Красива мистерия

ГЛАВА ОСМА

Беше време да тръгват.

— Всичко ли взехте? — обърна се Гамаш към капитан Шарбоно.

— Всичко, с изключение на тялото.

— Добре ще е да не го забравяме — съгласи се главният инспектор.

Пет минути по-късно двамата агенти от Sûretè изнасяха на носилка от лечебницата покритото тяло на брат Матю. Гамаш бе потърсил лекаря, брат Шарл, за да го уведоми, но от манастирския mèdecin нямаше и следа. Както и от отец Филип.

Беше изчезнал.

Също като секретаря на абата, необщителния брат Симон.

И като всички монаси в тъмни роби.

Нямаше никого.

Saint-Gilbert-Entre-les-Loups изглеждаше не просто пуст, а изоставен.

Докато носеха брат Матю през Светия храм, Гамаш огледа огромната зала. Църковните пейки бяха празни. Дългите пейки за църковния хор бяха празни.

Дори пъстрите светлини бяха изчезнали. Нямаше дъги. Нямаше призми.

Липсата на светлина не беше просто мрак. Над това място тегнеше някаква лепкава тъма, сякаш нещо постепенно се наслагваше в периферията на деня. И колкото и жизнерадостна да беше светлината, нещо също толкова знаменателно дебнеше в очакване да запълни празнотата.

Равновесие, помисли си Гамаш, докато стъпките им отекваха по плочниците, докато съпровождаха трупа на убит монах. Equilibre. Ин и ян. Ад и рай. Във всяка вяра ги имаше. Противоположности. Които осигуряваха равновесие.

Денят си отиваше. И идваше нощта.

Прекосиха църквата и тръгнаха по последния дълъг коридор. В дъното му се виждаше тежката дървена порта. Гамаш забеляза, че е залостена с резето от ковано желязо.

Вратата беше заключена. Но по каква причина?

Щом пристигнаха, главният инспектор надникна в стаичката на портиера. Но и там нямаше никого. Нямаше и следа от младия монах — брат Люк. Имаше само дебела книга с… какво друго? Още псалми, естествено.

Музика имаше, но не и монах.

— Заключено е, patron. — Бовоар надникна в стаичката. — Входната врата. Има ли ключ?

Двамата мъже потърсиха, но не откриха нищо.

Шарбоно отвори шпионката и погледна навън.

— Виждам лодкаря — съобщи той и долепи лице до дървената врата за по-добра видимост. — На пристана е. Чака. Гледа си часовника.

Тримата полицаи също погледнаха своите.

Пет без двайсет.

Бовоар и Шарбоно погледнаха към Гамаш.

— Открийте монасите — каза той. — Аз ще стоя тук с трупа, в случай че брат Люк се върне. Тръгнете в различни посоки. Нямаме много време.

Онова, което досега им се струваше странно — внезапното изчезване на монасите, вече граничеше с кризисно положение. Ако лодкарят си тръгнеше, оставаха тук.

— D'accord — каза Бовоар, но изглеждаше притеснен.

Вместо да тръгне обратно по коридора, Бовоар пристъпи към главния инспектор и прошепна:

— Искате ли да ви оставя пистолета си?

Гамаш поклати глава.

— Опасявам се, че моят монах вече е мъртъв. Не е кой знае каква заплаха.

— Обаче има и други — каза Бовоар с напълно сериозно изражение. — В това число и извършителят. Както и този, който ни е заключил. Оставате сам тук. Може да ви потрябва. Моля ви.

— А ти, mon vieux[27] — попита Гамаш, — какво ще правиш ти, ако се сблъскаш с неприятности?

Бовоар замълча.

— Предпочитам да го задържиш. Но помни, Жан Ги, ти просто издирваш монасите, не ги преследваш.

— Издирвам, не преследвам — повтори Бовоар с престорено старание. — Разбрах.

Гамаш ги придружи до другия край на коридора и забърза към вратата на църквата. Открехна я и надникна. Светлината вече я нямаше и в мрака дебнеха издължени сенки.

— Père Abbè! — извика Гамаш от вратата.

Все едно хвърли бомба в сградата. Мощният глас на началника отекна между каменните стени и понесен от ехото, прокънтя още по-силно. Но вместо да се смути, Гамаш отново изпика.

— Отец Филип!

И пак нищо. Той отстъпи встрани, а Бовоар и Шарбоно се втурнаха вътре.

— Бързо, Жан Ги — каза Гамаш, докато Бовоар го подминаваше. — И внимателно.

— Oui, patron.

Началникът проследи с поглед как двамата мъже поеха в различни посоки. Бовоар надясно, а Шарбоно наляво. Гамаш стоеше на вратата и гледаше, докато и двамата изчезнаха.

— Allô — отново извика Гамаш и се ослуша. Но в отговор получи само ехото от собствения си глас.

Главен инспектор Гамаш отвори докрай вратата към църквата, после тръгна обратно по дългия коридор към затворената, чаключена и залостена порта. И към тялото, което лежеше пред нея като жертвоприношение.

Противоречеше на интуицията да вървиш целенасочено към задънена улица. Към cul-de-sac. Всяко обучение, всеки инстинкт оборваше това. Ако някой го нападнеше по този коридор, нямаше измъкване. Ето защо Бовоар му бе предложил оръжието си. За да има поне някакъв шанс за спасение.

Колко пъти самият той, на лекции в академията или при обучение на нови служители, им бе нареждал никога, никога да не допускат да попаднат в задънена улица.

А ето че сега той се връщаше. Заслужаваше хубаво да се нахока, помисли си той и се усмихна на себе си. И да си сложи лоша оценка.

Жан Ги Бовоар пристъпи в дългия коридор. Беше съвсем същият като останалите. Дълъг, с високи тавани и врата в дъното.

Окуражен от Гамаш, Бовоар извика:

— Bonjour! Allô?

Точно преди вратата да се затвори, чу гласовете на Гамаш и Шарбоно. Двамата едновременно бяха извикали една-единствена дума: Allô.

После вратата се затвори и познатите гласове изчезнаха. Изчезнаха всякакви звуци. Всичко потъна в тишина. Чуваше се единствено туптенето на сърцето му.

— Ехо? — повтори той, този път малко по-тихо.

Имаше врати от двете страни. Бовоар ускори крачка и започна да ги отваря една по една. Столовата. Килерът с провизиите. Кухнята. Нямаше жива душа. Единственият признак на живот бе огромната тенджера с грахова супа, която къкреше на печката.

Бовоар отвори предпоследната врата вляво и стигна до последната. Там спря. И се вторачи в нея. После пристъпи вътре и вратата тихо хлопна зад гърба му.

Капитан Шарбоно отваряше вратите по коридора. Една след друга. Всичките си приличаха.

Общо трийсет. Петнайсет от едната страна. Петнайсет от другата.

Килии. Бе започнал да вика "ехо" при всяко отваряне, но скоро осъзна, че няма нужда.

Това очевидно бе спалното крило. По средата се намираха тоалетните и душовете, а кабинетът на приора беше в самото начало на коридора.

Голямата дървена врата в дъното беше затворена.

Стаите бяха празни. Беше го разбрал още щом влезе в коридора. Нямаше жива душа. Но това не значеше, че същото важи и за мъртвите.

Затова старателно се навеждаше да погледне под първите няколко легла. Изпитваше ужас от онова, което би могъл да открие, но просто не можеше да не погледне.

От двайсет години работеше в полицията. Беше виждал ужасни неща. Кошмарни злополуки. Потресаваща смърт. Отвличания, нападения, самоубийства. Изчезването на две дузини монаси далеч не беше най-страшното му преживяване.

Но бе най-зловещото.

Saint-Gilbert-Entre-les-Loups.

Свети Гилберт сред вълците.

Що за име на манастир?

— Рérе Abbé? — извика той колебливо. — Allô?

В първия момент звукът на собствения му глас го успокои. Беше познат, естествен. Но твърдите каменни стени го промениха. И до ушите му не се върна съвсем същият звук, който бе излязъл от устните му. Подобен. Но не същият.

Манастирът го изкривяваше. Вземаше думите и усилвате чувствата му. Страха. Караше собствения му глас да звучи гротескно.

Бовоар прекрачи прага на малката стая. Тук, също като в кухнята, на печката къкреше тенджера. В тази обаче нямаше грахова супа.

От нея се носеше тежък мирис. Горчив. И далеч не приятен.

Бовоар надникна в тенджерата.

После топна пръст в гъстата топла течност. И го подуши. Огледа се, за да види дали някой не го наблюдава, и облиза пръста си.

Изпита облекчение.

Беше шоколад. Черен шоколад.

Бовоар не обичаше черен шоколад. Струваше му се враждебен.

Той огледа празната стая. Не, не просто празна. А изоставена. Зарязаната на печката тенджера къкреше тихо, като вулкан, който обмисля дали да изригне.

А върху дървения кухненски плот лежаха блокчета много черен шоколад. В дълги редици, като миниатюрни монаси. Той взе едно и го огледа от всички страни.

После го изяде.

През последните няколко минути Арман Гамаш се озърташе. Може би монасите бяха скрили ключ някъде? Само че тук нямаше нито палма в саксия, нито изтривалка, под която да надникне.

Трябваше да признае, че от стотиците убийства, разследвани в неговия отдел, това бе една от най-странните му преживелици. С уточнението, че всяко убийство се характеризираше със странно поведение. Всъщност нормалното поведение се приемаше за нещо крайно необичайно.

И все пак за първи път изчезваше цяла общност.

Имаше случаи, когато заподозрени се укриваха. Много хора се бяха пробвали да избягат. Но никога всички наведнъж. Единственият останал монах лежеше в краката му. Главният инспектор се надяваше, че брат Матю все още е единственият мъртъв монах в манастира Saint-Gilbert-Entre-les-Loups.

Гамаш се отказа да търси ключ и погледна часовника си. Беше почти пет. Отвори прозорчето на вратата и със свито сърце погледна навън. Слънцето се спускаше към хоризонта, почти докосваше върховете на дърветата. Отвън ухаеше на свеж въздух и на борова гора. Но той търсеше друго — и го откри.

Лодкарят все още беше на пристана.

— Етиен! — извика Гамаш през процепа. — Мосю Леголт!

После отново надникна. Лодкарят не беше помръднал.

Гамаш пробва още няколко пъти, искаше му се и да подсвирне, да издаде онзи писклив, пронизителен звук, който някои хора постигаха.

Главният инспектор се загледа в мъжа, който седеше в лодката си. И осъзна, че човекът лови риба. Мяташе въдицата. И дърпаше. Мяташе. Дърпаше.

С безкрайно търпение.

Или поне Гамаш се надяваше да е безкрайно.

Той остави тесния процеп отворен, обърна се към коридора и застина неподвижно. Ослуша се. Но не чу нищо. Все пак бе някакво успокоение, каза си, че не чу ръмженето на извънбордовия двигател.

Продължаваше да се взира пред себе си. И да се чуди къде са монасите. И къде са агентите му. Пропъди образа, който се появи в съзнанието му, произведен в малката, но мощна фабрика за кошмарни мисли дълбоко в душата му.

Чудовището под леглото. Чудовището в гардероба. Чудовището в сенките.

Чудовището в тишината.

Главният инспектор с усилие пропъди тези ужаси. Остави ги да се плъзнат покрай него, все едно те бяха вода, а той — крайречен камък.

За да запълни времето, влезе в портиерната. Всъщност стаичката бе просто ниша в каменната стена, с малко прозорче към коридора, тясно бюро и дървена табуретка.

Спартанците изглеждаха направо като буржоа, сравнени с тези монаси. Тук нямаше никакви декорации, никакви календари по стените, никакви портрети на папата или на архиепископа. Или Христос. Или Дева Мария.

Само камък. И една-единствена дебела книга.

Гамаш едва се побираше в помещението и се зачуди дали няма да му се наложи да излезе заднешком. Далеч не беше petit[28], а по време на строежа на този манастир монасите са били значително по-дребни. Щеше да се получи неловко, ако останалите се върнеха и го завареха заклещен в портиерната.

Не се стигна дотам и Гамаш най-сетне седна на табуретката, като се опита да се настани удобно. Гърбът му опираше в едната стена, а коленете му — в другата. Тук не беше за хора, страдащи от клаустрофобия. Жан Ги например би се чувствал ужасно. Както Гамаш не понасяше височини. Всеки се страхуваше от нещо.

Гамаш посегна към старата книга, оставена върху тясното бюро. Беше тежка, с подвързия от мека, оръфана кожа. На първите страници нямаше дата, а буквите бяха сиви. Избледнели. Изписани с паче перо.

Главният инспектор извади от раницата си сборник с християнски молитви и потърси между страниците му пергамента, открит под расото на брат Матю. Бе го оставил на съхранение между кориците на тънкото томче.

Дали тази страница бе откъсната от огромната книга, която лежеше на коленете му?

Сложи очилата си за четене и разгледа страницата за стотен път този ден — или поне така му се стори. Ръбовете, макар и оръфани, не изглеждаха откъснати от по-голяма книга.

Погледът му се местеше от страницата към книгата. Отново и отново. Бавно. Опитваше се да открие прилики. Опитваше се да открие разлики.

От време на време вдигаше очи и поглеждаше към пустия коридор. И се ослушваше. На този етап очакваше с по-голямо нетърпение своите хора, отколкото монасите. Гамаш вече не си правеше труда да поглежда часовника си. Нямаше значение.

Ако Етиен решеше да тръгне, Гамаш не би могъл да го спре. Но засега моторът на лодката мълчеше.

Гамаш разгърна крехките страници на книгата.

Приличаше на сборник е грегориански псалми, изписани на латински с невмите над думите. Графологичната експертиза щеше да разкрие много повече, но Гамаш бе прегледал достатъчно писма през годините и имаше някакъв опит.

На пръв поглед почерците на страницата и в книгата изглеждаха напълно еднакви. Проста форма на калиграфия. Не пищните и претрупани завъртулки на следващите поколения, и стегнати, изящни и изчистени символи.

Но имаше и разминавания. Дребни детайли. Някоя завъртулка, камшиче на буква.

Псалмите в книгата и тези от откъснатата страница не бяха написани от една и съща ръка. Гамаш беше сигурен.

Той затвори голямата книга и насочи вниманието си към пожълтялата страница. Но този път не гледаше думите, а завъртулките над тях.

Абатът ги бе нарекъл невми. Музикални знаци, използвани преди хиляда години. Преди появата на нотите, петолинията, ключа сол и октавите хората бяха ползвали невми.

Но какво означаваха те?

Гамаш нямаше обяснение защо ги гледа отново. Едва ли щеше да получи внезапно прозрение и да ги разбере.

Докато се взираше съсредоточено и се мъчеше да намери смисъл в древните знаци, той си представи, че чува музиката. Толкова често бе слушал записите на монасите, пеещи псалмите, че звукът се бе запечатал в мозъка му.

Докато гледаше втренчено невмите, започна да чува тихите мъжки гласове.

Гамаш бавно остави листа върху писалището и свали очилата си.

Зарея поглед в безкрайно дългия сумрачен коридор. Продължаваше да чува песента им.

Тихо, монотонно. И все по-отблизо.