Красива мистерия

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА

Когато обядът приключи, главен инспектор Гамаш и Бовоар се върнаха в кабинета на приора, за да обсъдят записките си.

На Бовоар — за основи. На Гамаш — за кокошки.

— Това не са обикновени кокошки, а порода "Шантиклер" — възторжено съобщи Гамаш. Бовоар никога не беше сигурен дали ентусиазмът му е искрен, или преиграва, но имаше своите подозрения.

— Ах, да, благородната "Шантиклер".

Гамаш се усмихна.

— Не се подигравай, Жан Ги.

— Аз? Да се подигравам на монах?

— Както изглежда, нашият брат Симон е световен експерт по шантиклерите. Породата е създадена точно тук, в Квебек. От монах.

— Сериозно? — Бовоар не успя да прикрие искрения си интерес. — Точно тук?

— Е, не точно в "Сен Жилбер", а в манастир в покрайнините на Монреал, преди стотина години. Човекът решил, че климатът в Канада е твърде суров и обикновени кокошки едва ли ще оцелеят тук, затова прекарал целия си живот в създаване на местна канадска порода кокошки. "Шантиклер". След време те почти изчезнали като вид, но брат Симон се заел да ги възроди.

— Ама че късмет — печално въздъхна Бовоар. — Всеки друг манастир произвежда някакъв алкохол. Бренди и бенедиктин[67]. Шампанско. Коняк. Различни видове вино. В нашия пеят неразбираеми псалми и отглеждат почти изчезнала порода пилета. Да се чуди човек как и монасите не ги е сполетяла съдбата на птицата додо. Което ме навежда на мисълта за моя разговор с брат Реймон по време на обяда. Впрочем страшно съм ви благодарен за това.

Гамаш се ухили.

— Доста бъбрив се оказа, а?

— Вие не можахте да накарате вашия да си отвори устата, а аз моя — да си я затвори. Но чакайте да чуете какво ми разказа.

Вече се намираха в Светия храм. Монасите се бяха разпръснали да си вършат работата, да четат или да се молят. Следобедите им изглеждаха по-спокойни от сутрините.

— Основите на "Сен Жилбер" са започнали да се рушат — започна Бовоар. — Брат Реймон го е открил преди около два месеца. Абатството ще издържи най-много десетина години, ако не се вземат някакви мерки още сега. С първия запис са спечелили много пари, но не са достатъчно. Трябват им още.

— Имаш предвид, че целият манастир може да се срути? — попита Гамаш и се закова на място.

— Пуф! И го няма — отвърна Бовоар. — Той хвърля вината върху абата.

— Как така? Абатът със сигурност не е тръгнал да подкопава абатството, поне не буквално.

— Брат Реймон твърди, че ако не натрупат пари от втори запис и концертно турне, няма как да спасят манастира. А абатът не им го позволява.

— Отец Филип знае ли за основите?

Бовоар кимна.

— Брат Реймон твърди, че е казал на абата, но само на него. Умолявал отец Филип да вземе проблема присърце. Да осигури нужната сума за ремонт на основите.

— И никой друг не знае? — попита Гамаш.

— Брат Реймон не е казал на никого. Абатът може и да е споделил.

Гамаш мълчаливо направи няколко крачки, потънал в размисъл. После спря.

— Приорът е бил дясната ръка на абата. Чудя се дали отец Филип му е казал.

Бовоар се замисли над думите му.

— Звучи ми като нещо, което човек би споделил със заместника си.

— Освен ако не води война с него — замислено каза Гамаш. Опитваше се да предположи какво се е случило. Дали абатът е казал на приора, че "Сен Жилбер" буквално се руши? Но после е бил все така твърдо против втори запис. И макар вече да е бил уведомен за проблема, все така е отказвал да вдигне обета за мълчание, което би позволило на монасите да пътуват за концерти и да дават интервюта. И да спечелят милионите, необходими за спасяването на абатството.

Внезапно вторият запис на грегориански псалми прерасна от един проект, който може би имаше за цел да погъделичка егото на монасите и брат Матю, до нещо жизненоважно. То не просто би обозначило Saint-Gilbert-Entre-les-Loups на картата, а би спасило цялото абатство.

Не ставаше въпрос просто за принципни различия между абата и приора. Самото оцеляване на манастира бе поставено на карта.

Какво би направил брат Матю, ако е знаел?

— Техните взаимоотношения вече са били обтегнати — каза Гамаш и отново тръгна, но с бавни крачки. Разсъждаваше на глас. Съвсем тихо, за да не ги подслуша някой. Това създаваше впечатлението, че в Светия храм обикалят конспиратори.

— Приорът сигурно е щял да… — Щом видя изражението на Гамаш, Бовоар побърза да се поправи: — Щял е да се ядоса.

— Той вече е бил бесен — съгласи се началникът му. — Това би го извадило от кожата му.

— Ами ако, въпреки че е бил наясно с проблемите, абатът е продължил да се противопоставя на втория запис? Обзалагам се, че брат Матю е заплашил, че ще каже на всички монаси. И тогава са щели да изплуват всички л… всички… — Но Бовоар не успя да намери друга дума.

— Така е — съгласи се Гамаш. — А може би…

Началникът отново спря и се вторачи в празното пространство. Помъчи се да сглоби подобен, но все пак различен образ.

— А може би — той се обърна към Бовоар — отец Филип не е казал на приора, че основите се рушат. Той е достатъчно умен да предположи как би реагирал брат Матю. Все едно да връчи на заместника си информационна ядрена бомба. Пропуканите и прогнили основи щяха да са последният и най-силен аргумент на приора и неговите хора.

— Смятате, че абатът е запазил тази информация за себе си?

— Мисля, че е възможно. И е заклел брат Реймон да пази тайна.

— Но щом той го каза на мен — обади се Бовоар, — защо да не го каже и на останалите монаси?

— Може да е усещал, че даденото обещание се отнася само за монашеската общност. Не за теб.

— А може да му е писнало да мълчи — каза Бовоар.

— А може би… — каза Гамаш — може би брат Реймон те е излъгал и всъщност е разкрил тайната и на още някого.

Бовоар се замисли за момент. До ушите им стигна шумолене на роби и двамата се огледаха — покрай древните стени на Светия храм безшумно пристъпваха монаси. Сякаш се страхуваха да се разкрият.

Гамаш и Бовоар се стараеха да говорят тихо. Достатъчно тихо, надяваше се Бовоар. Но и да ги бяха чули, вече нищо не можеше да се направи.

— На приора — каза Бовоар. — Ако брат Реймон е решил да наруши обещанието си към абата, той би отишъл при брат Матю. Би решил, че е оправдано, щом абатът не смята да предприеме действия.

Гамаш кимна. Звучеше логично. В логичния миниатюрен свят, който току-що бяха създали. Ала в живота на монасите малко неща се подчиняваха на логиката. И главният инспектор трябваше да си припомни, че има разлика между това, което е трябвало или можело да се случи, и случилото се в действителност.

Нуждаеха се от факти.

— Ако брат Реймон е казал на приора, patron, това до какво би довело? — попита Бовоар.

— Мисля, че можем да се досетим. Приорът би се разгневил…

— … или пък не — прекъсна го Бовоар и началникът го погледна изненадано. — Може би абатът, премълчавайки нещо толкова важно, най-сетне е дал на приора оръжието, от което е имал нужда. Приорът може да се е престорил на ядосан, а всъщност да е бил в еуфория.

Гамаш си представи приора. Видя го как приема новината за рушащите се основи. И фактът, че абатът знае, но очевидно не прави нищо по въпроса. Освен да се моли. Какво би направил приорът тогава?

Дали би казал на още някого?

Навярно не. Или поне не веднага.

В орден, приел обет за мълчание, информацията се превръщаше в твърда валута, а брат Матю почти със сигурност е бил скъперник. Той никога не би споделил информацията си веднага. Би я складирал. Би изчакал подходящия момент.

Гамаш не можеше да знае със сигурност, но предполагаше, че приорът вероятно би помолил за среща с абата. На четири очи. Без да ги наблюдават. Без да ги подслушват. Единствено в компанията на птиците, на вековния клен и на черните мухи. Без да броим Бог.

Началникът обаче отново поклати глава. Тази хипотеза не пасваше на всички факти. Според един от фактите, потвърден от свидетел, абатът бе потърсил за среща приора, а не обратното.

Освен ако…

Гамаш си припомни един от разговорите си с абата. В градината. Когато абатът призна, че идеята за среща била на приора. Абатът само я насрочил.

Значи приорът бе настоял за среща. Дали е искал да говорят за основите?

И сценарият отново се променяше. От абата, който дава на личния си секретар фалшиво поръчение. Да открие приора и да го помоли за среща по-късно същата сутрин.

Брат Симон излиза.

А абатът остава сам в кабинета си, в килията си, в градината си. И чака брат Матю за насрочената среща. Но не за след литургията в 11:00, а след утренята.

Отиват в градината. Отец Филип не знае със сигурност защо приорът иска да се срещнат, но подозира. Носи със себе си парче тръба, скрито в дългите черни ръкави на робата му.

Брат Матю казва на абата, че знае за основите. Настоява да осъществят втория запис. Настоява да вдигнат обета за мълчание. За да спасят манастира. В противен случай по-късно в Крилото ще разкаже на всички монаси за основите. За мълчанието на абата. За бездействието на абата в разгара на кризата.

Когато брат Матю вади своята бомба, абатът вади своята метална тръба. Едното оръжие е образно, а другото — съвсем истинско.

В продължение на няколко секунди приорът лежи мъртъв в краката на абата.

Да, помисли си Гамаш, представяйки си сцената. Всичко съвпада. Почти.

— Какво има? — попита Бовоар, забелязал смущението в изражението на началника си.

— Всичко се нарежда почти идеално, но има един проблем.

— Какъв?

— Невмите. Онзи лист, който приорът е държал, когато е намерил смъртта си.

— Е, може просто случайно да го е взел със себе си. Може и нищо да не значи.

— Може — каза Гамаш.

Но и двамата се съмняваха в това. Листът не бе попаднал случайно в ръката на приора. Имаше причина той да умре свит на кълбо около него.

Имаше ли нещо общо между този лист и гниещите основи на Saint-Gilbert-Entre-les-Loupsl Гамаш нямаше отговор на този въпрос.

— Съвсем се обърках — призна Бовоар.

— И аз. Кое те смущава, mon vieux?

— Абатът, отец Филип. Разговарям с брат Бернар, който изглежда свестен човек, и той счита абата почти за светец. После говоря с брат Реймон, който също изглежда добър човек, и той смята абата за първи братовчед на Сатаната.

Гамаш замълча за момент.

— Ще потърсиш ли пак брат Реймон? Сигурно е в подземието. Там е кабинетът му, предполагам. Направо го попитай дали е казал на приора за основите.

— А ако оръдието на убийството е метална тръба, то убиецът вероятно я е взел от подземието. И може да я е върнал обратно.

Бовоар разбираше, че това изпращаше жилавия и бъбрив брат Реймон доста напред в списъка на заподозрените. Човек на приора, който знаеше за пукнатините, обичаше абатството и вярваше, че абатът се кани да го унищожи. А кой би могъл да знае по-добре от монаха техник къде да намери парче метална тръба?

Обаче… Обаче! Бовоар отново се сблъска с факта, че бе убит погрешният монах. Всичко пасваше идеално. Ако жертвата беше абатът. Но не беше той. Приорът бе мъртвецът.

— Освен това ще питам брат Реймон за тайната стая — каза Бовоар.

— Bon. Вземи чертежите. Чуй какво ще ти каже. И хвърли един поглед на основите. Ако наистина са толкова зле, би трябвало да се види с просто око. Чудя се как досега никой друг не е забелязал.

— Мислите, че е излъгал?

— Чувал съм, че някои хора го правят.

— Против природата ми е да съм циничен, patron, но се старая. А вие какво ще правите?

— Брат Симон трябва да е приключил с преписването на псалма, който открихме у приора. Ще отида да го взема. Освен това съм му приготвил няколко въпросчета. Но първо искам да прочета на спокойствие доклада от аутопсията и резултатите от лабораторията.

В храма отекна остър звук от решителни стъпки. И двамата мъже се обърнаха натам. Нищо общо с тихата походка на монасите.

Комисар Франкьор крачеше към тях, а обувките му потракваха по каменния под.

— Господа — каза Франкьор. — Хареса ли ви обядът? — Той се обърна към Гамаш: — Чух ви да обсъждате домашни птици с онзи монах, нали не греша?

— Кокошки — потвърди Гамаш. — Породата "Шантиклер", ако трябва да съм точен.

Бовоар потисна усмивката си. Франкьор не очакваше такъв ентусиазъм от Гамаш. Ама че задник, помисли си Бовоар. После видя хладните очи на Франкьор, които се взираха в главния инспектор, и усмивката му замръзна.

— Надявам се да сте планирали нещо по-полезно за този следобед — небрежно отбеляза комисарят.

— Планирали сме. Инспектор Бовоар тръгва на обиколка из подземието с брат Реймон и ще се оглежда за тайна стая, ако изобщо има такава. А ако има късмет, ще открие и оръдието на убийството — добави Гамаш. — А аз отивам да продължа разговора си със секретаря на абата. Монахът, с когото говорих по време на обяда.

— Този път за прасета ли? Или може би за кози?

Бовоар застина вторачен в двамата мъже, които се изгледаха кръвнишки в спокойната, хладна църква. За един кратък миг.

После Гамаш се усмихна.

— Ако той пожелае, но основно за онзи псалм, за който ви разказах.

— Който сте открили у брат Матю? — попита Франкьор. — Че защо ще обсъждате това със секретаря на абата?

— Той го преписва на ръка. Просто ще отида да го взема.

Бовоар забеляза, че Гамаш умишлено подценяваше значението на разговора си с брат Симон.

— Дадохте му единственото веществено доказателство, с което разполагаме?

Бовоар виждаше, че удивлението на Франкьор е искрено. Но не проумяваше как началникът устоя на изкушението да го захапе в отговор.

— Нямах друг избор. Нуждаех се от помощта на монаха, за да разбера написаното. И тъй като нямат копирна машина, това ми се стори единственото решение. Ако вие се сещате за друго, ще се радвам да го чуя, сър.

Франкьор вече нямаше сили да се преструва на учтив. Бовоар чуваше тежкото му дишане от няколко стъпки разстояние. Подозираше, че и монасите, които безшумно се плъзгаха покрай стените на църквата, също чуват дълбоките му накъсани вдишвания. Като ковашки мехове, които издухваха гнева от гърдите му.

— Тогава ще ви придружа — каза комисарят. — За да видя това прословуто парче хартия.

— Ще се радвам — отвърна Гамаш и го покани с жест.

— Всъщност… — припряно се намеси Бовоар с усещането, че скача в пропаст, — всъщност се чудя дали господин комисарят не би искал да дойде с мен.

Двамата впериха поглед в Бовоар. И той полетя към бездната.

— Защо? — попитаха двамата в един глас.

— Ами… — Не можеше да разкрие истинската причина. Че е видял убийствения проблясък в очите на Франкьор. И че е видял как началникът пъха дясната си ръка в лявата. На сигурно място. — Ами… — повтори той. — Реших, че комисарят би желал да направи обиколка на абатството и да види места, които малцина са виждали. А аз бих могъл да се възползвам от помощта му.

Бовоар видя как веждите на Гамаш едва забележимо се повдигнаха, после се върнаха по местата си. А Бовоар извърна глава, неспособен да срещне погледа на началника си.

Гамаш бе недоволен от Бовоар. Случваше се понякога, разбира се, в професия като тяхната, където залозите и напрежението бяха високи. Случваха се и стълкновения. Но такова изражение на лицето на Гамаш Бовоар не бе виждал никога досега.

Беше нещо повече от раздразнение. Началникът отлично разбираше какво се опитва да направи Бовоар. И чувствата на Гамаш по този въпрос излизаха отвъд простото неодобрение, отвъд гнева дори. Бовоар го познаваше достатъчно добре, за да забележи.

В изражението на Гамаш имаше и още нещо, проявило се единствено в онзи кратък миг, когато повдигна вежди.

Страх.