомана.

Бран не пропусна да го забележи и щедро им ги раздаде като дарове. Щом забелязах погледите им, изпълнени със свирепо доволство, се почувствах сигурен, че от този момент нататък ние вече си имаме защитници.

След като напуснахме оръжейната, продължаващата ни разузнавателна акция ни отведе до спалнята на горния етаж, където се бе преместила Джандрий с бебето — там духало по-малко според нея. Жената на Бран все още бе отпаднала, едва ли можеше да прави нещо друго, освен да лежи на леглото и да кърми бебето.

Бран ме бе изпратил бегом да предупредя Джандрий кой идва, като по този начин й дам възможност да се подготви за ролята си на съпруга на върховен жрец. Както често й се случваше напоследък, намерих я съвсем сама, без да броим бебето. Докато слушаше моето описание на натрапниците и уверенията ми, че засега изглеждат безопасни, сините й очи се окръглиха. Но после май всичко това дори й хареса, Джандрий се изправи сред натруфените възглавници, набързо прокара гребен през косата си и уви раменете си с тънък копринен халат.

Отношението на младия командир на викингите към Вивиан бе нещо, което едва надхвърляше служебния интерес. Но когато видя за пръв път Джандрий, забелязах, че тя привлече много по-властно вниманието му, макар едва да бе започнала да се съвзема от опустошителното, трудно раждане.

Когато непознатите влязоха, бебето тъкмо бе започнало пак да плаче и майка му го кърмеше. Щом Джандрий вдигна поглед, очите й сякаш се насочиха право към Хакон и се заковаха върху него.

— Моите почитания, госпожо — той се поклони леко. — Не се страхувайте от мен, нито от моите воини, макар да влизаме при вас въоръжени.

— Не се страхувам — отвърна Джандрий бързо, със съвсем естествен тон. — Тук вие сте добре дошли.

Хакон се взираше в нея още няколко мига, после направи жест към своите воини, които стеснително се пулеха иззад него, с който им подсказа, че няма причини да претърсват тази стая. На излизане той се поколеба за миг на прага с поглед, прикован в очите на жената на леглото, и си помислих, че ще й каже още нещо, но точно тогава той излезе.

Денят отминаваше и Бран използваше всяка възможност да хвърля многозначителни погледи към старите си другари. Всеки път значението им бе много просто: „Едно нещо ни трябва да позволяваме на тези хора, и то е дори за миг да заподозрат, че не сме онези, на които се преструваме“. Това че смята за необходимо да ни го припомня, показваше, че е неспокоен.

Пресуши шише и Хакон стояха един до друг на перилата и надничаха навън. Пресуши шише отбеляза мрачно, че сигурно няма друг по тези земи, който да може да вдигне за бой по-голяма войска от тази, която бе опънала лагер пред нашата порта.

Бях чул какво разправяше друидът.

— Ами крал Вортигерн?

Единственият отговор, който получих от Пресуши шише, бе изуменият му поглед. Може би и Хакон познаваше политическата история на отминалия век също толкова добре, колкото и Пресуши шише.

Самият Комор, на кон и придружен от глашатай, отново приближаваше към портата. Време бе да отговорим на неговото искане да получи предсказание. Май не беше в настроение да му се отказва току-така.

— Върховни жрецо, ако си чул нещо за това, че диря едни циркаджии, а те са вътре във вашата крепост и точно това те прави толкоз инатлив, нещо не си разбрал както трябва. Единственото ми желание е да накарам тези артисти да ми изнесат представление. Ще ми се да ми потанцуват малко. Да ми изпеят някоя песен. Нищо повече.

Бран отвърна, че ще се посъветваме с оракула. Комор прие и отново спечелихме малко време.

Повечето викинги досега бяха останали извън полезрението на Комор, отсам стената. Те пробваха новите си остри оръжия на дръвниците, пръснати из двора, и започваха лека-полека да се настаняват в къщата, макар че и ние, хората на Бран, все повече и повече я приемахме за свой дом. Скоро след като воините се настаниха тук, някои от тях започнаха да проявяват открит интерес към ценните предмети, пръснати навсякъде из къщата. Дузини сребърни и златни прибори, ножове, лъжици, чаши и чинии, както и няколко предмета, инкрустирани със скъпоценни камъни, се виждаха из голямата зала, върху дългата маса и по няколкото полици наоколо. Интересът на нашите гости към подобни предмети не беше нищо в сравнение с копнежа им по изящните оръжия. Засега се задоволяваха да оставят на мира тази по-маловажна плячка. В края на краищата, грижата на един вожд от севера, когато е далече от дома, обикновено се свеждаше до това колко плячка ще оплячкоса и колко бързо тия придобивки биха могли да се обърнат в годно за употреба богатство. Единственото ценно съкровище, което можеше да се намери в чужбина, беше онова, което можеше да се отнесе.

Когато видяха меките легла, по лицата на Хакон и хората му се изписаха презрителни гримаси — само един-двама взеха да се тръшкат по тях, като подмятаха мръсни думички на висок глас. По-късно, когато станеше време за сън, поне един от воините винаги оставаше на стража, докато останалите се протягаха или се сгушваха като животни на пода, всичките заедно в една или в две стаи.

Безименният военачалник от войската на Комор, разпознал Ивалд, очевидно бе пуснал слуха за Трейн Берсерка сред другарите си, защото колчем Ивалд се изкачеше на зида, по лицата, обърнати към него, се изписваше ако не точно уважение, то поне предпазливост.

Ние от трупата на Бран все още не разбирахме съвсем ясно защо е така. Когато се опитахме да попитаме Ивалд какво всъщност става, той накъсо ни отряза. Държеше се с мрачен фатализъм.

Самозваният пратеник на крал Вортигерн продължи да се интересува от мен, въпреки че някои от другарите ми и някои от викингите да бяха съгласни, че явно е луд, щом разправя, че сам Вортигерн го пратил насам преди месец.

Хакон ни разказа, че някои определени знаци и поличби му били подсказали да позволи на друида да се присъедини към неговите хора, когато го срещнали за пръв път нейде по брега.

През целия този ден членовете на нашата малка компания от бивши бегълци честичко използваха всяка попаднала им възможност да си разменят многозначителни погледи помежду си. Не смеехме да се отпуснем нито за миг и се чувствахме като хванати в капан между варварите отсам портата и онези отвъд нея.

Доколкото можех да забележа, никой от тях все още и не подозираше, че ги мамим.

Бран бе в стихията си, много убедителен, и според мен през онзи първи ден нито един от викингите не се усъмни дори за миг, че ние сме пълноправните владетели на това светилище оракул, а Бран е неговият върховен жрец или главен гадател — водачът ни бе успял да ги убеди, че сме наследници на самия Мерлин и сме говорителите, през чиито уста великият магьосник продължава да пророкува.

Щом Бран завърши с разклатени нерви речта си пред тези опасни хора онзи следобед и се оттегли горе в стаята при жена си и бебето, той почти припадна от напрежение.

Като се опитвахме да залъжем любопитството си, ние с Вивиан тръгнахме да търсим Ивалд, и отново го открихме в параклиса. Този път се бе наквасил с вино направо до козирката и после бе положил глава върху празния мях. Когато се опитахме да го разбудим, измърмори, че бил чул християните да разправят нещо за това, че виното можело да се превърне в кръв.

Щом успяхме да го вдигнем на крака, той се опита на пияна глава да жонглира с няколко неща — кръст, който бе извадил от една ниша в стената, кинжал, празна манерка — с една ръка. Резултатът не изненада никого, освен вероятно самия Ивалд.

Той май се страхуваше далеч не само за собствената си кожа. Продължи да ми обяснява колко се тревожел за мен — нали съм бил дете, — ако Комор успее да ни превземе, както и за Джандрий и бебето. Стенеше при непоносимата мисъл, че и ние, и останалите можем да бъдем заклани или принесени в жертва.

Струваше ми се, че Ивалд всъщност не се тревожи толкова за нас, колкото за самия себе си — май мислеше, че не би изтърпял отново да бъде свидетел на такива неща.

Вивиан усещаше магията по-силно от всеки друг в тази къща, без мен, по-силно от всекиго, когото си спомнях да съм срещал по онова време. Със сигурност съвсем ясно усещаше присъствието на стареца под скалата. По онова време тя разбираше това присъствие даже по-зле и от мен. Нито пък й бе особено ясно, както и на мен, що за човек е бил причинителят на магията, която усещахме.

Естествено, още от самото начало останките на стареца под скалата дразнеха любопитството й. Страхуваше се от това, че колкото и слабо да го усещаше, той бе започнал да я омагьосва, но мен не смяташе за заплаха и бе започнала наистина да ме харесва.

Понякога ме погалваше по косата или пък полагаше ръка на рамото ми. Мисля, че точно в този ден започнах по свой детински начин да се влюбвам в нея.

Хакон се изкачи върху зида по здрач и още веднъж огледа войската на Комор, после съобщи, че според него битката няма да се забави много. След като сложи двойна стража за през нощта, той прати неколцина свои хора обратно в пещерата, за да притулят новопридобитите съкровища и да пазят повредената им лодка, както и двете по-малки, които беше възможно да влязат в работа, ако се наложи спешно бягство. Хакон смяташе, че Късата змия би могла да се поправи, стига да се намерят подходящи инструменти и дърво, и някои от хората му бяха претърсили из основи цялата къща и двора, пълни с какви ли не други полезни неща, за материали, които биха могли да се използват. Нищо не намериха.

Докато вечеряхме с нашите гости в голямата зала, Бран спокойно ги увери, че това е просто поредното свидетелство за могъществото на нашите предсказания — войниците, както и прислужниците, били уволнени по заповед на оракула. Силата, властваща над скалата на Мерлин, била спокойна и уверена, че нямало да има нужда от воини, докато не пристигнат той, Бран, и неговите хора. Наистина те, викингите, били пратени тук от съдбата или от боговете, за да запълнят нуждата от защитници срещу войската навън.

Хакон, който макар и да не бе дълбок мислител, не беше и глупак, при тези думи вдигна вежда. После отбеляза, че като се има предвид положението, оракулът май толкова е надценил неговите бойни способности и тези на хората му, че чак неудобно им ставало.

После добави:

— А какво заплащане си мисли да ни предложи вашият оракул?

Явно май не можеше да се мине само с безплатни предсказания.

Спомних си, че май в онази нощ, когато побягнахме, всичкото ни имане се състоеше от три-четири дребни медни монетки, случайно намерили се в джоба на нашия водач. На Бран обаче и окото му не мигна.

— Щом ти и твоите хора сте тук с нас, почитаеми Хакон, и не можете по никой начин да си тръгнете, и щом този предводител на главорезите, Комор, май ви се е поядосал само заради туй, май излиза, че не е необходима друга отплата, освен собственото ви оцеляване. Но всъщност можем да ви предложим и нещо доста по-добро от това.

Зачудих се дали пък Бран не се е натъкнал някъде на цяла ракла монети. В тази къща подобна находка нямаше да е голяма изненада. После си спомних златните блюда.

Хакон бавно кимна.

— Я ми разкажи нещо за този Комор. Когато и да се случи да се бия с някого, повече ми харесва да знам предварително повечко неща за него. Знам, че Комор твърди, че бил крал, но със сигурност е достатъчно грозен и е най-прост главорез.

Бран сви рамене — елегантен жест на върховен жрец или на някакъв благородник.

— Ще ти кажа каквото мога. Но този човек всъщност и на нас ни е непознат — като не броим това, че основното му забавление е да измъчва безпомощни жертви. Можем да се посъветваме с оракула, ако е толкова важно да знаеш това-онова за него.

— Ще ми се да попитам вашия оракул за някои неща, но смятам да не хабя неговите предсказания, за да разбера туй-онуй за Комор. Може и да не можете да ми кажете кой знае какво за него, но на един въпрос би трябвало да ми отговорите — защо ви е враг?

Водачът ни замислено заобяснява:

— Ами, предполагам, че е стигнал до погрешния извод, че сме под негова власт. Да започнем с това, че оракулът не го е удовлетворил, а той не разбира, че ние сме само негови слуги, а не господари. Нещо друго, той подозира, че сме подслонили някакви окаяни нещастници, някаква трупа от пътуващи артисти, които е решил живи да одере.

— Пътуващи артисти ли? — Хакон най-откровено набърчи чело. — Че защо някой, който нарича себе си крал, ще си играе да наказва подобни люде?

Бран отново сви рамене.

— Кой знае защо, ама нещо не ги обича. Сигурно са му изнесли слабо представление. Да ти кажа, приятелю Хакон, кралете и главорезите си имат поне едно общо нещо: не чувстват особено голяма нужда да обясняват на нас, простите смъртни, причините за каквито и да било свои действия.

Викингът се усмихна едва-едва, после кимна замислено.

— И аз съм го забелязал. Както и да е, къде са тия бродяги? Може пък да знаят за врага нещо, което ще ми е от полза. Не се страхувай, няма да му кажа къде са.

Върховният жрец Бран направи отегчена физиономия.

— Да търсим тия нещастници е толкоз наша работа, колкото и да гоним мишките. Минали сте и през пещерата, и цялата къща огледахте — е, ти или някой от твоите хора да ги е мярнал някъде?

— Не.

Водачът ни се усмихна.

— Както и да е, имам подозрение, че истинската причина за обсадата няма кой знае колко общо с някакви си странстващи артисти. Истината е, че щом е видял отвън нашата малка спретната крепост, Комор Грозния е поискал да я притежава. От нас зависи да докажем, че можем да защитим своята собственост.

— А можете ли?

— С ваша помощ, приятелю Хакон, вярвам, че ще можем. Пак ще ти повторя, точно затова са ви изпратили при нас.

Хакон се позамисли. После попита:

— Ами колко струват предсказанията тука, горе-долу?

— Обичайната цена няма какво да ви интересува. За нашите благородни защитници тя не съществува.

На момента уредихме всеки от воините да получи самостоятелно предсказание. Вивиан, рееща се убедително на ръба на транса, пое лично отговорността да прозре в бъдещето на Хакон и му предсказа не само победа, но и дълъг живот и голямо богатство — и за него, и за хората му, ако се бият на наша страна.

— Виждам богати стопанства в някаква северна страна — занарежда тя. — Тучни ливади със сено и много добитък — и всичко това е ваше.

Хората на Хакон се вслушваха напрегнато.

— Повече от едно стопанство на калпак?

— По три… по четири, поне. За всекиго. Виждам и три риболовни кораба, оборудвани с нови здрави мрежи, добър улов им се пада.

И продължи все в тоя дух. Забелязах, че думите на Вивиан и трепкането на миглите от време на време над омайните й очи успя съвсем скоро да ги убеди, че да заложат живота си в защита на оракула и достойните му служители е техен основен дълг.