Костите на Мерлин

VIII

Събранието ни в залата не стигна до никакъв извод — Бран бе изпаднал в едно от съзерцателните си настроения, състояние, в което отговаряше на всякакви въпроси само със сумтене, и очевидно не бе готов да вземе за всички нас необходимото ни решение. На всеки няколко минути ние с Вивиан нервно притърчавахме навън да разменим по някоя дума с Пресуши шише, който все още бе на стража, или направо да погледнем отвъд стената. Всеки път, когато някой от нас хвърлеше поглед, неизменно виждаше Дреон и войниците му. Вместо да си тръгне, както горещо се молехме, малката войска упорито стоеше пред портата.

Всички от нашата трупа, без Бран и Ивалд, който все още си прекарваше времето най-вече в параклиса, постоянно ми додяваха — настояваха да разберат какво ме бе прихванало да се намесвам в тънката паяжина на измамата, така изкусно предена от Бран. Мод дори твърдеше, според мен без всякакво основание, че абсурдното ми изявление за името на оракула заплашвало всички нас с фатални усложнения. Имал ли съм някаква причина да си мисля, че костите на Мерлин са погребани под близките скали?

Очевидно трябваше да дам някакво обяснение, но тъй като не исках да го повтарям няколко пъти, изчаках, докато привлека вниманието на всички и накрая се обадих:

— Ами, преди известно време видях нещо.

Мод първа подскочи.

— Видял си нещо? Какво?

Постарах се да обясня възможно най-добре пред съсредоточената си публика за Дамата с накитите зад онази врата. Засега реших да си мълча за другото ми живо видение, стареца в огледалото. Някак си имах смътното чувство, че трябва да го предпазвам. Но се опитах да повторя какво ми бе казала дамата, да възстановя дума по дума как настояваше да й съобщя къде са костите.

— Костите на Мерлин?

— Ами да, тя НАИСТИНА спомена Мерлин. Май че нещо за това, че се намирал под скалите…

— Това го каза Бран, по-късно!

Замълчах си.

— Амби, истината ли ни казваш? Наистина ли си имал видение и жената от видението наистина ли ти е казала нещо за костите на Мерлин? Така ли? — Мод бе готова да ме разтърси, но аз се отдръпнах по-далечко от обсега й.

— Да, истина е. Тя… тя ме гледаше отнякъде. И ме попита нещо за костите — къде били. И после каза и нещо за Мерлин.

— Питала те е? Значи е можела да те види?

— Да, нали това ви казвам. Виждаше ме така, както и аз виждах нея.

Мод се наскърби.

— Защо не ни каза по-рано, че си имал видение?

— Видения ми се явяват много пъти, пък и не знаех какво да ви кажа. Както и да е, и без това бяхте заети с новите дрехи и с разни други работи… — Боях се, че тонът ми никак не е уважителен. Мод като нищо щеше да ме цапардоса, ако не бях отскочил.

Тъй като си помислих, че ще е по-добре да направя всичките важни разкрития наведнъж, споменах стареца в огледалото и бях подложен на нов порой от въпроси.

Казах вече, че май бях успял да ядосам всички, освен Бран. Водачът ни, дълбоко замислен, не ми зададе никакви въпроси, но от време на време ме стрелваше с остри очи. Тези мълчаливи изпитателни погледи ме безпокояха много повече, отколкото тормозът на останалите. Не че някой от нас наистина можеше да каже дали твърдението, че притежаваме останките на мъртъв магьосник, ще е от помощ на нашата кауза или ще й вреди. Почти се бяхме отчаяли — или поне аз — щом видяхме, че хората на Комор разпалват огньове за готвене и разпъват лагер, в средата на който се намираше малка палатка явно само за капитана, а войниците щяха да спят вън, на студа. Неколцина поведоха конете навътре из полуострова, за да им търсят храна. Дреон влезе в палатката си, а останалите се разположиха на открито.

Когато се качих при него на зида, Пресуши шише измърмори, че не били построили лагера както е редно по римски образец. Според мен направо си беше готов да излезе и да им покаже как се прави.

Предполагам, че ако не ни беше невъзможно да се придвижваме бързо и тихомълком заради Джандрий и бебето й, някои от нас биха гласували да измислим някакъв план как да се измъкнем от този дом посред нощ, но при това положение подобно бягство бе невъзможно. Както и да е, по здрач войските на Комор опънаха въже по ширина на полуострова, успоредно на външния ни зид, на трийсетина метра от него. Запалиха и няколко големи стражеви огньове. В някои отношения тази войска изглеждаше също толкова добре организирана, колкото сигурно е била и римската. Хрумна ми, че аз сигурно бих успял да се промъкна между огньовете и да офейкам, но за останалите подобно начинание очевидно бе безнадеждна работа.

Пресуши шише отново измърмори, че къщата поне разполагала с добри запаси при случай на обсада — кошарите и кочините отзад бяха пълни с пилета и прасета, а в зимниците имаше повече зърно, отколкото изобщо бихме изразходили, сушени зеленчуци и плодове. Бях чул как през нощта, когато пристигнахме, дъждът със силно шуртене пълнеше бъчвите. Водата се стичаше от покривите на по-малките постройки — някои бяха изцяло завършени и — от недостроените стени на издигащата се къща в цистерни и бъчви. В този климат бе по-вероятно един обсаден гарнизон да умре от жажда, отколкото да загине от слънчево изгаряне.

Дреон отново пристигна на кон пред портата ни, за да разговаря с нас — поне засега не беше особено настроен да приеме отказа на Бран да го допусне вътре в имението. Капитанът очевидно бе по-склонен да изчака заповедта или пристигането на самия Комор, преди да започне преки действия. Злокобният извод, който се натрапваше, бе, че пристигането на Прокълнатия предстои съвсем скоро.

Чудехме се дали да не дръзнем да изпророкуваме нещо на лековерния капитан или на злия му господар, с надеждата по този начин да се отървем от тях.

Някои от нас — особено Ивалд, който от време на време идваше от параклиса да прекара известно време с нас — бяха ужасени, поразяваше ги самата идея да се изправим толкова дръзко лице в лице с врага. Без съмнение в този оракул витаеха някакви истински отвъдни сили — какво ли наказание би могло да се стовари върху нас?

Бран обаче в моментите, когато излизаше от мрачната си вглъбеност и отново започваше да говори свободно с нас, сподели, че съвсем сериозно се бил замислил над идеята да съчиняваме и да огласяме пророчества. Постепенно той успя да внуши и на другите желание да опитат. Предложи да кажем на Дреон, че може да се посъветва с оракула, но трябва сам да го разпита, за да открие кога биха могли да се очакват най-точните предсказания за такива видни гости.

Практичната Мод настоя:

— И какво предсказание ще му измислиш?

— Аз ли? Никакво. Защото за голям наш късмет си имаме Вивиан. — Бран се почеса по рошавата брада. — От нея би излязла много убедителна пития.

Вивиан се облещи насреща му.

— Това пък какво е?

— Жена, обладана от прорицателски дух.

Момичето очевидно бе и заинтригувано, и уплашено от идеята за подобно дръзко начинание. Известно време я обмисля и най-накрая попита:

— Но какво… какво да му КАЖА на онзи, ако дойде?

— Какво послание да стъкмим за крал Комор? Естествено, трябва да внимаваме. Но не ще да е много мъчно да излезем с нещо, което би накарало и него, и хората му да ни се махнат от главите… хммм. — Бран кимна бавно.

Ивалд прекарваше съвсем малко време с нас. Бе спрял да пие вино — или поне подчертано го бе намалил, — но състоянието на мисълта му сякаш се влошаваше, може би поради постоянното напрежение от това, че всъщност бяхме попаднали в затвор. Не ядеше почти нищо и като че ли изобщо не спеше. Отначало си мислех, че е хубаво, че пие по-малко, но после почнах да се чудя. Сякаш по-мощни сили от добрия стар Бакхус го бяха вкопчили в хватката си. И ден, и нощ той седеше в порутения параклис, в който символите на борещите се богове гледаха също тъй неумолимо, както и камъните в зидовете.

Започнах да се тревожа, отидох при Бран и го попитах:

— Бран, какво е това берсерк?

Може би Бран очакваше въпроса ми, защото ми отвърна веднага:

— Луд, обладан от Вотан. Превръща се в ужасен боец.

— О… — замислих се. — Да попитаме ли Ивалд какво е искал да каже онзи, като го нарече с друго име — Трейн, май така го каза, нали?

— Ти го питай, Амби, щом искаш.

Но аз все още се боях и не посмях да го попитам.

На втората ни сутрин в крепостта слязох да издоя двете крави в обора. Имаше много храна за добитъка — цели бали и кошове, за наш голям късмет, защото на това скалисто парче земя нямаше и едно пасище, където да можем да го изведем.

Скоро дойде и Вивиан. Докато доях, тя събра яйцата от съседните полози в хамбара. Попита ме дали съм направил нещо на бебето, за да оживее.

Въпросът ми се видя странен.

— Не. Че какво да му направя?

В кухнята огънят все още гореше в едната от камините, а останалите изглеждаха чисти, макар че не бях видял някой да слага дърва или да изхвърля пепелта. Въздухът бе напоен с мириса на пресен хляб. Кой бе замесил тестото, кой го бе опекъл? Рано сутринта видях Вивиан и Мод да се споглеждат доста нервно в кухнята, и всяка от тях отричаше да е пекла хляб.

Вече доста време бяхме в къщата и не бяхме видели никакви прислужници, тъй че трябваше да ни се е струпала немалко домакинска работа. Но по някакъв начин всичко онова, което на никого не му се щеше да прави, просто изчезваше. Например мръсните дрехи и всичко друго, което така нехайно бяхме разхвърляли. Ъглите на всички стаи, където обикновено захвърляхме разни ненужни предмети, си бяха все така чисти и голи, както когато пристигнахме. Все още имаше колкото си искаш чисти чаршафи, кърпи и дрехи в раклите и долапите. Всеки път, когато погледнех към дългата маса в залата, тя все си беше чиста и подредена, без ни най-малка следа от мазни петна и дори от трохи. Онова, което бе останало от печеното прасе от вчера или отпреди два дни — а беше останало доста — на вид, на мирис и на вкус все още бе прясно, макар че просто го бяхме оставили върху едно блюдо в залата, където човек би очаквал да изсъхне или може би да се развали.

В определени моменти, особено когато мислех за тези неща, ми се струваше, че долавям сподавено мърморене, сякаш гласове на добре обучена, тиха прислуга. Звукът винаги идваше от съседните стаи, но знаех, че ако отида там и погледна, никого няма да открия.

След като занесох издоеното мляко и яйцата в кухнята, отново излязох навън с одобрението на Бран, но главно следвайки собствения си изследователски подтик. Все по-ясно усещах и все повече бях завладяван от гъделичкащите, интригуващи намеци за магия във въздуха, едва доловими, ала мощни, които просмукваха недовършеното здание и се носеха над скалите край постройките. Приличаше някак на чувството, което предхожда първия тежък снегопад всяка зима.

Тръгнах да огледам високите скали по ръба на вдадения в морето нос. Бран бе ми казал, че ако се изкача там, ще видя каквото трябва, особено дали има някакъв признак за нашествие на Комор или на някоя друга войска.

За миг ми се стори, че някои от скалите покрай къщата са фигури, които маршируват насам, сякаш някакви великани идваха да достроят къщата или може би да я защитят в бой.

Ясното утро ми дари добър изглед към морето и земята. Виждах на мили напред във всяка посока.

Нямаше нищо, прилично на нов военен лагер, но извърших едно практично наблюдение. След като пъргаво кръстосах надлъж и нашир скалистия нос, и след внимателен оглед на всичко отдолу, реших, че никой не би могъл да се изкатери по скалите, нито пък да слезе, без да използва дълги въжета. Голите скали, доколкото успявах да ги огледам, като предпазливо надничах над ръба, явно бяха усърдно остъргани и изгладени, без съмнение от хора, работили тук върху скеле. Когато се взирах в тях, си мислех, че виждам някои от хитрите номера с ремъците и скелетата, които бяха използвали, за да е сигурно, че нито един нападател никога не би могъл да се изкачи. Вчера, докато оглеждаха скалите отвъд стената, хората на Дреон се бяха сблъскали със значителни трудности при катеренето нагоре-надолу — поне един от тях сигурно бе паднал в морето и бе загинал — но тези скали, отсам стената, бяха още по-страшни. Чувствах се уверен, когато докладвах на Бран, че по никакъв начин никакъв нашественик не би могъл да проникне при нас от брега.

Най-високата скала, стърчаща на самия край на полуострова, надвишаваше с няколко метра най-високите части на къщата, недовършените зидове под пласта тор и слама. Виждах хоризонта над върха на кулата. Когато погледнах към земята, не бях съзрял никакви далечни армии, всъщност не бях съзрял нищо особено, освен самата земя, все още по зимному сиво-кафява. В морето не се виждаха никакви кораби, нито дори рибарски лодки.

Тръгнах към високата скала и нещо ми подсказа да мина по малко по-друг път. Така стигнах до малък естествен амфитеатър, три или четири концентрични слоя от равни скали, също като седалки, виещите се стъпала на гигантска стълба, а до нея — тъмния триъгълен вход към пещера с незнайна дълбина. И амфитеатърът, и входът към пещерата бяха почти изцяло обкръжени от извисяващи се скални остриета, тъй че човек би могъл да се разхожда из къщата и из околностите й, без никога да се натъкне на тях.

Вивиан бе успяла да стигне дотук по някакъв друг път и бе седнала на най-долния ред, сякаш чакаше мен.

Взираше се в тъмния вход и се чудеше на пещерата.

— Чудя се колко ли е дълбока. Може да ни свърши работа за скривалище. Ако нещата тръгнат накриво, може би ще се радваме, че ни се намира скривалище.

Никак не се затрудних, усещайки мириса на магия, носещ се над този малък кръг от огладени скали, да разпозная в тях мястото, където трябва да се е намирал оракулът, и където са били получавани отговорите и прозренията. Когато се вгледах в празното пространство и отпуснах клепачи, смътно успях да съзра голямо гъмжило от движещи се човешки образи и да доловя слабото ехо на хиляди гласове, повечето древни. За мен това преживяване бе подобно на онова със заключената врата на горния етаж, освен дето тук, на открито, пред взора ми се ширеше много по-обширна перспектива на времето и пространството.

Онова, което нарекох естествен амфитеатър, бе малко и грубо издялано, побираше може би около петнайсетина човека или най-много двайсет, които можеха да седнат или да застанат прави върху скалите, обкръжаващи от три страни малко, равно открито място. Входът на пещерата заграждаше четвъртата стена на сцената на оракула и тъмното отверстие естествено правеше мястото да изглежда подобаващо тайнствено. Но в тази гледка имаше много повече, отколкото обикновеното зрение можеше да види. Колкото повече стоях там, толкова повече неща ми се разкриваха. Простото стоене в малкия кръг сред скалите бе достатъчно да ме изнерви и не се осмелявах да спирам поглед за дълго върху никое изгладено от седене място по камъните. Призраците се будеха, знаците и мирисът на насилие и страх бяха твърде тревожни.

А когато се обърнах с лице към пещерата, изведнъж се вцепених на място. Опитвайки се да пронижа мрака с моето особено вътрешно зрение, забелязах нещо, което смътно възприех като огромен залеж от магия, погребан някъде дълбоко навътре в скалата. Това преживяване ме отрезви и очаквах, че ако се доближа още повече до онова нещо долу, каквото и да беше то, вече ще стане опасно.

За миг се поколебах. Част от мен бе готова и нямаше търпение да пристъпи навътре и да започне изследването на това омагьосващо място. Но по-предпазливата съставка на моята природа ми шепнеше, че е по-добре да почакам.

— Амби? Нещо не е наред ли?

Разтърсих глава. „Не е наред“ не бяха точните думи. Онова, което виждах, не беше задължително да е опасно, само по себе си то би могло да бъде нещо истинско и здраво. И все пак будеше тревога, както когато неочаквано съзреш или подушиш огромен звяр. Докато стоях на входа на пещерата, усещах близостта на мощно, единствено по рода си присъствие, което се процеждаше изпод скалите долу.

В този миг Вивиан ми позволи да я водя, сякаш започваше да се учи на магия.

Потиснати, макар и не точно уплашени, скоро се отправихме към къщата, за да разкажем какво сме намерили.

Бран не бе особено изненадан, когато му разказах за пещерата — вече бяхме стигнали до извода, че къщата, в която бяхме намерили подслон, би трябвало да е оракул. Нито пък се изненада кой знае колко, щом му казах, че дълбоко долу има изобилие от истинска магия — бе се научил да разчита на моите сетива в такива случаи. Бе достатъчно любопитен, за да иска да огледа мястото, където са се получавали пророчествата и прозренията, но в момента беше на пост горе върху стената. Предложи ми двамата с Вив да огледаме пещерата с разумна предпазливост и да проверим дали става за спешно скривалище.

Вивиан бе заинтригувана и също като мен решена да претърсва пещерата. Ние двамата се върнахме на мястото.