Костите на Мерлин

VII

Когато му разказах как съм открил параклиса, Бран прояви съвсем слаб интерес. Успокои се, щом чу, че Ивалд не е свършил нищо отчаяно, нито е на ръба да го направи. Преди водачът ни да се отправи да нагледа или Ивалд, или параклиса, той състави програма за останалите. Един от нас постоянно трябваше да е на пост на върха на стената или в малката недостроена кула върху къщата, за да се предпазим от възможността хората на Комор да доближат по пътя и да ни заварят неподготвени. Слънцето бе изгряло още преди час и започнахме да се надяваме, че те в края на краищата са се отказали от преследването.

След като направи неофициален списък на дежурствата и видя как Вивиан излезе, за да поеме първата смяна, Бран ме помоли да му покажа сградата, която бях нарекъл параклис. Поведох го навън сред дървените постройки и извисяващите се скали, които се тълпяха наблизо зад голямата къща като великани, обзети от някакво нетърпеливо желание да участват в строителството.

Открихме Ивалд, сврян в един от ъглите на руината, за която бях решил, че е параклис. Все още седеше на пода и ридаеше като жена, без да се засрами, меко и безнадеждно. Бран, с тихия си заповеднически глас, взе да кара едноръкия да се стегне и не след дълго го убеди да се върне в къщата при другите.

След това всички ние, без Джандрий и Ивалд, който бе заспал до дългата маса, облегнал глава на лакътя си, се изредихме на поста — или върху стената, или на стражевата кула. Някъде преди обед Пресуши шише, който в момента бе на пост, свирна пронизително.

И петимата веднага се покатерихме върху грубия недовършен зид и се втренчихме в далечината. Скоро блясъкът на брони и ярките петънца на знамената на около половин километър разстояние се превърнаха в колона от конници и пешаци, тъмнокафява и сива, тук-таме с някое ярко или цветно петно, която напредваше по пътя, твърде разкалян от снощния дъжд, че да може да се вдигне облак прах.

Най-лошото вече бе станало: ужасните ни преследвачи наистина ни бяха настигнали. След едва около четвърт час вече се бяха разгърнали в редици само на няколко метра от нашия зид и от портата, десетки конници, някои в ризници, почти всички въоръжени с копия и щитове, с лъкове, прашки и ножове, а неколцина — с дълги мечове. Носеха знамето с глиганската глава, мокро и провиснало. Следваше ги тълпа от по-зле въоръжени пешаци и зяпачи. Войските на Комор явно наброяваха към двеста яки мъже, внушителна армия за онова време из нашите земи.

Обкованата с бронз порта, която по-рано ни изглеждаше толкова успокоително тежка, сега ни се виждаше, безполезна детинска играчка. Разбира се, тя, колкото и да беше яка, и дългата, ниска стена, на практика незащищавана от никого, едва ли можеха да спрат цяла армия готови за бой войници да връхлетят върху сградата, ако командирът им реши да даде такава заповед. Както мисля, че споменах и преди, по-голямата част от зида не надвишаваше четири метра, без да броим спадането на нивото на земята в рова отпред. Беше горе-долу еднакво дебел навсякъде, което предполагаше, че в завършен вид стената би била значително по-висока. Но така, както стояха нещата, един пъргав нападател на кон или със стълбичка от подръчни средства би я изкачил за миг, ако някой непоколебим защитник не го събори долу. А проблемите на защитата се усложняваха и от факта, че върху недовършената стена нямаше истински парапет, макар и на две-три места зидарията да се издигаше по-нависоко по външния край и предлагаше неравна защита за неколцина бранители. Навсякъде другаде човек, застанал върху стената, щеше да бъде оголен пред вражите оръжия.

Както и да е, не мислех, че нещата вървяха към нападение. Един от войниците щеше да изкомандва настоятелно да отворим портата и ние нямаше да имаме друг избор, освен да му се подчиним.

А щяхме ли? Ами, може би да, може би не.

Бран бе нахлупил внушителен шлем — макар и не онзи с червения дракон — и се бе загърнал в мантия, която невероятно бе променила вида му. Така облечен, той изкачи няколкото каменни стъпала до върха на стената и се облегна със скръстени ръце на високия до гърдите му парапет, покрит за през зимата с втвърдена смес от конски тор и слама, готов да разговаря с хората, спрели конете си пред нашата порта.

Разчитахме, че недовършената стена ще е достатъчно обяснение защо не сме издигнали знаме.

Приближиха се трима души. Единият от двамата подчинени офицери бе викинг, облечен в характерното вълнено палто с дълги ръкави.

Капитанът на войската бе внушителен по свой начин — главата му бе покрита с железен шлем, чиито страни прикриваха отчасти лицето му, но му осигуряваха добра видимост. На кръста му висеше меч — по онова време мечовете бяха сравнително рядко срещано оръжие — а на гърба му бе преметнато копие, над елек от рошава животинска кожа. От седлото му висяха стремена, което също си беше новост.

Той ни приветства — приветства двамата души, които се виждаха, Бран и Пресуши шише, който също бе навлякъл скъпи чужди дрехи и се стараеше с всички сили да изглежда важен и сериозен. Пресуши шише държеше внушително церемониално копие и изглеждаше като съвсем достоверен началник-стража.

Конникът се приближи и се представи с подчертано уважение.

— Аз съм Дреон, капитан на служба при Комор Британски.

Независимо дали бе дошъл отвъд морето или не, плътният му глас прозвуча така, сякаш явно владее добре езика ни.

— Аз съм Хамонд, скромен служител на оракула. — Гласът на Бран бе абсолютно убедителен, а измисленото име излезе из устата му без капка колебание — без съмнение го бе подготвил по-рано. Освен това бе измислил име и на Пресуши шише, което, признавам си, вече не помня, и представи и него.

Долу в двора, невидима за войските отвъд стената, Вивиан, след като шепнешком се посъветва с Мод, наметна върху зелената си рокля богато яркочервено наметало и сложи на главата си диадема, взета, както и останалите ни нови дрехи от явно непресъхващия запас на изящни облекла и накити в къщата. Това не бе облекло на екзотична танцьорка, нито на господарка на имение, нито дори на благородничка. Вивиан, изглежда, се бе превъплътила в жрица. Освен това бе изрисувала по лицето, ръцете и шията си символи, които вероятно имаха някакво мистично значение.

След миг тя вече бе на стената при Бран и Пресуши шише. Всички войници до един веднага обърнаха лица към нас. Първоначално се взираха в стройната огненокоса девойка с гладни вълчи погледи, но високомерният й израз и осанка дори повече и от прекрасните й дрехи скоро ги скова в мълчаливо, неохотно уважение.

Очевидно този Дреон, също като римляните, минали по този път тъй отдавна преди него, поназнайваше нещо за друидите, или за хора, чиито вид намекваше, че притежават подобни сили. Ездачите примигаха срещу фигурите в шлемове — трябваше до извърнат очи нагоре съвсем леко, тъй като върхът на нашия зид не ги надвишаваше много, а Бран и Пресуши шише бяха кажи-речи на едно копие разстояние от тях, принудително изложени на оръжията им.

Капитанът внимателно ги разгледа. После хвърли продължителни погледи наляво и надясно край стената, на около десетина метра. Това ни разтревожи. Помислих си, че преценява колко дълъг би могъл да бъде фронтът, който той ще нападне, а ние ще защищаваме.

Най-накрая Дреон погледна отново към хората върху стената и попита:

— Що за оракул е този, прорицателю?

Бран бе избрал този момент за една от неговите впечатляващи, добре премерени паузи. Ако не бях чувал тази зима от време на време бързите му, остроумни отговори — слагаше на място разни хора, които се заяждаха или пък ни заплашваха по безбройни панаири, села и дворове на имения, щях да си помисля, че не може да му дойде добър отговор на езика. Като отмести поглед от капитана, сякаш мълчаливо си припомняше същината на оракула, преди да разкрие името му, той за кратко спря очите си на гордата Вивиан, после на набития, внушителен Пресуши шише и накрая на мен. Бях абсолютно незначителна фигура и вероятно ако не му попадах в полезрението, Бран щеше да ме пропусне — ала бях твърде добре облечен и изглеждах твърде мързелив за прислужник.

После Бран отвори уста, но така и никога не разбрахме какво се гласеше да отговори. Защото точно в този миг ме грабна един от онези импулси, които се случват на повечето хора веднъж в живота, или, ако имат късмет, никога.

— Оракулът на костите на Мерлин! — изписуках аз.

Сигурен съм, че Бран, както и всички други, включително и аз самият, бяха страшно изненадани. Но той нямаше вече как да се отрече от казаното и продължи играта галантно и хитро.

— Чували ли сте историята? — попита Бран нехайно, обръщайки се към капитана. В същото време вдигна вежда, вече готов да покаже изумление, ако Дреон признае невежеството си.

Дреон се оказа много безчувствен тип. Явно не му пукаше особено дали непознатите го взимат за невежа или не.

— Каква история, сър?

— Ами да, историята. Как най-великият магьосник на света, не чак толкоз отдавна, се влюбил до полуда в една красива и тайнствена млада жена. Възрастните, също като младите, понякога пощуряват по някоя млада жена. Как, когато се отегчила от стария Мерлин, тя го предала и обърнала срещу него онези същите заклинания, които му била измъкнала. Как го оковала чрез магия вечно да лежи под голяма скала.

— Това всички сме го чували — капитанът не изглеждаше кой знае колко впечатлен и позволяваше на неспокойния си кон да го разсейва.

— Взрете се в скалата! — призова ги Бран и посочи твърдо, но не прекалено драматично, към скалата пред него. — Под нея лежи Мерлин!

Дреон изсумтя нещо, изглеждаше почти отегчен. Двамата му офицери мълчаливо седяха на седлата.

Бран бе решен да ги впечатли:

— Костите на великия магьосник отдавна-отдавна креят под тези камъни. Лишени веднъж от помощта на Мерлин, ни Артур, ни Камелот могли да устоят. Само след броени години те…

— И това сме го чували — Дреон плесна коня си по ухото и той най-накрая застана неподвижно, като потрепваше. — На мене ми се чини, че ако на Артур толкоз му е липсвал Великият му съветник, то е трябвало да дойде тук и да иска съвет от вашия оракул.

Бран дори и не мигна.

— Ами той точно това и направи, добри ми господине. Че как иначе! — водачът ни мрачно поклати глава. — О, ако покойният крал бе послушал дадения му съвет!

Разговорът продължи още малко. От наша страна говореше предимно Бран, който естествено поддържаше казаното за страшно известния оракул, който дава много точни предсказания. Но на мен тези усилия ми се струваха до голяма степен напразни, тъй като и без това никой от хората на Комор не се и съмняваше, че е така. Но съвсем скоро обясненията и твърденията на Бран и Пресуши шише започнаха да ми звучат странно, и дори леко несигурно. Междувременно капитанът пред вратата и неговите офицери, въпреки че продължаваха да са все така самонадеяни, сякаш ни загледаха по-почтително. Докато слушах, придобих обърканото впечатление, че на Дреон и хората му навън сега им беше много по-ясно кои сме, отколкото на нас самите — като че ли след като в разговора се намесиха костите на Мерлин, за тях някак си всичко си дойде на място.

По едно време Бран стрелна към мен бърз поглед. Лицето му бе почти безизразно, но аз съвсем определено усетих как при първа удала му се възможност ще ме сграбчи за новата яка или за мазната коса и ще захване да ме разпитва — какво точно знам за Мерлин, или за проклетите му кости, и как тъй съм се сетил за тях? Очевидно на Бран му се щеше положението да му е толкова ясно, колкото явно беше на капитана на Комор.

Междувременно Дреон методично се приближаваше към причината за посещението си, като питаше Бран и Пресуши шише дали някой от слугите или помощниците на оракула е видял нещо като групичка панаирджийски артисти, пътуващи с каруца.

Бран ни изгледа един по един — тези, които се виждахме — и този път получи в отговор абсолютно неразбиращи погледи.

— Тука няма панаирджии — увери той надуто и малко студено капитана. — Ни странстващи, ни други. — Постепенно бях започнал да разбирам, че Бран е получил отнякъде такова възпитание, каквото богатите очакват да получат синовете им. Когато си искаше, излизаше с някоя дълга дума, а от време на време дръзко подхвърляше по някоя троха на латински.

Той добави високомерно:

— Циркаджиите не са добре дошли при нас.

— Разбира се, сър — усмихна се едва-едва Дреон. — Намерим ли тези хора, няма да искаме от тях точно песни и танци. Или поне няма да пеят весело. О, но сигурно ще си покрещят и ще подрипват насам-натам, защото ще горят и ще кървят заради престъпленията, които са извършили.

Точно когато Дреон спомена крещене, бебето се разкрещя с пълно гърло някъде вътре в къщата, и този обичаен домашен звук сякаш затвърди пълното ни право на собственици. Там, където имаше бебета, трябваше да има и майки, а където имаше майки, имаше и мъже. Единственото нещо, което биха могли да кажат посетителите ни, бе, че нашата недовършена стена като нищо може да крие малка армия от стражи, до един въоръжени до зъби и готови да защищават до смърт жените и децата си, да не говорим пък за техния оракул с безценния му прорицател и неговите помощници.

Пресуши шише, самата въплътена брадата власт, се прокашля и предположи:

— Капитане, сигурен ли сте, че тези панаирджийски певци, или каквито ще да са там, са минали оттук? Проследихте ли ги по полуострова?

— О, да. Напълно сме сигурни. Проследихме дирите им.

— Е, ами тогава не ви ли е идвало на ум, че може да се крият сред камънаците на ръба на скалите, извън стените ни? Няма много други места, където биха могли да отидат. Може да претърсите там, ако желаете. — Това бе великодушно дадено разрешение.

И точно тогава Ивалд — защо, не знам, може би не е могъл да устои да не види врага — се появи за пръв път върху стената. И той бе решил да помогне на заблудата, която създавахме, и бе наметнал на раменете си пищни кожи, а на главата си бе сложил украшение.

Когато той се показа, офицерът, яздещ дорестия кон отляво на Дреон, викингът, го изгледа и веднага изпъна гръбнак. След миг и Ивалд го забеляза. Погледите им се срещнаха и се приковаха един в друг.

Два-три мига, докато си поемат два-три пъти дъх, никой от тях не каза нищо. После човекът навън сковано произнесе:

— Ти си Трейн. — Познах те!

Акцентът, с който говореше нашия език, много приличаше на този на Ивалд. Тонът му беше странен. Едва по-късно разбрах, че съм видял как един храбрец се бори с внезапен ужас, със среднощно дихание, лъхнало посред бял ден.

— Трейн е мъртъв — обади се Ивалд след малко. Стоеше неподвижно и се взираше вдървено в другия като че ли виждаше собствената си смърт. Не бих познал и гласа му — по някаква причина бе паднал с една октава.

Ездачът върху дорестия кон разтърси глава.

— Трейн, който разравяше гробове. Може и да са го погребали, ама мъртъв не е — той вдъхна дълбоко въздух, сякаш се готвеше да влезе някъде, където е необходима истинска смелост, направи знак, с който да прогони уроките, и добави нещо на собствения си език, на което Ивалд не отговори.

После конникът заговори със силен глас — говореше на нашия език. Той беше воин, предводител на воини, и не му оставаше нищо друго, освен да настъпва, макар и ужасен.

— Аз пък твърдя, че ти си Трейн, осквернителят на гробове, берсеркът! — Тогава не знаех последната дума.

Последва пауза, нарушавана само от цвиленето и тропането на коне.

— Този човек е мъртъв! — повтори най-накрая Ивалд. Обърна се с разсеян израз и слезе по късото каменно стълбище във вътрешния двор. Опипа стената с ръка и ми хрумна, че върви почти като слепец.

Дреон бе изслушал размяната на реплики без коментар. Не след дълго той се извини достатъчно учтиво и тримата се завърнаха при войската.

Бях слязъл от зида и гледах тихомълком Ивалд, който седеше край масата в трапезарията, втренчен в стената, и си наливаше вино с трепереща ръка. Исках да му задам няколко въпроса, които ми се виждаха спешни, но не посмях.

Скоро след края на разговора видяхме, че Дреон е накарал хората си да претърсят надлъж и нашир скалите извън стените, търсейки някакъв знак от жертвите си.

След като определи отряд за тази мисия, капитанът се завърна при портата, този път сам, и помоли да бъде допуснат вътре, за да потърси бегълците актьори.

— Крал Комор би очаквал да се уверя със собствените си очи, че не са тук.

Бран хладно го възпря.

— Точно сега това не е възможно, капитане.

— Но кога ще е възможно, почитаеми господине?

— Трудно е да се каже. — Бран заобяснява, че сега било особено неблагоприятен сезон да се допускат каквито и да било външни посетители в оракула по каквато и да било причина.

Дреон не настоя, но и не заповяда на войската си да се оттегли.

Бран ме изпрати да се изкатеря по високите скали зад къщата и да видя дали се забелязва отново движение сред войската. Все още се чудех и се дивях на Ивалд.

Утрото бе свежо и ясно след снощния вятър и дъжд. Чайките крещяха, а знамената на войската отвън бяха изсъхнали и бодро плющяха на морския бриз. Горе-долу след час отрядът на Комор, заливан от вълните по пясъка и чакъла, постигна известен успех. Дочухме от надигналите се крясъци, че са определили къде точно се е преобърнала каруцата, но не са открили трупове ни на хора, ни на животни. Скоро неколцина мъже се изкатериха отново на скалата, понесли отломъци, откъртени колела и парчета дърво, за да ги покажат на своите началници. Всички в тихо отчаяние се надявахме скоро да обърнат с уважение гръб на малката ни крепост и да си тръгнат, понесли със себе си отломки от разбилата се каруца и онова, което би могло да остане от товара й като доказателство, че хората, които се опитват да намерят, са се разбили при падане и морето е отнесло труповете им.

От време на време Дреон, застанал на около петнайсетина метра, обръщаше глава и се взираше към нас. Изглеждаше ми подозрително — сякаш не беше убеден, че не бяхме подслонили актьорите в светилището.

По-късно оставихме Пресуши шише сам на пост върху стената, а останалите се оттеглихме в централната зала на къщата. И там, насядали покрай дългата маса, припряно и настоятелно заобсъждахме положението си.