Красива мистерия

ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА

Двама монаси излязоха от кухнята, понесли купи с дребни пресни картофи с масло и див лук. Следваха броколи, тиква и касероли с печива. Върху дългата маса в столовата бяха наредени дъски за хляб с топли багети, а насядалите на дългите пейки монаси безмълвно си подаваха подноси с масло и сирена.

Монасите обаче почти не докосваха храната. Подаваха си един на друг купите с хляба, но си вземаха символични количества.

Нямаха апетит.

Което поставяше Бовоар в деликатно положение. Искаше му се да трупа в чинията си огромни количества от всичко, докато купчината не стигне до нивото на очите му. Искаше да направи Олтар на храната, а после да я изяде. Всичката.

Когато пристигна първата касерола — ароматно печиво от праз и сирене с хрупкава коричка отгоре, той се поколеба, загледан в скромните количества, които всички останали си вземаха.

После загреба с лъжицата гигантска порция и я пльосна в чинията си.

"Убийте ме с камъни", помисли си. А монасите изглеждаха така, сякаш можеше и да го направят.

Абатът наруши мълчанието с молитвата преди ядене. После, след като вечерята бе сервирана, друг монах се изправи и тръгни към аналоя[33], където прочете молитва.

Нито дума не бе изречена в разговор.

Нито дума не бе изречена за дупката в редиците им. За липсващия монах.

Но брат Матю присъстваше съвсем осезаемо, надвиснал над тях като призрак. Възползваше се от тишината, за да расте, докато накрая не изпълни цялата столова.

Гамаш и Бовоар не седяха един до друг. Като деца, на които не може да се има доверие, бяха настанени в двата противоположни края на масата.

Към края на вечерята главният инспектор сгъна кърпичката си и се изправи.

Брат Симон, който седеше срещу него, му махна — първо съвсем деликатно, после по-енергично — да седне обратно на мястото си.

Гамаш го погледна в очите и също махна, за да покаже, че е разбрал посланието, но така или иначе ще направи онова, което е намислил.

В другия край на пейката Бовоар също се изправи, щом видя началника да става.

Възцари се пълна тишина. Секна дори дискретното потракване на прибори. Всички вилици и лъжици застинаха във въздуха или бяха оставени на масата. Всички погледи залепнаха върху началника.

Той бавно се запъти към аналоя и погледна отвисоко към масата. Дванайсет монаси от едната страна. Единайсет монаси от другата. Цялата стая, цялото братство — извън равновесие.

— Казвам се Арман Гамаш — съобщи той на притихналото множество. — С някои от вас вече се познаваме. Началник съм на отдел "Убийства" в Sûretè du Quebec. Това е моят заместник, инспектор Бовоар.

Монасите изглеждаха напрегнати. И ядосани. На него.

Гамаш бе свикнал на това прехвърляне на чувствата. Все още не можеха да винят убиеца, затова виняха полицията, задето обръща живота им с главата надолу. Гамаш усети прилив на съчувствие.

Само ако знаеха колко по-зле щеше да стане.

— Тук сме, за да разследваме случилото се тази сутрин. Смъртта на брат Матю. Благодарни сме за гостоприемството, но ни е нужно нещо повече от това. Нуждаем се от помощта ви. Предполагам, че който и да е убил вашия приор, не е имал намерение да нарани други. — Гамаш замълча. После тонът му стана по-задушевен. По-личен. — Но и други ще бъдат наранени, и то много лошо, преди това да приключи. Неща, които искате да останат лични, ще станат публично достояние. Взаимоотношения, кавги. Всичките ви тайни ще излязат наяве, докато двамата с инспектор Бовоар преследваме истината. Иска ми се да не беше така, ала нямам избор. Също както на вас ви се иска брат Матю да не беше мъртъв.

Но още докато го изричаше, Гамаш се зачуди дали наистина бе така.

Дали монасите наистина искаха брат Матю все още да е жив? Или искаха да е мъртъв? Болката им бе осезаема, истинска. Монасите в този манастир бяха съсипани от мъка. Дълбоко разстроени.

Но за какво точно скърбяха?

— Всички знаем, че убиецът е между нас точно в този момент. Споделил е трапезата ни, ял е от хляба. Слушал е груповите молитви, дори е участвал в тях. Искам да поговоря с него за малко. — Гамаш замълча. Не за да е мелодраматичен, надяваше се, а за да даде време на думите да проникнат през броните, които носеха тези монаси. Мантии от мълчание, благочестие и рутина. Искаше да проникне през тях, да стигне до човека отдолу. До мекото ядро. — Смятам, че обичате това абатство и не желаете да наранявате събратята си монаси. Никога не сте имали такива намерения. Но колкото и да сме внимателни двамата с инспектор Бовоар, ще бъдат нанесени още щети. Всяко разследване на убийство е катастрофално за всички замесени. Ако сте мислили, че убийството е най-лошото, потърпете и ще видите.

Гласът му звучеше тихо, но внушително, авторитетно. Не можеше да има никакво съмнение, че казва истината.

— Има само един начин да го спрем. Само един. — Гамаш остави тези думи да улегнат. — Трябва да се предадете.

Гамаш чакаше. И те чакаха.

Чу се прокашляне и абатът се изправи на крака. Всички погледи се обърнаха към него. С разширени от изумление очи. Брат Симон също се накани да стане, но абатът, едва забележимо, му даде знак да остане на мястото си.

Отец Филип се обърна към своята общност. Ако преди напрежението бе голямо, сега то цвърчеше, наелектризирало цялото помещение.

— Не — рече абатът. — Не съм станал, за да правя признание. Присъединявам се към молбата на главния инспектор и моля, умолявам онзи, който е извършил това, да си признае.

Никой не помръдна, никой не обели и дума. Абатът се обърна към главния инспектор.

— Ще ви съдействаме, господин главен инспектор. Прекратих обета за мълчание. Дори да усетите склонност към мълчание, вече няма да е по задължение.

Той погледна към монасите.

— Ако някой от вас разполага с информация, не бива да я пази в тайна. В прикриването на извършителя няма морална или духовна стойност. Трябва да кажете на главен инспектор Гамаш всичко, което знаете, и да се доверите на него и на инспектор Бовоар — те ще отсеят важното от останалото. Това им е работата. Ние се молим, работим и се уповаваме на Бог. Възпяваме Божията слава. А тези хора — той кимна към Гамаш и Бовоар — залавят убийци. — Гласът му звучеше спокойно, прозаично. Този човек, който говореше рядко, сега се принуждаваше да употребява думи като "убийци". — Нашият орден е бил подлаган на изпитания векове наред. И това е поредното. Наистина ли вярваме в Бог? Вярваме ли във всички неща, които пеем и проповядваме? Или търсим изгодата от тази вяра? Или в блажена самота вярата ни е отслабнала? Когато сме изправени пред предизвикателство, ние просто правим онова, което е по-лесно. Вършим ли грях, премълчавайки? Ако вярата ни е истинска, трябва да имаме смелостта да говорим. Не бива да прикриваме убиеца.

Един от монасите стана и се поклони на абата.

— Казвате, mon рérе, че нашият орден е бил подлаган на изпитания през вековете, и това е самата истина. Били сме преследвани и гонени от манастирите ни. Хвърляни в тъмници и изгаряни. Застрашени от пълно изчезване. Принудени да се крием. И всичко това от властите, от хора като тях — той махна към Гамаш и Бовоар, — които също са твърдели, че действат в интерес на така наречената истина. Този човек дори призна, че ще оскверни абатството ни, за да се докопа до въпросната истина. И вие ни молите да им помагаме? Вие ги поканихте да влязат. Дадохте им легло. Доведохте ги на масата ни да споделят храната ни. Смелостта никога не е била наша слабост, Рérе Abbé. За разлика от здравия разум.

Този монах бе един от по-младите. Наближаваше четиридесет, предположи Гамаш. Гласът му звучеше уверено, разумно, смислено. Неколцина от другите монаси кимаха. Повечето гледаха настрана.

— Молите ни да им се доверим — продължи той. — Защо да го правим?

Монахът седна на мястото си.

Онези, които не бяха заети да изучават масата пред себе си, местеха погледи от монаха, който току-що бе говорил, към абата и накрая към Гамаш.

— Защото, mon frére, нямате друг избор — каза главният инспектор. — Както казвате, ние вече сме вътре. Вратата се заключи зад нас и развръзката е ясна. Двамата с инспектор Бовоар ще открием убиеца на брат Матю и ще го предадем в ръцете на правосъдието.

Някой изсумтя подигравателно.

— Не божественото правосъдие, а най-доброто, което светът предлага на този етап — продължи Гамаш. — Правосъдието, избрано от вашите съграждани квебекчани. Защото, независимо дали ви харесва, или не, вие не обитавате някакво висше ниво на съществуване, не сте представители на някакво велико господство. Вие, също като мен, също като абата и лодкаря, който ни доведе тук, сте граждани на Квебек. И ще съблюдавате законите на тази територия. Можете, разбира се, да съблюдавате и моралните закони на вашата вяра. Но се моля на Бог те да не се различават.

Гамаш бе ядосан. И му личеше. Не защото му се противопоставяха. Подразни го арогантността, високомерното съчетаване на превъзходство и мъченичество от страна на този монах. Когото останалите подкрепяха.

Не всички, забеляза Гамаш, но усети — с внезапна яснота — и нещо друго. Този дързък монах му бе направил огромна услуга. И ясно му показа нещо, което досега бе само загатвано.

Тази общност бе разделена, и трагедията, вместо да ги обедини, ги разединяваше още повече. В дълбоката пукнатина помежду им живееше нещо, Гамаш беше сигурен в това. И когато двамата с Жан Ги го откриеха, то едва ли щеше да има нещо общо с вярата. Или с Бог.

Оставиха слисаните монаси в блаженото им мълчание и тръгнаха към Светия храм.

— Кипнахте — каза Бовоар, който почти подтичваше, за да смогва с широките крачки на Гамаш.

— Може да съм кипнал, но не от ферментация — каза Гамаш и се усмихна. — Изглежда, сме попаднали в единствения манастир на земята, в който не произвеждат алкохол.

Бовоар докосна рамото на началника, за да го накара да забави темпото, и Гамаш спря по средата на коридора.

— Ама че… — щом срещна погледа на Гамаш, Бовоар млъкна насред изречението, но също се усмихна. — Значи всичко е било театър. — Младият инспектор сниши глас: — Как изфучахте бесен навън. Искахте да покажете на онзи негодник монаха, че не търпите да ви разиграват.

— Не беше съвсем театър, но да, исках другите да разберат, че човек може да се противопостави на този монах. Как му е името всъщност?

— Брат Доминик? Брат Дона? Нещо такова.

— И ти не знаеш, нали?

— Представа нямам. Всичките ми изглеждат еднакви.

— Е, разбери тогава, ако обичаш.

Двамата отново тръгнаха по коридора, този път по-бавно. Когато стигнаха до Светия храм, главният инспектор спря, хвърли поглед назад към пустия коридор, после тръгна пред центъра на църквата рамо до рамо с Бовоар.

Подминаха пейките, качиха се по стълбите и прекосиха олтара. Гамаш седна на първата пейка. Това беше мястото на приора. Знаеше го, защото бе празно по време на вечерната молитва. Намираше се точно срещу мястото на абата. Бовоар седна до главния инспектор.

— Усещате ли отвътре да ви напира някоя песен? — прошепна той и Гамаш се усмихна.

— Направих го най-вече за да видя какво ще се случи. Реакцията им беше интересна, Жан Ги, не мислиш ли?

— Смятате за интересно това, че монасите са толкова надути? Ще уведомя пресата.

Като много квебекчани от неговото поколение и той не харесваше Църквата. Тя просто не беше част от живота му. За разлика от предишните поколения. Католическата църква не просто бе част от живота на родителите, бабите и дядовците му, тя управляваше живота им. Свещениците им казваха какво да ядат, какво да правят, за кого да гласуват, какво да мислят. В какво да вярват.

Казваха им да раждат колкото се може повече бебета. Да са вечно бременни, бедни и неуки.

Биеха ги в училище, хокаха ги в църквата, насилваха ги в задните стаички.

И така поколения наред, а когато най-сетне й обърнали гръб, Църквата ги дамгосала като неверници. И ги заплашила с вечни мъки.

Не, Бовоар не бе изненадан, че при всяко одраскване на монасите, кърви лицемерие.

— Онова, което привлече вниманието ми, бе разделението помежду им — каза главният инспектор. Говореше тихо, но гласът му кънтеше из църквата. Тук бе ключовото място, осъзна той. Точно тук. Пейките за църковния хор. Светият храм бе проектиран за гласове. Да ги издига и пречупва под точно определен ъгъл. Така че и шепотът да се чува ясно навсякъде из църквата.

Преобразуване, помисли си Гамаш. Но не на вода във вино, а на шепот в отчетлива дума.

Колко странно, че един монашески орден с обет за мълчание бе създал подобно акустично чудо.

Това място не ставаше за лични разговори. Но на Гамаш му беше все едно дали някой подслушва.

— Да, това беше очевидно — съгласи се Бовоар. — Всички изглеждаха толкова спокойни и невъзмутими, но гневът се усещаше. Онзи монах не харесва абата.

— По-зле — каза Гамаш. — Не го уважава. Не е невъзможно да имаш водач, когото не би избрал за приятел. Но трябва поне да го почиташ. Да му имаш доверие. Това беше тежък удар. Да обвиниш публично абата във вземане на грешно решение.

— Може би е така — каза Бовоар.

— Може би.

— И му се размина безнаказано. Вие как бихте постъпили на мястото на абата?

— Дали бих позволил на някого да ме обиди? Явно не внимаваш. Случва се непрекъснато.

— Но ако е ваш подчинен?

— И това се е случвало, както знаеш. Но не ги уволнявам автоматично. Искам да разбера на какво се дължи. Да стигна до корена. Това е далеч по-важно.

— И на какво се дължи, как смятате?

Добър въпрос. И Гамаш си го задаваше, когато излезе от столовата и закрачи през църквата.

Очевидно беше, че в този манастир има разцепление. Убийството всъщност не беше единичен случай, а вероятно последният от редица ескалиращи удари.

Приорът бе нападнат с камък.

Абатът също бе нападнат. С думи.

Единият бе убит мигновено. Другия го убиваха бавно. Дали и двамата бяха жертва на една и съща личност? Дали абатът и приорът бяха съюзници в разделената монашеска общност? Или противници? Гамаш плъзна поглед през каменния под, покрай олтара, до пейката в другия край. Където седеше абатът.

Двама мъже, на еднаква възраст, се взираха един в друг десетилетия наред.

Единият ръководеше абатството, другият — църковния хор.

Същата сутрин в градината, когато отведе абата настрана, за да поговорят, Гамаш бе останал с впечатлението, че отец Филип и приорът са били много близки.

Може би по-близки, отколкото Църквата би допуснала официално.

Гамаш не го намираше за нередно. Всъщност го разбираше напълно и дори би се изненадал, ако някои от тези мъже не намираха утеха помежду си. Изглеждаше му съвсем естествено. Едно нещо обаче го глождеше — каква е причината за разцеплението. Къде е началото на пукнатината? Кой сблъсък, дребен или не, е сложил началото на всичко?

Искаше да разбере и къде стояха абатът и приорът? Заедно? Или един срещу друг?

Мислите на началника се върнаха към онова, което бе казал младият монах точно преди да се появи брат Симон, за да ги извика за вечеря.

Гамаш разказа на Бовоар за разговора им.

— Значи не всички са се радвали на онзи запис — каза Бовоар. — Чудя се защо. Беше голям хит. Сигурно е донесъл куп пари на абатството. И си личи. Нов покрив, нова водопроводна инсталация. Геотермална система. Направо невероятно. Колкото и да са страхотни онези шоколадови боровинки, бас държа, че не са платили отоплителната система.

— А брат Матю очевидно е планирал нов запис — каза Гамаш.

— Мислите ли, че е бил убит, за да го спрат?

Гамаш замълча за момент. После бавно обърна глава. Усетил повишена бдителност у началника, Бовоар също насочи поглед към мрака. Единствената светлина в Светия храм идваше от стенните свещници зад олтара. Всичко останало тънеше в мрак.

И в този мрак едва успяха да различат малки бели форми. Като миниатюрни лодчици.

Армадата бавно доби очертания. Качулки. Белите качулки на монасите.

Бяха се върнали в храма и стърчаха неподвижно в мрака. Наблюдаваха.

И слушаха.

Бовоар се обърна към Гамаш. Върху лицето му трепкаше съвсем лека усмивка, забележима само за много близък приятел. Дълбоките му очи блестяха.

Не е изненадан, помисли си Бовоар. Нещо повече. Той ги е чакал. Искал е да дойдат, да чуят разговора им.

— Ти, стари… — прошепна Бовоар и се зачуди дали са го чули и монасите.