Костите на Мерлин

XXVII

Бях доволен, че лейди Моргана е избрала да ми предостави нещо като равен статут с великия сър Ланселот. Беше ни приветствала и двамата еднакво радушно, а сега и двамата бяхме еднакво почитани нейни гости — добре дошли в замъка на Моргана ле Фей, сестра на крал Артур, магьосницата, превъзхождана по сила единствено от самия Мерлин.

Но и моето пристигане, а дори и това на сър Ланселот мина почти незабелязано от повечето обитатели на замъка на Моргана. Вниманието им все още бе съсредоточено върху вълшебното превозно средство, пристигнало в замъка само минути преди нас, карано от жената, която толкова приличаше на кралица Гуинивиър. Но наистина важното нещо, онова, което бе накарало целият двор да говори, бе фактът, че самият крал Артур лежи, тежко ранен, в тази кола, за която се твърдеше, че идва от незнайното бъдеще. Сестра му, Моргана, бе го погледнала и после бе разпоредила кралят да не се докосва; вътре имало вълшебни уреди, които поддържали живота му. И това Моргана явно бе предвидила.

Бях страшно любопитен да видя крал Артур, но все не успявах, тъй като мнозина непрекъснато ту влизаха, ту излизаха от колата.

Ланселот продължаваше да се чуди на това колко много тази Илейн приличала на Гуинивиър. Иначе приемаше положението ни, поне според мен, с изненадващо спокойствие. По-рано, докато яздехме редом великолепните си коне, той ми бе разказал разни истории, потвърждаващи идеите, които напоследък бях чувал от други хора — че Моргана ле Фей е фанатично решена да види Артур, своя брат, излекуван от почти фаталната си рана и после отново възкачен на мястото, което според нея му се полагаше по право — на трона.

Веднага щом се вдигна врявата, че крал Артур се намира в странната кола, Ланселот си проби път през тълпата към своя бивш крал и събрат. Май искаше да остане при него. Подобна лоялност бе разбираема, но много би ме затруднила при изпълнението на моя дълг, защото господарят Мерлин бе поискал от мен да заведа Ланселот в Нови Камелот.

Лейди Моргана каза, че имало няколко много важни неща, за които искала да разговаря с мен насаме, и ме учуди с покана да се разходим във вътрешния двор. Там, сред купища избуяли цветя, чиито аромат накара сетивата ми да плуват, се разхождахме един до друг из прекрасната (и без съмнение омагьосана) градина. Две от нейните огромни котки ситнеха край нас и ме гледаха втренчено с жълтите си очи.

Докато се разхождахме сред градината двамата с магьосницата, тя ме разпита подробно за Мерлин. Не виждах никаква причина да не й кажа истината за своята уговорка със стареца в скалата. Тя ме изслуша с голям интерес. После ми призна, че се отнасяла подозрително към Мерлин. Но старчето, както тя го нарече, в момента не бил най-големият й проблем. Съобщи ми, че вече била готова да се бори за една и съща кауза с Мерлин, срещу обединената заплаха от Вотан, Мордред и Комор.

Като знак за добра воля тя ми съобщи, че искала да възстанови за новопостроения Камелот на Мерлин вълшебния стол, наречен Трон на риска.

— Вече са ми споменавали за него, лейди — отвърнах предпазливо.

Моргана запристъпя край мен с широки крачки, сключила замислено ръце зад гърба си. Крачеше почти като мъж.

— Що се отнася до стария Мерлин… От това разстояние не мога точно да преценя колко живот е останал в премазаните от скалите останки на костите му. Но съм сигурна, че в тях е останала голяма част от магическите му достойнства… и ти, Хакон, доблестни ми боецо, щом сам призна, че си слизал сред онези скали, вероятно можеш да отведеш един предан търсач точно до мястото, където са укрити костите на Мерлин. — Тя ме стрелна с тъмните си очи и ме огря с такава усмивка, че мъжествеността ми се надигна и в същото време по гръбнака ми от страх пропълзяха хладни тръпки.

— Възможно е да го направя, лейди. Ала…

— Да, да, разбира се, ти си се заклел във вярност на Мерлин. Е, аз не искам от тебе предателство, но ще видим. Когато ти и аз застанем плътно един до друг, близо до мястото, където се покоят костите му, тогава ще видим.

Наистина аз все още се смятах за верен слуга на господаря Мерлин и нямах намерение да разкривам пред враговете му нищо, което би могло да му причини вреда. И все пак не ми беше ясно дали Моргана е наистина враг на Мерлин. А и тя вече знаеше, че съм прекарал дни наред в онова място, което щеше да се превърне в Нови Камелот, че съм говорил с костите, или със стареца, за когото тези останки представляваха последната му здрава връзка със земния живот.

Промушвайки ръка под моята с жест, който предполагаше, че сме близки съюзници или дори интимни приятели, Моргана пристъпваше край мен като котка. Въртеше разговора все около нападенията, които всички очаквахме много скоро от Мордред, който сега се бе съюзил с Комор. Прокълнатия и обединените им войски бяха опасно силни. Бях чувал това-онова за Мордред от Ланселот — че наистина бил незаконен син на Артур и как оцелял след битката, в която паднал баща му. И колко се страхувал Ланселот, че Мордред, колкото и тъжно да беше това, все още бе на свобода и искаше да унищожи баща си.

Сребристият смях на Моргана прозвуча подигравателно, когато несъзнателно признах подозрението си, че Мерлин има намерение аз да заема мястото на Артур. На свой ред дамата не ми обеща нищо. Но нашият разговор ме наведе някак си на идеята, че някой ден тя може да реши да ме направи господар на нейното царство — че може и да дойде ден, когато тя ще седне до мен като моя съпруга и господарка.

Моргана ми каза, освен това, че някой ден ще ми покаже библиотеката си, която можела да съперничи на Мерлиновата.

Дамата намекна, че знае и е използвала тайната на отварянето на път от една библиотека към друга. Това прозвуча като нещо обичайно и аз зададох няколко въпроса. Имаше ли някакъв минимален брой книги на стая, или може би бяха необходими няколко копия на един и същи том, или томове? Дали отварянето и четенето на книги е част от необходимия ритуал за установяване на свръзка? Уви, въпросите ми не получиха никакъв твърд отговор.

Продължихме да се разхождаме из градината и Моргана ле Фей ми разказа някои дразнещи любопитството ми подробности за личността на третия могъщ съперник в борбата за костите на Мерлин — кралят на рибарите, за които само мимоходом бе споделил Ланселот.

Магьосницата ме увери, че този тайнствен владетел, страдащ от неизлечима рана в бедрото, бе свързан по някакъв начин със Сангреал, или Свещения граал — чашата, от която беше пил Исус от Назарет на тайната вечеря с учениците си в нощта, преди да бъде предаден и умъртвен.

Моргана ми разказа, че някога преди много години и на самия Ланселот му била дадена възможност да открие Граала, но той претърпял голям провал поради някаква нехарактерна за натурата му слабост; дамата не сподели никакви подробности, а и аз не се опитвах да ги открия.

Макар и със сигурност способна на безмилостни деяния Моргана винаги говореше с обич и топлота за брат си. Впечатли ме с това, че благосъстоянието на крал Артур бе нейна първа грижа. Поне не изглеждаше най-лошата от състезаващите се да притежават силата, въплътена в костите на Мерлин.

Разговорът ми с лейди Моргана бе прекъснат от вестоносец, който донесе вестта за пристигането на нова трупа пътуващи комедианти. По описанието мигом познах Бран и хората му. Бързо обясних на дамата, че ги познавам, тъй като и те са били с мен край скалата на Мерлин.

Стори ми се за миг, че Моргана се изненада. Но забелязах, че незабавно й хрумна някаква идея каква полза би могла да извлече от това.

— Погрижете се да им се даде храна и вода — каза тя на вестоносеца. — Но нека не ни забавляват и да не си разтоварват каруците. Аз имам малко допълнителен товар за тях, който трябва да занесат на Мерлин.

След малко разбрах, че идеята й бе да изпрати Трона на риска на Мерлин с Бран и хората му. Очевидно си имаше причини да иска да се отърве от вълшебния стол възможно най-скоро.

В градината се появи сър Ланселот, временно напуснал своето място до поваления си крал и запита Моргана пленници ли сме й или нейни гости. Той спомена, че не за първи път е гост или пленник на Моргана.

Когато забелязах как го гледа Моргана, почудих се дали някога не са били любовници — но ако бе така, скоро по държанието на дамата пролича, че тези дни са отдавна отминали. Тя отвърна:

— Вие и двамата сте мои гости, храбри рицари — Господ да ме умори, ако някога задържа някого от вас пряко волята му. Съжалявам единствено, че и двамата ще ми гостувате съвсем за кратко.

С тези думи тя ни обърна гръб и си тръгна. Разменихме си с Ланселот безпомощни погледи и побързахме да я последваме в двора, където крал Артур все още лежеше, скрит във вълшебната кола, заобиколен от какви ли не слуги. Аз все още нямах възможност да се приближа достатъчно и да видя как всъщност изглежда великият крал. Е, помислих си, за днес чудесата и без това ми стигаха.

До вълшебната кола на краля стояха и двете нови каруци, осигурени от Мерлин за хората на Бран. Докато трупата вечеряше в замъка, в едната от каруците вече бяха натоварили новия товар, който лейди Моргана искаше да закарат при Мерлин. Сега тя припряно раздаваше заповеди хората й да накарат комедиантите да си продължат по пътя и, сякаш размислила, изведнъж обяви, че и аз трябва да тръгна с тях.

Това предизвика протест от моя страна.

— Милейди, имам заповед от моя господар Мерлин да отведа при него Ланселот.

— Обещавам ти, сър Хакон, че ще се погрижа сър Ланселот да стигне при скалата на Мерлин.

Доктор Илейн Брусън седеше сама на една маса в трапезарията на Моргана и се наслаждаваше на чудесна, екзотична, макар и не омагьосана храна. Опитваше се, както бе обичайно за нея през последните дни, да проумее всичко, което й се бе случило. Човекът на име Бран и малката му трупа пътуващи актьори известно време бяха в същата стая и вечеряха на една по-ниска маса. Един човек бе влязъл и ги бе подканил да си вървят по пътя — явно това бе някакъв план на Моргана.

Слугите, които сервираха, непрекъснато сновяха из голямата зала с каменни стени. Те, както и останалите от антуража на Моргана, бяха съвсем нормално изглеждащи хора, ако не се броят костюмите им от Мрачните векове.

Доктор Брусън, дъвчейки залък хляб, наистина много вкусен, си помисли, че за последните няколко часа е научила много. Сега тя вярваше, че е успяла да разбере донякъде основното в магическата борба за откриването на костите на Мерлин и използването на огромния им магически потенциал.

Скоро Илейн се върна в двора, където все още я чакаше линейката. Там бяха Моргана и възрастният мъж, представен й като сър Ланселот. Щом го погледна, тя усети, че е готова да повярва, че това наистина е той.

Ланселот заяви, че желае да се бори за съживяването на крал Артур и е готов да рискува живота си, за да бъде излекуван най-после крал Артур, негов бивш господар, съперник и най-близък приятел.

— А готов ли си — настоя Моргана — да рискуваш живота си, за да стане той отново крал?

— Госпожо, той е моят крал, друг нямам. — Ланселот помълча, после попита. — А къде е моята господарка Гуинивиър, кралицата? Чух, че когато Артур паднал, тя отишла в манастир.

— Вярно е, благородни рицарю — преди Моргана да успее да каже още нещо, я прекъсна силен вик. Стражите по високите стени крещяха, че на хоризонта се е появила армията на Мордред и бързо напредва насам.

Моргана прие хладно новината. Тя каза на Илейн, че като сестра на Артур е доволна и благодарна за нейната помощ, и че Илейн заслужава награда. Нападението на войската на Вотан над замъка очевидно бе неизбежно и нямаше гаранция, че защитата ще го удържи. Затова Моргана настояваше линейката и нейният безценен (както каза тя) товар да бъдат закарани на някое много по-безопасно място.

Най-надеждното място, което можеше да предложи тя бяха околностите на скалата на Мерлин.

— Има много неща в този старец, които не ми харесват, нито пък бих могла да му имам доверие, но в момента нямаме голям избор. Освен това, там пътят към твоя свят може би все още е отворен. — Тя погледна Илейн. — И оттам магията на машините, с които можеш да работиш, може да отведе Артур там, където би могъл да бъде излекуван.

Моргана се бе изправила пред линейката и галеше гладкия метал на капака, сякаш успокояваше изнервено животно.

— Ланселот идва с тебе — усмихна се тя. — За да те пази. Мисля, че така ще е добре. Да, това е най-доброто, за което мога да се сетя — и отново се усмихна загадъчно.

— Милейди — обади се Ланселот, — мисля, че би трябвало да се откажа да се подчинявам на всяка заповед, която би изисквала от мен да се отделя от моя крал, докато той е в беда. Но на тази заповед с охота ще се подчиня. — И когато погледна Илейн изпод качулката със сиво-синкавите си очи, тя силно се развълнува.

После Моргана седна в предната дясна седалка на вълшебната кола, мърморейки, че искала да види какво представлява тя.

— Аз трябва да остана тук — продължи тя, — за да поставя възможно най-крепката защита и да забавя преследвачите. Първо ти трябва да караш, ако можеш, към Камелот или към мястото, където беше Камелот преди. Независимо от това дали ще го има отново или не. Към скалата на Мерлин. — Моргана се извъртя на седалката и се намръщи срещу компютърния екран. — Какво казват думите, появяващи се на стъклото? Май някаква магия ми пречи да ги прочета.

Илейн се извърна на шофьорската седалка и прочете:

Но преди да успее да й каже нещо за Тенисън, Моргана отново се бе измъкнала от колата и започна да разменя въпроси и отговори с военните си съветници. На екрана се появи лицето на Фишър. Започна да я съветва по своя благ начин и да я уверява, че цялото разстояние може да се измине без никаква пречка.

— И макар лично лейди Моргана да не разбира нищо от тази линейка, тя в голяма степен е нейно творение. Може да се каже, че е била изработена по нейна заповед. Тази кола без съмнение би се справила с труден терен по-добре от всяко просто превозно средство от двайсет и първия век.

Моргана отново се бе извърнала с лице към микробуса и правеше неспокойни жестове. Илейн, вече зад кормилото, измънка нещо в отговор, отново се обърна напред и закопча предпазния колан. В следващия миг сър Ланселот с оръжие в ръка и с изражение на мрачна готовност да се впусне в това ново приключение закопча колана на предната седалка отдясно. Кимна, в знак, че е готов за всичко, което ги очаква по-нататък. Илейн усещаше нещо твърдо, вдъхващо увереност в неговата овладяна ярост.

От високите бойници се понесоха нови викове. Силите на врага бяха могъщи и напредваха страшно бързо.

Един огромен камък, очевидно изстрелян от някоя обсадна машина, задумка по стените и се приземи с трясък в двора. Писъците на ранените и ужасените се издигнаха към небето.

— Бързо! Нататък! — изкомандва гневно Моргана и отстъпи назад с вдигнат показалец.

Огромните порти сред високата стена се разтвориха с трясък по магия. Войската на Вотан изглеждаше страховито, готова всеки момент да връхлети върху защитниците на замъка. Илейн натисна газта и големият микробус подскочи и тръгна с рев по спуснатия въжен мост.

Вън се ветрееха знамената с бобровата глава — знамената на Комор. Хора в ризници крачеха редом с по-едри същества, които не бяха човеци, и оформяха разпокъсани редици. Отначало те се огънаха пред набиращия скорост микробус, но после отново се сключиха отпред, по-стегнати от всякога.