Костите на Мерлин

X

Само след броени секунди още дузина викинги — всички без един въоръжени и облечени подобно на първия, се появиха от скривалището си в дълбоките сенки и се изправиха срещу нас, срещу малкия док и блещукащата вода. Никога преди не бях виждал такива мъже, но не ми беше никак трудно да ги разпозная — бях чувал достатъчно за тях; обля ме вълна от страх. Само след миг един ме бе сграбил за ръцете, а други двама бяха награбили Вивиан.

Вивиан все още беше с одеждите на жрица, които бе облякла по-рано. Като запази голямо самообладание, тя заговори също като жрица — забрани на натрапниците да докосват, когото и да било от нас и ги заплаши със сериозно наказание свише.

Дали водачът им наистина прие заплахата за истинска, или просто ни сметна за явно безобидни, не знам, но в следващия момент той с решителен жест заповяда на хората си да ни пуснат.

Нямаше никакво съмнение кой командва тук. Водачът им бе онзи първият, който видяхме — красив, широкоплещест млад воин с черна коса, достатъчно едър, че да се извисява с цяла глава над другарите си. Скоро той се представи на Вивиан като Хакон. Помощникът му — невъоръженият, който не бе облечен като останалите — се наричаше Гуторм.

Този Гуторм носеше шлем с рога, който, както скоро разбрах, бе знакът на норвежките магьосници. Беше с роба наместо с панталони и цялото лице и ръцете му, докъдето се виждаха, бяха покрити с гъсти татуировки.

Всички викинги говореха донякъде нашия език, макар и повечето да го разбираха по-добре, отколкото го говореха. Когато Вивиан рече, че притежава могъщи окултни дарби, те се разсмяха непочтително. Но според мен се преструваха на по-недоверчиви, отколкото всъщност бяха, защото не само ни пуснаха, но и се дръпнаха на крачка-две назад.

И само след минути вече разговаряхме почти приятелски. Още от мига, в който я видя, Хакон започна да се държи уважително с Вивиан. Почти не ме забелязваше и предположих, че ме е взел за неин паж, или за някакъв друг незначителен помощник.

С гладко леещи се думи, с оживени жестове Хакон ни разказа как по време на снощната буря той и неговите хора — тринайсет души на борда — успели да пристанат живи и здрави до входа на нашата пещера, долу край морето. Изкатерили се навътре в отчаян опит да запазят лодката си да не се разбие в скалите на парчета и имали късмет да се спасят.

И наистина вълните и вятърът направо бяха натикали морската лодка на Хакон — той говореше за нея с обич, наричаше я Късата змия — в пещерата, а скалите през това време я бяха потрошили.

Обади се Гуторм и каза, че събитията от снощи са го убедили, че съществува някаква магическа сила, която се опитва да захвърли принудително него и хората му на това място и иска да ги задържи тук.

Лодката на Хакон, сега полегнала в плитката вода, постоянно стържеше о дъното, и единственото, което я крепеше да не потъне съвсем, бе, че беше вързана за една бронзова халка на каменния кей. Това бе бойна нападателна лодка — всъщност за пръв път виждах такава, макар и да бях чувал описания и разни истории за ужаса, който подобни хора и плавателни съдове носели на мирните стопанства и села. Вече бях преброил двайсет седалки за гребци. Името Късата змия бе изписано с руни — по онова време не можех да ги чета — върху планшира.

В мъничкото пристанище имаше и още две лодки, твърде малки и от всяка гледна точка неподходящи за тази банда търсачи на приключения, и затова те не им обръщаха никакво внимание.

Викингите ни казаха, че откакто са пристигнали, постоянно се опитват да претърсят пещерата, и неведнъж се бяха изкачили чак до горния вход. Но бяха решили първо да изчакат да падне нощта, за да се осмелят да опитат отново. Всъщност нищо не би спряло Хакон и хората му да се изкачат чак догоре през пещерата и да стигнат къщата, която по тяхно предположение беше празна, преди ние да пристигнем. Но по някаква прищявка на съдбата, или на късмета, или може би с намесата на някаква по-могъща сила, привилегията да влезем първи в къщата била запазена за нас, парцаливата трупа от пътуващи артисти.

Всеки човек от групата на Хакон, без Гуторм, държеше в готовност късо копие, а в левите си ръце копиеносците държаха нашарени щитове от дебела здрава кожа. На всеки няколко крачки, поне така ми се стори, по някой от тях се обръщаше, за да предупреди Вивиан и мен какво би могло да се случи, ако не им кажем истината за това кои сме и какво става горе.

Можех само да погледна безпомощно Вивиан. Тя от своя страна изобщо не се поколеба да повтори със звънлив глас, че тя е Вивиан, говорителка и служителка на оракула. Очевидно се упражняваше, репетираше наум усилието, с което щеше да заблуди Комор, но хората от Севера не знаеха това, разбира се, и се впечатлиха от бързия й уверен отговор.

Тя дръзко изгледа мъжете и с глас, който едва забележимо потрепна само веднъж, ги предупреди, че вече са успели да осквернят храма на оракула на Мерлин, като са я докоснали. И все пак, ако отсега нататък се отнасяли към нея с уважение, можело и да избегнат наказанието.

Аз почти нищо не казах, но стоях плътно до Вивиан и изпълнявах старателно ролята на паж.

Вече бяхме поели към повърхността, когато Вивиан призна, или само отбеляза като че ли беше нещо маловажно — че в момента ние, служителите на оракула, сме обсадени. Е, помислих си, едва ли би било възможно да запазим това в тайна.

— Обсада? Е, не ни изненадва това, че някой е построил крепост на толкоз тясно парче земя. Но кой ли пък ще е бил толкоз безразсъден, та да нападне тая знаменита навред по света крепост? — Когато свърши, Хакон се ухили, а на мен не ми беше ясно дали е повярвал и наполовина на разказаното от нас.

— Нашественик — спокойно, замислено му отвърна Вивиан, — чието нападение оракулът бе вече предсказал — така че беше потвърдено, без значение как ще се борим сега, за да избегнем неговото наказание.

— Хммм. И колко голяма войска е довел този нашественик?

— Сигурно стотина души. Може и малко повече да са. Няма значение.

— О, тъй ли било? И как е името на този безочлив нашественик? И колко души са на ваша страна и защищават крепостта?

Вивиан сви рамене с престорено равнодушие.

— Нарича се Комор. Не че това има значение. Всъщност още не се е стигнало до бой. — Тя млъкна и погледна Гуторм. — Не знаех, че викингите си водели и друиди на поход.

Хакон само се изсмя. Гуторм с неохота сякаш му бе трудно да реши какво отношение да възприеме към тази странна пророчица на този странен оракул, обясни, че всъщност изобщо не бил от бандата на Хакон, а се бил присъединил към тях едва преди няколко дни.

И добави:

— Пратеник съм на крал Вортигерн.

Без съмнение и аз, и Вивиан сме го изгледали с напълно неразбиращ поглед. Името Вортигерн не означаваше нищо за нас; и това далеч не беше странно, защото по онова време в разстояние на сто мили около нас сигурно имаше поне трийсетина души, които наричаха себе си крале.

Докато продължавахме изкачването, бе лесно да се забележи по начина, по който Рогатия се мръщеше и оглеждаше, че и той е усетил — макар и далеч не толкова силно, колкото аз — присъствието на стария Мерлин сред обкръжаващите ни скали.

Фактът, че северните хора и друидът са с нас, почти не променяше собственото ми усещане за присъствието на стареца, който ми бе казал, че е Мерлин. Докато се изкачвахме през пещерата, отново се чувствах така сякаш мога да протегна ръка и да го пипна. Щом преминах край входа на страничното коридорче, се поколебах за миг и си помислих дали да не се стрелна натам. Но след като погледнах нататък, ми се стори, че тъмната уста на тесния, криволичещ тунел е затворена и сега дори и съвсем малко дете не би могло да се промъкне вътре. Когато един от викингите ме подбутна, послушно продължих нагоре.

Друидът също спря за миг като че ли усети нещо извън рамките на обичайното, когато преминахме край скалите, под които според сведенията, които имах привилегията да получа, бе притиснато всичко тленно, а може би и някаква част от нетленното, останало от Мерлин. Гуторм се намръщи и неколцина северняци се поколебаха. Всички до един бяха видели много свят, макар и да бяха млади, и не след дълго продължиха, като не пропуснаха да направят обичайните жестове, за които се предполагаше, че предпазват от зла магия.

Скоро отново бяхме на повърхността. Повече от дузина примигващи северни люде последваха Вивиан и мен в обляния от слънце амфитеатър на оракула, спряха и взеха да се оглеждат подозрително, като от време на време заплашително ръгаха въздуха с копия и войнствено ги клатеха.

Щом излязохме от амфитеатъра, почти веднага се сблъскахме с Бран, който бе тръгнал да ни търси, и естествено гледката на неочакваните ни придружители го смая.

Бран, а по-късно и останалите, бяха учудени, когато двамата с Вивиан, се завърнахме в компанията на Хакон и неговите хора, буквално изскочили издън земя. Вивиан продължаваше да говори на новодошлите по начина, според който тя си представяше изисканата реч, използвайки надменния, отчужден тон, който предполагаше, че трябва да използват жриците, а пък аз почти думица не обелвах. Веднага щом се появи Бран, аз го погледнах нетърпеливо с надежда, че ще ми подскаже каква нова роля трябва да изпълнявам.

Бран и останалите от трупата схванаха най-важното в положението с окуражителна бързина и се включиха в играта. Е, някои отначало се пообъркаха — но нали само това би могло да се очаква, ако изведнъж на прага ти цъфнат повече от дузина въоръжени воини, и то отсам онова, което постепенно бяхме започнали да смятаме за нашата крепостна стена.

Не след дълго Бран вече ни представяше поред. Назова всички ни, включително и себе си, с истинските ни имена — така бе по-просто, отколкото изведнъж да нахлупим непознати ни псевдоними, пък и тези новодошли чужденци не биха могли да знаят, че това са имената на някакви си актьори от някаква пътуваща трупа. Бран, разбира се, си приписа титлата върховен жрец на храма и представи Джандрий — когато най-накрая Хакон я забеляза — като своята почитаема съпруга. На мен и Вивиан се паднаха ролите на онези, което сега бихме могли да наречем контактьори, канали, чрез които силата на оракула говори на простите хорица. Пресуши шише и Мод, както се виждаше от елегантността на премените им, също бяха служители, достойни за уважение. Това бе ясно от начина, по който се обръщаше към тях върховният жрец, но той не изясни задълженията им. В този момент Ивалд не се мяркаше наоколо. Предполагах, че се бе скрил в параклиса, както обикновено и вероятно Бран си отдъхна с облекчение, че ще може да отложи срещата му с гостите.

Бран и всички ние, превърнали се в новите собственици на оракула на костите на Мерлин, сега, в присъствието на викингите, бяхме оковани в ролите си. Пространството между стените вече не беше само наше и ние, бившите бегълци, престорили се на прорицатели, едва ли можехме да си признаем, че сме най-обикновени измамници.

И сега Хакон дръзко настоя пророчицата да му направи предсказание.

Вивиан хладно го отряза — точно в момента условията не били благоприятни.

Когато човекът, познат ни досега като Ивалд, привлечен от непознатите гласове, дойде да провери какво става, се изненада от присъствието на новодошлите толкова, колкото и ние преди това. Но скоро вече разменяше думи с тях на някакъв неразбираем норвежки диалект.

Междувременно аз наблюдавах нашия еднорък жонгльор смешник и се чудех. Този човек е бил берсерк?! Обзет от лудост воин?! Никога не бяхме давали прякор на Ивалд, но ако го бяхме направили, сигурно щяхме да го кръстим Безобидния. Откакто го познавах, възникнеше ли темата за войни и битки, никога не бе проявявал нищо, освен страх и презрение. От друга страна, неведнъж го бях забелязвал да проявява интерес към бебетата и малките дечица сред селската публика — галеше ги и постоянно се опитваше да ги разсмива.

А сега трябваше да дадем на викингите убедително обяснение що за място е оракулът на костите на Мерлин.

Преди няколко години Бран и ние, които вървяхме с него, бяхме минали покрай скалата на Мерлин, а тогава из света се носеха какви ли не истории за гибелта на Артур в боя. Историите се смесваха със слухове за това каква точно е била участта на покойния крал и неговия двор, а те често си противоречаха. Дори и викингите бяха чували за Артур в своята далечна земя — по онова време според нас по света не би могъл да съществува човек, който да не знае това име — и те също като нас бяха чули няколко различни версии.

Разказваха се и какви ли не истории за Мерлин, но те поне съвпадаха в един много съществен факт: тъжната му орис, сполетяла го от ръката на младата вещица — тя го бе предала и бе използвала собствената си магическа дарба, за да го затрие.

Историите за Артур се отличаваха невероятно една от друга, дори и в неща, които всеки би сметнал за важни. Някои жалеха за това, че той е безвъзвратно мъртъв. Други пък жизнерадостно отричаха великият крал да е смъртен и твърдяха, че тежко ранен е бил изнесен от бойното поле и отнесен на някакво далечно безопасно място, където постепенно щял да се излекува и откъдето бил обещал да се завърне.

Една от историите твърдеше със сигурност, че кралят е бил покръстен в християнската вяра. Друга бе пълна с живи подробности за това как изцяло отрекъл тази чужда вяра. Трета пък убедено настояваше, че племенникът на Артур, Мордред3, за когото някои казваха, че в действителност му бил незаконен син, се бил на страната на краля и загинал, докато се опитвал да го защити. Съвсем не — твърдяха други: Мордред и Артур са били начело на двете противникови войски и се били заклали взаимно с едновременни удари на мечовете и копията си.

Май че никой на тази земя, или поне никой от пътуващите артисти в трупите, които я кръстосваха, както и никой от връхлитащите я викингски банди, не можеше да бъде сигурен, че знае истината за съдбата на крал Артур — освен това, че без всякакво съмнение е изчезнал. Никой не се съмняваше в съществуването на града-крепост Камелот, но местоположението му бе мъгляво, възможно най-меко казано.

— Кой е бил Мерлин? — зададох този въпрос на Бран веднага щом разбрах, че в момента викингите не биха могли да ме чуят. Откакто познавах Бран, нерядко ми се бе струвало, че той знае всичко на този свят.

Бран отказа да отговори бързо на въпроса ми — имаше навика да обмисля дълго отговорите си. Но Мод също го бе чула, а тя никога не се мотаеше с бързите отговори. Тъкмо миеше ръцете си на кухненската мивка — водата идваше от една цистерна точно под недовършения покрив по една тръба.

— Умрял е вече, а някои казват, че чрез магия бил заключен под някаква скала. Че то това всеки го знае.

— Когато Бран разказваше онази история, каза, че бил заключен под скалата.

— Тъй разправят. Та значи старият Мерлин, глупакът му с глупак, взел че пощурял по една курвичка, те мъжете са си тъй, и тя успяла да изкопчи от него тайните на неговата магия, пък после го довършила. Казвала се Ниму, ако си спомням вярно.

— Добре, Мод, знам, че се предполага, че е натикан под тая скала — легендите все това твърдят до една. Но аз те питам КОЙ всъщност е той?! Знам, че е бил велик магьосник и е служил на крал Артур, но…

— Що за човек е бил магьосникът на крал Артур ли? — Мод млъкна и се захвана да плакне пелените на бебето. Предполагам, макар че в онзи миг не ми дойде на ум, че в тая вълшебна къща щяха да се намерят достатъчно чисти пелени, и че това изобщо не бе необходимо — но си помислих, че когато Мод е неспокойна, просто гледаше постоянно да се намира на работа.

Тя ме изгледа невярващо сякаш искаше да ми каже, че никой не може да е живял цели десет години на този свят и да е невеж чак дотолкоз, че да не знае най-важното за Мерлин и за крал Артур. И отначало май просто не можеше да се сети откъде да започне. Не виждаше откъде трябва да подхване изброяването на списъка на всички достоверно потвърдени чудеса, извършени от Мерлин.

Е, наистина вече знаех повечето от историите за тези чудеса, ония, дето всеки ги знаеше. Но онова, което исках да знам, е що за човек е бил онзи, който ги е извършил, и какво се е опитвал да постигне през живота си; но на десет години ми липсваха и думите, и силата да изясня тази разлика.

— Мерлин чудесата за нищо ги нямаше! — избухна най-накрая Мод. — Ако беше тръгнал с Артур в последната му битка, кралят и никой друг щеше да победи! Нито щяхме да видим мераците на Мордред да царува, нито пък Комор щеше да си разиграва коня по нашите земи!

После лицето й се измени и тя впери в мен свиреп, кръвнишки поглед.

— На тебе пък откъде ти дойде на езика да речеш, че тука бил оракулът на костите на Мерлин? Аз никога за нищо такова не съм чувала!

Естествено, последното означаваше, че щом е тъй, въпросното място изобщо не можеше да го бъде. А аз на свой ред не можех да кажа нищо повече от онова, което вече бях казал.

Гуторм, самообявилият се пратеник на Вортигерн краля, след като се срещна с Бран, се бе поотпуснал, очевидно убеден, че най-накрая е срещнал истински колега в лицето на върховния жрец. Друидът обясни на Бран мисията си и му разказа как неговата вълшебна дарба да врачува го накарала да дойде чак дотук заедно със северните воини. Спорно бе дали покойният Артур наистина е мъртъв — но както Бран, така и останалите от нашата трупа знаехме повече от добре, че Вортигерн — старият Вортигерн, единственият Вортигерн — бе умрял преди повече от половин век.

Нито Бран, нито който и да било от нас смяташе, че друидът наистина е бил изпратен от крал, мъртъв от цели шейсет години насам.

По-късно Бран в разговор с нас ни каза, че името Вортигерн значело нещо като Великия вожд.

— Може би някой нов владетел си е присвоил титлата.

— Сигурно.

Татуираният мъж с рогатия шлем ни даде да разберем, че търсел някакво си сираче без баща, за което на Вортигерн му било предсказано, че щяло да има много голямо магическо значение за него — и че аз май отговарям на изискванията.

Хакон и хората му тъкмо бяха прекарали в къщата достатъчно време, за да решат, че е време да приберат мечовете си в ножниците и да сложат копията настрана, когато нещо ги накара отново да се хванат за оръжието: далечен вик съобщи за пристигането на самия Комор пред нашата порта.

Гласът на човека, пратил войската си да ни преследва, бе висок и тънък и се чуваше от ясно по-ясно. Имаше странен, ужасен акцент — сякаш викаше човек, който на шега се преструва на уплашен. Впечатлението се подсилваше от призрачен смях.

Първите думи, които чухме ясно, произнесени от треперливия му глас, бяха настоятелни викове да се отвори портата и служителите на оракула да му се предадат.