Красива мистерия

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА

Жан Ги Бовоар взе свитите на руло скици на манастира от бюрото в кабинета на приора и хвърли поглед към Гамаш, който седеше на стол за гости. В скута му лежаха лабораторните резултати и докладът от аутопсията.

Франкьор чакаше Бовоар в Светия храм и младият инспектор бързаше, но въпреки това спря за момент.

Гамаш сложи полукръглите си очила, после вдигна поглед към Бовоар.

— Съжалявам, че превиших правата си, шефе — каза младият инспектор. — Аз просто…

— Да, знам какво "просто". — Гласът на Гамаш звучеше твърдо. И хладно. — Той не е глупак, Жан Ги, знаеш го. Не се дръж с него по този начин. И никога не се дръж по този начин с мен.

— Désolé — каза Бовоар съвсем искрено. Когато предложи да освободи Гамаш от присъствието на комисаря, не очакваше подобна реакция от началника си. Надяваше се, че ще го зарадва.

— Това не е игра — каза Гамаш.

— Знам, patron.

Главен инспектор Гамаш продължи да се взира в Бовоар.

— Не влизай в пререкания с комисар Франкьор. Ако ти се надсмива, не реагирай. Ако те тормози, не му отвръщай със същото. Просто се усмихвай и не изпускай от поглед целта ни. Да разкрием убийството. Това е всичко. Дошъл е тук с нещо наум, и двамата го знаем. Не знаем какво е то, а мен лично не ме интересува. Единственото, което има значение, е да разкрием престъплението и да се приберем у дома. Нали?

— Oui — отвърна Бовоар. — D'accord.

Той кимна на Гамаш и излезе. Ако Франкьор си имаше цел, същото важеше и за Бовоар. И то съвсем простичка. Да държи комисаря далеч от главния инспектор. Каквото и да си бе наумил Франкьор, то най-вероятно засягаше Гамаш. И Бовоар бе твърдо решен да му попречи.

— За бога, внимавай.

Думите на началника следваха Бовоар, докато крачеше по коридора към Светия храм. Както и образът на Гамаш, седнал на стола с папките в скута. И с лист в ръка.

И лекото трептене на хартията от течението. Само дето въздухът в кабинета не помръдваше.

В първия момент Бовоар не видя комисаря, после го откри до стената, загледан в паметната плоча.

— Значи това е тайната врата към Крилото — каза Франкьор, без да поглежда към Бовоар. — Опасявам се, че животът на Гилберт от Семпрингам не е интересен за четене. Мислите ли, че затова са скрили стаичката зад тази плоча? С надеждата, че евентуален нападател би умрял от скука точно на това място.

Едва тогава комисарят се обърна и погледна Бовоар право в очите.

Там Бовоар видя искрица хумор. И увереност.

— Целият съм ваш, инспекторе.

Бовоар се загледа в комисаря и се запита защо този човек се държеше толкова приятелски с него. Франкьор със сигурност знаеше, че Бовоар е верен на Гамаш. Че е човек на главния инспектор. Но ако комисарят непрекъснато дразнеше, предизвикваше и обиждаше Гамаш, то към Бовоар се държеше изключително мило, дори приятелски.

Бовоар стана още по-предпазлив. Челната атака бе едно, но този лигав опит за сприятеляване беше нещо съвсем различно. И все пак, колкото по-дълго успееше да задържи този човек далеч от началника си, толкова по-добре.

— Стълбите са ето тук. — Двамата служители на Sûretè се отправиха към ъгъла на църквата, Бовоар отвори вратата. Зад нея се появиха изтъркани каменни стъпала. Бяха добре осветени и мъжете бързо стигнаха до подземието. Бовоар стъпи не върху пръст, както очакваше, а върху големи шистови плочи.

Таваните бяха високи и сводести.

— Гилбертинците явно нищо не правят през пръсти — рече Франкьор.

Бовоар не отговори, но си мислеше същото. Тук беше по-хладно, но не и студено, и той предположи, че температурата долу остава почти непроменена, независимо от смяната на сезоните.

Огромни свещници от ковано желязо бяха закрепени с болтове в камъка, но светлината идваше от голите крушки по тавана и стените.

— Накъде? — попита Франкьор.

Бовоар погледна в едната посока. После в другата. И той не знаеше. Даде си сметка, че не беше обмислил плана докрай. Незнайно защо бе очаквал, че ще види брат Реймон още щом слезе в мазето.

Почувства се като глупак. Ако беше слязъл тук заедно с главния инспектор, щяха да се пошегуват и да тръгнат заедно да търсят брат Реймон. Но не беше с Гамаш. Беше с главния комисар на Sûretè du Quebec. Който го пронизваше с поглед. Но не ядосано, а тъкмо обратното — излъчваше огромно търпение, сякаш работеше с начинаещ агент, който се справяше според възможностите си.

Бовоар с радост би го зашлевил през лицето, за да изтрие този поглед.

Ала вместо това се усмихна.

Вдишай дълбоко. Издишай дълбоко.

В крайна сметка той самият бе поканил комисаря тук. И най-малкото трябваше да изглежда доволен, че поканата му е била приета. За да замаскира своята неувереност, Бовоар се приближи до една от каменните стени и сложи длан върху нея.

— По време на обяда брат Реймон сподели с мен, че основите се пропукват — каза Бовоар, докато оглеждаше камъка, все едно това бе причината да е тук. И мислено се нахока, че не си уговори предварително среща с монаха.

— Vraiment? — равнодушно попита Франкьор. — Какво означава това?

— Това означава, че "Сен Жилбер" пропада. Означава, че ще се срути напълно в рамките на десет години.

Това успя да привлече вниманието на Франкьор. Комисарят се приближи към отсрещната стена и я огледа.

— На мен ми изглежда наред — каза.

И на Бовоар му изглеждаше наред. Никакви пукнатини, никакви стърчащи от камъка корени. Двамата мъже се огледаха. Пред очите им се простираше нещо забележително. Поредното архитектурно чудо на отец Клеман.

Каменните стени минаваха под целия манастир. Приличаха на монреалското метро, само че без свистенето на подземните влакове. Четири коридора, подобни на пещери, се простираха от основата на стълбите в различни посоки. Всичките добре осветени. Напълно изчистени. Нямаше нищо излишно.

Оръдието на убийството не се виждаше никъде. От стените не стърчеше борова гора.

Но ако трябваше да се вярва на брат Реймон, Saint-Gilbert-Entre-les-Loups се разпадаше. И макар Бовоар да не хранеше особено топли чувства към монаси, свещеници, църкви или абатства, той осъзна, че щеше да му е тъжно, ако този манастир се срути.

И щеше да му е още по-тъжно, ако това се случи, докато те са в подземието.

В далечината отекна звук от затваряне на врата и Франкьор незабавно тръгна в тази посока, без да поглежда дали Бовоар го следва. Сякаш за него нямаше никакво значение дали този незначителен и некомпетентен инспектор е наоколо.

— Идиот — измърмори Бовоар.

— Тук акустиката е отлична — отбеляза Франкьор, без да се обръща.

Въпреки предупреждението на Гамаш и въпреки собствените си заричания, Бовоар вече се бе поддал на провокациите на Франкьор. И бе дал воля на чувствата си.

Но можеше и да е за добро, мислеше си Бовоар, докато бавно следваше Франкьор. Може би Гамаш грешеше, и Франкьор трябваше да разбере, че Бовоар не се страхува от него. Франкьор трябваше да разбере, че си има работа със зрял човек, а не с някакво хлапе от академията, зяпнало от възторг пред званието "комисар". Някакво хлапе, което лесно се поддава на манипулации.

Да, мислеше си Бовоар, докато следваше на няколко крачки препускащия напред Франкьор, това изобщо не беше грешка.

Стигнаха до заключена врата. Бовоар почука. Последва дълга пауза. Франкьор се протегна към дръжката тъкмо когато вратата се отвори. На прага стоеше брат Реймон. Изглеждаше разтревожен, но при вида на полицаите тревогата му прерасна в гняв.

— До смърт ли искате да ме уплашите? Помислих ви за убиеца.

— Убийците нямат навика да чукат — каза Бовоар.

Обърна се и с радост забеляза, че комисарят гледа брат Реймон в пълно недоумение.

Франкьор изглеждаше не просто изненадан, а направо зашеметен от този недодялан подземен монах, който говореше на древен диалект. Все едно вратата се бе отворила и отвътре бе излязъл монах от братството на самия отец Клеман.

— От кой край сте, mon frerel — попита най-сетне Франкьор.

Сега бе ред на Бовоар да се изненада. Също като брат Реймон.

Комисар Франкьор бе задал въпроса си на същия силен акцент. Бовоар погледна към комисаря с очакването, че взема монаха на подбив, но не видя нищо подобно. Тъкмо обратното — лицето му изразяваше възхищение.

— Сен Феликс дьо Бос — каза брат Реймон. — А вие?

— Сен Гедеон дьо Бос — отвърна Франкьор. — На една крачка.

Последва скорострелна размяна на думи, почти неразбираеми за Бовоар. Накрая брат Реймон се обърна към младия инспектор.

— Неговият дядо и моят прачичо са възстановили църквата в Сен Ефрем след пожара.

Брат Реймон ги покани да влязат. В огромно помещение. Беше широко и дълго и сякаш представляваше паралелно продължение на коридора. Монахът ги поведе на обиколка и се впусна в обяснения за геотермалната система, за вентилационната система, системата за гореща вода, пречиствателната система. Септичната система. Всички системи.

Бовоар се опита да не изпуска нишката, в случай че чуе нещо полезно, но в един момент мозъкът му просто изтръпна. В края на обиколката брат Реймон отвори един шкаф и извади оттам бутилка и три чаши.

— Това трябва да се отпразнува — каза. — Рядко се случва да срещна съсед. Мой приятел бенедиктинец ми изпраща това. — Брат Реймон подаде на Бовоар прашна бутилка. — Една глътка?

Бовоар огледа бутилката. Б& Б. Бренди и бенедиктин. За щастие не беше правено от пияни монаси, макар че сигурно имаше много такива. А от самите бенедиктинци, по древна рецепта.

Тримата мъже си придърпаха столове към чертежната маса и седнаха.

Брат Реймон наля.

— Sante[68] — каза и килна чашата с тъмнокехлибарената течност към редките си гости.

— Sante — отвърна Бовоар и поднесе чашата към устните си. Вдъхна мириса, плътен и наситен, сладък, но и с дъх на лекарство. Толкова силен, че опари очите му. Щом преглътна, питието прогори гърлото му, после алкохолът избухна в стомаха му и очите му се насълзиха.

Биваше си го.

— Е, mon frére… — Комисар Франкьор се прокашля и започна отначало. Върна се към предишния си глас без акцент, сякаш питието бе изгорило древния диалект. — Инспектор Бовоар е подготвил за вас няколко въпроса.

Бовоар го стрелна с поглед. Подразни се от поредния опит на комисаря да го настъпи. Сякаш имаше нужда някой да му подготвя почвата. Но просто се усмихна и благодари на комисар Франкьор. После разтвори свитъка и погледна към брат Реймон в очакване на реакция. Но такава не последва. Монахът любезно кимна, изправи се и се наведе над плана на манастира.

— Виждали ли сте плана на манастира? — попита Бовоар.

— Много пъти. — Монахът го погледна в очите. — Чувствам го като стар приятел. — Сухата му ръка застина над пергамента. — Научих го наизуст, докато планирахме прокарването на геотермална система за отопление. — Той отново се наведе над плана и го погледна с нежност. — Прекрасен е.

— Но доколко е точен?

— Е, тази част не е. — Монахът посочи към градините. — Но всичко останало е изумително точно.

Брат Реймон седна отново на стола си и се впусна в обяснения как първите монаси са строили манастира някъде през XVII век. Как правели измервания. Как доставяли камъни. Как копаели.

— Сигурно им е отнело дълги години — каза Реймон с топлота в гласа. — Десетилетия. Само да изкопаят подземието. Можете ли да си го представите?

Бовоар усети прилив на възхищение. Мащабите на този подвиг бяха неописуеми. Тези хора бяха избягали от Инквизицията. А климатът, с който се сблъскали, бил толкова суров, че можел да ги убие за няколко дни. Посрещнали ги мечки, вълци и всякакви други непознати диви зверове. Черните мухи били толкова кръвожадни, че можели да оглозгат до кокал новородено лосче. Еленовите мухи били толкова нахални, че и светец можели да докарат до лудост.

Колко ужасна трябва да е била Инквизицията, за да предпочетат това пред нея!

И вместо да вдигнат някаква проста дървена колиба, те построили това.

Неописуемо.

Кой бе способен на такава дисциплина? На такова търпение? Единствено монасите. Но сигурно имаше и хора, които го носеха в кръвта си като брат Реймон. Като бабата на Бовоар с нейното търпение. Към болести по растенията, суша, градушки и наводнения. Към коравосърдечие. Към градове натрапници и умни нови съседи.

Бовоар погледна към комисар Франкьор, потомък на същите земи като брат Реймон, като дядото и бабата на Бовоар.

Какъв план обмисляше с наследеното си търпение? От години ли го подготвяше? Камък по камък ли го градеше? И коя част от плана на комисаря го бе довела тук?

Бовоар знаеше, че той самият също трябва да прояви търпение, ако иска да открие отговорите, макар търпението да не бе от най-силните му качества.

Брат Реймон дърдореше неуморно.

Не след дълго Бовоар загуби интерес. Брат Реймон притежаваше рядката дарба да превърне и най-вълнуващата история в непоносима досада. Разновидност на алхимията. Трансмутация.

Накрая, когато тишината най-сетне проникна във вцепенения мозък на Бовоар, той излезе от унеса си.

— Тоест — вкопчи се той в последните думи, които откри в главата си — планът е точен, така ли?

— Достатъчно точен, за да не се налага да чертая друг, когато изграждахме новата система. Геотермалната система е…

— Да, знам. Merci.

Проклет да съм, помисли си Бовоар, ако позволя на единия да ме провокира, а на другия да ме отегчи до смърт.

— Бих искал да знам и още нещо: възможно ли е някъде тук, в абатството, да има тайна стая…

Брат Реймон го прекъсна със смях.

— Нали не вярвате в тези бабини деветини?

— Тази не я разказват баби, а монаси. И вие очевидно сте я чували.

— Точно както съм чувал и за Атлантида, и за Дядо Коледа, и за еднорози. Но не очаквам да ги открия в абатството.

— И все пак очаквате да откриете Бог — отбеляза Бовоар.

Брат Реймон не се обиди. Дори напротив — усмихна се.

— Повярвайте ми, инспекторе, дори вие ще откриете Бог тук; по-скоро, отколкото каквато и да било тайна стая. Или пък съкровище. Допускате, че бихме могли да изградим геотермална система, без да се натъкнем на скрита стая? Мислите, че бихме могли да инсталираме слънчеви панели, да прокараме електричество и водопроводна система и да не я открием?

— Не — отвърна Жан Ги. — Едва ли. Мисля, че щяхте да я откриете.

Монахът долови скрития смисъл на думите му, ала вместо да започне да се оправдава, просто се усмихна.

— Чуйте ме, синко — бавно изрече брат Реймон. На Бовоар вече му идваше до гуша да говорят с него като със син. Като с дете. — Това е просто история, която старите монаси си разправят, за да убиват времето в дългите зимни нощи. Просто забавна история. Нищо повече. Няма тайна стая. Няма и съкровище.

Брат Реймон отпусна лакти върху острите си колене, долепи длани и се наведе напред.

— Какво всъщност търсите?

— Човекът, убил приора.

— Е, тук долу няма да го откриете.

В продължение на няколко секунди двамата мъже останаха загледани един в друг и хладният въздух около тях сякаш се наелектризира.

— Надявах се тук долу да открием оръдието на убийството — каза Бовоар.

— Камък?

— Защо смятате, че е камък?

— Защото вие така ни казахте. Всички разбрахме, че смъртта на брат Матю е настъпила след удар с камък в главата.

— Е, докладът от аутопсията твърди, че оръдието на убийството е по-скоро метална тръба или нещо подобно. Тук има ли метални тръби?

Брат Реймон се изправи и го отведе при някаква врата. Включи лампата и двамата се озоваха в стаичка, не по-голяма от монашеска килия. По стените имаше рафтове и всичко беше грижливо подредено. Дъски, пирони, винтове, чукове, стари парчета ковано желязо, обичайните дреболии за всяко домакинство, макар и в доста по-малко количество.

И метални тръби, облегнати до стената в ъгъла. Бовоар пристъпи към тях, но след миг отново се обърна към брат Реймон.

— Това ли е всичко? — попита.

— Това е. Стараем се нищо да не хвърляме, използваме ги многократно.

Полицаят от Sûretè отново се обърна към ъгъла. Да, там имаше метални тръби, но нямаше по-къси от метър и половина, а повечето бяха и значително по-дълги. С такъв прът за висок скок убиецът можеше да прескочи стената, но не и да разбие черепа на приора.

— Къде другаде може да се намери парче тръба? — попита Бовоар, когато излязоха от стаята и затвориха вратата.

— Не знам. При нас тези неща не се търкалят навсякъде.

Бовоар кимна. Така си беше. В подземието цареше безупречен ред. И ако някъде тук имаше парче метална тръба, брат Реймон щеше да знае къде е.

Той бе абатът тук долу. Господарят на подземния свят. И докато горният етаж на абатството изглеждаше изпълнен с мистерии и ухание на тамян, с музика и странни танцуващи светлини, тук долу цареше ред и чистота. И постоянство. На температурата, на светлината — оставаха си непроменени.

Точно по вкуса на Бовоар. Тук, под земята, отсъстваше всякакво творческо начало, нямаше нищо красиво. Но нямаше и хаос.

— Абатът твърди, че е слязъл тук вчера след утринната молитва, но не ви е открил.

— След утренята работя в градината. Абатът знае това. — Гласът на брат Реймон звучеше благо и дружелюбно.

— Коя градина?

— Зеленчуковата. Видях ви там тази сутрин. — Той се обърна към комисар Франкьор. — Видях и вашето пристигане. Много драматично.

— Там ли бяхте? — попита Бовоар. — В градината?

Брат Реймон кимна.

— Очевидно всички монаси си приличат.

— Някой видя ли ви? — попита Бовоар.

— В градината? Е, не съм говорил с никого, но не съм и невидим.

— Значи е възможно и да, не сте били там?

— Не, не е възможно. Възможно е да не съм бил видян, но бях там. Но е напълно възможно абатът да не е идвал тук. Просто тук долу не е имало кой да го види.

— Той твърди, че е дошъл да огледа геотермалната система. Това възможно ли е?

— Не.

— Защо?

— Абатът нищичко не разбира от тези неща. — Брат Реймон махна с ръка към машинариите. — А когато се опитам да му обясня, той губи интерес.

— Значи смятате, че не е слизал тук вчера след утринната молитва?

— Да.

— Къде е бил според вас?

Монахът запази мълчание. Като камъни са, помисли си Бовоар. Големи черни камъни. И естественото им състояние, също като при камъните, е да мълчат. И да не помръдват. Против природата им е да говорят.

Бовоар се сещаше само за един начин да разбие камък.

— Вие смятате, че е бил в градината, нали? — каза Бовоар, вече не толкова дружелюбно.

Монахът продължаваше да мълчи и да се взира пред себе си.

— Не в зеленчуковата градина, разбира се — продължи Бовоар и направи една крачка към брат Реймон, — а в собствената си градина. Личната градина на абата.

Брат Реймон не гъкна. Не помръдна. Не трепна, когато Бовоар пристъпи още по-близо.

— Смятате, че абатът не е бил сам в градината си.

Гласът на Бовоар ставаше все по-силен. Започваше да изпълва празното пространство. Отекваше о стените. С периферното си зрение видя комисаря и му се стори, че чу как се изкашля. Прочисти си гърлото. Вероятно за да обуздае своя нагъл и неадекватен подчинен.

Да го поправи. Да накара Бовоар да отстъпи, да се дръпне, да остави на мира този religieux.

Но Бовоар не смяташе да се предава. Брат Реймон, при цялата му кротост и страст към механиката и при все че звучеше като дядото на Бовоар, определено криеше нещо. В удобно мълчание.

— Вие смятате, че приорът също е бил там.

Думите на Бовоар звучаха остро и твърдо. Сякаш мяташе дребни камъчета по каменния монах. Думите отскачаха от брат Реймон, но му влияеха. Бовоар пристъпи още малко напред. Вече беше достатъчно близо да види тревогата в очите на брат Реймон.

— Вие сам ни доведохте до това заключение — каза Бовоар. — Проявете смелостта да изминете пътя докрай. Да изречете на глас каквото мислите.

Бовоар знаеше, че единственият начин да разбиеш камък, е да удряш по него. Да удряш и да не спираш.

— Или просто разпространявате намеци и клюки? — подсмихна се Бовоар. — И очаквате по-смели мъже от вас да свършат мръсната работа. Искате да хвърлите абата на вълците, но не желаете да ви тежи на съвестта. И затова просто правите предположения. Едва ли не ни намигате. Но не ви стига смелост да се изправите и да кажете какво е истинското ви мнение. Шибан лицемер!

Брат Реймон отстъпи крачка назад. Камъчетата ставаха все по-големи. А Бовоар ги хвърляше право в целта.

— Какво жалко подобие на човек сте вие — продължи Бовоар. — Вижте се само. Молите се, пръскате светена вода, палите тамян и се преструвате, че вярвате в Бог. Но умеете само да се измъквате. Точно както са избягали онези стари монаси. Дошли са в Квебек да се скрият, както вие се криете тук долу. Във вашето подземие. Подреждате, чистите, разтребвате. Обяснявате. Докато горе се върши истинската работа. Мръсната работа да се намери Бог. Мръсната шибана работа да се открие убиец.

Бовоар бе толкова близо до брат Реймон, че усещаше мириса на бренди и бенедиктин в дъха му.

— Мислите, че знаете кой го е направил? Е, кажете ни. Изплюйте камъчето. — Бовоар вече крещеше в лицето на брат Реймон. — Изплюйте камъчето.

Брат Реймон вече изглеждаше уплашен.

— Вие не разбирате — запелтечи той. — Казах твърде много.

— Дори не сте започнали. Кажете ни какво ви е известно.

— От нас се очаква да сме лоялни към нашите абати — каза Реймон и леко отстъпи от Бовоар. Обърна се и погледна умоляващо към Франкьор. — Когато постъпим в манастир, нашата лоялност не е към Рим, нито дори към местния епископ или архиепископ. А към абата. Тя е част от нашия обет, от нашата вяра.

— Мен гледайте — настоя Бовоар. — Не него. Сега аз задавам въпросите.

Брат Реймон вече изглеждаше сериозно уплашен и Бовоар се зачуди дали този монах истински вярваше в Бог. Дали вярваше, че Бог ще го порази с мълния, ако проговори. И се зачуди какъв човек трябва да си, за да си толкова предан на един Бог.

— И през ум не ми е минавало, че нещата могат да стигнат толкова далеч — прошепна брат Реймон. — Откъде можех да знам?

Вече се молеше на Бовоар. Но за какво? За разбиране? За прошка?

От Бовоар обаче нямаше да получи нито едното, нито другото. Инспекторът искаше само едно. Да разкрие убийството и да се прибере у дома, както каза Гамаш. Просто да се разкара оттук. От този манастир и от Франкьор, който седеше с кръстосани крака и изглеждаше отегчен.

— Какво смятахте, че ще се случи? — продължи да го притиска Бовоар.

— Мислех, че приорът ще спечели.

Брат Реймон най-сетне се пропука. И сега думите се изливаха от него.

— Мислех, че след време, щом изслуша всички аргументи, абатът ще се вразуми. Ще проумее, че осъществяването на втори запис е правилното решение. Дори да нямаше проблем с основите. — Брат Реймон се отпусна на стола си като зашеметен. — Вече бяхме направили един запис, нали разбирате. С какво би могъл да ни навреди още един? И щеше да спаси манастира. Щеше да спаси "Сен Жилбер". Как изобщо би могъл да ни навреди?

Той се вгледа настойчиво в Бовоар, сякаш очакваше да открие отговора в очите му.

Но там отговор нямаше.

Всъщност Бовоар неочаквано се оказа пред нова мистерия. Когато брат Реймон се пропука, от него излязоха не само думи. Монахът заговори с напълно нов глас. Лишен от какъвто и да било диалект.

От силния акцент нямаше и следа.

Сега той говореше на изтънчения френски, ползван от учени и дипломати. Lingua franca.[69]

Дали най-сетне казваше истината? — запита се Бовоар. Дали брат Реймон искаше да се увери, след цялата тази вътрешна борба, че не е бил разбран погрешно? Че Бовоар ще проумее всяка една от тези измъчени думи?

Но усилията му предизвикаха тъкмо обратното: вместо да приеме, че брат Реймон е зарязал играта, Бовоар заподозря, че монахът току-що е започнал нова. Баба му използваше този глас, когато говореше с новите съседи. И с нотариуса. И със свещениците.

Това не беше истинският й глас. Истинския си глас тя пазеше за онези, на които имаше доверие.

— Кога решихте да се противопоставите на вашия абат? — попита Бовоар.

Брат Реймон се поколеба.

— Не ви разбирам.

— Отлично ме разбирате. Кога осъзнахте, че той няма да промени решението си и няма да позволи издаването на втори запис?

— Не съм осъзнавал подобно нещо.

— Но се страхувахте, че точно това ще ви съобщи. В Крилото. Че няма да има втори запис. А веднъж щом абатът се произнесе, край на играта.

— Аз не съм негов довереник — каза Реймон. — Не знаех какви са намеренията на абата.

— Но не можехте да рискувате — продължи настоятелно Бовоар. — Обещали сте на абата да не казвате на никого за основите, но сте решили да нарушите обещанието си. И да се противопоставите на абата.

— Не съм.

— Напротив. Мразите абата. Но обичате абатството. Вие го познавате по-добре от всеки друг, нали? Познавате всеки камък, всяка тресчица, всеки сантиметър. И всяка пукнатина.

Спасението на манастира е било във ваши ръце. Но ви е била нужна помощ. Абатът е глупав. Моли се за чудо, което вече се е случило. На вас ви е дадено средството, с което да ремонтирате манастира. Вашите гласове. Записите. Но абатът е отказвал да ви чуе. Затова сте прехвърлили своята преданост към приора. Към единствения човек, който би могъл да спаси "Сен Жилбер".

— Не — възрази брат Реймон.

— Казали сте на приора.

— Не.

— Колко пъти ще го отричате, mon frerel — изръмжа Бовоар.

— Нищо не съм казвал на приора — почти проплака монахът.

Бовоар най-сетне отстъпи назад и погледна към навъсения комисар Франкьор. После отново се обърна към брат Реймон.

— Казали сте на приора с надеждата той да спаси "Сен Жилбер", но вместо това сте го пратили на смърт — спокойно заяви Бовоар. — А сега се криете тук долу и се преструвате, че нищо подобно не се е случило.

Бовоар се обърна и посегна към старите чертежи.

— Кажете ми какво според вас се е случило в онази градина, брат Реймон.

Устните на монаха се движеха, но звук не излизаше.

— Кажете ми.

Той се вторачи в монаха, който вече стоеше със затворени очи.

— Говорете — настоя Бовоар. После чу леко шептене.

— Радвай се, благодатни Марийо…

Брат Реймон се молеше. Но за какво? — запита се Бовоар. Приорът да възкръсне? Пукнатините да се затворят?

Очите на монаха се отвориха и той погледна инспектора с такова смирение, че Бовоар едва не се подпря на стената, за да не залитне. Това бяха очите на баба му. Кротки и благи. И всеопрощаващи.

Тогава Бовоар проумя, че брат Реймон се моли за него.

Арман Гамаш бавно затвори последната папка. Беше прочел доклада от аутопсията два пъти, като всеки път задържаше вниманието си върху една фраза.

Жертвата, брат Матю, не бе умрял веднага.

Те, разбира се, вече го знаеха. Виждаше се, че се е влачил, за да се отдалечи от мястото на удара, докато накрая вече е нямало накъде. И там умиращият мъж се бе свил на кълбо. В същата поза го бе носила майка му в утробата си. И го бе успокоявала при появата му на този свят, гол и плачещ.

А вчера Матю отново се бе свил в ембрионална поза, за да напусне този свят.

Гамаш и всички останали разследващи, а може би и абатът и монасите, които се бяха молили до тялото, бяха разбрали, че е минало известно време, преди брат Матю да умре.

Но не знаеха колко.

Досега.

Главен инспектор Гамаш се изправи с папката в ръка и излезе от кабинета на приора.

— Инспектор Бовоар — извика след него комисар Франкьор. — Трябва да говоря с вас.

Бовоар направи още няколко крачки в подземния коридор, после се обърна.

— Какво, по дяволите, очаквахте да направя? — попита той. — да го оставя да лъже? Тук разследваме убийство. И ако не ви харесва мръсотията, която излиза наяве, просто се дръпнете настрана и не пречете.

— О, мръсотията не ме плаши — каза Франкьор с равен, но твърд глас. — Просто не очаквах от вас да се държите точно по този начин.

— Нима? — попита Бовоар с откровено презрение. Вече нямаше нужда да го крие. — И как точно очаквахте да се държа?

— Като мъж без топки.

Бовоар се изненада до такава степен, че не успя да намери отговор. Просто остана на мястото си, вторачен в комисаря, а той го подмина мълчаливо и тръгна нагоре по стълбите.

— И какво трябва да значи това, по дяволите?

Франкьор спря с гръб към Бовоар. После се обърна. И със сериозно изражение огледа мъжа пред себе си.

— Не искате да знаете, повярвайте.

— Кажете ми.

Франкьор се усмихна, поклати глава и продължи нагоре по стълбите. Миг по-късно Бовоар хукна след него, изкачвайки изтърканите каменни стъпала по две наведнъж, за да го настигне.

Франкьор тъкмо отваряше вратата, когато Бовоар се озова до него. До ушите им стигна звук от потракване на твърди подметки по каменния под на Светия храм и видяха как главен инспектор Гамаш решително крачи към коридора, който водеше към кабинета на абата и градината му.

И двамата, като по взаимно съгласие, мълчаливо изчакаха вратата към коридора да се затвори и стъпките да заглъхнат.

— Кажете ми — настоя Бовоар.

— Предполага се, че сте опитен следовател от Sûretè du Quebec. Би трябвало и сам да се досетите.

— Предполага се? — извика Бовоар към отдалечаващия се гръб на комисаря. — Предполага се?

Думите на инспектора обиколиха църквата, усилиха се, отекнаха о стените и се върнаха обратно към него, ала видимо не достигнаха до ушите на Франкьор.