Красива мистерия

ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА

— И какво казахте? — попита Бовоар, без изобщо да си направи труда да прикрие изумлението си. Намираха се в кабинета на приора, точно преди да тръгнат за закуска.

— Какво можех да кажа? — отвърна Гамаш и вдигна поглед от записките си. — Казах Bonjour, поклоних се на абата и седнах на една от пейките.

— Останахте? По пижама?

— Стори ми се малко късничко да си тръгвам — усмихна се Гамаш. — Освен това носех роба. Като тях.

— Не. Вашето е халат за баня.

— И все пак…

— Май ще ми е нужна психотерапия — измърмори Бовоар.

Гамаш отново се съсредоточи в записките си. Трябваше да признае, че никой не беше очаквал да започне деня си по този начин. Монасите не подозираха, че ще открият мъж по пижама на олтара по време на първата молитва в пет сутринта, а Гамаш не подозираше, че той ще бъде този мъж.

Бовоар пък изобщо не бе очаквал, че подобна история ще му падне в скута като дар от небесата още рано-рано сутринта. Съжаляваше само за едно — че не успя да го види с очите си. И може би да направи снимка. Ако началникът нададе вой за връзката му с Ани, тази снимка със сигурност щеше да му запуши устата.

— Помолихте ме да разбера кой е монахът, който оскърби абата снощи на вечеря — каза Бовоар. — Казва се брат Антоан. Тук е от двайсет и три годишен. Вече петнайсет години.

Бовоар бе пресметнал. С брат Антоан бяха връстници.

— А сега чуйте това — Бовоар се наведе напред, — той е солистът от онзи запис.

Началникът също се наведе напред.

— Как разбра?

— Онези камбани ме събудиха рано. Реших, че бият по тревога. Оказа се, че сутринта монасите открили някакъв мъж по пижама на олтара им.

— Не може да бъде.

— Така или иначе, щом проклетите камбани ме събудиха, тръгнах към душовете. Онзи млад монах, който стои в портиерната, брат Люк, зае съседната кабинка. Бяхме съвсем сами, така че го попитах кой е монахът, който се осмели да се противопостави на абата. Познайте какво друго ми каза брат Люк.

— Какво?

— Каза, че за новия запис приорът планирал да замени брат Антоан с него. — Бовоар видя как началникът му се ококори.

— Него — Люк?

— Него, Люк. Мен, Бовоар.

Гамаш се облегна в стола си и се замисли за момент.

— Смяташ ли, че брат Антоан е знаел за намерението му?

— Не знам. Заприиждаха още монаси и нямаше как да го питам.

Гамаш хвърли поглед на часовника си. Беше почти седем. Двамата с Бовоар за малко се бяха разминали на душовете.

Беше малко неприемливо да се хранят на една и съща маса с всички заподозрени и още по-неприемливо да се къпят заедно с тях. Но имаше кабинки и нямаше друг избор.

Гамаш също бе провел разговор в умивалнята след утринната молитва. Неколцина от монасите бяха влезли, докато той се миеше и бръснеше. Гамаш започна любезен — и очевидно безсмислен — разговор, като попита всеки от тях защо се е присъединил към гилбертинците. Всички до един отговориха: "Заради музиката".

И всички, с които разговаря, бяха поканени. Специално избрани. Основно заради гласовете, но също и заради уменията си. От протоколите с показанията им главният инспектор бе разбрал, че всеки монах е специалист в определена област.

Един бе водопроводчик. Друг — квалифициран електротехник. Трети — архитект. Четвърти — зидар. Имаше готвачи, земеделци, градинари. Лекар, брат Шарл. Инженер.

Бяха като Ноев ковчег. Или противорадиационно укритие. Способни да възстановят света в случай на бедствие. Присъстваше всеки основен елемент. С едно изключение.

Липсваше утроба.

И така, ако в случай на катастрофа оцелееше единствени манастирът Saint— Gilbert-Entre-les-Loups, щеше да има сгради, течаща вода и електричество. Но не и живот.

Обаче щеше да има музика. Божествена музика. За известно време.

— Как бяхте избран? — попита Гамаш събеседника си от съседната кабинка, след като всички останали монаси се облякоха и излязоха.

— От абата — отвърна монахът. — Отец Филип излиза веднъж годишно и търси нови монаси. Невинаги ни трябва ново попълнение, но той си набелязва братя с качествата, от които се нуждаем.

— И какви са те?

— Не особено. Когато отец Филип обясни, че основното занимание в "Сен Жилбер" е пеенето на грегориански псалми, това бе достатъчно.

— Нима музиката е справедлива размяна за всичко, от което сте се отказали? За изолацията. За това да напуснете завинаги! Семействата и приятелите си.

Монахът погледна Гамаш право в очите.

— Бихме се отказали от всичко заради музиката. Тя е единственото, което е важно за нас. — После се усмихна. — Грегорианските псалми не са просто музика, не са и просто молитва.

Те са и двете заедно. Божието слово, изпято с Божия глас. Бихме се простили с живота си за него.

— И го правите — каза Гамаш.

— Ни най-малко. Животът ни тук е по-хубав и по-смислен от всичко, което бихме могли да имаме другаде. Ние обичаме Бог, обичаме и псалмите. В "Сен Жилбер" получаваме и двете. Като наркотик. — Той се засмя.

— Някога съжалявали ли сте за решението си да дойдете тук?

— В онзи първи ден, в онези първи моменти, да. Пътуването с лодката към залива ми се стори много дълго. Докато приближавахме "Сен Жилбер", вече усещах липсата на стария ми манастир. Липсваше ми абатът, приятелите ми там. После чух музиката. Грегорианското църковно пеене.

Монахът сякаш напусна Гамаш, напусна умивалнята, обвита в пара и аромат на лавандула и бергамот. Напусна тялото си. И отиде на по-добро място. Блажено място.

— Още след първите пет-шест ноти разбрах, че в него има нещо различно. — Гласът му звучеше спокойно, но очите му бяха безжизнени като стъклени топчета. Същото изражение Гамаш бе забелязал върху лицата на монасите по време на богослужение. Докато пееха.

Кротко. Спокойно.

— Кое бе различното? — попита Гамаш.

— Ще ми се да знаех. Все така простички са като всички псалми, които някога съм пял, но в тях има и нещо друго. Дълбочина. Плътност. Начинът, по който гласовете се сливат. И усещането, че всичко е едно завършено цяло. И аз се чувствам завършен.

— Казахте, че отец Филип набира нови монаси с качествата, които са нужни тук. Това очевидно включва и добър певчески глас.

— Не просто включва — отбеляза монахът. — Това е първото качество, което се търси. Не и какъв да е глас обаче. Брат Матю казваше на абата какъв глас му е нужен и абатът тръгваше да го дири из манастирите.

— Но освен това избраният монах трябва да се грижи за животните, да готви или да работи в друга област, която ви е нужна — каза Гамаш.

— Така е и тъкмо поради това замяната на един монах с друг може да отнеме години, което пък обяснява защо абатът непрекъснато се оглежда за нови попълнения. Той е като хокеен скаут, следи развитието и на най-младите. Абатът следи евентуалните кандидати още преди да положат последния си обет, при самото им постъпване в семинарията.

— Характерът важен ли е? — попита Гамаш.

— Повечето монаси се научават да живеят в общност — обясни монахът, докато си обличаше робата. — Това означава, че се научават на уважение един към друг.

— И към авторитета на абата.

— Oui.

Това, помисли си Гамаш, беше най-краткият отговор, който бе получавал до този момент. Монахът се наведе да си обуе чорапите и прекрати визуалния си контакт с началника, който вече беше облечен.

Когато се изправи, монахът отново се усмихна.

— Всъщност ни подлагат на доста подробни личностни тестове. И ни оценяват.

Гамаш смяташе, че изражението му е неутрално, но очевидно скептицизмът му бе намерил пролука.

— Oui — въздъхна монахът. — Като се има предвид съвременната история на Църквата, може би няма да е зле да се преразгледат принципите на оценяване. Изглежда, малцината избрани не са били определени чак толкова умело. Но истината е, че повечето сме добри хора. Разумни и уравновесени. Просто искаме да служим на Бог.

— Пеейки.

Монахът се вгледа в Гамаш.

— Вие, мосю, сякаш вярвате, че музиката и хората могат да бъдат разделени. Но това е невъзможно. Монашеското братство на "Сен Жилбер" е като жив грегориански псалм. Всеки от нас е нота. Поотделно сме нищо. Но заедно? Звучим божествено. Ние не просто пеем, ние сме песента.

Гамаш виждаше, че монахът си вярва. Вярваше, че всеки поотделно е нищо, но събрани заедно, монасите от "Сен Жилбер" образуват грегориански псалм. Началникът си представи как коридорите на манастира са изпълнени не с монаси, а с музикални ноти. Черни ноти, които се поклащат из коридорите. И чакат да бъдат събрани заедно в свята песен.

— Смъртта на приора до каква степен ще влоши нещата? — попита Гамаш.

Монахът рязко пое въздух, сякаш Гамаш го бе смушкал с остра пръчка.

— Трябва да благодарим на Бог, че изобщо сме имали брат Матю, а не да се разстройваме, че ни е бил отнет.

Това не прозвуча особено убедително.

— Но музиката ще пострада ли? — Гамаш бе подбрал думите внимателно и веднага видя резултата. Монахът отново отмести поглед и потъна в мълчание.

Гамаш се зачуди дали освен нотите за псалмите не беше също толкова важно и разстоянието помежду им. Мълчанието.

И двамата мълчаха.

— Нуждаем се от толкова малко — каза най-сетне монахът. — Музиката и вярата ни. И двете ще оцелеят.

— Извинете — каза детективът. — Не знам как се казвате.

— Бернар. Брат Бернар.

— Арман Гамаш.

Двамата мъже се здрависаха. Бернар задържа ръката на началника една идея по-дълго, отколкото бе нужно. Поредното от стотиците безмълвни послания, които се стрелкаха из манастира. Но какво казваше това послание между двама мъже, които на практика току-що бяха взели душ заедно? Не можеше да се отрече, че първото впечатление е за очевидна покана. Но Гамаш инстинктивно усети, че не това се опитваше да му каже брат Бернар.

— Ала нещо се промени — каза Гамаш и брат Бернар пусна ръката му.

Началникът виждаше, че в умивалнята има много други свободни кабинки с душове. Нямаше нужда Бернар да избира съседната на онази, в която се къпеше полицаят от Sûretè.

Бернар искаше да говори. Имаше нещо за казване.

— Прав бяхте снощи — каза монахът. — Чухме какво казахте в Светия храм. Записът промени всичко. Не от самото начало. Първоначално ни сближи още повече. Имахме обща мисия. Целта не бе точно да споделим псалмите със света. Не сме хранили илюзията, че един компактдиск с грегориански църковни песни ще влезе в класациите на "Билборд".

— Тогава защо го направихте?

— Идеята беше на брат Матю — каза Бернар. — Манастирът се нуждаеше от ремонт и колкото и да се опитвахме да го поддържаме, накрая стана ясно, че нещата вече не опират до труд, нито дори до умения. А до пари. Единственото нещо, което нямахме и не можехме да си направим. Произвеждаме едни боровинки, покрити с шоколад. Опитахте ли ги?

Гамаш кимна.

— Аз помагам в грижите за животните, но освен това работя и в шоколадовата работилница. Много се търсят. Разменяме ги в други манастири срещу сирене и сайдер. И ги продаваме на семействата и приятелите си. С огромна надценка. Всички го знаят, но знаят и че ни трябват пари.

— Шоколадовите боровинки са разкошни — съгласи се Гамаш. — Но за да правите достатъчно пари, ще трябва да продавате хиляди кутии.

— Или да продаваме всяка кутия за хиляда долара. Семействата ни много ни подкрепят, но това би било прекалено. Повярвайте ми, мосю Гамаш, опитахме всичко. И накрая на брат Матю му хрумна идеята да продаваме онова, което винаги имаме в изобилие.

— Грегориански псалми.

— Точно така. Пеем непрекъснато и не ни се налага да се съревноваваме с мечки и вълци за боровинките или да доим кози за нотите.

Гамаш се усмихна, като си представи как монасите изцеждат грегориански напеви от виметата на козите и овцете.

— Но не хранехте големи надежди?

— Винаги имаме надежда. Това е другото, което винаги имаме в изобилие. Нямахме обаче големи очаквания. Планът беше да направим записа и да го продадем скъпо и прескъпо на семействата и приятелите си. И да го пуснем в продажба в магазините на някои от манастирите. Нашите семейства и приятели щяха да си пуснат диска веднъж, колкото да кажат, че са го сторили, а после щяха да го приберат някъде и да забравят за него.

— Но нещо се случи.

Бернар кимна.

— Отне известно време. Продадохме няколкостотин. Спечелихме достатъчно, за да купим материали и да ремонтираме покрива. После обаче, около година след издаването на записа, в банковата ни сметка започнаха да пристигат пари. Помня, че бяхме в Крилото, когато абатът ни каза, че в сметката ни са се появили сто хиляди долара. Накарал нашия брат, който се занимава със счетоводството, да провери още веднъж и се оказа, естествено, че приходите са от записа. С наше разрешение бяха издадени още дискове, но не знаехме колко. Освен тях имаше електронна версия. За сваляне от интернет.

— Как реагираха братята?

— Ами изглеждаше като чудо. На толкова много нива. Внезапно се оказа, че притежаваме повече пари, отколкото можем да похарчим, а в сметката непрекъснато се трупаха още и още. Отделно от парите обаче се чувствахме така, сякаш Бог ни бе дал благословията Си. Сякаш приемаше проекта с усмивка.

— И не само Бог, но и външният свят — добави Гамаш.

— Точно така. Сякаш всички внезапно бяха открили колко красива е музиката ни.

— Признание?

Брат Бернар се изчерви и кимна.

— Неловко ми е да призная, но усещането бе точно такова. В крайна сметка сякаш имаше значение. Мнението на света.

— Светът ви прие възторжено.

Бернар пое дълбоко въздух и сведе поглед към ръцете си, отпуснати в скута, върху робата му. Пръстите му обгръщаха краищата на връвта около кръста му.

— Известно време усещането беше прекрасно — каза брат Бернар.

— Какво се случи?

— Светът откри не само музиката ни, но и нас. Над главите ни започнаха да бръмчат самолети, хората пристигаха на групи в препълнени лодки. Репортери, туристи. Самозвани поклонници ни издигаха в култ и идваха да ни се кланят. Беше ужасно.

— Цената на славата.

— Ние искахме само отопление през зимата — каза брат Бернар. — И покрив, който да не тече.

— И все пак успяхте да ги удържите. Всичките.

— Заслугата е на отец Филип. Той ясно даде да се разбере пред останалите манастири и пред обществото, — че нашият орден е отшелнически. С обет за мълчание. Дори се появи по телевизията. Веднъж само. Радио "Канада."

— Гледах интервюто. — Макар че едва ли би могло да се нарече интервю. Отец Филип просто стоеше на някакво анонимно място, облечен в робата си, гледаше в камерата и умоляваше хората да оставят манастира му на мира. Радвал се, че всички харесват псалмите, но нямало какво друго да предложат. Нищо повече не можели да дадат. Но светът можел да даде на тях, монасите от "Сен Жилбер", безценен дар. Тишина и спокойствие.

— Оставиха ли монасите на мира? — попита Гамаш.

— С течение на времето — да.

— Ала спокойствието не беше възстановено, така ли?

Излязоха от умивалнята и Гамаш последва брат Бернар по пустия коридор. Към затворената врата в дъното. Не онази към Светия храм. А в другия край.

Брат Бернар натисна бравата и двамата прекрачиха прага към яркия нов ден.

Всъщност се озоваха в огромно оградено пространство. С кози и овце, кокошки и патици. Брат Бернар взе плетена кошница за себе си, после подаде една и на Гамаш.

Въздухът беше свеж, хладен и много приятен след горещия душ. Над високите стени се виждаха върховете на боровите дървета, чуваха се птичи песни и тихото плискане на водата по каменистия бряг.

— Excusez-moi — казваше Бернар на кокошката, преди да й вземе яйцето. — Merci.

Гамаш също пъхаше огромната си длан под кокошките и намираше топлите яйца. После внимателно ги поставяше в кошницата си.

— Merci — казваше на всяка от кокошките.

— Спокойствието изглеждаше възстановено, господин главен инспектор — каза Бернар, докато се придвижваше от едната кокошка към другата. — Но усещането в "Сен Жилбер" беше различно. Появи се напрежение. Някои от монасите искаха да извлекат изгода от популярността ни. Опитваха се да убедят останалите, че това безспорно е Божията воля и би било нечестиво да обърнем гръб на подобна възможност.

— А останалите?

— Останалите оспорваха това с довода, че Бог е бил достатъчно щедър и смирено трябва да приемем каквото вече ни е дал. Че това е било изпитание. Че славата е змия, която се преструва на приятел. Че това е изкушение, което трябва да откажем.

— Къде стоеше брат Матю в този спор?

Бернар се приближи до една едра патица, погали я по главата и прошепна нещо, което Гамаш не успя да чуе, но звучеше гальовно. После брат Бернар я целуна по главата и продължи нататък. Без да вземе нито едно от яйцата й.

— На страната на абата. Те бяха първи приятели, двете половини на едно цяло. Отец Филип — естетът. Приорът — деловият човек. Двамата управляваха манастира. Без абата записът никога нямаше да се осъществи. Той го подкрепяше напълно. Осъществяваше връзката с външния свят. Радваше му се като всички останали.

— А приорът?

— Този проект беше неговото бебе. Приорът беше безспорният ръководител на хора и на записа. Той избра музиката, аранжиментите, солистите, подредбата на включените песни. И всичко това се случи в рамките на една-единствена сутрин, в Светия храм, с помощта на един стар магнетофон, който абатът бе взел назаем при посещение в абатство "Сен Беноа дю лак".

Гамаш много пъти бе слушал записа и знаеше, че качеството му куца. Това обаче му придаваше някакъв допълнителен блясък, достоверност. Нямаше дигитален монтаж, нито многоканален запис. Никакви фокуси или фалшификации. Беше истински.

И вълшебен. Беше уловил всичко онова, което брат Бернар описваше. Докато го слушаха, хората имаха усещането, че се приобщават. Че не са толкова сами. Че все още са отделни личности, но вече са част от общност. Част от всичко. Хора, животни, дървета, скали. Внезапно всичко се сливаше в едно.

Сякаш грегорианските псалми нахлуваха в телата на хората и пренареждаха структурата на тяхната ДНК така, че да са, част от всичко, което ги заобикаля. Нямаше гняв, нямаше съперничество, нямаше победители или победени. Всичко беше прекрасно и равнопоставено.

И всички бяха спокойни.

Нищо чудно, че хората искаха още. Виеха за още. Настояваха за още. Идваха до манастира и почти в истерия хлопаха по, вратата с надеждата да ги пуснат вътре. И да им дадат още.

Ала монасите им отказваха.

Бернар бавно обхождаше периметъра на ограденото пространство и мълчеше.

— Кажете ми — обади се Гамаш. Имаше още, сигурен беше. Винаги имаше още. Бернар го бе последвал в умивалнята с една-едничка цел. Да каже нещо на Гамаш, но засега — колкото и интересни да бяха нещата, които разказваше — се въздържаше.

Имаше още.

— Става дума за обета за мълчание.

Гамаш зачака.

— Продължавайте — подкани го накрая.

Брат Бернар се поколеба, опитвайки се да открие подходящите думи, за да обясни нещо, което не съществуваше във външния свят.

— Нашият обет за мълчание не е абсолютен. Известен е още като правило за мълчание. Позволено ни е да разговаряме понякога, но това нарушава както покоя на абатството, така и покоя на монаха. Мълчанието се приема едновременно като нещо доброволно и дълбоко духовно.

— Но ви е позволено да говорите?

— На идване в манастира не ни режат езиците — каза монахът и се усмихна. — Но не се и насърчава. От бъбривец монах не става. Има периоди от деня, когато тишината е по-важна. Нощем например. Нарича се Велика тишина. Някои манастири са смекчили обета за мълчание, но тук, в "Сен Жилбер", се опитваме да пазим велика тишина през по-голямата част от деня.

Велика тишина, помисли си Гамаш. Точно това бе усетил и той преди няколко часа, когато се събуди по тъмно и излезе в коридора. Като бездна, в която можеше да пропадне. А ако беше пропаднал, какво щеше да срещне там?

— Колкото по-голяма е тишината, толкова по-силен е Божият глас ли? — попита Гамаш.

— Просто има по-добър шанс да го чуем. Някои от монасите искаха обетът да бъде прекратен, за да можем да излизаме във външния свят и да говорим на хората за музиката. И да изнасяме концерти. Получавахме всякакви покани. По едно време дори плъзна слух, че са ни поканили във Ватикана, но абатът отказал.

— Как се почувстваха монасите?

— Някои се ядосаха. Други изпитаха облекчение.

— Някои подкрепиха абата, а други не?

Бернар кимна.

— Имайте предвид, че абатът е нещо повече от началник. Нашата клетва за вярност не е към епископа или архиепископа, а към абата. И абатството. Ние го избираме и той запазва тази длъжност до смъртта си или докато не реши да се оттегли. Той е нашият папа.

— А считан ли е за безгрешен?

Бернар спря, скръсти ръце и инстинктивно положи свободната си длан върху яйцата, сякаш за да ги предпази.

— Не. Но най-щастливите абатства са онези, в които монасите не оспорват мнението на абата си. А най-добрите абати са онези, които са отворени за предложения. Обсъждат всичко в Крилото. После вземат решение. И всички го приемат. Счита се за акт на смирение и благосклонност. Не е важно дали ще спечелиш, или ще загубиш, важно е да изразиш гласно мнението си. И да позволиш на Бог и на общността да вземат решение.

— Но това вече не се случва тук.

Бернар кимна.

— Имаше ли конкретен човек, който започна тази кампания за прекратяване на обета за мълчание? Гласът на дисидентите?

Брат Бернар отново кимна. Това беше искал да каже.

— Брат Матю — каза накрая. Лицето му посърна. — Приорът искаше обетът за мълчание да бъде прекратен. Това доведе до страшни кавги. Той беше силен характер. Свикнал да получава каквото пожелае. Дотогава двамата с абата искаха едно и също. После нещата се промениха.

— И брат Матю не отстъпи? — попита Гамаш.

— Ни най-малко. Постепенно и други монаси забелязаха, че стените няма да рухнат, ако и те не отстъпват. Ако продължават да враждуват, че и да проявяват неподчинение. Разправиите ескалираха, станаха по-изразителни.

— Въпреки обета за мълчание?

Бернар се усмихна.

— Ще се изненадате колко много начини за размяна на съобщения съществуват. Много по-мощни и обидни от думите. Един обърнат гръб в манастира се равнява на ругатня. Въртенето на очи е ядрена атака.

— А вчерашното деяние? — попита Гамаш.

— С вчерашното деяние манастирът бе изравнен със земята. Нищо че стените са непокътнати, а телата продължават да щъкат напред-назад. Във всяко друго отношение "Сен Жилбер" е мъртъв.

Гамаш се замисли над тези думи за момент, после благодари на брат Бернар, върна му кошницата с яйцата, излезе от заграденото пространство и тръгна обратно към сумрачния манастир.

Покоят на това място бе не просто пропукан, а убит. Нещо ценно бе разрушено. А после един камък се бе стоварил върху главата на брат Матю. И бе пропукал и нея.

На раздяла с брат Бернар бе спрял до вратата, за да зададе един последен въпрос.

— А вие, mon frére? Вие от коя страна бяхте?

— С отец Филип — отвърна той без капка колебание. — Аз съм от хората на абата.

Хората на абата, мислеше си главният инспектор, когато няколко минути по-късно двамата с Бовоар влязоха за закуска в притихналата столова. Много от монасите бяха вече там, но никой не вдигна поглед към тях.

Хората на абата. Хората на приора.

Гражданска война, водена с погледи и дребни жестове. И мълчание.