Красива мистерия

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Арман Гамаш седеше на първата скамейка и наблюдаваше монасите по време на богослужението в единайсет. От време на време затваряше очи и се молеше планът му да успее.

По-малко от час, помисли си. А може би лодкарят вече чакаше на пристана. Гамаш проследи с поглед абата, който стана от мястото си на пейката, качи се на олтара, преви коляно и изпя няколко реда от молитва на латински.

После, един по един, към него се присъединиха и останалите.

Призив, отговор. Призив, отговор.

Тогава настъпи миг, в който всички звуци сякаш замряха и увиснаха във въздуха. Не тишина, а общо дълбоко вдишване.

И после всички гласове се сляха в хор, който можеше да бъде описан единствено като величествен. Арман Гамаш усети как музиката го завладява и стига до мозъка на костите му. Въпреки случилото се с Бовоар. Въпреки случилото се с брат Матю. Въпреки онова, което предстоеше да се случи.

Незабелязано зад него в църквата влезе Жан Ги Бовоар. След като Гамаш го остави в лечебницата, младият инспектор на няколко пъти се унасяше, после се събуждаше, но накрая успя да се съвземе. Всичко го болеше, а вместо да се подобрява, състоянието му сякаш се влошаваше. Премина по дългия коридор като старец. Тътреше крака. Ставите му скърцаха. Задъха се. Но дългът го зовеше и всяка крачка го приближаваше към мястото, на което трябваше да бъде.

Не точно в Светия храм. А до Гамаш.

Щом влезе в църквата, забеляза, че началникът седи най-отпред.

Но тялото на Жан Ги Бовоар бе стигнало до предела на силите си и той се стовари на последната пейка. Наведе се напред и отпусна ръце върху облегалката пред себе си. Но не в молитва. А в някакъв паралелен свят.

Реалният свят му се струваше много далечен. Но не и музиката. Тя бе навсякъде около него. Не само отвън, но и отвътре. Поддържаше го. Гласовете звучаха просто и разбираемо. В унисон. Един глас, една мелодия. Със своята простота песнопенията едновременно го успокояваха и изпълваха с енергия.

Тук нямаше хаос. Нямаше нищо неочаквано. С изключение на начина, по който му въздействаха. Наистина бе напълно неочакван.

Нещо странно ставаше с него. За пръв път изпитваше подобно усещане.

И тогава си даде сметка какво е.

Покой. Абсолютен покой.

Той затвори очи и се възнесе на крилата на невмите — напусна себе си, пейката и Светия храм. Напусна манастира и се понесе над езерото и над гората. Летеше с невмите, свободен и волен.

Това беше по-добро от перкоцет, по-добро от оксиконтин. Не чувстваше нито болка, нито грижи, нито тревоги. Нямаше "нас", нямаше "тях", нямаше граници и предели.

Тогава музиката спря и Бовоар леко се спусна на земята.

Отвори очи и се огледа, чудейки се дали някой е забелязал случилото се. Главен инспектор Гамаш все така седеше на първата пейка, а срещу него се бе настанил комисар Франкьор.

Бовоар се огледа. Някой липсваше.

Доминиканецът. Защо отсъстваше човекът от Инквизицията?

Бовоар отново насочи вниманието си към олтара и забеляза бързия поглед, който Гамаш хвърли към комисар Франкьор.

"Господи — помисли си Бовоар, — той наистина го ненавижда."

Арман Гамаш отново се вгледа в монасите. Пеенето спря. Абатът пак стоеше на преден план в притихналата църква.

И тогава, насред тишината, се разнесе глас. Един-единствен. Тенор. Пееше.

Абатът погледна към монасите си. Монасите извърнаха глава към абата, а после се спогледаха. С широко отворени очи, но затворени уста.

И въпреки това звънкият глас продължаваше да пее.

Абатът стоеше над нафората и потира с вино. Тялото и кръвта на Христа. Късче от свещения хляб застина във въздуха.

Великолепният глас звучеше отвсякъде, сякаш нахлуваше в църквата с бледите лъчи светлина и я превземаше цялата.

Абатът се обърна към малобройното паство. За да види дали някой от тях не е загубил ума си и намерил гласа си. Но единственото, което видя, бяха тримата полицаи. Седяха отделно един от друг. Наблюдаваха. Мълчаха.

Внезапно иззад паметната плоча на свети Гилберт се появи доминиканецът. Брат Себастиен бавно и тържествено тръгна към центъра на църквата. И спря там.

— Нищо не чувам — изпя той с бодро темпо, много по-бързо и по-лековато от всеки грегориански хорал, звучал някога в този храм. Латинските думи изпълниха пространството. — Чорапа си обувам.

Музиката, с която приорът бе намерил смъртта си, оживя.

— Аз не съм риба — пееше монотонно доминиканецът, докато крачеше по централната пътека. — Аз не съм риба.

Монасите и абатът се вкамениха. Цветни дъги танцуваха около тях, докато утринното слънце упорито си проправяше път през мъглата. Брат Себастиен вървеше към олтара, с високо вдигната глава и скрити под расото ръце, а гласът му изпълваше празнотата.

— Спрете.

Това не беше заповед, а вой. Лай.

Но доминиканецът не спря. Продължаваше — невъзмутимо и неумолимо — да пее и да пристъпва към олтара. И към монасите.

Арман Гамаш бавно се изправи, без да откъсва поглед от монаха, който най-сетне се бе отделил от останалите.

Гласът, един-единствен.

— Неее! — извика от болка монахът. Сякаш песента на доминиканеца пърлеше кожата му. Сякаш Инквизицията гореше на клада още един, последен монах.

Брат Себастиен спря точно под абата и вдигна поглед.

— Dies irae — изпя брат Себастиен. Ден на гняв.

— Спрете — молеше се монахът. Той пристъпи към доминиканеца и падна на колене. — Моооля ви.

И доминиканецът спря. Сега църквата се изпълваше единствено с ридания. И светлини с цветовете на дъгата.

— Вие убихте приора си — тихо каза Гамаш. — Ессе homo. Ето човека. И затова го убихте.

— Благослови ме, отче, защото съгреших.

Абатът се прекръсти.

— Продължавай, синко.

Последва дълго мълчание. Отец Филип знаеше, че тази стара изповедалня бе чула какво ли не през вековете. Но нищо толкова позорно като онова, което предстоеше да чуе.

Бог, разбира се, вече знаеше. Вероятно е знаел още преди убиецът да нанесе удара. Още преди мисълта за това да се оформи в главата му. Тази изповед не бе предназначена за Бога, а за грешника. За овцата, отлъчила се твърде далеч от стадото. И попаднала сред вълци.

— Извърших убийство. Убих приора.

По кожата на Жан Ги Бовоар лазеха буболечки и той се запита дали лечебницата не е свърталище на хлебарки или дървеници.

Прокара длан по дължината на ръцете си и се опита да докопа онези, които лазеха по гръбнака му. Двамата с началника се намираха в кабинета на приора, занимаваха се с писмена работа. Преглеждаха записките си. Събираха си нещата. Последни приготовления, преди да отпътуват с лодкаря.

Комисар Франкьор извърши официалния арест и извика хидроплана да ги отведе с арестувания. Сега Франкьор седеше в Светия храм, докато монахът убиец се изповядваше. Не пред полицията, а пред изповедника си.

Безпокойството на Бовоар го заливаше на вълни. Идваха все по-начесто и той вече не можеше да си намери място. Под дрехите му лазеха буболечки, заливаха го вълни на тревожност, едва си поемаше въздух.

И болката се бе завърнала. В стомаха му, в мозъка на костите. Косата, очите, сухите му устни — всичко го болеше.

— Имам нужда от хапче — каза. Едва успяваше да фокусира погледа си върху човека срещу себе си.

Гамаш вдигна очи от записките си и се взря в него.

— Моля ви. Само едно, последно, и спирам. Само едно, колкото да се прибера у дома.

— Лекарят каза да ти давам тиленол със засилено действие…

— Не искам тиленол — извика Бовоар и удари с длан по бюрото. — За бога, моля ви. Ще бъде последното, заклевам се.

Главният инспектор спокойно изтръска две таблетки върху дланта си, наля чаша вода и заобиколи бюрото. После протегна ръка към Бовоар. Жан Ги грабна хапчетата и ги захвърли на пода.

— Не тези, не тиленол. Имам нужда от другите.

Виждаше шишенцето в джоба на Гамаш.

Жан Ги Бовоар знаеше, че не бива. Знаеше, че ако прекрачи тази граница, няма връщане назад. Но в крайна сметка нямаше значение, че го знае. От значение бе само болката. И буболечките по кожата. И безпокойството. И нуждата.

Той рязко се надигна от стола, хвърли се към джоба на Гамаш и го повлече към каменната стена.

— Убих приора.

— Продължавай, синко — каза абатът.

Последва мълчание. Но не пълна тишина. Отец Филип чуваше хрипове — човекът от другата страна на изповедалнята с мъка поемаше въздух.

— Не исках. Нямах такова намерение.

Гласът започваше да звучи истерично, но абатът знаеше, че е безполезно.

— Бавно — посъветва го той. — Не бързай. Разкажи ми какво се случи.

Последва поредното кратко мълчание, докато монахът се вземе в ръце.

— Брат Матю искаше да поговорим за песента, която бе написал.

— Брат Матю ли я написа? — Абатът знаеше, че не бива да задава въпроси по време на изповед, но не успя да се овладее.

— Да.

— И думите, и музиката? — попита абатът и се зарече да не го прекъсва повече с въпроси. После безмълвно помоли Бог да му прости за лъжата.

Защото знаеше, че няма да е за последен път.

— Да. Всъщност написал музиката и добавил произволни думи на латински, които да пасват на ритъма. Искаше аз да напиша истинските думи.

— Искал е да напишеш молитва?

— Нещо такова. Не че мен ме бива толкова с латинския, просто всички го знаят по-добре от него. Мисля, че му трябваше съюзник. Искаше да направи грегорианските псалми още по-популярни и смяташе, че ако ги модернизираме мъничко, те ще стигнат до повече хора. Опитах се да го разубедя. Опитах се да му втълпя, че не е редно. Че това е богохулство.

Абатът седеше и мълчеше. Чакаше продължението. И най-после го дочака.

— Приорът ми даде новата песен преди около седмица. Каза ми, че ако му помогна, ще ме включи в новия запис. Като солист. Беше в еуфория, както и аз в началото. Докато не започнах да разбирам какво се опитваше да направи. То нямаше нищо общо с възхвалата на Бог, а се отнасяше единствено до собственото му его. Той очакваше аз да се съглася безропотно. И не повярва на ушите си, когато му отказах.

— Какво направи брат Матю тогава?

— Опита се да ме подкупи. После се ядоса. Каза, че направо ще ме изключи от хора.

Отец Филип се опита да си го представи. Да си единственият монах, който не участва в пеенето на псалмите. Да бъдеш изключен от тази възхвала. Да бъдеш изключен от братството. Изолиран. В пълно мълчание.

Това бе равносилно на смърт.

— Трябваше да го спра. Той щеше да разруши всичко. Песните, манастира. Мене. — Безплътният глас замълча, за да събере сили. А после заговори толкова тихо, че абатът трябваше да доближи ухото си до решетката, за да го чува. — Това беше богохулство. Вие го чухте, mon père. И сам разбирате, че трябваше да се вземат мерки.

Да, абатът го чу. Не можа да повярва на очите и ушите си, когато видя доминиканеца да върви по централната пътека в Светия храм. Отначало абатът изпадна в ужас, дори усети пристъп на ярост. Но после — да му прости Господ — целият му гняв се изпари и той се поддаде на съблазън.

Матю бе създал грегориански хорал със сложен ритъм. Музиката сломи и последните защитни укрепления на абата. Стени, за чието съществуване дори не подозираше. А невмите, нотите и прекрасният глас намериха път към сърцето на отец Филип.

И за няколко мига абатът позна абсолютното блаженство. Изпълни се с любов. Към Бога, към човека. Към себе си. Към всички и всичко.

Сега обаче чуваше единствено хлипането зад решетката.

Брат Люк най-сетне бе направил своя избор. Бе напуснал поста си в porterie, за да убие приора.

Гамаш усети как полита назад и се подготви за сблъсъка. Гърбът му удари каменната стена и той остана без въздух.

Но още по-голям бе шокът му в онази частица от секундата преди удара, когато осъзна кой го причинява.

Жадно пое въздух и почувства ръката на Жан Ги в джоба си. Опитваше се да докопа шишенцето.

Гамаш стисна ръката му и я изви. Бовоар извика и озверя още повече. Започна да удря Гамаш по лицето и гърдите. Отново го блъсна назад в отчаяния си, целенасочен стремеж да пребърка джоба му.

Нищо друго нямаше значение. Бовоар се мяташе и хвърляше и бе готов да мине и през бетон, само и само да се сдобие с шишенцето.

— Стига, Жан Ги, престани — викаше Гамаш, макар че нямаше полза и той го знаеше. Бовоар не беше на себе си. Гамаш вдигна лакътя си и притисна гърлото на Бовоар. И точно тогава забеляза нещо, от което едва не му спря сърцето.

Жан Ги Бовоар посегна към оръжието си.

— Всички онези невми — хлипаше брат Люк и подсмърчаше, а абатът си го представи как бърше нос с дългите си черни ръкави. — Не можех да повярвам. Мислех, че е шега, но приорът каза, че това е неговият шедьовър. Че творението му е родено след цял един живот, преминал в изучаване на песните. Гласовете щяха да пеят хорал. Заедно. Другите невми бяха за инструментите. Орган, цигулки, флейта. Работил върху това години наред, Père Abbè. А вие изобщо не сте забелязали.

Младежкият глас звучеше обвинително. Сякаш приорът бе съгрешил, а абатът не се бе справил със задълженията си.

Отец Филип погледна през решетката на изповедалнята, опитвайки се да надникне от другата страна. Да види младия мъж, когото наблюдаваше още от семинарията. Когото проследи от разстояние как порасна, как съзря и как прие духовен сан. И как гласът му започна дългото спускане от главата към сърцето.

Но спускането така и не завърши, макар приорът и абатът да не си бяха дали сметка. Прекрасният глас бе заседнал като буца в гърлото на младия човек.

След успеха на първия запис, но преди разрива в братството, Матю и абатът се бяха срещнали за един от редовните си разговори в градината. И Матю заяви, че моментът е настъпил. Хорът имаше нужда от младия мъж. Матю искаше да работи с него, да се погрижи за оформянето на този необикновен глас, преди да го е докопал някой не толкова талантлив капелмайстор.

Един от по-възрастните монаси тъкмо бе починал и абатът, макар и с неохота, се съгласи. Смущаваше го фактът, че брат Люк е съвсем млад, а манастирът се намираше твърде далеч от цивилизацията.

Но Матю успя да го убеди.

А сега, докато гледаше през решетката убиеца на Матю, абатът се запита дали приорът е искал да повлияе на гласа, или на самия монах.

Дали Матю е смятал, че останалите монаси може и да откажат да пеят толкова революционна творба? Но ако успееше да привлече в манастира младия самотен монах, щеше да накара него. И то не само да пее псалма, но и да напише думите.

Матю бе убедителен, а Люк — лековерен. Или поне така е смятал приорът.

— Какво стана? — попита абатът.

Последва пауза и още подсмърчане.

Абатът реши да не го притиска повече. Опита се да убеди себе си, че го ръководи необходимостта да прояви търпение. Но добре знаеше, че това не е търпение, а страх. Не искаше да чува какво се е случило после. Броеницата висеше от ръцете му, устните му мърдаха. И той чакаше.

Гамаш стисна ръката на Бовоар и се опита да избие пистолета. От гърлото на Жан Ги се разнесе отчаян вопъл. Младият инспектор се бореше с всички сили, риташе и се мяташе, но накрая Гамаш изви ръката му зад гърба и пистолетът изтрака на пода.

Двамата дишаха тежко. Гамаш притисна лицето на Жан Ги към грубата каменна стена. Бовоар се извиваше и се мъчеше да се отскубне, но Гамаш го държеше здраво.

— Пуснете ме — крещеше Бовоар на стената. — Тези хапчета са мои. Моя собственост.

Началникът продължи да притиска лицето му, мятането отслабна и накрая спря. И остана само един задъхан млад мъж. Напълно изцеден.

Гамаш взе кобура от колана на Бовоар, после бръкна в джоба му и извади полицейската му карта за самоличност. Сетне се наведе да вземе пистолета и обърна младия инспектор с лице към себе си.

Едната му буза бе ожулена до кръв.

— След малко си тръгваме, Жан Ги. Сядаме в онази лодка и тръгваме, но стигнем ли Монреал, веднага те водя в клиника за лечение на зависимости.

— Вървете по дяволите! Никога няма да се върна там. Да не би да си въобразявате, че като ме лишавате от хапчетата, вършите добро дело? Винаги мога да си набавя нови, дори без да напускам сградата на управлението.

— Ти няма да стъпиш в управлението. Отстранен си от работа. Нали не мислиш, че ще ти позволя да се разхождаш наоколо с хапчета и оръжие? Излизаш в отпуск по болест, а когато лекарят ти каже, че си добре, ще обсъдим връщането ти.

— Вървете по дяволите! — изсъска Бовоар и по брадичката му потече слюнка.

— Ако не отидеш доброволно, ще те арестувам за нападение над длъжностно лице и ще се споразумея със съдията да те изпрати в клиника за рехабилитация. Познаваш ме, ще го направя.

Бовоар задържа погледа на Гамаш. Да, познаваше го. Да, щеше да го направи.

Гамаш прибра значката и служебната карта на Бовоар в собствения си джоб. Жан Ги стоеше с отворена уста, слюнката му капеше на тънка струйка по пуловера. Олюляваше се, очите му бяха разширени и изцъклени.

— Не можете да ме отстраните.

Гамаш пое дълбоко въздух и отстъпи назад.

— Знам, че това не си ти, а проклетите хапчета. Те те убиват, Жан Ги. Но ще започнеш лечение и всичко ще бъде наред. Вярвай ми.

— Както ви вярвах във фабриката? Както ви вярваха останалите?

Макар и замаян, Бовоар разбра, че е успял да нанесе точен удар. Видя как началникът потръпна от думите му.

И това му достави удоволствие.

Бовоар проследи с поглед как главният инспектор бавно прибра пистолета му в кобура и го закопча за собствения си колан.

— Кой ти даде хапчетата?

— Казах ви. Намерих ги в килията си с бележка от лекаря.

— Не са от лекаря.

Но Бовоар бе прав за едно. Можеше да се снабди с оксиконтин когато си поискаше. В Квебек го продаваха под път и над път. Сейфът за съхранение на веществени доказателства в Sûretè преливаше от него. Някои от таблетките дори стигаха до съдебната зала.

Гамаш застина.

Вече знаеше кой е дал лекарството на Бовоар.

— Ecce homo — каза абатът. — Защо Матю е казал това, преди да издъхне?

— Това му казах аз, когато го ударих.

— Защо?

Последва нова пауза и поредното накъсано дишане.

— Защото не беше онзи, за когото го мислех.

— Искаш да кажеш, че се е оказал обикновен човек — подсказа абатът. — А не светец, за какъвто си го смятал. Той беше световен експерт по грегориански псалми. Гений дори. Но беше просто човек. А ти си очаквал да бъде нещо повече.

— Аз го обичах. Бях готов да направя всичко за него. Но той ме помоли да погазя псалмите, а това беше извън силите ми.

— Отишъл си в градината с ясното съзнание, че би могъл да го убиеш? — попита абатът с възможно най-спокойна интонация. — Взел си железния прът със себе си.

— Трябваше да го спра. Опитах се да го вразумя, когато се срещнахме в градината, да го накарам да промени намеренията си. Скъсах листа, който ми даде. Мислех, че е единственото копие. — Гласът спря. Но дишането продължи. Плитко, задъхано. — Брат Матю побесня. Каза, че ще ме изрита от хора. Че ще ме прати на пейките.

Абатът слушаше брат Люк, ала виждаше Матю. Не любящия, мил, благочестив приятел, а човек, обладан от ярост. Приклещен в ъгъла. Получил отказ. Абатът едва удържаше силата на тази личност. И започваше да разбира защо брат Люк се е сринал. И кое го е накарало да нанесе удара.

— Аз исках само да пея грегориански псалми. Дойдох тук да се уча от приора и да пея. Това е всичко. Нима не е достатъчно?

Гласът му звучеше пискливо и непонятно. Абатът с мъка различаваше думите. Брат Люк плачеше и му се молеше да го разбере. И абатът го разбра.

Матю бе човек. Също като този млад монах.

И като абата.

Отец Филип отпусна глава върху ръцете си, заслушан в риданията на младия мъж.

Арман Гамаш остави Бовоар в кабинета на приора и се отправи към Светия храм. С всяка стъпка гневът му кипеше все по-силно.

Лекарствата щяха да убият Жан Ги. Младият инспектор бавно и сигурно вървеше към гроба си. Гамаш го осъзнаваше. Извършителят също. И все пак го бе сторил.

Главният инспектор отвори вратата на Светия храм с такава сила, че тя се удари в стената с трясък. Монасите се обърнаха.

Обърна се и Силвен Франкьор. А Гамаш, докато крачеше към него с ледено спокойствие, видя как усмивката изчезна от красивото лице на комисаря.

— Трябва да поговорим, Силвен — каза Гамаш.

Франкьор отстъпи назад и се качи по стълбите към олтара.

— Моментът не е подходящ, Арман. Самолетът ще пристигне всеки момент.

— Моментът е идеален. — Гамаш продължаваше да върви напред, без да откъсва поглед от Франкьор. В ръката си държеше кърпичка.

Когато широките му енергични крачки най-сетне го отведоха до комисаря, Гамаш разтвори длан и показа шишенцето с хапчета.

Комисарят понечи да избяга, но Гамаш бе по-бърз и го настигна при подиума с хористите. Монасите се разпръснаха.

Единствено доминиканецът остана на мястото си, но нищо не каза и нищо не направи.

Гамаш се наведе към лицето на Франкьор.

— Можехте да го убиете — изръмжа главният инспектор. — И почти го убихте. Как можахте да причините това на свой човек?

Гамаш сграбчи Франкьор за ризата. Усети топлия му дъх върху лицето си — дишаше плитко, уплашено.

И Гамаш разбра. Още малко натиск. Още няколко мига и този проблем щеше да изчезне. Този човек щеше да изчезне. Само още малко да стисне.

И кой би могъл да го обвини?

Точно тогава обаче Гамаш го пусна. И отстъпи назад. Взираше се свирепо в комисаря и дишаше тежко. Нужно му беше усилие на волята да се вземе в ръце.

— Свършено е с теб, Гамаш — каза Франкьор с дрезгав шепот.

— Какво става тук?

Двамата се обърнаха и видяха Жан Ги, който стискаше облегалката на една от пейките и се взираше в тях. Бледото му лице лъщеше от пот.

— Нищо — отвърна Гамаш и изпъна раздърпаното си сако. — Лодката вече трябва да е тук. Събираме си багажа и тръгваме.

Гамаш слезе от олтара и се запъти към изхода. Тогава усети, че е сам. Обърна се.

Франкьор не беше помръднал. Нито пък Бовоар.

Гамаш бавно тръгна обратно по пътеката, без да изпуска от поглед Бовоар.

— Чу ли ме, Жан Ги? — попита. — Трябва да тръгваме.

— Инспектор Бовоар, струва ми се, се колебае — каза Франкьор и изпъна дрехите си.

— Вие ме отстранихте от работа — каза Бовоар. — Нямам нужда от лечение. Обещайте ми, че ако дойда с вас, няма да ме изпращате в клиника.

— Не мога да го направя — отвърна Гамаш и се вгледа в кървясалите очи на Жан Ги. — Имаш нужда от помощ.

— Не ме разсмивайте — каза Франкьор. — Нищо ви няма, инспекторе. Трябва ви само нормален началник, който да не се отнася с вас като с малко дете. Ако си мислите, че сега сте загазили, почакайте само да разбере за връзката ви с Ани.

Бовоар се обърна рязко към Франкьор. После обратно към Гамаш.

— Ние вече знаем за теб и Ани — каза главният инспектор, без да сваля поглед от Бовоар. — От месеци.

— Защо не казахте нищо тогава? — попита Франкьор. — Срамувате ли се? Надявахте се, че ще приключи бързо? Че дъщеря ви ще се вразуми? Може би затова иска да ви унижава, инспектор Бовоар. Може би затова ви е отстранил от работа и иска да ви изпрати в клиника. С един coup de grace[89] ще сложи край и на кариерата, и на любовта ви. Смятате ли, че момичето ще се омъжи за наркоман?

— Уважихме решението ви да не споделяте. — Гамаш не обърна внимание на Франкьор и продължи да говори само на Бовоар. — Знаехме, че ще ни кажете, когато се почувствате готови. Толкова се радваме. И за двама ви.

— Той не се радва — каза Франкьор. — Погледнете го. Изписано е на лицето му.

Гамаш пристъпи предпазливо напред, сякаш се приближаваше към плашлив елен.

— Да, Жан Ги, погледни ме. Разбрах за теб и Ани от букета люляк. Брахме цветята заедно, а ти й ги подари. Спомняш ли си?

Гласът му звучеше топло. И мило.

Гамаш протегна дясната си ръка към Бовоар. Ръка за помощ. Жан Ги забеляза лекото треперене на познатата длан.

— Върни се с мен — каза Гамаш.

В Светия храм се възцари пълна тишина.

— Той ви заряза да умрете на пода във фабриката — хладнокръвно продължи Франкьор. — Тръгна да спасява други и ви остави. Не ви обича. Дори не ви харесва. Иска да ви унижава. Иска да ви кастрира. Върнете му оръжието, Арман. И полицейската карта.

Но Гамаш не помръдна. Ръката му остана протегната към Бовоар. Погледът му беше впит в младия мъж.

— Главен комисар Франкьор е прочел здравното ти досие. Записите на разговорите ти с полицейския психолог — каза Гамаш. — Така е разбрал за връзките ти. Така е разбрал всичко за теб. Франкьор знае всичко, което си смятал за поверително, всичко, което си изрекъл пред психолога. И го използва, за да те манипулира.

— Ето че отново ви говори като на дете. Сякаш някой може да ви манипулира толкова лесно. Ако вие, Арман, не можете да му се доверите за оръжието, аз мога. — Франкьор разкопча собствения си кобур и пристъпи към Бовоар. — Вземете го, инспекторе. Знам, че не сте наркоман. И никога не сте били. Измъчвала ви е болка и сте имали нужда от лекарството. Разбирам ви.

Гамаш се обърна към Франкьор и с мъка потисна порива да извади пистолета от кобура на колана си и да довърши започнатото.

Вдишай дълбоко, каза си. Издишай дълбоко.

Когато се увери, че опасността е преминала, отново се обърна към Бовоар.

— Трябва да избереш.

Бовоар отмести поглед от Гамаш към Франкьор. И двамата стояха с протегнати към него ръце. Единият предлагаше лек тремор, а другият — пистолет.

— Ще ме изпратите ли в клиника?

Гамаш остана загледан в него за момент. Сетне кимна.

Последва безкрайно дълго мълчание. Накрая Бовоар го наруши. Но не с дума, а с действие. Направи крачка встрани от Гамаш.

Арман Гамаш стоеше на брега и наблюдаваше как хидропланът напуска пристана с Франкьор, брат Люк и Бовоар на борда.

— Ще се вразуми — приближи се до него доминиканецът.

Гамаш не каза нищо. Просто стоеше и гледаше как хидропланът подскача над вълните. После се обърна към събеседника си.

— Предполагам, че и вие се каните да тръгвате — каза Гамаш.

— Не бързам.

— Нима? Не бързате да отнесете Псалтира в Рим? Нали затова дойдохте?

— Така е, но напоследък доста размишлявам по въпроса. Псалтирът е много стар. И може би твърде крехък да пътува. Ще си помисля много хубаво, преди да направя каквото и да било. Може дори да се помоля за него. Решението може да отнеме известно време. А по църковните стандарти "известно време" може всъщност да се окаже цяла вечност.

— Не се бавете много — каза Гамаш. — Неприятно ми е да ви го припомням, но основите се рушат.

— Да, колкото до основите, разговарях с главата на Конгрегацията за доктрината на вярата. Той остана впечатлен от упоритото желание на абата да съхрани обетите за мълчание и смирение. Дори под напора на външни обстоятелства, в това число и вероятността манастирът да се срути.

Гамаш кимна.

— Твърда ръка на щурвала.

— Същите думи използва и Светият отец. И той се впечатли.

Гамаш вдигна вежди.

— И то до такава степен, че Ватиканът обмисля да плати възстановяването на "Сен Жилбер". Веднъж вече изгубихме гилбертинците. Би било жалко да ги изгубим отново.

Гамаш се усмихна и кимна. Отец Филип бе получил своето чудо.

— Когато ме помолихте да изпея новия псалм на брат Матю, знаехте ли, че брат Люк е убиецът? — попита доминиканецът. — Или се изненадахте?

— Подозирах, че може да е той, но не бях сигурен.

— Защо подозирахте точно него?

— От една страна, убийството е извършено след утринната молитва. Когато наблюдавах къде отиват всички след службата, забелязах, че единствено брат Люк остава сам. Никой не го придружава до портиерната. Никой не тръгва по онзи коридор. Единствено брат Люк би могъл да отиде незабелязано в градината, защото всички останали работят в групи.

— С изключение на абата.

— Така е. Известно време подозирах и него. Честно казано, подозирах всички почти до самия край. Осъзнах, че макар отец Филип да не се призна за виновен, той не свали категорично вината от себе си. Излъга, въпреки че лъжата му беше прозрачна. Каза, че слязъл в подземието да провери геотермалната система. Искаше да знаем, че е бил сам.

— Но той трябва да е бил наясно, че така влиза в списъка на заподозрените — каза брат Себастиен.

— Точно такова е било желанието му. Осъзнавал е, че някой от неговите монаси е извършил престъплението, и до известна степен се е чувствал отговорен. Ето защо се постара да постави името си в списъка на заподозрените. Това обаче още повече наклони везните към брат Люк.

— Защо?

Хидропланът вече едва докосваше вълните, готов да излети. Гамаш говореше на монаха, но не откъсваше очи от малкия самолет.

— Абатът се чудеше как е могъл да не усети нищо. Как е могъл да не го предвиди. От самото начало отец Филип ме впечатли със своята необичайна наблюдателност. Почти нищо не му убягваше. Така че и аз започнах да си задавам същия въпрос. Как е могъл абатът да не забележи? И видях два възможни отговора. Че нищо не му е убягнало, защото той самият е убиецът. Или че не е забелязал нищо просто защото убиецът е единственият монах, когото абатът все още не познава добре. Най-новият сред тях. Който по свой избор прекарва цялото си време в портиерната. Никой не го познава. Дори и приорът, както се оказа.

Самолетът набираше височина. Мъглата я нямаше и Гамаш закри очите си от яркото слънце.

— Ecce homo — каза брат Себастиен и погледна инспектора. После отмести поглед към манастира. Абатът бе оставил портата отворена и вървеше към тях.

— Отец Филип изслуша изповедта на брат Люк — каза доминиканецът.

— И с това свърши повече работа от мен. — Гамаш хвърли поглед към монаха, преди отново да вдигне очи към небето.

— Подозирам, че брат Люк ще ви разкаже всичко. Това ще е част от покаянието му. Плюс "Аве Мария" до края на живота.

— И така ще изкупи вината си? Ще заслужи опрощение?

— Надявам се. — Доминиканецът внимателно се вгледа в главния инспектор. — Поехте риск, когато ме помолихте да изпея творението на приора. Ами ако брат Люк си бе замълчал?

Гамаш кимна.

— Така е, рискувах. Но ми трябваше бързо решение. Надявах се, че щом е бил готов да убие само като го види на хартия, няма как да не реагира бурно, ако го чуе изпято в Светия храм.

— И все пак, ако Люк не бе реагирал? Ако не се бе издал? Какво щяхте да правите?

Гамаш се обърна и го погледна в очите.

— Мисля, че знаете.

— Щяхте да тръгнете с вашия инспектор? За да го изпратите на лечение? И да ни оставите тук с убиеца?

— Щеше да се наложи да се върна, но да — щях да тръгна с Бовоар.

Двамата се загледаха в самолета.

— Готов сте на всичко, за да спасите живота му, нали?

Гамаш не отговори. Доминиканецът се обърна и тръгна към манастира.

Жан Ги Бовоар погледна през прозорчето към блестящата повърхност на езерото.

— Ето — Франкьор подхвърли нещо към Бовоар. — Вземете.

Бовоар размаха ръце, улови шишенцето е хапчета и го притисна между дланите си.

— Merci. — Той ловко отвинти капачето и взе две таблетки. После облегна глава на хладния прозорец. Самолетът направи вираж и пое към манастир "Сен Жилбер".

Жан Ги погледна надолу. Неколцина монаси беряха боровинки зад стените. Той осъзна, че не е взел от шоколадовите плодчета, за да занесе на Ани. Но изпита болезненото усещане, че това вече нямаше значение.

Видя и монасите, наведени в градината. И един монах при кокошките. Порода "Шантиклер". Спасени от изчезване. Също като гилбертинците. И техните псалми.

Видя и Гамаш на брега. Гледаше нагоре. До него стоеше абатът, а доминиканецът се отдалечаваше.

Бовоар усети, че хапчетата започват да действат. Болката най-сетне отстъпваше, дупката в него се затваряше. Той въздъхна с облекчение. И внезапно разбра защо Гилберт от Семпрингам бе избрал този неповторим модел за робите на монасите. Дълго черно расо с бяла качулка.

Гледани отгоре — от Рая или от самолет — гилбертинците приличаха на кръстове. На живи кръстове.

Но имаше още нещо, което Бог — а сега и Бовоар — можеше да види.

Манастирът Saint-Gilbert-Entre-les-Loups нямаше форма на кръст. На хартия отец Клеман го бе нарисувал като разпятие, но това бе поредната лъжа на средновековния архитект.

Абатството всъщност имаше формата на невма. На разперени крила.

Сякаш манастир Saint-Gilbert-Entre-les-Loups бе готов да полети.

В този момент главен инспектор Гамаш погледна нагоре. А Бовоар извърна глава.

Гамаш проследи самолета с поглед, докато се изгуби в далечината, после се обърна към абата.

— Знам колко ужасно е било това за вас.

— За всички ни — съгласи се абатът. — Надявам се, че получихме добър урок.

Гамаш замълча за момент.

— И какъв е урокът?

Абатът се замисли.

— Знаете ли защо се наричаме Saint-Gilbert-Entre-les-Loups? Защо символът ни са два преплетени вълка?

Гамаш поклати глава.

— Реших, че има някаква връзка с пристигането на първите монаси. Че символизира опитомяването на дивата пустош или сприятеляването с нея. Нещо такова.

— Прав сте, датира от времето, когато отец Клеман и останалите монаси дошли тук — каза абатът. — Един от монтанаите[90] им разказал историята.

— Индианска история? — попита Гамаш, изненадан, че гилбертинците са били вдъхновени от нещо, което за тях е езичество.

— Отец Клеман го описва в дневниците си. Един от старейшините на племето споделил с него, че когато бил малък, дядо му отишъл при него и му казал, че в него се борели два вълка. Единият бил сив, а другият — черен. Сивият искал дядо му да бъде смел, търпелив и добър. Другият, черният, искал дядо му да бъде страховит и жесток. Това разстроило момчето и то размишлявало няколко дни, а после отишло при дядо си и го попитало: "Дядо, кой от вълците ще спечели?".

Абатът леко се усмихна и се вгледа в главния инспектор.

— Знаете ли какво отговорил дядо му?

Гамаш поклати глава. Лицето на детектива излъчваше такава печал, че сърцето на абата се сви.

— Онзи, който храня — каза отец Филип.

Гамаш обърна глава и погледна към манастира, който щеше да бъде укрепен и векове наред щеше да е тук за поколения монаси. Saint-Gilbert-Entre-les-Loups. Бе разбрал думите погрешно. Свети Гилберт сред вълците, но не застрашен от тях, а помежду им. На мястото на вечния избор.

Абатът забеляза оръжието на колана му и мрачното му изражение.

— Искате ли да се изповядате?

Главният инспектор погледна към небето и усети северния вятър върху лицето си. Мор някакъв ни стига.

Стори му се, че някъде в далечината продължаваше да се чува самолетен двигател. После и това утихна. И той се сля с абсолютната тишина.

— Още не, mon père.