Костите на Мерлин

XXVI

Обещанието на стария Мерлин за щедрост към опърпаната ни някога трупа той спази в пълна мярка, веднага щом се приготвихме за тръгване. В двора, все още осеян с грозните останки от войната, ни чакаха двете ни нови каруци, всяка — теглена от два едри млади вола. Имаше и още две мулета за яздене. Според мен нищо не изглеждаше вълшебно на вид. И каруците, и животните изглеждаха също толкова обикновени и материални, колкото и калта — или колкото каменните стени на къщата на оракула — още повече, че някои от тези стени бяха вече започнали да се превръщат буквално пред очите ни в стените на Камелот.

Една каруца би била достатъчна, за да вози оредялата ни трупа, дори и ако всички бяхме решили да се возим. Но другата, както скоро открихме, бе натоварена с най-различни нови музикални и други инструменти — старателно завити, за да се запазят. Тези неща — инструментите и другите най-различни джунджурии — бяха наистина добре, изящно изработени, но не притежаваха магически сили, или поне аз не ги забелязвах. Никой от нас вече дни наред не беше свирил, и докато пробвахме новите инструменти, често изкарвахме фалшиви звуци. Та, за да побере всичко това, наистина си трябваха две каруци. Както и да е, новите колела и силните волове превръщаха пътуването почти в удоволствие.

Час след час, а по-късно — почти минута след минута, къщата при оракула на Мерлин губеше магията, която я правеше така изкусително приятна за живеене, и ставаше все по-недружелюбна и негостоприемна към нас. Все едно Мерлин искаше насила да ни накара да се изнесем за известно време, просто защото по време на предстоящото преображение мястото нямаше да бъде безопасно за живеене.

И все пак Джандрий продължаваше да поставя под въпрос отчаяната необходимост да тръгнем. Не й омръзваше да повтаря, че искала да се забави с потеглянето, докато поукрепне още малко. Изтъкнах пред жена си, че имението е започнало да става изключително негостоприемно. Сега отпадъците се трупаха, както във всяка друга къща, и това караше нас, разглезените обитатели, да се чувстваме така сякаш се отнасят много лошо с нас. Огънят в камините и печките угасваше, ако някой не го поддържаше — понякога дори и когато имаше кой да го поддържа — а в кухнята и в трапезарията прясната и хубава храна вече не се появяваше сама, още преди да се усетим, че сме гладни.

Мод прикриваше почти нетърпеливото си очакване да потеглим с нещо като свадлива неохота.

— Е, ами то тая работа, да спиш в бели чаршафи, да ядеш всеки ден на голямата маса в голямата зала… ами тя май не е за нас. Пък и такава стая, дето край няма, и вместо задна стена има някакво стъкло — пък и глей що книги!

Млъкна и ме погледна.

— Ама ти нали не мислиш, че ни се е ядосал?

Поклатих глава.

— Кой, Мерлин? Не, никак даже. Всъщност според мен май е много доволен от нас. И затова ни даде право на свободен избор като награда. Може би не би могъл да ни дари с нищо по-ценно.

За тях това си изглеждаше съвсем разумно.

— Да отидем ли да се сбогуваме с него, сър? Или ти ще го направиш вместо нас?

— Мога да го направя, но…

— Какво „но“?

— Всъщност няма нужда от това. Мисля, че пак ще се видим с него.

— О.

Когато всичко вече бе готово, потеглихме на път. Вивиан вече не беше с нас, което никак не ме изненада, след като си спомних, че младият Мерлин искаше да я вземе със себе си. След като поспорихме какво би било най-добре да направим, оставихме вратата на къщата край скалите отворена след нас, точно както я бяхме намерили.

Когато изминахме към четвърт миля, се обърнах, за да хвърля последен поглед към къщата. Но макар че от мястото, където бяхме спрели, тя би трябвало да се вижда, и високите скали, и имението, и стената бяха изчезнали, а самият бряг изглеждаше съвсем различен.

Дните на подновеното ни скиталчество се нижеха, а Джандрий се съвземаше бързо от раните и стреса на раждането. През нощта се просвах да спя малко по-встрани от другите — Джандрий все още не беше напълно здрава, пък и инак нещата между мен и жена ми съвсем решително бяха охладнели.

След като веднъж оставихме зад гърба си скалата на Мерлин, пътешествието ни не се придружаваше повече от никакви видими прояви на магия. Освен това, че когато и да трябваше да направим точен избор, един път винаги изглеждаше по-лесен и по-приканващ от другите.

Веднага след като забелязах това, една сутрин реших да го проверя, като нарочно избрах онзи път, който изглеждаше по-труден. Направих го, без да казвам на другарите си. Съвсем скоро се оказахме пред много разклонения, а разликите ставаха все по-биещи на очи, докато най-накрая излязохме отново на пътя, по който всъщност искаше да тръгнем Мерлин.

Минахме последователно през доста села и през няколко по-малки имения и крепости. В първото, по щастлива случайност, както изглеждаше отстрани, си харесахме сред публиката едно момиче, много по-добро в песните и танците от Вивиан. То ни напусна при следващата ни спирка, но друго дойде на негово място. Мерлин отново имаше пръст в това — сега вече всички го разбрахме. Въпреки че си мислех, че уменията ни са намалели, никога не бяхме изнасяли по-успешни представления.

С Ланселот се разбирахме добре, както се бях надявал, и по време на нашето пътуване към скалата на Мерлин си прекарахме добре (поне на мен така ми се стори).

В Логрис на човек може да му се види доста мъчно да стигне там, където иска, но всички пътища водят към нещо интересно. Колкото и трудно да беше да се живее в тази страна, животът там поне никога не е бил тъп и скучен.

Не след дълго аз и спътникът ми стигнахме брод, където изведнъж група тролове ни преградиха пътя.

Ланселот бе виждал тролове и преди, но и аз не се изненадах много, като видях чудовищата, тъй като помнех какво ме бе предупредил Мерлин.

Троловете бяха гротескни, получовекоподобни чудовища, обезобразени от заострените си глави и огромни уши, въоръжени с груби тояги и пръти — те излязоха от високия тръстиков гъсталак, който растеше край брега на реката, и мълчаливо ни преградиха пътя.

Щом нямаше как да тръгнем обратно — а за това, разбира се, и дума не можеше да става — излизаше, че няма как да избегнем битката. Не бях новак, що се отнася до бой, но срещу подобен противник просто нямах представа как да действам.

— Отвратителни създания! — отбелязах.

Ланселот само кимна. Те се облекчаваха като животни сякаш не съзнаваха какво правят, дори и докато ги гледахме. Обсипваха ни с обиди, или поне ми се струваше, че лаещите звуци, които произнасяха, са обиди. Но реших, че ако им отвърнем, това ще е само загуба на време. Ланселот бе съгласен с мен.

Към несигурността ни се добавяше и това, че не знаехме какъв точно е броят на враговете ни. Виждаха се трима тролове, всичките — мъжки, с набити, сивкави тела, почти без козина, с кожа с цвят на кал. Единият бе облечен само с някаква дрипа, а другите си бяха съвсем голи. Черна козина, груба като конски косъм, растеше на всички посоки върху безформените им глави, по брадите им и под буцестите им ръце. По тялото на най-едрия от тримата космите бяха побелели. От разстояние изглеждаха не по-високи от човешки бой и наистина не бяха по-високи. Започнаха да ни приближават, много бавно, и когато се приближиха достатъчно, забелязах не само странно ярките им зелени очи, но и колко огромни са дланите и стъпалата им, и колко мускулести странно оформените им длани.

Ланселот, който — ако поне половината от историите за него бяха верни — се бе изправял лице в лице със значителен брой екзотични противници по времето, когато е бил рицар, изобщо не прояви нерешителност. Сигурно знаеше как се действа срещу подобни фантастични същества.

Той слезе от коня и каза просто:

— В Логрис те са нещо обичайно.

Погледнах сбръчканото лице и прегърбените рамене на Ланселот. И изведнъж ме обзе тревога, че не само ще трябва да се бия срещу трима тролове, ами ще се наложи да предпазвам и стареца до себе си.

Ланселот още не бе премерил бронята на Мерлин. Нито пък аз — според мен подобна тежка дрънкулка би била прекрасна спънка за действията, които се изискват от един мъж в битка.

— Какво бихте препоръчали, сър Ланселот? Да нападнем или да се оттеглим? Аз викам да ги ударим. — Макар да не копнеех за това, всъщност нямахме избор, ако трябваше да следваме посочения път. Реката бе твърде буйна и над, и под брода; пейзажът на Логрис винаги бе интересен, най-меко казано.

— Ще се бием с тях! — тонът на спътника ми бе уверен, говореше като същински господар. Той не заповядваше, той просто установяваше факт. Почудих се дали мисълта за непосредствено предстояща му битка ще го ободри, но явно това изобщо не засягаше неговите чувства. — Налага се да се бием. Но ще го направим както трябва.

— Мислиш ли, че може и да са повече от трима?

— Разбира се, в тръстиките може да има и още — възрастният рицар ме стрелна с одобрителен поглед, явно доволен, че съм се сетил. — Но това можем да го разберем още преди боят да започне.

Измърморих нещо за това, че по мои предположения в боя може да ни бъде оказана и магическа помощ. Моят спътник рязко ми напомни, че в момента сред нас няма магьосник.

— Предполагам, че все пак бихме могли да я получим…

Всъщност аз никога преди не се бях сблъсквал с нищо подобно на тези чудовища. Но после се сетих за съществата, които Мерлин бе подкарал пред себе си с тоягата, когато тръгнахме да пъдим Комор, и се почудих дали и тези не са рожби на подобна магия, насочена срещу нас.

— С броня — рече Ланселот и се захвана да отвързва металните вързопи от гърба на мулето, — лесно ще ги победим.

Изразих учтиво съмнение, че изобщо е възможно да се движиш както трябва, напъхан в подобна метална кутия.

Старецът оголи останките от зъбите си в усмивка. Мисля, че тогава за пръв път го видях наистина да се усмихва. После каза със спокойния си, висок глас:

— Много по-добре, отколкото явно си мислиш ти. Ако я облече точно който трябва.

След като отказа за момента да ми дава по-нататъшни обяснения, Ланселот ме накара да му помогна да разопаковаме броните и да ги положим върху калната земя сякаш се намирахме на някое поле за турнири и разполагахме с всичкото време на света, за да се подготвим.

— Лично аз — рекох — избирам да се бия без броня.

Спътникът ми само кимна и се усмихна. После, вместо да надене бронята, той напъди жребците ни далеч от нас, в посока, противоположна на врага. Конете и мулето бяха добре обучени — май беше редно да се досетя, че Мерлин не би ни дал други — и не се отдалечиха много.

Имах сериозни съмнения доколко мъдро е решението да се лишим от силата и бързината на конете, и ми се стори, че тази моя тревога съвсем скоро започва да се оправдава. Едва бяхме подредили лъскавите части на броните, когато троловете приближиха със заплашителен вид, неловко и неудачно замеряйки ни с камъни и буци засъхнала кал, с нечленоразделни крясъци, които сигурно означаваха заплахи и проклятия.

Ланселот веднага отстъпи пеш към очакващите ни коне и отсечено ми заповяда да тръгна с него. Този път се радвах, че отговорността за командването не лежи върху мен.

Щом приближиха броните, троловете изведнъж спряха и заоглеждаха странните лъскави предмети. След миг съвсем се увлякоха и започнаха да се карат кой какво да вземе.

Бяха достатъчно умни, за да схванат, че тези части се обличат и се завързват по някакъв начин върху тялото и се опитаха да натикат в тях собствените си нечовешки тела. Само най-дребният се справи доста добре с привързването на бронята към тялото. Шлемът пък бе по мярка на най-едрия.

Обзети от страшен яд, съществата продължиха да се борят с броните и да се опитват да ги нахлуят насила, като все повече се овързваха и се омотаваха като в кълчища с ремъци и корави метални парчета. Понякога, когато се напънеха, успяваха да огънат лъскавите части с голи ръце — но, общо взето, броните на Мерлин се оказаха твърде яки дори за тролове.

След малко троловете вече се караха и се биеха помежду си за лъскавия метал; единият прасна другия по главата с тоягата и го просна на земята.

— Сега, сър Хакон! — Ланселот извади меча си и нападна.

Последвах великия воин, задминах го с по-младите си крака, издигнал късо копие и меч. Излезе, точно както бе предвидил моят ментор, че нямахме нужда от дълги пики и от добре обучени коне.

Посякохме чудовищата. Въпреки че единият бе повален, преди да нападнем, а другите двама бяха сериозно затруднени в движенията си, все пак се наложи да се поборим известно време с тях и в битката получих една-две ранички.

Ранените тролове се строполиха на земята — щеше да ни бъде трудно да ги довършим, ако бяхме на коне.

Според мен Ланселот се би невероятно добре, може би по-добре от мен, макар и да бе на толкова години. След като влезе в бой, той сякаш видимо се подмлади.

Когато битката вече бе свършила и ние си почивахме, научих от сър Ланселот още неща за битките с чудовища, тролове и великани; освен това той обсъди с мен и най-тънките номера при боя с дракони. Спомена поне още една добра система за бой с тролове, която сега ще ви обясня, независимо дали може да ви свърши някаква работа или не: „Примамваш с нещо някой великан и го караш да те последва към брод или мост, където и да е; ако имаш достатъчно късмет, двамата ти врагове ще се сбият кой да мине пръв“.

Повечето градове и села, които оредялата ни трупа посети по време на това пътешествие, изглеждаха съвсем обикновени — селища, каквито можеше да срещнем при пътуванията си и преди да стигнем скалата на Мерлин. Но на мен ми ставаше все по-ясно, че когато сме напуснали това омагьосано място, не сме навлезли отново в същите земи, из които бяхме пътували, преди да пристигнем там. Сега кръстосвахме из Логрис и продължавахме да наемаме и да губим талантливи танцьорки буквално всеки път, когато спрем някъде.

Някои от жителите на Логрис, както беше и по другите земи, бяха тукашни, други — особено по-старите — се бяха преселили тук от по-обикновените светове — също като нас.

Във всеки град или имение, което посещавахме, всякакви циркаджии бяха добре дошли, а с такива като хората от моя антураж, които правеха такова ярко впечатление, се държаха наистина добре и постоянно настояваха да останат още.

И все пак, винаги когато тръгвахме, единият път изглеждаше по-лесен и по-многообещаващ. Мерлин — все повече се уверявах в това — още не бе приключил с нас. Не беше ни осигурил момичета за отмяна на Вивиан, нито пък тези каруци, инструменти и животни, ей тъй, от чиста и безкористна сърдечна доброта. За мен нямаше никакво съмнение, че иска от нас още нещо. Но какво?

Скоро след като надвихме троловете и прекосихме брода, открихме странна следа, пресичаща пътя ни — сякаш бе оставена от твърде големи колела на каруца, а не се виждаха никакви следи от копитата на теглещи животни. Пътят бе достатъчно мек, че всяка стъпка да се отпечата по него, и все пак не се виждаха никакви следи от копита — само тези странни, безкрайни бразди.

Спътникът ми ги разгледа и очевидно се развесели. Каза, че според него това било знак, че ни чака голямо приключение и че ако не разберем нещо от него, не сме никакви рицари. Почти бях склонен да се съглася с него и тъй като нямах никаква представа по кой път трябва се върнем при скалата на Мерлин, свих рамене и тръгнах след Ланселот.

През блата, шубраци и голи сипеи ние следвахме странните следи половин ден. Макар да започнах да настоявам, че трябва да се върнем при Мерлин, в Нови Камелот, възможно най-бързо, Ланселот настояваше да отидем докрай. Все пак аргументите ми бяха лишени до голяма степен от силата си поради факта, че нямах представа по кой път се стига до Нови Камелот. Онзи, по който бях поел на тръгване, бе твърде сложен и заплетен, а и заради мъгливите дни тогава не можех да следя добре слънцето.

Най-накрая, скапани и объркани, но, доколкото можех да преценя, в никакъв случай по-близо до странната каруца от мястото, където тръгнахме по следите й, ние стигнахме един замък и потърсихме в него подслон и гостоприемство за през нощта.

Когато подвижният мост се спусна със скърцане и ние влязохме в двора, ни поздрави не друг, а Моргана ле Фей, и то с такъв тон, сякаш ни е очаквала да пристигнем. Магьосницата, заобиколена от обичайната си свита от животни и значителен брой човеци слуги, ни приветства с добре дошли в нейното царство.

Ланселот и аз забелязахме, че в двора на лейди Моргана се намираше и странната каруца, оставила тайнствените следи. Там, заобиколена от различни работници, войници с копия и зяпнали от почуда слуги, стоеше едно от най-смайващите неща, които бях виждал през целия си изпълнен с приключения живот: затворена каруца от метал и стъкло, покачена на четири черни колела, очевидно задвижвана чрез магия, защото не се виждаше никакъв впряг за кон, муле или вол.

А до нея — необикновена жена в чуждоземски дрехи. Когато Ланселот я видя за пръв път, за миг ми се стори, че сърцето му замря; после той въздъхна и измърмори нещо за това колко много приличала тази жена на младата Гуинивиър. След това задните врати на странната каруца се отвориха и изведнъж из въздуха се разнесе името на крал Артур; от всички страни войниците и слугите на Моргана го мълвяха в почуда.