Костите на Мерлин

XIV

Щом се хванахме за веслата, Хакон излая няколко заповеди — за пореден път предупреди оставащите в пещерата да вардят неговото и на неговите хора съкровище също толкова пламенно, колкото биха защищавали собствения си живот.

Гуторм се кълнеше, че с помощта на неговите магии можел да отведе Хакон и останалите при Вортигерн само за два-три дни. Твърдеше също, че от лагера на Вортигерн могат да пратят — и щели да пратят — веднага отряд да помогне на оцелелите при скалата на Мерлин. Май шансът им да издържат дотогава беше доста добър — скрити там, в най-дълбоките дълбини на пещерата. А Хакон и хората му щяха да се върнат с отряда, за да приберат съкровището си.

И така аз заедно с Вивиан, Гуторм и Хакон в малката лодка и още четирима викинги в другата, малко по-малка, потеглихме на пътешествие, което щеше да се окаже много по-странно, отколкото си го бе представял, който и да било от нас.

Още щом тръгнахме, и Гуторм, и Хакон постоянно ме държаха под око, сякаш очакваха да се опитам да скоча от лодката и да избягам с плуване. Хакон бе предупредил и оцелелите си воини да ме следят. Но след последния ми разговор с Мерлин нямах никакво намерение да се отделям. В главата ми бръмчаха всички онези неща, които старецът безмълвно бе натикал в ума ми при последната ни среща. Когато се бяхме отдалечили вече на стотина метра от брега и сменяхме курса, за да следваме бреговата линия, отдавна бях преодолял неохотното съгласие със заповедта на Мерлин. Макар че не го осъзнах напълно още няколко часа, постепенно у мен се натрупваше чувство за цел, а на мое разположение бяха страховити сили.

Лодките ни бяха съвсем прости, с напречни дървени ребра, с малка скорост и тромави на маневриране, но много трудни за преобръщане. Обаче щели да ни свършат работа, постоянно ни уверяваше Рогатия, защото нямаше нужда да излизаме в открития океан. Щяхме само да следваме брега, а после да потеглим нагоре по някаква река.

Щом излязохме от пещерата и навлязохме сред леките вълнички, по върха на скалите съзряхме сияние от накладени огньове. Помислих си, че нашествениците може и да са подпалили поне някои от пристройките, ако не и самата голяма къща. Може би така отдаваха почит на Вотан в чест на тяхната победа.

Очевидно едва след като бе започнало изгарянето на труповете, Комор бе решил, че мъртвите са твърде многобройни, и може да се отърве от тях по-добре по друг начин, а не като хвърли в пламъците цялото имение. Когато потегляхме, една бригада войници вече усърдно хранеше рибата, като мяташе от скалите трупове — на няколко пъти по някои труп замалко не се стовари върху нас. Един-два плеснаха тежко във водата съвсем близо до лодката.

Сиянието над скалите бе толкова силно, че известно време се бояхме да не би Комор и хората му да забележат лодката ни и да пратят преследвачи. Той не ни откри, ала възникнаха други трудности.

Още от самото начало на нашето пътешествие почувствах, че Мерлин ни напътства, както беше обещал. Често безмълвно го питах накъде да вървим и неизменно получавах също безмълвни, ала много точни отговори. Щом се загърнех плътно с дрипавото наметало и затворех, или дори само притворех очи, пред мен веднага изникваше пътят, който трябваше да следваме. Видимите сигнали бяха общо взето от същия вид, както и онези, които неотдавна бях съзрял в голямото огледало там, в къщата.

Открих, че образът е по-ясен, когато използвам малкото огледалце, което ми даде Вивиан.

Когато забеляза какво правя, тя започна постоянно да се опитва да види стареца в огледалото, или да осъществи някой друг номер, но почти без никакъв успех. Тъй че на Вивиан, която бе много запалена да научи каквото и да било за магиите, едва ли й оставаше нещо друго, освен да ме гледа със завист.

Очевидно все още не бе утолила любопитството си относно Мерлин. Продължи току да ме подпитва по време на цялото пътешествие: Как е изглеждал старецът, когато съм го съзрял в огледалото? Не можех да й го опиша много ясно. Какво ми е казал? Това се стараех да повторя възможно най-точно.

— Амби, вярваш ли, че наистина е бил Мерлин?

— Да. Не „е бил“. И не е само това, че аз вярвам. Той Е Мерлин.

Имаше и друго, за което Вивиан постоянно се сещаше.

— Значи Мерлин е споменал и мен? Но защо мен?

Само свивах рамене.

Зеленикавите й очи неизменно се окръгляха. След като въпросът и отговорът се повториха на три-четири пъти, тя май вече започваше да ми вярва.

— Амби, ама ти какво го пита, че да го накараш да ме спомене?

— Нищо, Вив. Той просто… ами изведнъж почна да говори за тебе.

Понякога, когато поглеждах в стъклото и насочвах мислите си към това какъв курс е най-добре да държим, съзирах в него умалените образи на Бран и останалите ми приятели, които ми се усмихваха окуражително. Колкото и бързо да вървяхме, те не се приближаваха до нас. Понякога те сякаш се изправяха на горния вход на пещерата в скалата на Мерлин или пред входа на имението и ми кимаха. Но сега се чувствах сигурен в това, че най-добрият начин, единственият задоволителен начин да се върна при скалата на Мерлин и отново да бъда с моите приятели е да продължавам напред, в посоката, за която здравият разум продължаваше да настоява, че е абсолютно погрешна.

Сега бях напълно убеден, че старецът под скалата притежава не само страховита сила, но и чувствата му имат страховита мощ — а тях не ги разбирах. Повярвах му, когато отрече да е мой баща. И все пак вече не бих могъл да поставям под въпрос това, че моето оцеляване и благоденствие за него са от върховна важност, а това, че постоянно поддържахме връзка чрез наметалото, за мен бе страшно успокоително.

Не бе изминал и четвърт час, откакто тръгнахме, и вече бях заспал, изтощен от ужаса на битката и смъртта. След няколко часа ме събудиха писъците на чайките, които се гмуркаха сред вълните и ловяха риби. Утрото настъпи, а нашата малка лодка продължаваше упорито да се бори с вълните. Брегът — цял в растения, скали и птици, бе тъй красив под утринното небе, по чийто край все още играеха цветовете на изгрева.

— Коя река търсим? — попитах на висок глас новия си придружител, друида, щом го чух да мърмори на Хакон, че е трябвало да стигнем някаква река. Докато аз и Вивиан гребяхме или наглеждахме платното поред, втората лодка ни следваше плътно. Хакон и друидът се бяха привели на кърмата и се опитваха да начертаят нещо като груба карта върху една от кривите дървени седалки, като използваха мазнина от оскъдния ни хранителен запас.

Рогатият веднага извърна рогатата си глава към мен. Очите му ме гледаха напрегнато — следеше всяко мое движение.

— Ейвън.

— Ще позная Ейвън веднага щом го доближим — уверих го аз и погледнах в огледалцето. — Сега плаваме точно накъдето трябва.

— Виждал ли си и преди тази река, момченце?

— Не знам дали съм я виждал или не. Но този път ще я позная.

Гуторм настоя да погледне в моето огледалце. Но там не видя нищо повече от най-обикновено стъкло. За миг се уплаших, да не би да го хвърли във водата, но той ми го върна.

Когато му обещах точна навигация, Рогатия ме бе изгледал със съмнение — също като Хакон, и Гуторм продължаваше да държи сам да определя посоката на плаване. Не възразих, защото виждах, че следва точно необходимия ни курс.

През нощта бяхме изминали вече няколко мили покрай брега. Ала навъсени сиви облаци скоро забулиха красотата на ранното утро. След около час мъглата ни бе обвила толкова плътно, че обикновеното зрение вече не ни вършеше почти никаква работа. Някои решиха, че ни застрашава опасността да бъдем завлечени в открито море. Спокойно, без всякакво колебание посочих пътя към брега.

Изтеглихме лодката и разпънахме лагер на доста сгодно място — при устието на едно поточе, от което можехме да черпим прясна вода. Гуторм имаше предвидливия навик да си носи кремък и огниво и запалихме огън, като имахме наум да насочим към брега четиримата другари на Хакон, които ни следваха. Всички хапнахме едва-едва, защото знаехме, че оскъдните ни запаси бяха на привършване и можем да разчитаме само на онова, което убием, хванем, откраднем или наберем.

Мъглата се разпръсна почти толкова бързо, колкото се бе и сгъстила, но четиримата воини на Хакон и тяхната лодка все още не се виждаха. Викингът измърмори някакви проклятия, но не можехме да направим нищо друго, освен да струпаме купчина камъни, която да сочи накъде сме тръгнали, и да продължим пътя си.

За всички нас този край бе съвсем нов и непознат, освен може би за друида. Водачът на викингите надълго и нашироко разпитва Гуторм колко още път ни чака, докато стигнем при тайнствения Вортигерн, но нищо не успя да научи.

И тъй, продължихме нататък и с всеки изминал ден — скоро ще ви обясня защо не съм сигурен колко точно дни изминаха — светът около нас ставаше все по-странен и по-странен.

Невероятните странности ни обгърнаха почти неусетно. Всичко започна с тежката мъгла в онова първо утро — така че отначало никой не се досещаше за нейната природа. Но докато пътувахме, постепенно започнахме да осъзнаваме, че времето сякаш се обърква. Друго обяснение просто нямаше. Промените идваха с резки, объркващи скокове. Не се бяхме преместили много в пространството, ала времето и растителността изведнъж се превърнаха в есенни — можехме да берем орехи и горски плодове; на следващия ден пък си беше направо пролет. Но след като измина почти цял ден кажи-речи нормална пролет, през нощта изведнъж сви лют студ, който премина в силен сняг — зъбите ни тракаха и без огън сигурно щяхме да замръзнем до смърт. Но преди заплахата от подобна участ да стане сериозна, снегът внезапно изчезна — дори не се и стопи — и денят ни завари обгърнати от зелената шума на лятото.

И четиримата се уплашихме, щом осъзнахме, че за четири дни сме преминали през същия брой сезони: лято, есен, зима, пролет, но не така, както е редно те да се редуват. Освен това имах чувството, че нито един от всички сезони, с които се бяхме сблъскали, не е от една и съща година. По-скоро бяха части от четири различни години, а тях на свой ред ги разделяха десетилетия.

Колкото повече приближавахме, толкова повече се ускоряваше и тайнственият процес, докато най-накрая навлязохме в епоха, в която станахме свидетели как светлина и тъмнина се сменят няколко пъти само за една кратка почивка — небето се превърна просто в проблясък, а дните и нощите идваха и си отиваха толкова бързо, че не можехме да ги различим. От време на време земята се превръщаше само в някакво неравно петно под краката ни, в сивкав несигурен под, който трептеше с бързо жужене — за късмет ние не го чувахме; щом се приближавахме до поток или вир, те сякаш кипваха с невидима скорост, нивото на водата се колебаеше, тя бързо преминаваше от пара в лед. Потопих ръка във водата в подобно състояние и веднага я дръпнах — имах чувството, че се е подпалила.

Друидът призна, че вече е преживял подобни явления по време на самотните си скитания, преди да се събере с Хакон и неговите хора. Освен това с дълбоко удовлетворение ги приписваше на собствената си магия, на която отдаваше и честта за своите успехи — първо, дето бе намерил Хакон, а после и мен.

Макар да бях дете, вече бях видял твърде много, че да му повярвам. Наистина не бях много мъдър, но обхватът на възприятията ми бе станал великански. Онези дни, онова необикновено, накъсано пътуване ми донесоха многобройни и странни видения, и много малко от онова, което виждах, ми бе понятно. Но сега осъзнавах ясно, макар и непряко, една истина, що се отнася до Рогатия: край нас се сражаваха много по-велики сили от онези, които Гуторм би успял да подчини на своята воля. Той се мислеше за пропит с мъдрост и вещ и сведущ в магиите, но в действителност не бе нищо повече от дете, случайно изщъпукало насред бойно поле, където щурмуващи бойни коне, пришпорвани от господарите си в броня, се носеха с гръм към страховит сблъсък.

И ако този сериозен, много учил друид с четирийсет-петдесетгодишен опит в живота и магията, бе само някакво си невежо дете, заплашвано от опасност да бъде смазано като безпомощно бебе, то какво бях аз тогава?

На този въпрос сенките в моето огледало не можеха да ми дадат отговор.

Тази нощ имах нужда от майчинската прегръдка на Вивиан, за да смогна да заспя.

Тласкана от силата на най-прости човешки мускули, които натискаха греблата, понякога подбутвана напред от вятъра, макар и без платно, най-накрая малката ни лодка ни пренесе през един тесен проток, а после пое по нещо, прилично на река, дълга двайсет мили. В мига, когато я съзряхме, вече знаех, че именно това е потокът, който търсим.

Пренощувахме за пръв път на полегатия бряг на Ейвън — заспахме край огъня, увити в одеяла. Спомням си как Вивиан се гушна в мен (предполагам, че целта й отчасти е била да държи на разстояние Хакон или друида), и след като преминахме през изпитанието на нови хиляда дни и нощи, изнизали се като мигове, се събудихме в топла пролетна утрин. Ясно си спомням набиващо се на очи дърво на едно място на брега — когато заспахме, то беше могъщ дъб, а щом се събудихме, се бе свило и станало малка фиданка.

Понякога, докато пътувахме, ни се мяркаха хора, на брега или в други лодки — за лош късмет сред тях не беше и лодката на загубените ни другари — и животни, които се движеха като някакви проблясъци, с плашеща скорост — очевидно времето, в което живееха и се движеха тези хора и зверове, не съвпадаше съвсем с нашето, и ние не бихме могли изобщо да знаем дали те ни виждат. Аз поне бях убеден, че виждам как растения растат и загниват пред очите ми. Лодки, каруци и коне с ездачи на гръб, че дори и крави и овце, се носеха край нас като стрели.

Всички оцелели от нашата групичка бяхме приели факта, че времето се променя за нас по странен начин, но всъщност рядко си говорехме за всички тези чудатости. Магията на друида, каквато и да беше, очевидно му подсказваше да ми вярва. Междувременно неимоверно по-голямата мощ на Мерлин, действаща чрез мен, ни водеше неотклонно към нейната тайнствена цел.

Отношението на пратеника на Вортигерн към мен започна да се променя. От време на време друидът ревнуваше от мощта на Мерлин и, раздразнен от това, което смяташе за моя собствена наглост, спореше с мен за курса, който трябва да следваме и все разправяше, че от този момент нататък той ще определя точния ни маршрут. Но всеки път, когато се опиташе, след час вече се загубвахме. Винаги когато друидът определяше нашия път, странната смяна на дните и нощите, и на сезоните временно спираше, но се появяваха неестествен мрак и луна, обвита със студена мъгла. Скоро ставаше ясно, че никой от нас, включително и Рогатия, не знае къде се намираме. Само аз, воден от далечния Мерлин, имах представа накъде трябва да вървим.

Три-четири пъти Гуторм ми вземаше огледалото и се опитваше да го използва, но в неговите ръце стъклото ставаше безполезно, независимо от заклинателните му жестове. След няколко подобни опита друидът се отказа и ме остави да поема пълната отговорност за навигацията.

Знаех — всичко, което чувствах и виждах, ми внушаваше сигурност, която прерастваше почти в мания — че трябва да вървя напред. Самият Мерлин — сега бях принуден да му се доверявам абсолютно — ми бе казал, че съдбата ми е отредила да се срещна с човек на име Вортигерн, умрял десетилетия преди да се родя, нарекъл сам себе си крал и прекарал половината си живот в опити да стане такъв. Това чувство се придружаваше от убеждението, че макар и да ме застрашават много опасности, поне когато застана пред Вортигерн, няма от какво да се боя.

Когато и да направех усилие да открия нужната ни посока, независимо дали ни обкръжаваха мъгла, слънце, или нощен мрак, Мерлин ме напътваше. В най-обичайната за мен форма на видение аз съзрях врата в мъглата пред мен. Зад вратата стоеше висок човек — не беше старецът от предишното ми видение, а напълно различен човек, царствена фигура, която никога преди това не бях виждал. Бе наметнат с богато украсена мантия, а на главата си имаше нещо, което по онова време минаваше за кралска диадема — меден пръстен с един-единствен камък на челото. Знаех — по начина, по който човек познава в сънищата — че виждам Вортигерн, който в деня, когато съм се родил, вече е бил мъртъв от половин век.

А във видението зад Вортигерн стояха моите приятели, хората на Бран, единственото ми останало семейство, и ми кимаха. Там бяха Бран и Джандрий — младата жена държеше бебето си на ръце. Там бяха и образът на Вивиан — макар живото й тяло да бе тук при мен, в лодката — и Пресуши шише, и Мод. Изображението на портата във въздуха не стоеше постоянно пред очите ми; то не ми се натрапваше като някакво си дърво или скала. Но винаги когато търсех помощта на стареца, то веднага ми се явяваше.

Вече от дни наред — или поне в объркания поток на времето ни се струваше, че са минали много дни — нито друидът, нито Хакон ме смятаха за свой пленник, а имаше и мигове, когато виждах, че и двамата ме гледат с все по-нарастващ страх. Усещах, че сякаш те са се превърнали в мои пленници, въпреки че със сигурност все още нямаха намерение да го признаят. У мен тази мисъл изобщо не будеше задоволство.