Костите на Мерлин

XIII

Отстъплението на Хакон и шепата оцелели негови воини стана в отлично преценен момент и бе ръководено майсторски. Врагът навън, окървавен и изтощен, до голяма степен поразен от яростта на нашата съпротива, не нахлу над стената с победни викове по петите на оттеглящите се викинги. Вместо това Комор и неговите военачалници се задоволиха да заповядат професионално предпазливо настъпление. Трейн, както и нарастващото чувство за силна магия в къщата отвъд стената, ги бяха направили предпазливи.

Този път им бяха нужни по-малко стълби, защото последната атака бе съградила страховити стълби: на едно-две места струпаните мъртви тела на нашествениците стигаха до върха на недовършения зид и следващата вълна нападатели можеха лесно да се изкатерят по тях.

Предпазливостта, проявена от врага, даде на оцелелите от наша страна време да потърсят подслон.

Ние, хората на Бран, бяхме оцелели до един, и сега с отмерена крачка напредвахме към горния вход към пещерата. Скоро вече се бяхме строили в индийска нишка и слизахме по пътеката, водеща под земята, покрай стареца, скрит в скалите.

Предполагам, че още щом започнахме слизането, в мислите ни все повече натежаваше фактът, че само двете малки лодки долу в пещерата са годни за плаване, че и двете заедно са твърде малки, за да поберат всички бегълци. Дочувах как Джандрий и Бран шепнешком обсъждат същото.

Четиримата оцелели от хората на Хакон — или по предварителна уговорка да се съберат в пещерата, или подгонени от някакъв инстинкт, който ги караше да търсят лодки и вода — бързо щяха да ни изпреварят, ако водачът им непрекъснато не им заповядваше с лаещ глас да се придържат зад нас и да ни вардят, ако врагът успее да проникне в пещерата.

Никой от нас все още не бе изследвал подземните разклонения в пещерата. Но Хакон и хората му, прекарали дълги часове в светилището, го бяха претърсили достатъчно, за да могат да ни съобщят, че по-ниско под земята те се сплитат в забележителен лабиринт.

Бран и Джандрий — тя се бе вкопчила яростно в бебето, увито в одеяла — ни забавяха, но тъй като преследвачите не бяха по петите ни, това нямаше значение. В слабата зеленикава светлина, проникваща отдолу, съзрях как Бран пренася жена си през едно доста мъчно за минаване място и отказва помощта, предложена му от водача на викингите. Джандрий все още не можеше нито да върви дълго, нито да се катери.

По-малко от половината от войската на Хакон — едва четирима души, освен него — бе оцеляла в битката. Докато се спускахме в полумрака, дочух как те си размениха няколко лаконични реплики, от които разбрах, че тежко ранените са били убити на място от другарите си — а и те биха искали при нужда да се постъпи с тях точно по този начин — за да не бъдат заловени живи.

Шепата викинги, които все още се държаха на крака, би трябвало да бъдат изтощени, но те напредваха с устрем и решителност, стиснали здраво окървавените си оръжия, а в очите им все още гореше огънят на битката. Неколцина, включително и самият Хакон, бяха ранени. Превързаха раните си при първата възможност да си поотдъхнат, а после престанаха изобщо да им обръщат внимание. Те се наливаха безразборно с вино, медовина и вода и казваха, че били готови да продължат да се бият, ако се наложи.

Макар и млади, те всички бяха ветерани, и аз бях поразен от това колко спокойно и философски приемат своето положение, пренебрегвайки стоически болката от загубата на другарите си. Явно не съжаляваха особено за изгубената битка, в която бяха помолени да се включат, но и не искаха да я протакат. Чух един да казва: „Няма много печалба в това да се биеш, само за да оцелееш.“

Вивиан все още се опитваше да ме наглежда.

Бяхме изминали към трийсетина метра надолу по пътеката, виеща се през Мерлиновите скали, когато изведнъж дочухме гласовете на преследвачите — тъкмо бяха открили входа на пещерата и бяха спрели пред него.

Спряхме и ние и се вслушахме в чуждите гласове, които стигаха до нас през тунела.

— Сигурно се чудят къде ли сме се дянали — обади се Хакон шепнешком.

Бран кимна.

— Май спорят дали би било умно да влязат в пещерата.

— И кой да влезе пръв. Тъй както го чувам, май никой не напира да му се падне тази чест. Бая добре ги ужилихме.

Разнесе се съвсем нов звук, рязко дрънчене. Затворих очи и разпознах нечленоразделното, нечовешко ломотене на Трейн — Ивалд и си го представих как се нахвърля в последна атака върху врага, там, в амфитеатъра на оракула. Вслушвайки се, дочухме последните викове на берсерка, както и виковете на последните му жертви.

Продължихме слизането.

Щом стигнахме тесния страничен проход, чиито камъни бяха така просмукани с магия, че сякаш бе готова да потече от тях, закопнях отново да поговоря със стареца. И едновременно с това усетих, че той отново безмълвно ме вика.

Стрелнах се бързо встрани и се отправих към най-тайната част на погребания под скалите заплетен лабиринт, за да си поговорим насаме.

Друидът, изненадан, изкрещя подире ми — така настоятелно, че другарите му си помислиха, че сме се натъкнали на засада. Рогатият явно си мислеше — съвсем естествено — че се опитвам да избягам, или пък може би се тревожеше, че просто ще изчезна. Отново кресна и протегна кльощава ръка, за да ме сграбчи — дългите му меки пръсти, почти несвикнали с физически усилия, се вкопчиха в мен в мрака на прохода. Но бе твърде закъснял, за да може да се вкопчи здраво в мен, и вече нищо не можеше да стори.

Останалите не изчакаха нито мен, нито Гуторм. Вивиан бе минала напред и не бе разбрала, че съм изостанал. Продължиха надолу, а ние останахме на кръстопътя. Друидът продължаваше да ме вика, отначало гневно, после със сладък глас — очевидно се опитваше да ме примами обратно, все едно ме мислеше за четири-петгодишен.

Но само след миг го чух да мърмори, тихо, но яростно, и космите по врата ми настръхнаха — разбрах, че се опитва чрез магия да ме принуди незабавно да се върна при него. После осъзнах, че каквито и заклинания да си бърбори, те не ми оказват никакво влияние и това ме ободри. По-късно се усетих, че заобикалящите ме скали са просмукани от присъствието на онзи, който ме очакваше. Те поглъщаха и лишаваха от сила всяко заклинание, което би могъл да произнесе някой друг, тъй както океанът поглъща дъжда.

Както и предния път, когато дойдох в този… този храм?… продължавах да напредвам слепешком в мрака.

Щом го доближих и ме разпозна, присъствието на стареца в скалите ме приветства безмълвно. Последваха още думи — беззвучни, ала ясни.

Първото нещо, което поиска да узнае Мерлин, бе дали бях успял да намеря Вивиан в библиотеката.

— Тя е добре, сър. Сега е надълбоко долу в пещерата заедно с останалите.

— ПРЕКРАСНО. А ПРОЗОРЕЦЪТ, КОЙТО ИЗВЕЖДА НАВЪН ОТ СТАЯТА С КНИГИТЕ, ЗАТВОРЕН ЛИ Е? ПРОЗОРЕЦЪТ, ОТВОРЕН КЪМ ДАЛНИНИТЕ?

— Не зная, сър, но гледах през него.

Огледалцето на Вивиан все още беше у мен. Вече бях разбрал, че е много важно да ми се намира някакво огледало, за да мога да виждам ясно този старец. Онова, което съзрях сега в стъкълцето, ме уплаши. Чертите на стареца си бяха същите, каквито ги бях видял за пръв път в голямото огледало в къщата, но сега през тях прозираше едно по-силно видение — оголен череп под кожата.

Устата без устни сякаш говореше нещо.

— КАЗАЛ ЛИ СИ НА НЯКОГО, ЧЕ СЪМ ТУК?

Зашепнах — не исках да ме чуе прокрадващият се насам Гуторм.

— Да, сър. Може да се каже. Казах на своите приятели.

И накратко избълвах историята за това как по внезапен импулс съм обявил оракула за оракул на костите на Мерлин.

— Освен това — добавих — Комор също знае, че си тук. Беше го разбрал отнякъде още преди да говори с нас.

— ТИ СИ ИМ КАЗАЛ ИМЕТО МИ?

— Да — мислех си, че Мерлин разбира как е станало. И наистина той не изглеждаше разгневен, само стреснат, все едно думите ми неочаквано го бяха подсетили за нещо жизненоважно.

Лицето-череп в малкото огледалце се обърна и ме поглед на право в очите. Кухите очни орбити се втренчиха внимателно в мен.

— КАЗА ЛИ ИМ, ЧЕ КАМЕЛОТ ЩЕ БЪДЕ ПОСТРОЕН ОТНОВО?

— Не, сър — истината беше, че, зает със собствените си проблеми, това съвсем го бях забравил.

— ДОБРЕ! ДОБРЕ. СПРАВИЛ СИ СЕ ТОЧНО КАКТО ОЧАКВАХ. СЕГА ТРЯБВА ДА КАЖЕШ…

— Да кажа какво, сър? — изчаках, сам и безмълвен. — На кого?

— ВЕЛИКИ БОЖЕ, САМО ДА МОЖЕХ ДА СИ ГО СПОМНЯ… ДЛЪЖЕН СЪМ! — Вълните на мъчителните Мерлинови терзания отново се завихриха край мен като горещ вятър сред скалите.

— Какво искахте да си спомните, сър?

Лицето в огледалото отново доби плът — изглеждаше много уморено.

— КАРАЙ… ХОДИ ЛИ В БИБЛИОТЕКАТА?

— Да, сър — бях шокиран, че старецът не помни онова, което му бях разказал в подробности само преди мигове.

Последва пауза — имах чувството, че старецът отново се съсредоточава върху мен. За мое успокоение не изглеждаше особено ядосан. Каза като че ли размишляваше:

— СЕГА ТРЯБВА ДА ТРЪГВАШ… ДА, СПОМНИХ СИ. ЩЕ ЗАМИНАВАШ ДАЛЕЧЕ ОТТУК. ТРЯБВА ДА ОТИДЕШ В ЛАГЕРА НА ЕДИН КРАЛ НА ИМЕ ВОРТИГЕРН.

Това, че каза да си спомня неща, които тепърва ще се случат, ме озадачи, но го оставих да мине покрай ушите ми.

— Не искам да ходя там, сър. Друидът иска да ме отведе, Хакон — и той. Но аз не искам да ходя!

— ЗАЩО ТАКА, КАТО НЯМАМ ТЯЛО, СИ СПОМНЯМ ТОЛКОВА МАЛКО НЕЩА? СЕГА, КОГАТО МЪДРОСТТА Е ТОЛКОЗ ВАЖНА… НЕ МОГА ДА СИ СПОМНЯ НИТО КАКВО ИСКАШ, НИТО КАКВО ЧУВСТВАШ… МОЖЕШ ЛИ ДА ЧЕТЕШ?

— Мъничко — потръпнах. Изведнъж ми стана много студено тук сред скалите.

— ТРЯБВА БЪРЗО ДА СЕ НАУЧИШ ДА ЧЕТЕШ. И ДА ПИШЕШ. КАКВО ИСКАШ ДА ПРАВИШ ПО-НАТАТЪК?

Разбрах, че въпросът ми се задава в по-широк смисъл. Какво искам да стане с живота ми?

— Не знам — но после, след като размислих малко, вече знаех. — Искам пак всичко да си бъде както преди. Да обикалям с Бран и останалите с каруцата. Тогава всичко си беше както трябва.

— НИКОГА НИЩО НЕ Е КАКТО ТРЯБВА. НИТО ПРЕДИ, НИТО СЕГА. НИКОГА. А ЗА ТЕБЕ Е НУЖНО ДА ОТИДЕШ ПРИ ВОРТИГЕРН. ОНОВА, КОЕТО ИСКАТ И ДРУИДЪТ, И ВИКИНГЪТ, МОЖЕ НИЩО ДА НЕ СТРУВА, НО МОЯТА ВОЛЯ СЪЩО Е ДА ОТИДЕШ. ОНОВА, КОЕТО ЩЕ ТИ СЕ СЛУЧИ В ЛАГЕРА НА ВОРТИГЕРН, Е ВАЖНО ЗА ТВОЕТО БЪДЕЩЕ, ТОЛКОВА ВАЖНО, ЧЕ НЯМАШ ДРУГ ИЗБОР.

Нищо не можех да отговоря на това.

— ПРИГОТВИ СЕ ДА ПОРАСНЕШ, АМБИ.

Все още нищо не можех да кажа. Предполагам, че единственото, за което съм се сещал в момента, беше, че да си голям, означава някой ден да грабнеш копието като Бран и Пресуши шише и да се изправиш срещу порой от стрели, да се изправиш непоклатимо срещу редица от настъпващи убийци, размахващи заплашително острите си оръжия.

Мерлин май ми четеше мислите и усещаше страховете ми.

— ЩЕ ИЗПРАТЯ МОЯТА СИЛА ДА ТЕ ПРИДРУЖАВА. В ЛАГЕРА НА МЪРТВИЯ КРАЛ ЩЕ СЕ ИЗПРАВИШ ЛИЦЕ В ЛИЦЕ С ОПАСНОСТИ, НО ТОВА Е НЕИЗБЕЖНО. СИЛАТА МИ ЩЕ ТЕ ЗАЩИЩАВА. ЩЕ ИМА МИГОВЕ, КОГАТО АЗ ЩЕ ГЛЕДАМ ПРЕЗ ОЧИТЕ ТИ И ЩЕ ГОВОРЯ С ТВОЯ ГЛАС.

— Знам. — С това исках да кажа, че знаех, че ще има опасности, а това беше единственото, което разбрах от всичко, което ми бе казал Мерлин. Чувствах се гузен.

— НЕ ЗНАЕШ ОЩЕ. НО ЩЕ НАУЧИШ. МОЯТА МАГИЯ ЩЕ ТЕ ВОДИ И ЩЕ ПРЕМИНЕШ ПРЕЗ ОПАСНОСТТА НЕВРЕДИМ. И ЩЕ СЕ ПОГРИЖА ДА СЕ ВЪРНЕШ… ТАМ, КЪДЕТО ТИ Е МЯСТОТО.

— Да, сър. Сър? Вие ли сте моят баща? — веднага щом зададох този въпрос, осъзнах, че се е трупал нейде в закътаните кътчета на подсъзнанието ми.

— НЕ СЪМ — отговорът му бе бърз и решителен.

После Мерлин ми зададе въпрос, който ме изненада, защото бях започнал да приемам, че знае всичко. Разбира се, трябваше да съм подготвен, след като го бях чул да негодува, че паметта му изневерявала.

Въпросът беше:

— ВИВИАН ЩЕ БЪДЕ ЛИ ОТВЕДЕНА С ТЕБЕ ПРИ ВОРТИГЕРН? НЕ МОГА ДА СИ СПОМНЯ…

— Да, сър. Ще отведат и нея с мен.

— КАЖИ НА ВИВИАН — ПОМНИ, ТОВА Е ВАЖНО! — КАЖИ Й, ЧЕ И НЕЯ ЩЕ ЗАКРИЛЯМ.

— Значи и Вивиан е важна?

— ВАЖНА КОЛКОТО САМИЯ ЖИВОТ.

Странен отговор, който не би могъл да задоволи едно наплашено момченце. И все пак исках, ако изобщо бе възможно, да избегна някак посещението в двора на този крал, мъртъв отпреди петдесет години, и измърморих някакви непокорни думи.

Но Мерлин повтори, че нямало как да ми се размине. Бих ли предпочел — попита ме той — да остана сам тук в пещерата, чийто горен вход е отворен за войските на Комор?

После старецът ми показа в заетото от Вивиан огледалце, добавяйки няколко обяснителни думи, мястото, откъдето мога да взема някакво наметало или пелерина, което настояваше да занеса със себе си в лагера на Вортигерн. Дрехата, нагъната и смачкана, бе натикана в една съседна пукнатина в скалата.

Все още имах нужда от уверения и повторих един въпрос, който му бях задал и по-рано:

— Ти наистина ли си Мерлин? Магьосникът на крал Артур?

— ДА.

— Тогава значи не си мъртъв. И преди си мислех, кой знае защо, че не си.

Той ме увери отново, че няма да съм сам при Вортигерн, и пак ми повтори, че аз и моите спътници ще се срещнем с определени опасности. Нито друидът, нито крал Вортигерн ми бяха приятели. Но Мерлин отново подчерта, че съм имал причини да не му се противя — ако последвам заповедите му, щял съм да изляза невредим от тревожните събития, които ми предстояло да се случат.

— Какви са вашите заповеди, сър?

— Скоро ще ги научиш, щом стане нужда. Пази наметалото ми, носи го, използвай го. А сега върви при онзи, който те чака.

Излязох от тесния тунел в по-широкия и по-добре осветен главен коридор, увил около раменете си наметалото на Мерлин. Беше износено и избеляло, нямаше ни копче, ни връзка, разнищено и лекьосано, и тъй като го гледаш, едва ли някой би се напънал да го краде. Втъканата шарка, която се забелязваше едва когато се взреш по-отблизо, представляваше грубо изрисувани дъбови стволове и листа.

Открих Рогатия, седнал на един камък и скрил лице в шепи — въплъщение на обезсърчението и отчаянието. Вивиан, на която явно липсвах, се оглеждаше несигурно малко по-нататък. Чул лекия шум при появата ми, друидът скочи, и щом ме съзря пред очите си, у него взеха да се борят гневът и облекчението. Вдигна ръка да ме удари, но тъкмо преди да замахне, размисли. Отново се изтръгнах от хватката му и без да си правя труда да му обяснявам защо съм се забавил, го поведох надолу по пътеката.

Толкова много тревоги ни се бяха струпали на главата, че никой, дори и Вивиан, изобщо не забеляза новата ми дреха. И дълбоката пещера и оцелелите викинги, и мнимите служители на оракула се чувстваха защитени от Комор — поне докато той и хората му не се напънеха да започнат сериозното претърсване на мястото, което би трябвало да им изглежда като свещените предели на оракула. Уверенията на Мерлин, кой знае защо, ми помагаха повече, отколкото бях очаквал, и това, че Рогатия друид сега ме гледаше с израза на човек, който току-що се е сдобил с добър роб — или с породист кон, крава, или с говедо от добър сой, — но тихомълком отчаяно се тревожи, да не би да му отмъкнат придобивката, не ме тревожеше особено. Вслушвайки се в онова, което си говореха с Хакон, скоро се убедих, че Мерлин много точно ме е предупредил; друидът и викингът сигурно предварително се бяха договорили как ще се реши съдбата ми и Хакон очакваше някаква изгода от това да ме предаде на Вортигерн.

Малките, ала тежки торбички със сребро и злато, взети от къщата, вече бяха скътани в тайна ниша в дъното на пещерата и там щяха и да си останат. В едната от малките лодки щяхме да се качим Гуторм, Хакон, Вивиан и аз. В другата — оцелелите воини на Хакон. Налагаше се Бран и останалите от старата ни трупа да останат тук. Но Хакон ги увери, че щом той и хората му оставят съкровището си тук, няма по-добро доказателство за намеренията им да се върнат.

При първа възможност да остана сам с Вивиан й прошепнах, че Мерлин е обещал да я закриля.

— Така ли? Ами много хубаво. — Вивиан отначало бе недоверчива. После постепенно любопитството й към стареца нарасна и тя взе да ме разпитва за него.

Зачуди се и защо Вортигерн — когото и да имаше предвид Рогатия под това име — си навлича всичките тия неприятности само за да се докопа до мен — някакво си хлапе, което никога не беше виждал.

Пратеникът, с малко хладна професионална вежливост към жената, която смяташе за пророчица, й обясни, че Вортигерн искал само аз, а вероятно и тя, да му направят предсказание.

Вивиан продължи да го притиска. Гуторм сви рамене и най-накрая направо си призна, че Вортигерн си имал проблеми с издигането на някаква сграда — изграденото през деня рухвало или изчезвало нощем, и срещу това магическо разрушение не можело да се направи почти нищо. Друидите на краля му били казали, че трябвало да се намери някакво момче без брада, което щяло да му каже какво да прави.

Хакон се прояви като много издръжлив — имаше две-три превързани леки рани и май вече бе оставил безвъзвратно в миналото скорошното си кърваво поражение. Сега все повече се въодушевяваше от това как ще ме заведе при Вортигерн. Друидът наистина обещаваше доста солидно възнаграждение — бе казал на Хакон, че това е единствената му възможност да постигне някакъв успех в досега злощастния си викингски поход.

Хакон — като отначало доста бъркаше пътя — поведе Бран и Джандрий по друго разклонение на долната пещера, да търсят сравнително отдалечената зала, която викингите бяха открили в самото начало на първото си претърсване. Ако камъните се поразместеха малко, имаше доста голям шанс разузнавачите на Комор, ако и когато ги изпратеше тук долу, изобщо да не я открият. Тук викингът се сбогува с Джандрий и с Бран, разбира се, но за това се сети малко по-късно.

Хакон каза, че дълбоко съжалявал, че не може да вземе семейството в лодката си — за лош късмет „Късата змия“ взе още имала огромна нужда от поправки.

Бран, който, ако се съдеше по поведението му, не се доверяваше докрай на Хакон, бързо разположи семейството си в слепия край на пещерата, който мислеше, че ще може да прегради временно с няколко подвижни скали, за да не ги открие врагът. В тази отдалечена част на пещерата светлината беше много слаба и навсякъде отекваше злокобният звук на капеща вода. Бран и Джандрий си носеха храна — бяха я награбили от кухнята заедно с няколко манерки вода.

Мод и Пресуши шише по примера на Бран и Джандрий се окопаха в подобна малка заличка само на няколко метра от тях.

Дочух как някой от воините на Хакон се тревожи, че хората, които оставаха тук, щели да се опитат да офейкат със златото и среброто веднага щом викингите си тръгнели. Хакон с намръщено намигане ги предупреди да млъкват.

— Май има място за още един — добави той, все едно че току-що се бе сетил. И се вгледа многозначително в жената на Бран, после в самия Бран.

Според мен, като каза „още един“, той изобщо не слагаше бебето в сметката. Но каквото и точно да имаше предвид викингът, Джандрий отказа да тръгне, накъдето и да било без мъжа си. А Бран очевидно не искаше тя да тръгне с Хакон. Викингът се позамисли и без да каже ни дума повече, сви рамене и тръгна.

Денят се изниза. Докато се криехме тук, долу, край морето, от време на време дочувахме как хората на Комор си подвикват покрай горния вход на пещерата, но, съдейки по звуците, засега определено не се опитваха да навлязат по-надълбоко. Може би, тъй като не знаеха, че точно ние сме търсените от тях смешници, не им пукаше много, че някой им бил избягал и дори се радваха, че пророкът и пророчицата са се махнали и са оставили оракула недокоснат. Междувременно изчаквахме. Един или двама от Хаконовите здравеняци постоянно стояха на стража малко по-нагоре по пътеката, готови да вдигнат тревога и да нападнат всеки преследвач, когото най-накрая жаждата за приключения би подтикнала да слезе в пещерата.

Постепенно зелената светлина помръкна, стана още по-зловеща и най-накрая съвсем угасна. Скоро след падането на нощта изтикахме двете малки лодки от порутения кей и натиснахме веслата.