Красива мистерия

ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА

Бовоар лежеше в леглото. Беше изненадващо удобно. Твърд единичен матрак. Меки бархетни чаршафи. Топла пухена завивка. През отворения прозорец нахлуваше свеж въздух с мирис на гора и се чуваше плисъкът на езерото по каменистия бряг.

А в ръка държеше блекберито си. Трябваше да изключи настолната лампа, за да включи зарядното за телефона. Честна размяна. Светлина срещу думи.

Можеше да остави апарата в кабинета на приора, включен в разклонител.

Можеше. Но не го направи.

Бовоар се запита колко е часът. Натисна клавиша за интервал и заспалото блекбери се събуди, за да го уведоми, че има едно съобщение, а часът е 9.33.

Съобщението беше от Ани.

Тъкмо се върнала от вечерята с майка си. Радостно съобщение, пълно с дребни подробности, и Жан Ги усети как потъва в думите. Как се присъединява към нея. Как седи до нея, докато Ани и мадам Гамаш си ядат омлета и салатата. Докато обсъждат как е минал денят им. Докато Рен-Мари казва на Ани, че баща й е отпътувал във връзка с ново разследване. В далечно абатство. Онова с псалмите. А Ани се преструва, че това е новина за нея.

Ани се чувстваше ужасно, но освен това признаваше, че намира тайната им връзка за много вълнуваща. Най-вече обаче копнееше да разкаже на майка си.

Бовоар бе писал на Ани по-рано, когато се върна в спалнята си. В килията си. Разказа й всичко. За абатството, за музиката, за записа, за мъртвия приор, за оскърбения абат. Постара се да не звучи съвсем лековато или забавно.

Искаше тя да знае как е в действителност. Как се чувства той.

Разказа й за нескончаемите молитви. Същата вечер имаше още една служба — в осем без петнайсет. След вечеря. След като монасите чуха разговора им в Светия храм.

Тогава баща й се изправи, поклони се леко, колкото да отбележи присъствието на монасите, и тръгна. Слезе с премерена стъпка от олтара, запъти се към задната врата, а оттам към кабинета на приора. Рамо до рамо с Бовоар.

По целия път, докато не излязоха през затворената врата към коридора, Бовоар усещаше погледите им върху себе си.

Жан Ги каза на Ани как се е почувствал. После й разказа как се е върнал в кабинета и е прекарал следващия половин час в борба с лаптопа, докато баща й е продължил да преглежда документите на приора.

После чуха пеенето.

Когато следобед пристигнаха в манастира, пеенето на монасите просто го отегчаваше. Сега, каза той на Ани, направо го побъркваше.

"И тогава — написа Гамаш — двамата с Жан Ги се върнахме в църквата за поредната служба. Наричат я вечерня. Трябва да поискам разписание за тези неща. Казах ли ти за боровинките? Божичко, Рен-Мари, щеше да си оближеш пръстите. Монасите ги потапят в тъмен шоколад, който сами приготвят. Ще ти донеса малко, като се прибера, ако изобщо останат. Както е тръгнало, Жан Ги ще ги омете всичките. Аз, разбира се, съм си сдържан по природа. Себеотрицание, c'est moi[34]."

Той се усмихна и си представи удоволствието на съпругата си при вида на малко пакетче от шоколадовите бонбони. После си я представи в дома им. Нямаше да си е легнала още. Ани беше вечеряла с нея. Вечеряше с тях всяка събота след раздялата с Дейвид. Вече трябва да си е тръгнала, а Рен-Мари сигурно седеше в дневната, до камината, и четеше. Или в стаята с телевизора в дъното на апартамента им, устроена в бившата стая на Даниел. Сега там имаше библиотека, удобен диван, осеян с вестници и списания, и телевизор.

"Отивам да гледам TV5 — казваше. — Документален филм по темата за грамотността."

Но няколко минути по-късно се чуваше смях, а когато отиваше при нея, тя се кискаше на някой абсурдно смешен квебекски ситком. Сядаше до нея и докато се усети, двамата се заливаха от смях на просташкия хумор.

Да, Рен-Мари сигурно седеше пред телевизора и се смееше.

При мисълта за това се усмихна.

"Кълна се — написа Жан Ги, — службата се проточи до безкрай. И пеят всяка думичка. Дуднат без почивка. Не можем дори да дремнем. Те са навсякъде. А баща ти е плътно до тях. Подозирам, че даже му харесва. Възможно ли е? Може би просто се опитва да се гъбарка с мен. Сега, като го споменах, трябва да ти кажа какво направи с монасите…"

"Вечернята беше красива, Рен-Мари. Изпяха я цялата. От край до край като грегориански хорал. Представи си "Сен Беноа дю лак", но още по-хубаво. Много успокояващо. Предполагам, че е донякъде заради параклиса. Простота. Без каквито и да било украшения. Само една голяма паметна плоча с описание на свети Гилберт. Зад нея има тайна стая."

Гамаш спря да пише и се замисли. За тази стенна плоча и за Крилото, скрито зад нея. Трябваше да поиска архитектурния план на сградата на абатството.

После отново насочи вниманието си към съобщението.

"По време на последната служба от деня в църквата цареше почти пълен мрак, светеха само стенните лампи зад олтара. Там, където някога е имало свещи или факли, предполагам.

Двамата с Жан Ги седяхме на пейките в тъмнината. Можеш да си представиш колко се забавляваше Жан Ги. Едва успявах да чуя псалмите заради неговото сумтене и пръхтене.

Ясно е, че има нещо много нередно тук, сред монасите. Усеща се враждебност. Но когато запеят, все едно нищо не се е случвало. Сякаш отиват другаде. Някъде по-дълбоко. Където няма кавги и разногласия. На място, където цари блаженство и спокойствие. Даже не радост, струва ми се. А свобода. Изглеждат освободени от всички грижи на света. Онзи млад монах, брат Люк, го описа като липса на всякакви мисли. Чудя се дали това е свободата?

Както и да е, беше много красиво. Да чуеш тези забележителни псалми, изпълнени на живо, Рен-Мари. Удивително. А после, почти към края, бавно намалиха осветлението, докато всичко потъна в пълен мрак. Но в този мрак като светлина, която може само да се усети, звучаха гласовете им.

Беше вълшебно. Искаше ми се да си до мен."

"И тогава, Ани, всичко най-сетне приключи. Когато лампите светнаха, монасите ги нямаше. Обаче онзи хитрец, брат Симон, дойде и ни каза, че е време за лягане. Че ние можем да правим каквото си искаме, но те всички се прибират в килиите си.

Баща ти не изглеждаше недоволен. Даже си мисля, че иска те да прекарат дългите нощни часове в размисли за убийството. Да се тревожат.

Намерих още шоколадови боровинки и ги взех в килията си. Ще ти запазя малко."

"Липсваш ми — написа Арман. — Спи спокойно, топ сoеиr[35]."

"Липсваш ми — написа Жан Ги. — Merde! Бонбоните изчезнаха. Всичките! Как се случи това?"

После се претърколи на една страна, стиснал здраво телефона в ръка. Но не и преди да напише, в тъмнината, последното съобщение за деня.

Je t'aime.

Старателно опакова бонбоните и ги пъхна в чекмеджето на нощното шкафче. За Ани. Затвори очи и заспа дълбоко.

Je t'aime — написа Гамаш и остави телефона на масичката до леглото.

Главен инспектор Гамаш се събуди. Още бе тъмно и дори ранобудните птици не пееха. Леглото му беше топло около тялото, но ако помръднеше краката си дори милиметър встрани, попадаха в ледена територия.

Чувстваше носа си замръзнал. Но останалата част от тялото му бе приятно затоплена.

Погледна часовника.

Четири и десет.

Дали нещо го бе събудило? Някакъв звук?

Гамаш лежеше и се ослушваше. Представяше си монасите в миниатюрните им килии около неговата. Като пчели във восъчна пита.

Всички ли спяха? Или поне един будуваше? Легнал в леглото си на няколко крачки от него. Неспособен да мигне. Защото в главата му е твърде шумно. А звуците и картините от убийството — твърде тревожни.

За един от монасите бе почти сигурно, че никога повече няма да се радва на спокоен сън.

Освен ако…

Гамаш се надигна в леглото. Само в два случая един убиец можеше да спи спокойно. Ако нямаше съвест. Или ако имаше съвест, която му е съучастник. Която шепне на убиеца и му втълпява идеи.

Как би могъл един човек, един монах да убеди себе си, че убийството не е престъпление, че не е дори грях? Как би могъл той да спи, а главният инспектор да е буден? Отговорът бе само един. Ако смъртта беше оправдана.

Смърт според Стария завет.

Убиване с камък.

Око за око.

Може би убиецът е вярвал, че постъпва правилно. Ако не в очите на човека, то в очите на Бог. Може би това напрежение бе усетил Гамаш в абатството. Не защото се е случило убийство, а защото полицията може да открие кой го е извършил.

По време на вечерята онзи монах бе обвинил абата, че е взел неправилно решение.

Не че се е провалил в предотвратяването на убийство, а че е извикал в манастира служители на Sûretè. Дали имаше едновременно обет и заговор за мълчание?

Главният инспектор се разсъни напълно. И застана нащрек.

Спусна краката си от леглото и откри чехлите си, после наметна халата, взе фенерчето и очилата си за четене и излезе от килията. По средата на дългия коридор спря за момент. Огледа се в двете посоки. Без да включва фенерчето.

От двете страни на коридора се нижеха врати и всяка водеше към килия. Отникъде не се процеждаше светлина. Не се чуваше и звук.

Всичко тънеше в тишина и мрак.

Гамаш много пъти бе ходил с децата си в павилиони на смеха. Беше виждал залите с кривите огледала, оптическите илюзии, при които стаята изглеждаше наклонена, макар да не беше. Беше влизал и в онези изолирани капсули, където не проникваше нито звук, нито светлина.

Помнеше как Ани стискаше здраво ръката му, а Даниел, невидим в тъмното, викаше татко си, докато накрая Гамаш откри момченцето и го прегърна. Това — повече от всички други въздействия на павилионите на смеха — ужасяваше децата и те трескаво стискаха ръцете му, докато не ги изведеше навън.

Такова бе усещането и в манастира Saint-Gilbert-Entre-les-Loups. Място на изкривени възприятия и дълбока изолация. На Мълна тишина и още по-пълен мрак. Където шепотът ставаше крясък.

Където монасите убиваха, а околният свят оставаше заключен навън, сякаш е прегрешил.

Братята монаси живееха в абатството толкова отдавна, че бяха свикнали с това. Приемаха изкривяването за нещо нормално.

Началникът си пое дълбоко въздух и застана нащрек. Беше напълно възможно да си въобразява под въздействието на тишината и мрака. Нищо чудно не монасите да са с изкривени възприятия, а самият той.

Гамаш постепенно привикна с липсата на светлина и звуци.

"Няма страшно — повтаряше си, докато крачеше към Светия храм. — Няма страшно. Просто спокойствието е пълно."

При тази мисъл той се усмихна. Нима спокойствието и тишината бяха станали такава рядкост, че когато най-сетне ги откриеше, човек можеше да ги сбърка с нещо уродливо и неестествено. Така изглеждаше.

Началникът се придвижваше пипнешком покрай каменната стена, докато не стигна до тежката дървена врата на Светия Храм. Отвори я, после внимателно я затвори след себе си.

Тук мракът и тишината бяха още по-дълбоки и го завладя неприятното усещане, че едновременно плува и пропада.

Гамаш включи мощното си фенерче. Лъчът проряза тъмнината и се плъзна по олтара, пейките, по каменните колони. Това не беше просто сутрешната разходка на един измъчван от безсъние мъж. Имаше цел. И той я откри лесно, върху източната стена на параклиса.

Лъчът освети огромната паметна плоча, разясняваща историята на свети Гилберт.

Гамаш прокара свободната си длан по плочата. Търсеше резето, бравата на вратичката към Крилото. Най-после я откри — веднага щом натисна илюстрацията на два спящи вълка, изсечена в горния ляв ъгъл на плочата. Каменната врата се отвори и Гамаш насочи лъча на фенерчето към помещението зад нея.

Беше малка правоъгълна стая, в която нямаше нито прозорци, нито столове, единствено каменна пейка до стената. Празна стая, съвършено гола.

След като прокара лъча по ъглите, за да е сигурен, Гамаш излезе и затвори вратата. Когато спящите вълци подскочиха обратно на мястото си, той си сложи очилата и се наведе напред, за да прочете надписа върху плочата. Животът на Гилберт от Семпрингам.

Свети Гилберт, изглежда, не беше светец покровител на каквото и да било. Не се споменаваха и никакви чудеса. Сякаш единственото дело на този човек бе да създаде орден, да го кръсти на себе си и да умре на изумителните 106 години, през 1189 година.

Сто и шест годишна възраст. Гамаш се зачуди дали това изобщо беше вярно, но предположи, че най-вероятно бе точно така. В крайна сметка, ако авторът на тази плоча е искал да излъже или да преувеличи, със сигурност щеше да избере нещо по-важно от възрастта на Гилберт. Например постиженията му.

Ако имаше нещо, което можеше да приспи главния инспектор, това беше четивото за живота на Свети Гилберт.

Защо, питаше се той, някой би решил да се присъедини към този орден?

После се сети за музиката, за грегорианските песнопения. Брат Люк ги бе описал като неповторими. И въпреки това в тази плоча не се споменаваше нищичко за музиката или псалмите. Явно не това беше призванието на свети Гилберт. За сто и шест години свети Гилберт от Семпрингам нито веднъж не бе усетил да му напира някоя песен в гърлото.

Гамаш отново огледа плочата. Търсеше нещо не толкова явно. Нещо, което би му убягнало.

Присвил очи, бавно плъзгаше яркия кръг светлина по издълбаните в камъка думи, после накланяше глава ту на едната, ту на другата страна, в случай че някой символ е корозирал или се е поизтрил през вековете. Петолиние. Ключ сол. Невма.

Но нямаше нищо, абсолютно нищо, което да подскаже, че гилбертинците се славят с нещо, в това число и с грегориански псалми.

Имаше обаче една илюстрация. Спящите вълци, сгушени заедно, свити на кълбо.

Вълци, помисли си Гамаш, отстъпи назад и прибра очилата си в джоба на халата. Вълци. Какво знаеше за вълци в Библията? Какво символизираха?

Знаеше за Ромул и Рем. Спасени от вълчица. Откърмени. Но това бе от римската митология, а не от Библията.

Болшинството библейски образи бяха по-миловидни. Овце, риби. Но, естествено, "миловиден" зависеше от гледната точка. Овцете и рибите обикновено биваха убивани. Не, вълците бяха по-агресивни. Във всеки случай убиваха.

Необичайна символика не само на плочата, но и на самото име на манастира. Saint-Gilbert-Entre-les-Loups. Свети Гилберт сред вълците.

Още по-странно, като се има предвид баналният, макар и безкраен живот на свети Гилберт. Как изобщо можеше да го свързват с вълци?

Хрумваше му единствено "вълк в овча кожа". Но това беше ли от Библията? Гамаш си мислеше, че е оттам, но вече се колебаеше.

Вълк в овча кожа.

Може би монасите в това абатство бяха влезли в ролята на хрисими овце. Просто следваха овчаря. Работеха, молеха се, пееха. Очакваха тишина и спокойствие, да бъдат оставени на мира зад заключената си порта. За да се занимават необезпокоявани със задачата да възхваляват Бог.

С изключение на един от тях. Имаше ли вълк в кошарата? В дълга черна роба, с бяла качулка и връв около кръста. Кой беше той — убиецът или жертвата? Вълкът ли беше убил монаха, или монахът беше убил вълка?

Гамаш отново насочи вниманието си към плочата. И осъзна, че не я е прочел цялата. Беше пропуснал бележката под линия най-долу. Колко важна в крайна сметка можеше да е една бележка под линия за човек, чийто живот от игла до конец беше просто една бележка под линия? Бе я прочел по диагонал. Споменаваше се нещо за архиепископ. Но сега се наведе и застана почти на четири крака, за да види думите по-отблизо. Отново извади очилата си за четене и присви очи към бронзовото допълнение.

Там пишеше, че Гилберт бил приятел на Кентърбърийския архиепископ и му се бил притекъл на помощ. Гамаш се взираше в текста, опитвайки се да проумее защо това беше важно. Иначе защо да го споменават?

Накрая се изправи на крака.

Гилберт от Семпрингам бе умрял през 1189. След шейсет години активна служба в Църквата. Гамаш пресметна наум.

Това означаваше…

Гамаш отново погледна към плочата и към думите, които почти опираха в пода. Това означаваше, че неговият приятел, онзи, на когото се е притекъл на помощ, беше Томас Бекет[36].

Томас á Бекет.

Гамаш загърби плочата и застана с лице към Светия храм.

Томас á Бекет.

Гамаш бавно тръгна между пейките, потънал в размисъл. Качи се на олтара и бавно описа с фенерчето дъга около себе си. После го изключи. И остави мълчанието и тишината да го обгърнат отново.

Свети Томас Бекет.

Убит в катедралата си.

Вълк в овча кожа. Това беше от Библията, но често се цитираше като думи на Томас á Бекет, нарекъл убийците си "вълци в овчи кожи".

Т. С. Елиът бе написал пиеса за тези събития. Убийство в катедралата.

"Мор някакъв ни стига — цитира Гамаш под носа си. — Ние чакаме и чакаме…"[37]

Ала на главния инспектор не му се наложи да чака дълго. Съвсем скоро мълчанието бе нарушено.

Монотонно пеене. Все по-близо.

Началникът направи няколко крачки, но не успя да слезе от олтара, преди да види как монасите, с вдигнати бели качулки, се точат в колона към него. Всеки носеше свещ. Подминаха го, все едно го нямаше, и заеха обичайните си места на пейките.

Монотонното пеене спря и всички като по команда свалиха качулките си.

Двайсет и три чифта очи се вторачиха в него. Мъж по пижама и халат насред олтара им.