Красива мистерия

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Вратата към кабинета на приора беше затворена.

При последното си посещение тук Бовоар бе прекъснал нажежен спор между Гамаш и Франкьор.

Той долепи ухо до вратата и се заслуша.

Дървото бе дебело и плътно. Твърдо дърво, което затрудняваше подслушването. Но той все пак успя да чуе глас. Думите бяха приглушени и неразбираеми, но разпозна гласа на Гамаш.

Бовоар се изправи и се зачуди как да постъпи. Не му отне дълго. Ако началникът отново спореше с дебелоглавия Франкьор, Бовоар нямаше да го остави сам в тази битка.

Почука два пъти и отвори вратата.

Звукът, който се носеше отвътре, рязко утихна.

Бовоар се огледа. Гамаш го нямаше.

Комисар Франкьор седеше зад бюрото. Сам.

— Какво има? — попита комисарят.

Това бе един от редките случаи, в които Бовоар виждаше Франкьор толкова раздразнен. После забеляза компютъра. Преди лаптопа бе обърнат на другата страна, към стола за гости. Сега бе обърнат обратно, към Франкьор. Той очевидно го използваше, а Бовоар бе прекъснал заниманието му.

Сваляше ли нещо? Бовоар не виждаше как би могъл. Сателитната връзка не работеше от пристигането им. Освен ако Франкьор не я бе поправил, но Бовоар се съмняваше. Комисарят не беше чак толкова умен.

Франкьор имаше вид на гузен тийнейджър, спипан от майка си.

— Е? — Комисарят го гледаше на кръв.

— Чух гласове — отвърна той и мигом съжали.

Франкьор го погледна пренебрежително, посегна към една папка, отвори я и се зачете. Все едно Бовоар не съществуваше. Все едно в атмосферата бе зейнала въздушна яма. И освен нея нямаше нищо. И никого. От гледна точка на комисаря Бовоар беше въздух.

— Какво имахте предвид тогава? — Бовоар хлопна вратата и Франкьор вдигна поглед.

Жан Ги не смяташе да го пита, беше си обещал да не го прави. И ако Гамаш беше тук, за нищо на света не би го попитал. Но началникът го нямаше, за разлика от Франкьор, и въпросът се стрелна от устата му като мълния от буреносен облак.

Франкьор не му обърна внимание.

— Кажете ми. — Бовоар ритна стола, подпря ръце на облегалката и се наведе към комисаря.

— Или какво? — попита Франкьор.

Забавляваше се, не се страхуваше изобщо, и Бовоар усети как бузите му пламват. Ръцете му стиснаха стола с такава сила, че кокалчетата му побеляха.

— Ще ме набиете ли? — попита комисарят. — Заплашвате ли ме? Това правите, нали? Вярното куче на Гамаш. — Франкьор остави папката на бюрото и на свой ред се наведе към Бовоар. — Искате да знаете какво съм имал предвид, когато казах, че според мен нямате топки. Това исках да кажа. Това казват и всичките ви колеги, Жан Ги. Вярно ли е?

— Що за глупости говорите?

— Че единствената ви функция е да бъдете кученцето на Гамаш. Наричат ви негова кучка, защото, макар да ръмжите, а в редки случаи и да хапете, те не вярват, че имате топки.

Франкьор погледна към Бовоар като към нещо меко и смрадливо, което истинските мъже бършеха от подметките си. Столът изскърца, когато комисарят се облегна удобно назад. Сакото му се разтвори и Бовоар видя пистолета му.

Въпреки яростта, която бушуваше в главата му, Бовоар успя да запази присъствие на духа и да се запита защо главният комисар, в качеството си на чиновник, носеше оръжие.

И защо го бе взел със себе си в абатството.

Дори Гамаш не носеше оръжие. За разлика от Бовоар, който в този момент се зарадва, че е така.

— Ето това имах предвид — каза Франкьор. — Дойдох с вас при онзи монах не защото ме поканихте, а защото бях любопитен. Гризеше ме любопитство да видя как инспекторът, посмешище за цялата квебекска полиция, ще се справи с един разпит. Но вие ме изненадахте. Всъщност останах впечатлен.

А Бовоар изненада себе си. Някаква малка част от него изпита облекчение да чуе това. Но тя бе дълбоко погребана под онази ярост, онзи бяс, онзи почти библейски гняв от обидата.

Той отвори уста, но оттам се чу само пелтечене. Никакви ясни думи. Просто въздух.

— Не ми казвайте, че не знаехте. — Франкьор всъщност изглеждаше изненадан. — Хайде стига, човече, само идиот не би забелязал. Тътрите се из управлението на половин крачка след господаря си, буквално подсмърчате подире му, и си мислите, че останалите агенти и инспектори ви се възхищават? Възхищават се на главния инспектор и малко се страхуват от него. Щом е успял да отреже вашите топки, значи може да го направи и с тях. Вижте какво, никой не ви обвинява. Вие бяхте едно дребно агентче в забутано управление на Sûretè. Не след дълго щяхте да бъдете уволнен, защото никой не искаше да работи с вас, и точно тогава Гамаш ви взе под крилото си. Така ли е?

Бовоар го гледаше в ступор.

— Така е. — Франкьор се наведе напред. — И защо мислите го направи? Защо според вас се заобикаля с агенти, които никой друг не иска? Наскоро повиши Изабел Лакост в инспектор. Като вас. — Франкьор изгледа сурово Бовоар. — На ваше място бих бил нащрек. Нищо добро не ви чака: водите се негов заместник, но тя остава сама в управлението като началник. Та за какво говорех? Oui, как главният инспектор си подбира служителите. Защо не се огледате в отдел "Убийства"? Събрал е цял отбор неудачници. Събрал е утайката. Защо?

Тук гневът на Бовоар най-сетне изригна. Вдигна стола и го стовари обратно с такава сила, че двата задни крака се счупиха. Но той дори не обърна внимание. Имаше очи единствено за човека пред себе си. Пронизваше с поглед комисар Франкьор.

— Неудачници? — просъска Бовоар. — Главният инспектор се заобикаля с агенти, които мислят сами, които могат да действат сами. А вие, останалите лайнари, се боите от нас. Подмятате ни от място на място, понижавате ни, държите се с нас като с боклук, опитвате се да ни прогоните. И защо? — Бовоар буквално плюеше думите през бюрото. — Защото ви е страх от нас. Защото не желаем да участваме в корумпираните ви игрички. Главен инспектор Гамаш събра изхвърления от вас боклук и ни даде още една възможност. Той бе единственият, който повярва в нас. А вие, тъпак малоумен, вие смятате, че ще повярвам на глупостите ви? Нека ми се смеят невестулките ви. Това е най-големият комплимент, за който бих могъл да се сетя. Ние имаме най-добрите резултати при разкриването на престъпления в полицията. Само това има значение. А ако на вас и вашите задници им се струва смешно, смейте се на воля.

— Най-добрите резултати? — Франкьор се изправи. Гласът му звучеше ледено. — Като случая "Брюле"? Началникът ви го арестува. Държавата прахоса цяло състояние, за да бъде изправен пред съда и съден за убийство. Дори обвинение получи, горкичкият, и накрая какво? Оказа се, че убиецът не е той. И какво направи вашият Гамаш? Отиде ли да почисти собствената си каша? Не. Изпрати вас да откриете истинския убиец. И вие го направихте. Точно тогава започнах да мисля, че може и да не сте абсолютен бездарник, за какъвто ви смятах.

Франкьор започна да събира някои от документите, но после застина до бюрото.

— Чудите се защо съм дошъл, нали?

Бовоар мълчеше.

— Чудите се, разбира се. Гамаш също. Той дори ме попита. Не му казах истината, но на вас ще кажа. Исках да ви хвана далеч от управлението. Далеч от мястото, където той има някакво влияние. За да говоря с вас. Не беше нужно да идвам лично, за да ви нося някакви доклади. Аз съм главен комисар, за бога. Всеки агент от отдел "Убийство" можеше да го направи. Но аз видях възможност и я използвах. Дойдох тук, за да ви спася. Вас от него.

— Вие сте луд.

— Помислете над думите ми. Съберете всичко заедно. По-умен сте, отколкото смятате. Мислете. И докато използвате мозъка си, може да се запитате и защо той повиши Изабел Пакост в инспектор.

— Защото е добър следовател. Заслужила си го е.

Франкьор отново го погледна така, сякаш се чудеше как може да е толкова глупав. После тръгна към вратата.

— Какво? — настоя Бовоар. — Какво се опитвате да кажете?

— Вече казах твърде много, инспектор Бовоар. Но казаното — казано. — Той го огледа преценяващо. — Вие всъщност сте много добър следовател. Използвайте тези умения. Имате разрешението ми да предадете на Гамаш всичко, което току-що ви казах. Крайно време е да разбере, че е прозрачен.

Вратата се затвори и Бовоар остана сам с гнева си. И лаптопа.

Брат Симон зяпна от изненада.

— Наистина ли смятате, че приорът е бил още жив, когато го намерих?

— Мисля, че е напълно възможно. Било ви е ясно, че приорът умира, и вместо да хукнете да търсите помощ, а той по всяка вероятност да умре сам, сте останали с него в последните му мигове. За да го утешите. Да му дадете последно причастие. Проявили сте доброта. Състрадание.

— В такъв случай защо да не го споделя? Останалите от паството биха се зарадвали да чуят, че дори в тази ужасна ситуация приорът е получил последно причастие. — Той се вгледа в главния инспектор. — Мислите, че бих запазил това в тайна? Защо?

— Добър въпрос. — Гамаш кръстоса крака и се настани удобно, причинявайки неудобство на брат Симон. Главният инспектор се подготвяше за дълъг престой. — Не съм имал време да се замисля над това — призна той. — Току-що прочетох в доклада от аутопсията мнението на патоанатома, че брат Матю може да е бил жив до половин час след фаталния удар.

— "Може" не означава, че е бил.

— Напълно вярно. Но я си представете, че е бил. Имал е достатъчно сили да допълзи до стената. Може би се е борил със смъртта до последната секунда. Вкопчен в последните си мигове живот. Това звучи ли ви в стила на приора?

— Не мисля, че часът на смъртта ни зависи от нашия избор — каза брат Симон и Гамаш се усмихна. — Ако беше така — продължи монахът, — подозирам, че приорът би избрал да не умира изобщо.

— Аз смятам, че отец Клеман още щеше да броди из тези коридори, ако наистина имахме избор — съгласи се Гамаш. — Не казвам, че силата на волята е способна да отблъсне смъртоносен удар. Но знам от личен опит, че силната воля може да отсрочи смъртта — за секунди, за минути дори. А понякога тези минути, особено в моята работа, са съдбоносни.

— Защо?

— Защото това е златният момент между този свят и онзи, който вярваме, че ни чака. Когато човекът знае, че умира. А ако е убит, какво прави?

Брат Симон не каза нищо.

— Казва ни кой го е убил, ако това е възможно.

Монахът леко присви очи, а бузите му пламнаха.

— Смятате, че брат Матю ми е казал кой го е убил? И аз съм премълчал?

Сега бе ред на Гамаш да запази мълчание. Той внимателно огледа монаха. Пълното кръгло лице. Не дебело, но с бузи като на катерица. Обръснатата глава. Късият месест нос. Вечно навъсеното му изражение. И лешниковите очи, като кора на дърво. Пъстри. Сурови. Неотстъпчиви.

И след всичко това — глас на архангел. Не просто член на небесния хор, а един от Избраните. Любимец на Бог. Надарен повече от всички други.

Без да броим останалите монаси в манастира. Две дузини.

Дали Saint-Gilbert-Entre-les-Loups не беше онзи златен момент? Между два свята. Така изглеждаше. Извън времето и пространството. Неутрална полоса. Насред яркия живот на Квебек. С всичките му бистра, бирарии, фестивали. С трудолюбивите фермери и блестящите учени.

Между света на смъртните и рая. Или ада. И тук, между всичко това, беше златният момент.

Където царстваше тишината. Където властваше покоят. И единствените звуци бяха птичите песни в гората и псалмите.

И където ден по-рано бе убит монах.

Дали приорът, в последния миг от живота си, с долепен о стената гръб, бе нарушил обета за мълчание?

Жан Ги Бовоар залости вратата на кабинета със счупения стол.

Столът, разбира се, нямаше да спре никого, но щеше да го забави достатъчно. И със сигурност щеше да предупреди Бовоар.

Той заобиколи бюрото и се настани на освободения от Франкьор стол. Беше още топъл от тялото на комисаря и Бовоар се почувства малко неловко, но побърза да загърби тази мисъл и придърпа лаптопа към себе си.

И той беше още топъл. Франкьор обаче бе побързал да го изключи веднага след появата на Бовоар.

След като го включи отново, Бовоар се опита да установи връзка с интернет.

Не се получи. Сателитът все така не работеше.

С какво тогава се занимаваше комисарят? И защо побърза да го изключи?

Жан Ги Бовоар се подготви да открие отговора.

— Искате ли да ви кажа какво мисля аз? — попита Гамаш.

Изражението на брат Симон крещеше: "Не!". Ала Гамаш, разбира се, спокойно продължи.

— Не е съвсем по правилата — призна инспекторът. — Обикновено говорят тези, които разпитваме, а ние ги слушаме. Но смятам, че в конкретния случай би било разумно да проявя малко гъвкавост.

Той погледна развеселено към монаха, който имаше вид на муле. После доби напълно сериозно изражение.

— Ето какво се е случило според мен. Мисля, че брат Матю е бил все още жив, когато сте отишли в градината. Лежал е свит на топка до стената и на вас вероятно ви е отнело около минута да го забележите.

Докато Гамаш говореше, в пространството помежду им изникна видение, в което брат Симон влиза в градината с инструментите си. След последното му почистване с греблото по тревата са опадали още ярки есенни листа, а някои от цветята се нуждаят от подрязване. Слънцето грее, денят е свеж и хладен, изпълнен с аромата на дивите киселици в гората, чиито плодове се припичат на мекото слънце.

Брат Симон крачи покрай цветните лехи и обмисля кои от тях трябва да бъдат извадени и прибрани на топло за лютата зима, която неумолимо приближава.

После спира. Тревата в дъното на градината е смачкана. Леко отъпкана. Не много. Случаен посетител вероятно не би забелязал. Но секретарят на абата не е случаен посетител. Той познава всяко листо, всеки стрък трева. Грижи се за тази градина като за свое дете.

Нещо не е наред.

Той се озърта. Търси с поглед абата. Ала знае, че абатът е тръгнал към подземието, за да огледа геотермалната система.

Брат Симон стои абсолютно неподвижен под мекото септемврийско слънце, с обострени сетива и зорък поглед.

— Дотук прав ли съм? — попита Гамаш.

Гласът на главния инспектор бе толкова хипнотизиращ, а думите му така описателни, че брат Симон бе забравил къде се намира. Почти усещаше как хладният есенен въздух гали лицето му.

Той погледна към главния инспектор, настанен най-спокойно срещу него, и си помисли — не за първи път, че това е един много опасен мъж.

— Ще приема мълчанието ви за съгласие — каза Гамаш с лека усмивка, — макар да съм наясно, че това често се оказва грешка.

Той продължи да разказва и картината помежду им отново оживя.

— Правите няколко крачки, опитвайки се да разберете каква е онази купчина в дъното на градината. Все още не изпитвате тревога, само любопитство. После забелязвате, че тревата не е просто отъпкана, по нея има и кръв.

Двамата мъже видяха как брат Симон се навежда, оглежда прегънатите стръкчета трева, изцапани тук-там с кръв, като стигмата по опадалите листа.

После спира, вдига глава и проследява дирята с поглед.

В края на пътеката лежи човек. Свит на кълбо, като плътна черна топка. С бял щрих отгоре. Но не изцяло бял. Има и яркочервено.

Брат Симон хвърля градинарските си инструменти и хуква нататък. Втурва се напряко през храстите, за да стигне по-бързо. Стъпква драгоценни многогодишни растения. Прегазва ярките рудбекии[72], изпречили се на пътя му.

Един монах, негов събрат, е ранен. Тежко ранен.

— Помислих… — каза брат Симон, без да гледа Гамаш в очите. Седеше вторачен в броеницата си. Говореше тихо, не по-високо от шепот, и главният инспектор се наведе напред, за да не изпусне и думичка. — Помислих…

Едва тогава брат Симон вдигна поглед. Стигаше му само да си спомни, за да изпита същия страх.

Гамаш не каза нищо. Изражението му си остана неутрално с едва доловим интерес. Но дълбоките му кафяви очи не се откъсваха от монаха и за миг.

— Помислих, че е отец Филип. — Той сведе поглед към простия кръст, който се полюшваше от броеницата му. После брат Симон вдигна ръце, наведе глава и застина в тази поза, а кръстът от броеницата тихо докосна челото му. — О, Господи, помислих, че е умрял. Реших, че му се е случило нещо. — Гласът на брат Симон звучеше приглушено. Но чувствата му бяха кристално ясни.

— Какво направихте? — тихо попита Гамаш.

Все така стиснал глава между дланите си, монахът сякаш говореше на пода.

— Поколебах се. Бог да ми е на помощ, не знаех какво да направя.

Той вдигна глава и погледна към Гамаш. Към своя изповедник. Надяваше се на разбиране, ако не на опрощение.

— Продължавайте — каза Гамаш, без да откъсва поглед от него.

— Не исках да гледам. Страхувах се.

— Разбира се, че сте се страхували. Всеки на ваше място би се страхувал. Но в крайна сметка отидохте до него — каза детективът. — Не избягахте.

— Не.

— Какво се случи?

Брат Симон впи поглед в очите на Гамаш, все едно те бяха въже, а той висеше на него от висока скала.

— Коленичих и лекичко го обърнах. Реших, че може да е паднал от стената или от дървото. Знам, нелепо е, но не виждах как иначе би могло да се случи. А ако си беше счупил врата, не исках да…

— Oui — каза Гамаш. — Продължавайте.

— И тогава видях кой е. — Гласът на монаха се промени. В тона му продължаваше да се усеща предишната тревога и напрегнатост от възстановяването на събитията, но в различна степен. — Не беше абатът. — В гласа му се усети облекчение. — Беше приорът.

И още облекчение. Онова, което бе започнало като кошмарна трагедия, бе завършило едва ли не с щастлив край. Брат Симон не можеше да го скрие. Не се и опитваше.

Но въпреки това не изпускаше погледа на инспектора. Търсеше неодобрение.

Не откри такова. Само приемане, че може би най-сетне чува истината.

— Жив ли беше? — попита Гамаш.

— Oui. Очите му бяха отворени. Взираше се в мен, стисна ръката ми. Прав сте. Той знаеше, че умира. И аз знаех. Не мога да ви кажа как разбрах, но го знаех. И просто не можех да го оставя сам.

— Дълго време ли умираше?

Брат Симон се замисли. Очевидно бе минала цяла вечност. Коленичил в пръстта, стиснал окървавената ръка на умиращ човек. Събрат монах. Човек, когото ненавиждаше.

— Не знам. Може би минута или малко повече. Дадох му последно причастие и това го поуспокои.

— Бихте ли ми казали думите за последно причастие?

— Не сте ли ги чували?

Гамаш ги бе чувал и ги знаеше. И сам бе давал последно причастие, набързо, припряно, докато държеше ръката на всеки от умиращите си агенти. Но сега искаше да ги чуе от брат Симон.

Симон затвори очи. Дясната му ръка се протегна съвсем леко напред, пръстите леко се свиха, за да хванат въображаемата ръка.

— Господи Исусе Христе, най-милостив на земята, молим Те, приеми Своето чадо в ръцете Си, за да преодолее трудния си час, както Ти ни обеща с безкрайно милосърдие.

С все още затворени очи брат Симон вдигна и другата си ръка и начерта кръстния знак. Върху челото на монаха.

"Безкрайно милосърдие", помисли си Гамаш и сведе поглед към младия агент — собственото си привидение в собствените си ръце. В онзи напрегнат момент нямаше време да даде цялото причастие, затова просто се наведе и прошепна: "Приеми Своето чадо".

Ала агентът си беше отишъл. И самият Гамаш също трябваше да тръгва.

— И тогава умиращият — каза Гамаш, — ако има сили, се изповядва.

Брат Симон мълчеше.

— Какво каза той? — попита Гамаш.

— Издаде някакъв звук — отвърна брат Симон като в транс. — Направи опит да се прокашля, а после каза "хомо".

Симон се съсредоточи. Завърна се от далечното си място. Двамата мъже се погледнаха.

— Хомо? — попита детективът.

Брат Симон кимна.

— Сега разбирате защо мълчах. Последната му дума няма нищо общо със смъртта му.

Но може би, помисли си Гамаш, има много общо с живота му. Главният инспектор се замисли.

— Какво според вас е имал предвид? — попита накрая.

— Мисля, че и двамата знаем какво е имал предвид.

— Бил е гей? Хомосексуален?

За момент брат Симон се опита да пробва обичайното си неодобрително изражение, ала се отказа. Отдавна бяха преминали отвъд тази граница.

— Трудно е да се обясни — каза брат Симон. — Тук сме две дузини мъже, сами. Нашата цел, нашата молитва е да открием Божествената любов. Състрадание. Да се разтворим в любовта на Бог.

— Това е идеалният случай — съгласи се Гамаш. — Но същевременно сте и обикновени хора.

Той знаеше, че нуждата от физическо удоволствие бе мощна и първична и не изчезваше непременно с обета за целомъдрие.

— Но на нас не ни е нужна плътска любов — каза брат Симон, който сякаш четеше мислите на Гамаш и бързаше да го поправи. В тона му не се долавяше отбранителност. Той просто се мъчеше да открие подходящите думи. — Мисля, че повечето от нас, ако не и всички, са оставили това в миналото. Нямаме силно изразени сексуални инстинкти.

— От какво се нуждаете тогава?

— Доброта. Интимност. Не сексуална. А приятелска. Бог трябва да замени човека в проявите ни на обич, но реалността е такава, че всички имаме нужда от приятел.

— Това ли изпитвате към абата? — Гамаш зададе въпроса направо, но с мек глас, деликатно. — Видях изражението ви, когато разказахте как сте помислили, че той е раненият и умиращ монах.

— Обичам го, вярно е. Но не изпитвам никакво желание за физическа близост. Трудно е да се обясни любов, която е толкова високо над всичко плътско.

— А приорът? Той обичаше ли някого?

Брат Симон замълча. Но не с магарешко упорство, а замислено.

След около минута отново заговори.

— Питал съм се дали той и абатът… — Не успя да довърши тази мисъл. Последва ново мълчание. — Години наред бяха неразделни. Ако не броим мен, абатът допускаше в градината си единствено него.

Гамаш за пръв път се запита дали градината не съществуваше и в друго измерение. Тя бе не само пръст с трева и цветя, но и алегория. За онова най-интимно място у всеки от тях. За едни то бе тъмна, заключена стая. За други — градина.

Достъп до него имаше секретарят. И приорът.

Там приорът бе намерил смъртта си.

— Какво според вас е имал предвид приорът? — попита Гамаш.

— Мисля, че има само едно възможно тълкуване. Знаел е, че умира, и е поискал опрощение.

— За това, че е бил хомосексуален? Но вие току-що казахте, че по всяка вероятност не е бил такъв.

— Вече не знам какво да мисля. Взаимоотношенията му може да са били платонични, но тайно да е искал нещо повече. Той го е знаел. И Бог го е знаел.

— Бог би ли го порицал за нещо такова? — попита Гамаш.

— Че е гей? Може би не. Че е нарушил обета за целомъдрие — вероятно да. Тези неща се нуждаят от изповядване.

— И е достатъчно да се каже "хомо"? — Гамаш далеч не бе убеден в това, макар да знаеше, че когато човек умира, разумът не играе голяма роля. Ако изобщо играе. Когато настъпи краят и има време само за една дума, коя би била тя?

Главният инспектор не се съмняваше коя ще бъде неговата последна дума. И коя вече беше. Когато си мислеше, че умира, той бе повтарял две думи, преди накрая да изгуби съзнание.

Рен-Мари.

И през ум не би му минало да каже "хетеро". Но от друга страна, не изпитваше вина за връзките си. За разлика от приора вероятно.

— Имате ли негово лично досие, което бих могъл да видя? — попита Гамаш.

— Не.

— "Не", не искате да ми го покажете, или "не", просто нямате лични досиета?

— Просто нямаме лични досиета.

Щом забеляза учудването на главния инспектор, брат Симон побърза да обясни:

— В началото на монашеския си живот сме подложени на строги проверки и изпитания. И в първия ни манастир би трябвало да се пази лично досие. Но не и при отец Филип, не и тук в "Сен Жилбер".

— Ако измине целия път дотук, значи е трябвало да ни намери отново, предполагам — каза брат Симон.

По тази логика, помисли си Гамаш, смъртта на приора също е била Божия воля. Така е трябвало да се случи. Бог очевидно! Не скучаеше покрай гилбертинците. Френският чуждестранен легион сред религиозните ордени.

Логично, помисли си Гамаш. Нямаше място за отстъпление. Нямаше минало, към което да се върнат. Отвъд стените нямаше нищо друго, освен дива пустош.

— Впрочем, като се заговорихме за пукнатини, знаете ли за основите? — попита Гамаш.

— Основите на кое?

— На абатството.

Брат Симон изглеждаше объркан.

— Трябва да говорите с брат Реймон за това. Но си отделете половин ден и се подгответе да обогатите познанията си за нашата канализационна система, и то повече, отколкото е здравословно.

— Значи абатът не ви е казал нищо за основите на абатството? Нито пък приорът? На брат Симон най-сетне му просветна.

— Има ли някакъв проблем с тях?

— Просто попитах дали сте чули за някакъв проблем с основите.

— Не, не съм чул. Трябваше ли?

Значи абатът, точно както Гамаш подозираше, бе запазил тази информация за себе си. Само абатът и брат Реймон знаеха, че "Сен Жилбер" се разпада. И в най-добрия случай му оставаха десетина години живот.

А може би в отчаянието си брат Реймон бе казал и на приора. И в такъв случай брат Матю бе умрял, преди да каже на когото и да било другиго. Това ли беше мотивът? Да му запушат устата?

Никой ли няма да ме отърве от този размирен свещеник?

— Разбрахте, че приорът е бил убит, нали?

Брат Симон кимна.

— Кога си дадохте сметка за това?

— Когато видях главата му. И…

Гласът на монаха заглъхна. Гамаш не обели и дума. Мълчеше и чакаше.

— … и тогава видях нещо в цветната леха. Нещо, което нямаше място там.

Гамаш затаи дъх. Двамата мъже застинаха във времето като tableau vivant[73]. Гамаш чакаше. И чакаше. Дишаше плитко, едва чуто, сякаш се боеше да не размести въздуха край себе си.

— Не беше камък, нали знаете.

— Знам — каза Гамаш. — Какво направихте с него?

Той едва не затвори очи, за да се помоли с надеждата този монах да не е взел предмета от лехата и да го е хвърлил зад стената. За да потъне във външния свят.

Брат Симон се изправи, отвори вратата към кабинета на абата и стъпи в коридора. Гамаш го последва, като предположи, че монахът ще го отведе в някакво скривалище.

Ала брат Симон спря на прага, взе оръдието на убийството и го подаде на Гамаш. Това бе старият чугунен прът, с който монасите от векове хлопаха на вратата към личните покои на абата.

И с който вчера бе разбит черепът на приора на Saint— Gilbert-Entre-les-Loups.