Красива мистерия

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТА

— Ето ви и вас, господин главен инспектор.

Брат Симон се надигна иззад бюрото и протегна ръка.

Гамаш я пое и се усмихна. Каква промяна заради една кокошка.

Дуу-да, дуу-да.

Гамаш въздъхна вътрешно. При цялата божествена — буквално — музика наоколо в неговата глава трябваше да се запечата точно "Кемптаунската гонка", изпята от петел.

— Тъкмо се канех да ви потърся — продължи Симон. — За да ви върна листа.

Брат Симон подаде пожълтелия пергамент на главния инспектор и се усмихна. Усмивка върху това лице никога не изглеждаше съвсем уместна. Но сега, за един кратък момент, беше естествена.

И наистина миг по-късно секретарят на абата доби обичайното си сурово изражение.

— Merci — каза Гамаш. — Очевидно сте успели да направите копие. Започнахте ли да транскрибирате невмите в ноти?

— Още не. Планирах да се заема с това днес следобед. Може да помоля някои от другите монаси за помощ, ако не възразявате.

— Absolument — съгласи се Гамаш. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Брат Симон отново се ухили.

— Мисля, че вашата представа за време е малко по-различна от нашата. Ние тук боравим с хилядолетия, но ще се опитам да не се бавя чак толкова.

— Повярвайте ми, mon frére, за толкова време ще ви дотегнем ужасно. Може ли? — Гамаш кимна към удобния стол наблизо и секретарят на абата кимна.

Двамата мъже се настаниха един срещу друг.

— Докато работихте върху това — Гамаш вдигна леко листа, — преведохте ли нещо от латинския текст?

Брат Симон се почувства неловко.

— Не съм голям специалист по латински, но подозирам същото и за онзи, който го е писал.

— Защо мислите така?

— Защото и малкото, което разбрах, е безумно нелепо.

Той отиде до бюрото и се върна с една тетрадка.

— Тук нахвърлих някои мисли, докато преписвах. Дори да успеем да разгадаем невмите и да ги обърнем в ноти, не смятам, че изобщо ще можем да изпеем думите.

— Значи не е някой известен химн, псалм или дори молитва? — Гамаш хвърли поглед към оригинала.

— Не, освен ако не съществува някой пророк или апостол, който се нуждае от лечение. — Брат Симон погледна записките си. — Ето и първата фраза. — Симон посочи към началото на псалма. — Може и да греша, но аз си го превеждам така: "Нищо не чувам, чорапа си обувам".

Каза го толкова тържествено, че Гамаш неволно избухна в смях. Опита се да го сподави, ала отново се разкиска. Накрая наведе поглед към листа, за да прикрие ухилената си физиономия.

— Какво друго пише? — Гласът му звучеше леко пискливо от усилието да сдържи смеха си.

— Не е смешно, господин главен инспектор.

— Не, разбира се. Светотатство е. — Ала кикотът му го издаде, а когато вдигна поглед към монаха, с удивление забеляза, че и брат Симон леко се подсмихваше.

— Успяхте ли да разберете още нещо? — попита Гамаш след титанично усилие да се овладее.

Брат Симон въздъхна, наведе се напред и посочи един ред малко по-надолу.

— Това сигурно го знаете.

Dies irae.

Гамаш кимна. Вече не го напушваше на смях, нито пък чуваше упоритото дуу-да.

— Да, това го забелязах. Ден на гняв. Това е единствената латинска фраза, която разпознавам. С абата го обсъдихме.

— И какво каза той?

— Той също заключи, че текстът е низ от глупости. Беше не по-малко озадачен от вас.

— Даде ли някакво обяснение?

— Нищо конкретно. Но намира за странно, както и аз, че макар тук да има dies irae, ден на гняв, липсва съпътстващото го dies illa.

— Ден на траур. Да, и мен това ме порази. Даже по-силно от чорапа.

Гамаш отново се усмихна, но съвсем за малко.

— Как мислите, какво значи това?

— Мисля, че който и да го е писал, е искал да се пошегува — каза брат Симон. — Просто е нахвърлял безразборно всякакви латински думи.

— Но защо не е използвал повече фрази или думи от псалмите? Защо "ден на гняв" е единствената фраза от молитва?

Брат Симон сви рамене.

— Ще ми се да знаех. Може да е бил гневен. Може да е точно това. Присмех. Иска да ни покаже гнева си и действително го заявява. Dies irae. А после добавя куп безумни латински фрази и думи, за да изглежда като псалм, като нещо, което бихме изпели на Бог.

— Но всъщност е обида — каза Гамаш и брат Симон кимна.

— Кой тук би могъл да помогне с превода?

Брат Симон се замисли.

— Единственият, за когото се сещам, е брат Люк.

— Портиерът?

— Доскоро е бил в семинарията и би трябвало да помни латинския по-добре от всички ни. И е достатъчно надут, за да го демонстрира с удоволствие.

— Не го ли харесвате?

Въпросът му сякаш изненада брат Симон.

— Да го харесвам ли? Тази мисъл като че ли му хрумваше за пръв път и Гамаш осъзна, с лека изненада, че наистина беше така. — Тук не става въпрос за харесване или нехаресване. А за приемане. В едно затворено общество симпатията лесно може да се превърне в антипатия. Тук се научаваме да не мислим с подобни термини, а да приемаме като Божия воля факта, че един или друг монах е попаднал тук. Щом Бог го приема, приемаме го и ние.

— Но вие току-що го нарекохте надут.

— Така е. А той сигурно ме нарича сърдит, което също е вярно. Всички имаме недостатъци, над които работим. Няма полза да ги отричаме.

Гамаш отново вдигна страницата.

— Възможно ли е брат Люк да е написал това?

— Съмнявам се. Брат Люк не обича да прави грешки или да постъпва нередно. Ако напише химн на латински, той ще е безупречен.

— А и вероятно му липсва чувство за хумор — каза Гамаш.

Брат Симон леко се усмихна.

— За разлика от нас, останалите, които се заливаме от смях непрекъснато.

Гамаш усети сарказма, но си помисли, че Симон греши. Монасите, които вече познаваше, демонстрираха съвсем прилично чувство за хумор и умееха да се надсмиват над себе си и над своя свят. Хуморът им бе обран, деликатен и добре прикрит зад сериозното им изражение, но го имаше.

Гамаш сведе поглед към листа в ръката си. Симон беше прав — брат Люк не би могъл да напише това. Но някой от тях го бе сторил.

Главен инспектор Гамаш бе убеден — сега повече от всякога, — че тънкият пергамент в ръката му е ключът към разкриването на убийството.

И той знаеше, че ще го разкрие, дори да му отнеме хилядолетие.

— Невмите… — започна той, опитвайки се да измъкне от брат Симон каквото му трябваше. — Казвате, че все още не сте започнали да ги транскрибирате в ноти, но разбирате ли ги?

— О, да. Объркани са. — Той посегна към своето копие. — Не, друга е думата. Сложни са. Повечето невми за псалми изглеждат объркващо, но когато си наясно какво изобразяват, се оказват съвсем прости. Това е и смисълът от тях. Прости указания за изпълнителите на псалми.

— Но тези не са прости — каза Гамаш.

— Далеч не.

— Бихте ли ме ориентирали как звучат?

Брат Симон вдигна глава от страницата и го погледна строго, дори сурово. Но Гамаш не отстъпи. Двамата се гледаха втренчено в продължение на няколко секунди, докато накрая Симон най-сетне отклони поглед и отново наведе глава към листа.

След около минута мълчание Гамаш чу звук. Сякаш идваше доста отдалеч и той се зачуди дали не е поредният самолет, звучеше като натрапчиво жужене. После осъзна, че източникът не беше навън, а вътре.

Звукът идваше от брат Симон.

Онова, което започна като бръмчене, като жужене, като увиснала във въздуха нота, се превърна в нещо съвсем различно. Нотата рязко се спусна надолу, заигра се в ниския регистър, сетне отново се вдигна. Но не с рязък скок, а с плавно издигане сякаш проникна в гърдите на Гамаш, обви сърцето му и го понесе със себе си. Все по-високо и по-високо. Но той и за миг не почувства опасност. И за миг не усети, че музиката или сърцето му биха могли да рухнат на земята и да се разбият.

Изпита сигурност, увереност. Игрива радост.

После думите заместиха жуженето и брат Симон започна да пее. Гамаш, естествено, не знаеше латински, но въпреки това усещаше, че го разбира напълно.

Ясният, спокоен и плътен тенор на брат Симон следваше нотите и произнасяше безсмислените думи нежно, като любовник. Както в гласа му, така и в музиката не се усещаше никакво осъждане, само приемане.

Накрая и последната нота се спусна на земята. Леко, спокойно. Меко приземяване.

И гласът замълча. Но музиката остана с Гамаш. По-скоро чувство, отколкото спомен. Искаше отново да изпита това усещане. Тази лекота. Искаше му се да помоли брат Симон да продължи и никога да не спира.

Главен инспектор Гамаш осъзна, че от "Кемптаунската гонка" нямаше и следа. На нейно място се бе настанила тази кратка, но възхитителна музикална експлозия. Дори брат Симон изглеждаше удивен от изпълнението си.

Гамаш знаеше, че още дълго ще да носи в себе си тази красива мелодия. Но вместо "дууда" щеше да тананика "нищо не чувам, чорапа си обувам".

Бовоар хвърли камък във водата с всички сили, възможно най-далеч от брега.

Нямаше жабки като от плоско камъче. Избра още един тежък камък, вдигна го във въздуха, сетне замахна с ръка назад и го хвърли.

Камъкът полетя в дъга и цопна във водата.

Бовоар стоеше на брега, осеян с обли камъчета и мидени черупки, и се взираше в прозрачното чисто езеро. Вълничките от хвърления камък кротко плискаха върху камъните и оставяха тънки ивици бяла пяна. Като миниатюрен свят, потопен от внезапна приливна вълна. Дело на Бовоар.

След сблъсъка си с Франкьор почувства остра нужда от свеж въздух.

Брат Бернар, отговорник по дивите боровинки, бе споменал за някаква пътека. Бовоар я намери и тръгна по нея, без да обръща особено внимание на околностите. Вместо това отново и отново повтаряше наум думите, разменени с Франкьор.

И онова, което трябваше да каже. Можеше да каже. Интелигентните язвителни коментари, които можеше да направи.

Ала минути по-късно бесният поток на мислите и забързаната му походка се укротиха и той забеляза, че тази пътека върви покрай езерото. Брегът тук бе осеян с обли речни камъни. И боровинкови храсти.

Постепенно премина в нормален ход, сетне в безцелно скитане и накрая спря на малък полуостров, вдаден навътре в усамотеното езеро. Огромни птици се рееха над него, после пикираха рязко надолу, почти без да размахат крилата си.

Бовоар свали обувките и чорапите си, нави крачолите на панталоните си и топна палец в езерото. Веднага отдръпна крака си. Водата бе толкова студена, че сякаш го попари. Опита отново, докато — милиметър по милиметър, и двата му крака се нагазиха в ледената вода. Бяха свикнали. Не спираше да се изумява към какво е способен да привикне човек. Особено ако е претръпнал.

Стоя мълчаливо около минута, докато късаше и ядеше боровинки от близкия храст и се опитваше да не мисли.

А когато започна да мисли, веднага се сети за Ани. Извади мобилния си телефон. Имаше съобщение от нея. Прочете го с усмивка.

Разказваше му как е минал денят й в кантората. Забавна историйка за някакво объркване в интернет. Тривиална случка, но Бовоар четеше всяка дума по два пъти. Представи си недоумението й, изясняването на обстоятелствата, щастливата развръзка. Пишеше му колко много й липсва. И че го обича.

Отговори й. Описа й къде се намира. Каза й, че разследването напредва. Поколеба се, преди да натисне бутона за изпращане, защото знаеше, че макар да не лъжеше, не казваше цялата истина. Не казваше нищо за чувствата си. За объркването си, за гнева си. Гняв, насочен към Франкьор. И същевременно разнопосочен. Изпитваше гняв към брат Реймон, към монасите. Гневеше се, че е в манастира, вместо да е с Ани. Гневеше се на тишината, прекъсвана от безконечни богослужения.

Яд го бе и на себе си, че позволи на Франкьор да му лази по нервите.

Но най-много го беше яд на комисар Франкьор.

Но на Ани не написа нищо подобно. Завърши съобщението с усмихнат емотикон и натисна бутона за изпращане.

Избърса ходилата си в пуловера и отново нахлузи чорапите и обувките си.

Трябваше да се връща. Но вместо това хвърли още един камък в езерото и се загледа в концентричните кръгове, които смущаваха гладката повърхност.

— Най-странното е — каза брат Симон, щом приключи с пеенето, — че думите всъщност пасват идеално.

— Но нали казахте, че текстът е низ от глупости? Куп безсмислици — каза Гамаш.

— Така си е. Имах предвид, че пасват на ритъма на музиката. Текстът на песента трябва да съответства на ритъма.

— И този съответства, така ли? — Гамаш отново погледна към пожълтялата страница, макар да не знаеше какво точно очаква. Че ще се случи някаква магия и той внезапно ще разбере? Но не разбра нищо. Нито думите, нито невмите.

— Мисля, че който и да е написал това, е разбирал от музика — каза брат Симон. — Но не е имал никаква представа как да напише стихове към музиката.

— Като Лернер и Лоу[70] — каза Гамаш.

— Саймън и Гарфънкъл — поде брат Симон.

— Гилбърт и Съливан[71] — продължи Гамаш с усмивка.

Симон се разсмя.

— Чувал съм, че се ненавиждали. Отказвали да стоят в една и съща стая.

— Значи — каза Гамаш, опитвайки се да подреди мислите си, — и двамата сме съгласни, че музиката е великолепна. Но думите са нелепи. С това също сме съгласни.

Брат Симон кимна.

— Смятате, че е дело на авторски тандем? Не един монах, а двама?

— Единият е написал музиката — каза Симон. — А другият е написал думите.

Двамата наведоха глави към листовете в ръцете си. После отново се спогледаха.

— Но това не обяснява защо думите са толкова глупави — каза брат Симон.

— Освен ако авторът на невмите е бил непосветен в латинския. Може да е приел, че съавторът му е написал стихове, достойни по красота на музиката.

— А когато разбрал какво точно означават думите… — каза брат Симон.

— Oui — каза Гамаш. — Стига се до убийство.

— Хората наистина ли са способни да убият за такова нещо? — попита Симон.

— Църквата е кастрирала мъже, за да запази гласовете им сопрано — припомни Гамаш на монаха. — Опрат ли нещата до божествената музика, емоциите вземат връх. Посегне ли й някой, човек е склонен и на убийство.

Брат Симон издаде напред долната си устна и се замисли. Така изглеждаше много млад. Като момче, което подрежда пъзел.

— Приорът ви — каза Гамаш — кое е по-вероятно да е написал? Думите или музиката?

— Музиката, без съмнение. Той бе световен авторитет в областта на невмите и грегорианските псалми.

— Но дали е бил способен да напише оригинална музика с помощта на невми? — попита детективът.

— Той определено познаваше невмите, така че е възможно, предполагам.

— Нещо сякаш ви смущава — каза Гамаш.

— Просто ми се струва крайно невероятно, това е всичко. Брат Матю обичаше грегорианските псалми. Той не просто ги харесваше, а ги обожаваше. Те бяха неговата голяма религиозна страст.

Гамаш разбираше какво има предвид монахът. Ако брат Матю е обожавал псалмите до такава степен, ако им е посветил живота си, защо би се отметнал така внезапно от тях, създавайки онова, което Гамаш държеше в ръцете си.

— Освен ако… — каза брат Симон.

— Освен ако не го е написал той — каза Гамаш и леко вдигна листа, — а го е открил у някого и е поискал обяснение. На единственото място, където не може да има свидетели.

Което наведе главния инспектор до следващия логичен въпрос.

— Когато открихте приора, той беше ли още жив?