Костите на Мерлин

XXI

Трима здрави мъже — Бран, Пресуши шише и аз — съставляваха войската, която щеше да нападне изневиделица с мечове и копия победната войска на Комор. Естествено, и юношата Амби щеше да се бие на наша страна и успехът ни зависеше изцяло от него, но усилията му щяха да са съсредоточени в друга област, областта на магията и илюзиите.

И все пак все още не разполагах с истински отговор на въпроса защо, щом на наша страна е такава силна магия, изобщо е необходимо физическо нападение, но сметнах, че имам всички основания да се доверя на господаря Мерлин. А и двамата ми въоръжени другари бяха толкова отчаяни, че поради липса на нещо по-добро им оставаше единствено да се уповават на него.

Вече си бях избрал по-добро оръжие, та сега си окачих меча отстрани и си взех от купчината оръжия, които при отстъплението си бяхме домъкнали в пещерата, и подходящо копие. Двамата ми другари, които също разчитаха на обикновените оръжия, трябваше да проверят на мътната и задимена светлина от факлите и от зелените подземни отблясъци на морето дали остриетата и въоръжението им са във възможно най-добро състояние. Чаках с нетърпение да се докопам отново до прекрасната оръжейна в къщата. Седях с новите си другари по оръжие върху скалите в едно от усойните, сумрачни помещения долу в пещерата, и докато чакахме сигнал за атака, естествено, започнахме да си говорим за военни работи.

По време на разговора у мен се затвърди впечатлението, което се бе създало по-рано, по време на битката върху стената: ако се наложеше върховният жрец Бран да облече броня, той изобщо нямаше да се чуди кое да надене първо — елека или ръкавите, а и хващаше и оглеждаше и мечовете, и копията така, сякаш знае прекрасно какво се прави с тях. Участието му в предишната битка се бе оказало много съществено, и макар че бях твърде зает, за да го наблюдавам, очевидно той бе оцелял без сериозни рани. Но, разбира се, това могат да постигнат много хора, стига да имат мъничко късмет.

Мисля, че точно в този момент съзнателните ми съмнения относно служителите на оракула се затвърдиха. Бран изглеждаше твърде млад, за да бъде начело на едно толкова важно светилище. А и той, и Вивиан по нищо не приличаха на хората, занимаващи се с окултизъм, които бях срещал.

Пресуши шише опитваше една бойна брадва — забиваше я в един дръвник, някога част от подземния кей. Редеше някакви думи, които звучаха доста учено, затова колко ценни били римските хладни оръжия.

Прекъснах лекцията му, като направих онова, което трябваше да направя по-рано — попитах Бран право в очите:

— Върховни жрецо на оракула, имаш ли опит с оръжията?

— Обучавали са ме като юноша. — Той изгледа острието си и продължи навъсено. — Ще видиш, че не съм най-добрият нито по сила, нито по умения, ала не съм и безпомощен новак.

Тупнах го здраво по рамото — исках да му вдъхна увереност.

— Горе главата! Очаквам някой ден да умра в битка, Бран. Но мисля, че няма да е нито тази сутрин, нито този следобед.

Той вдигна пясъчните си вежди.

— Ама нали сме само трима…

— В този случай сме напълно достатъчни, за да свършим работа. Тъй казва старецът. И аз, след като от първа ръка съм видял какво може старецът от скалата, съм готов да му повярвам.

— Щом трима души с помощта на магията на Мерлин са достатъчни да победят цяла войска, не виждам защо Мерлин сам не си свърши работата, ами трябва някой да му помага.

— Предполагам, че си има причини.

Бран бе избрал меча, който бе използвал в първата битка.

Огледа със съмнение нащърбеното острие и отново го пусна на земята.

— Всички ние ли сме предоставили живота си на него? Сигурно, но не искам това да е станало по случайност. Може би е по-добре сам да поговоря с него.

Сега Пресуши шише, чиито съмнения се бяха засилили, също ме погледна неуверено и изсумтя нещо неразбираемо. Прибрах меча в ножницата и погледнах първо единия си съратник, после другия; и те отвърнаха на погледа ми. Колкото повече опознавах Бран и Пресуши шише, толкова по-малко и двамата ми приличаха на служители на какъвто и да било оракул — не че бях познавал много такива преди.

— Бран…

— Какво има, Хакон?

— Кажи ми наистина ли си върховен жрец, на каквото ще да е?

Пресуши шише се опита да пусне подигравателен смях, ала Бран ме погледна настоятелно в очите и ми даде точно онзи отговор, който очаквах.

— Ти заслужаваш да знаеш истината, Хакон. Не, не съм нито жрец, нито магьосник. И никога не съм бил. Макар че, както виждаш, и оракулът, и съкровищата са си съвсем истински.

— О, признавам, че са истински — млъкнах за миг и се огледах. — Но къде тогава е върховният жрец, или върховната жрица? Пък и той, или тя, трябва да имат помощници, слуги…

— Не знам! — той направи безпомощен жест. — Вярвай или не, приятелю Хакон. Пристигнахме тук — Джандрий, Пресуши шише и аз, заедно с Мод, с Амби, с Вивиан… и с Ивалд — бягахме, за да отървем кожите. Натъкнахме се на къщата, после на пещерата, но никъде жива душа не се мяркаше.

— Разбирам — отвърнах аз след кратко мълчание. Пред вратата на Мерлин, не се съмнявах, бяха ставали какви ли не чудновати събития. По някакъв начин той бе подредил всичко това в името на някаква своя си цел. — Спомена Вивиан…

— И тя е толкоз жрица, колкото и аз съм жрец. Мисля, че наистина има магически способности, или пък ще ги придобие, ако си намери учител. Не я бива толкова, колкото Амби, но…

В този миг главата на Амби щръкна в малката ни импровизирана оръжейна и обяви, че времето за атака наближава.

Бран се подразни, че го пришпорват и все по-упорито замърмори, че трябва сам да си поговори насаме с Мерлин. Когато поехме към изхода на пещерата, тръгнах редом с него и когато наближихме страничното коридорче, му го посочих.

— Там трябва да влезеш.

Той поклати глава.

— Какви ги приказваш? Я го гледай какво е тясно! Даже и десетгодишно хлапе не би могло да се провре вътре.

— И все пак точно това е пътят. — Бран ме изгледа така сякаш се чудеше дали да не ме предизвика, че не говоря истината, и аз добавих: — Това е работа на Мерлин, разбира се, както и почти всичко останало тук. Това е единственият страничен коридор по целия път, докато най-накрая стигнеш лабиринта на дъното. Огледай сам пътя, ако се съмняваш.

Той внимателно огледа посочения му от мене коридор и се опита да се промъкне между скалите, но с каквато и магия да бяха изпълнени, те не се отместиха и на сантиметър заради него. Опита още веднъж и се отказа.

Докато се готвехме да нападнем врага, отново запитах нашия водач юноша:

— Щом сега ще се бием, трябва да изясним кой ще командва.

Младежът отвърна без никакво колебание:

— На бойното поле — ти, Хакон. Разбира се, надявам се, че си съгласен от време на време да получаваш по някой съвет.

— Наистина ли аз ще командвам? Тогава бих казал, че е време да си кажем истинските имена. — Гласът ми бе изпълнен с неловка почит. — Някога ти бе Амби, но вече не си.

— Много добре, сър Хакон. Сега ме наричай Амброзиус, ако тъй по ти допада.

— Значи Амброзиус. Но може би трябва да кажа господарят Амброзиус. Защото мисля, че твоето име е по-велико от това, дори и да не ти се иска да го кажеш на глас.

Той ме изгледа внимателно, после въздъхна сякаш с облекчение.

— Радвам се, че разбираш… поне отчасти. Разбираш ли, и аз самият далеч не схващам напълно цялата тая работа… искам да кажа, собствения си странен, ужасно объркан живот.

— Аз пък нищичко не вдявам! — това бе Пресуши шише, който местеше присвития си поглед от единия към другия. Ченето му пак бе увиснало.

— Ще го разбереш, като му дойде времето, приятелю — измънка Амброзиус и отново се обърна към мен. — Хакон, още не съм заслужил онова име, за което се досещаш. Ето защо не искам да го използвам.

— Тогава нека засега името ти е Амброзиус. Значи, казваш, аз командвам?

Той кимна — всъщност почти ми се поклони леко.

— Води!

Това си беше чиста заповед.

Не след дълго Бран, Пресуши шише и аз, до един въоръжени, надянали шлемове и щитове, получихме благословиите и пожеланията за успех на Мод и Джандрий и се изкатерихме с Амби до горния вход на пещерата. Вивиан се влачеше след нас — изпращаше ни.

Минути преди да нападнем, попитах Амброзиус дали ще влезе в битката под облика на просяк (струваше ми се, че дори магьосниците — или дори тъкмо те, нарочно — трябва да се облекат подходящо за случая, щом имат възможност).

— Това няма особено значение, Хакон. Според мен врагът така и така няма да ме вижда.

— А какво ще видят?

— Нещо, което хич няма да им хареса. Но ще пощадя вашите очи от тази гледка.

Двамата ми въоръжени съратници и аз изгледахме с любопитство голобрадия юноша, а после вперихме погледите си пред него — там сякаш нямаше нищо повече от въздух, но отначало не смогнахме да съзрем въображаемите същества, които някак бе успял да призове и които тъкмо подкарваше напред с пестеливи замахвания на тоягата. Ала Вивиан, която се бе изкачила с нас чак до входа, ме сграбчи за ръката и измърмори, че ги вижда като прозрачни отражения, изкривени от неравната повърхност на тънко стъкло. Преди да започнем истинското настъпление, тя ни съобщи със страхопочитание, шепнешком, че били всичко половин дузина същества, и всяко се извисявало далеч над човешки бой; редом с младежа вървели два дракона и четири още по-чудати създания.

— Едното е като… като дракон, обезобразен от някаква противна болест, с три глави. А има и още едно, то е най-грозно и изобщо няма глава…

— Амброзиус?

— Да, Хакон?

— Предполагам, че ще е добре и въоръжените ти другари да виждат твоите въображаеми същества. Ще ни е от помощ да наблюдаваме вероятната реакция на врага и маневрите му.

След като се поколеба неохотно, той се съгласи. Не направи никакъв жест, нито пък го чух да каже някоя дума, но от този миг нататък шестте ужасни създания се оформиха пред очите ни, макар и телата им да останаха за нас прозрачни като мъгла. Бран отдясно и Пресуши шише отляво заскимтяха, както не подобава на мъже.

След като вече бях видял какво може да сътвори Мерлин, щом иска да уплаши някого, се замислих дали не сбърках, като поисках зверовете да са видими и за нас. Но после си рекох, че само страхливец може да трепери от някакви си фантоми.

И тъй, дойде мигът, когато ние — трима воини и един млад магьосник — се огледахме предпазливо за последен път и поехме напред.

Първата ни задача бе да изкараме натрапниците от къщата — старият Мерлин явно бе подчертал пред Амби дори още по-настоятелно, отколкото пред мен, колко важно е да се опазят кръглата маса и библиотеката. Според Амби най-жизненоважно бе да направим така, че Комор да не успее да изнесе нито кръглата маса, нито някой от столовете.

Когато настъплението започна, Амброзиус тръгна напред без броня и без оръжие, ако не смятаме за оръжие дървената му тояга. Тя бе изкривена в горния край и приличаше на овчарска гега; бе висока горе-долу един човешки бой.

След като бе изминало известно време от последния ни набег към повърхността, Комор бе поставил стражи на входа на пещерата — може би бяха забелязали край нея някого от нашите. И тези двама нещастници бяха първите жертви на нашата контраатака. Върхът на копието ми лесно прониза гърлото на единия, а бойната брадва на Пресуши шише почти отнесе главата на другия от раменете му — първата схватка свърши още преди Мерлиновите вълшебни чудовища да излязат на бойното поле.

Стиснал щита си в лява ръка и вдигнал копие в готовност, аз се придвижих напред през скалите и тръгнах към къщата по тясната пътечка. Напредвахме в мълчание, със сигурна и спокойна крачка. Амброзиус бе някъде плътно зад нас, а призрачните форми на ужасните ни нечовешки придружители мълчаливо крачеха от двете ни страни.

Когато наближихме на няколко метра до първите пристройки, се мярнаха и първите врагове. А щом ни съзряха, те веднага видяха и чудовищата призраци, подчиняващи се на заповедите на Мерлин. По това как някои от войниците захвърлиха копията си и побягнаха, стана ясно, че те виждат драконите фантоми сякаш са от плът и кръв, и това караше сърцата им да спират. Те чуваха и как скърца земята под огромните им крака и подушваха дъха им. Останалите воини на Комор се вцепениха от паника и не можеха да откъснат очи от вълшебните чудовища за достатъчно дълго време, че да забележат истинските воини с истинското хладно желязо в ръце, които се готвеха мигом да ги посекат.

Острията на мечовете ни вече бяха потънали в кръв. Без никакво колебание ние напредвахме, като пътьом ритахме вратите на пристройките — мимоходом ги прочистихме от шепата смаяни злодеи. Някои от войниците на Комор хвърлиха оръжието си, преди да побегнат, други пък ги отнесоха със себе си, но едва шепица останаха по местата си и се опитаха да се бият. Кръвта на двама-трима се разля върху старите петна в параклиса, а пък един умря в нужника.

След минута-две вече бяхме опустошили и обора и влязохме в къщата през кухнята. Сякаш никой в дома не бе чул крясъците навън и дрънкането на оръжие — никак не ни очакваха. Неколцина от робите на Коморовата войска и разни други лепки, повлекли се с тях, се мотаеха между печката и фурните. Щом нахлухме, те изхвърчаха с писъци от кухнята, а миг по-късно голямата стая се изпълни с дим и пара от гърнетата, разлени по пода и по печката.

Не обърнахме никакво внимание на окаяните роби и слуги, избягали от нас панически, и продължихме.

Минахме през централната зала на долния етаж и влязохме в залата с кръглата маса през вратите, които вече бяха отворени — но само за да не открием жива душа вътре. Тежките дървени столове, покрити със сложна дърворезба, не бяха подредени край масата, а стърчаха навсякъде из залата — един-два дори бяха катурнати върху другите, а трети дори бе покачен върху нея. Безцеремонно ги сбутахме встрани, тъй като търсехме спотаили се сред тях врагове. Нямаше никакъв признак Комор или пък неговите хора да са разбрали каква е истинската природа на тези мебели, макар със сигурност да бяха минали през стаята, търсейки какво да отмъкнат.

Нашите чудовища фантоми също бяха дошли с нас — тропаха и точеха лиги, навеждаха се там, където таванът беше нисък, някои влачеха след себе си дебели уродливи опашки.

Следващата ни спирка бе оръжейната, тъй като смятахме, че там можем да намерим някой укрил се враг, а и защото и тримата искахме да се превъоръжим поне частично.

След като припряно награбихме по някое от прекрасните оръжия, складирани там, изкачихме една тясна стълбичка отзад в къщата и стигнахме до библиотеката.

Вратата на библиотеката беше здраво затворена, но когато доближихме, в отговор на заповеден жест на Амброзиус с тоягата, тя рязко се отвори.

Тук бяха се скрили около половин дузина магьосници от тези, които служеха на Комор. Някои бяха жени, други — мъже, а един-двама от мъжете бяха друиди, ако се съди по татуировките и дрехите им. Всичките изглеждаха стреснати и (колко уверен се чувства човек, като го види!) уплашени от това, което се опитваха да вършат по полиците и масите. Но в следващия миг тоягата на Мерлин в ръцете на младия си господар започна да ги размята, както метлата в ръцете на домакинята размята боклука.

Двама-трима войници, които също бяха тук, побягнаха, а други двама, не толкова бързи, паднаха под нашите мечове.

След като вече бяхме влезли в библиотеката, спрях да се поогледам. Натрапниците на Комор бяха омели до шушка няколко полици и сега много свитъци и плоски книги, направени от листи, наред с някои още по-странни предмети, чието предназначение изобщо не ми бе ясно, бяха разпръснати навсякъде, по масите и по пода. Помислих си, че онова, което сме прекъснали, е било систематични опити за вандализъм. Къдравата пепел в една от най-близките камини предполагаше, че няколко свитъци вече са били изгорени.

— Елате, вижте!

Стаята се беше променила, откакто бях влизал в нея за последен път. Бе се стеснила — според мен неестествено — към края; рафтовете за книги се бяха сбутали по-нагъсто и между тях човек едва се провираше, а най-отзад изкривената стая завършваше със стена, която изглеждаше като направена от плътно стъкло. Зад тази стена — образ, разкривен от стъклото — се виждаше друга стая, на вид твърде далечна, в която се разхождаха странно облечени хора.

Не можех да видя нито един от тях достатъчно добре, че да го позная, ако случайно познавах някой от тях, но мисля, че това не бе трудно за Амброзиус.

Когато се зачудих на странната гледка, юношата ми измърмори:

— Всички библиотеки са всъщност едно и също място, Хакон. Щом разрушиш една, разрухата може да плъзне и по другите.

После ми обясни, че една от задачите, поставена от Мерлин на нашия нападателен отряд, била да запечатаме плътно този коридор. Амброзиус припряно ни накара да струпаме барикада — трупахме на камара цели рафтове с книги. Една от полиците — носехме я ние с Пресуши шише — се строши с величествен рев сякаш рухваше зид — явно не можеше да издържи присъствието на малки материални тежести, които мърдаха и се олюляваха.

Изглежда това ни отне доста време, но всъщност бяхме приключили работата си. Светлината от другия свят, огряваща стаята през стъклената стена, примига и помръкна, и не след дълго библиотеката на Мерлин се превърна отново в най-обикновена стая в къщата, макар и странна наистина.

Когато на връщане отново минахме през библиотеката — след като направихме каквото можахме, за да я подсигурим срещу всякакви разрушителни нахлувания оттук нататък — слязохме по главното стълбище до централната зала трапезария. Там ни чакаха една шепа офицери и воини, късно предупредени за нахлуването ни.

Те се нахвърлиха срещу нас с оръжие, крещейки бойни викове на странен език, и така влязохме в най-сериозната досега схватка. В тази стая нашите три наточени остриета и чудовищата от мъгла, които се виеха край нас и удряха несъществуващите си глави във високия таван, се изправихме срещу почти дузина врагове. Но така бе само в началото. Половината от противниците ни нададоха безмозъчни писъци също като кухненските роби, веднага щом съзряха онова, което ги караше да виждат младият Амброзиус, и търтиха да бягат. Дори и онези трима, които все пак се осмелиха да влязат в бой, не можаха да помогнат с нищо — бяха ги обзели фаталните, страховити видения, изпратени срещу тях. Когато съсякохме и последния враг в залата, аз се огледах за самия Комор с надежда, че се е нервирал достатъчно, за да се присъедини към военачалниците си, но за мое голямо разочарование не го открих тук.

Щом излязохме отново навън, последва нова схватка в покрития с калдъръм двор, току пред входната врата. Там, когато един-двама от най-храбрите врагове дръзнаха да вдигнат мечове срещу сенките чудовища на младия Амброзиус, се оказа, че те могат да притежават и значителна твърдост. Оръжията и броните на Коморовите воини бяха смазани, плътта им — разкъсана от невидими нокти и зъби. Щом чудовищата добиха плът, те станаха и много по-видими за всички присъстващи. Когато онова безглавото взе да подрипва покрай мен, право да си кажа, замалко и аз да си захвърля оръжието и да подвия опашка.

Обичайно е победителите във всяка битка да се хвалят. Но онова, което осъществихме през онзи ден, всъщност не беше истинска битка, нито схватка даже, а най-обикновен разгром. Изобщо не можеше да се мери с кървавата битка върху стената.

Когато най-накрая разчистихме къщата и двора от врагове и отново можехме да хвърлим поглед отвъд стената, не видяхме ни помен от тела — очевидно гробарският отряд на Коморовата войска се бе справил с разчистването на труповете от предишната битка.

Повечето от моите другари, дошли с мен от Северната земя, разбира се, бяха паднали тук. Очаквах скоро да ги срещна отново във Валхала, някой ден — според мен бе много вероятно този някой ден да дойде много скоро.

Но със сигурност този ден нямаше да е днешният. Не и когато на моя страна се бие онзи, който наричаше сам себе си Амброзиус.

Когато след кратко спиране, за да си поемем дъх, нашата контраатака връхлетя върху портата на къщата и помете в яростна паника неколцината души отпред, видяхме Комор, застанал върху стената, разговарящ за нещо с военачалниците си. Прокълнатия успя да скочи върху гърба на един кон и да се измъкне. Бе решил, че няма никаква полза да продължава да раздухва паниката сред войските си.

Можехме и да посечем някои от онези, които търчаха пеш, но не ги преследвахме дълго. Не виждах нито слава, нито чест, а със сигурност — и никаква изгода в това победителят да коли хора, захвърлили оръжията и впуснали се в бяг.

— Ела, погледни!

За огромен ужас и смайване на моите другари по оръжие открихме бившия им спътник Трейн — Ивалд, вързан за една пейка в двора, където очевидно бе измъчван, посичан и горен, или от ръката на самия Комор, или по негова заповед. Когато тялото, завързано за импровизираната диба за мъчения, се сгърчи и нададе звук, осъзнахме, че невероятно, ала в него все още се таеше искрица живот. Прясната му кръв все още капеше с ритмично пулсиране в една тъмна локва.

Сега забелязах, че едното око на берсерка наистина бе извадено от стрела — острието и парче от счупеното й стъбло все още стърчаха от черепа му. От очната орбита все още се стичаше свежа кръв.

Младият Амброзиус, по-блед от всякога, с ужас и отвращение заяви, че в този случай неговите магии с нищо не могат да помогнат.

Мъжът искаше да ни прошепне нещо. Трудно беше да разберем какво, като се има предвид състоянието му. Но когато го повтори, осъзнах, смаян, че не моли за смърт, а иска оръжие!

Отстъпих, клатейки глава. Горкият окаяник вече не можеше да държи оръжие, а и без това врагът вече го нямаше. От Ивалд почти нищо не бе останало. Всъщност бяхме сигурни, че е точно той единствено заради чуканчето на липсващата му ръка. От лицето му не бе останало почти нищо, мъжествеността му бе осакатена, сякаш с тъп нож, а единствената му ръка вече нямаше пръсти. Изобщо не се поколебах и направих на бившия си другар по оръжие единствената услуга, възможна при тези обстоятелства — довърших го с удар на копието си право в сърцето.

Когато бездиханното му тяло най-после замря, ние го развързахме от импровизираната диба и го положихме както подобава върху наполовина издигнатия зид, а очните му орбити покрихме с камъчета (все още имах цяла торба със злато и сребро, но сред предметите нямаше ни една монета); онова, което бе останало от единствената му ръка, положихме на гърдите му. Изтъкнах пред другарите си, че е редно да отнесем тялото, за да бъде изгорено заедно с телата на старите ми другари, паднали в предишния бой, когато намерим време и открием телата на всички — със сигурност никой воин не се бе бил по-храбро и по-добре от тях.

Един от огромните стражеви огньове на Комор все още гореше, а и ние с малко вълшебна помощ, както във всички други неща, засягащи домакинството, бяхме стъкнали още един с дърва от запаса на къщата — на него изгорихме телата на убитите врагове и приятели.

Когато след около половин час се върнах при дибата — вече бяхме изгорили по-голямата част от телата — забелязах, че тялото на Трейн — Ивалд е изчезнало. Естествено, предположих, че някой от новите ми другари по оръжие вече го е занесъл на кладата.