Красива мистерия

ГЛАВА ДЕВЕТА

Гамаш заряза тялото и книгата и забърза по посока на музиката.

Влезе в Светия храм и песента го обгърна отвсякъде. Сякаш извираше от стените, от пода и от тавана. Сякаш сградата бе построена от невми.

Докато крачеше, погледът му шареше из църквата, плъзгаше се до ъглите и бързо попиваше всичко, което можеше да се види. Беше стигнал почти до самия център, когато ги видя. И спря.

Монасите се бяха върнали. Нижеха се един след друг през дупка в стената на църквата. Белите качулки покриваха наведените им глави. Вървяха със скръстени ръце, заровили длани под веещите се черни ръкави.

Съвършено еднакви. Анонимни.

Не се виждаше нито косъм, нито сантиметър кожа. Нищо, което да докаже, че са от плът и кръв.

Докато вървяха в колона по един, монасите пееха.

Така звучаха невмите, щом се откъснеха от страницата.

Това бяха монасите от световноизвестния хор на манастира Saint-Gilbert-Entre-les-Loups, които пееха своите молитви. Пееха грегориански псалми. Милиони бяха чували този звук, но малцина бяха ставали свидетели на подобна гледка. И наистина, доколкото му бе известно, това бе единствено по рода си преживяване. Гамаш беше първият човек, който виждаше монасите да пеят в собствената им църква.

— Открих ги — каза глас зад гърба на Гамаш. Когато началникът се обърна, Бовоар се усмихна и кимна към олтара и монасите. — Няма нужда да ми благодарите.

Бовоар изглеждаше облекчен, а Гамаш се усмихна, защото и той самият изпита облекчение.

Жан Ги застана до главния инспектор и си погледна часовника.

— Службата в пет.

Гамаш поклати глава и едва не изпъшка. Какъв глупак е бил. Всеки квебекчанин, роден, преди Църквата да изпадне в немилост, знае, че в пет следобед се отслужва литургия и че всеки жив монах ще се запъти натам.

Това не обясняваше къде са били, но със сигурност изясняваше защо се връщаха.

— Къде е капитан Шарбоно? — попита Гамаш.

— Ей там — Бовоар посочи към другия край на църквата, отвъд монасите.

— Стой тук — каза началникът му и точно когато се запъти нататък, вратата в дъното се отвори и оттам се появи полицаят от Sûretè. Шарбоно, помисли си Гамаш, изглеждаше точно така, както сигурно бе изглеждал и при пристигането си в храма.

Объркан, подозрителен, нащрек.

И накрая — изумен.

Капитан Шарбоно видя Гамаш и кимна, после тръгна с бърза стъпка покрай стената, като избягваше монасите, но ги държеше под око.

Тъмните фигури заемаха местата си на дървените пейки, по две редици от двете страни на олтара.

Накрая и последната тъмна фигура зае мястото си.

Абатът, помисли си Гамаш. Изглеждаше като всички останали — в проста роба, с връв около тънкия кръст — но въпреки това детективът веднага разбра, че това е отец Филип. Имаше нещо в маниерите, в движенията му, което го отличаваше от останалите.

— Шефе — тихо каза Шарбоно, когато застана до Гамаш. — Откъде дойдоха?

— Оттам — каза Гамаш и посочи към мястото. Там обаче не се виждаше врата, само каменен зид, и капитанът отново погледна към Гамаш, който така и не обясни. Нямаше обяснение.

— Трябва да се махнем оттук — каза Бовоар и пристъпи към монасите, но Гамаш го спря.

— Чакай малко.

Абатът зае мястото си и пеенето утихна. Монасите продължаваха да стоят прави. Съвършено неподвижни. Едни срещу други.

Агентите от Sûretè също стояха прави с лице към монасите. И чакаха знак от Гамаш. А той не спираше да се взира в монасите и абата. С остър поглед. После взе решение.

— Донесете тялото на брат Матю, моля.

Бовоар се смути, но тръгна с Шарбоно и двамата се върнаха с носилката.

Монасите не помръдваха, сякаш не осъзнаваха присъствието на тримата мъже, които стояха заедно на пътеката. И ги гледаха.

После монасите, като по команда, свалиха качулките си с едно-единствено движение, но продължиха да гледат право пред себе си.

Не, даде си сметка Гамаш. Не гледаха. Очите им бяха затворени.

Те се молеха. Безмълвно.

— Елате с мен — прошепна Гамаш и ги поведе към самия център на храма. Вървеше бавно.

Монасите, макар и в транс, със сигурност чуваха приближаването им. Усещаха движението на ходилата им по пода. Сигурно им действаше много разсейващо, помисли си главният инспектор.

Откакто тези стени бяха издигнати преди повече от триста години, никой не смущаваше провеждането на службите им. Един и същи ритуал, един и същи обичай. Познат, успокояващ. Предсказуем. Личен. Никога по време на служба не бяха чували звук, който да не е издаден от самите тях.

До този момент.

Светът ги бе намерил и се бе промъкнал през пукнатина в дебелите им стени. Пукнатина, образувана от едно престъпление.

Но Гамаш нямаше усещането, че е нарушил уединението и неприкосновеността на живота им. Направил го бе убиецът.

Тазсутрешното пъклено деяние в градината бе призовало куп неща. В това число и главен инспектор, разследващ убийства.

Той изкачи двете каменни стъпала и застана между редиците. После даде знак на Бовоар и Шарбоно да положат тялото върху плочите пред олтара.

Тогава отново се възцари тишина.

Гамаш плъзна поглед по лицата на монасите, за да види дали някой от тях не наднича. Както и очакваше, веднага намери един.

Секретарят на абата. Брат Симон. Със сурово изражение на лицето, дори в покой. И леко повдигнати клепачи. Съзнанието на този мъж не беше изцяло посветено на молитвата. Не беше изцяло с Бог. Докато Гамаш гледаше, очите на брат Симон се затвориха плътно.

Грешка, Гамаш го знаеше. Ако брат Симон беше останал както си беше, Гамаш можеше да има подозрения, обаче нямаше как да е сигурен.

Но едва забележимото примигване го бе издало толкова ясно, все едно бе извикал.

Това бе общност от хора, които общуваха по цял ден, всеки ден. Просто не с думи. И най-малкият жест носеше значение и важност, които биха се изгубили в шумотевицата на външния свят.

Биха убягнали и на него, ако не внимаваше, Гамаш беше сигурен. Колко ли бе пропуснал досега?

В този момент всички монаси отвориха очи. Едновременно. И се вторачиха в него.

Гамаш внезапно се почувства много разголен и малко глуповат. Все едно го бяха хванали на място, където не би трябвало да бъде. Пред олтара по време на служба например. До тялото на мъртвец.

Той погледна към абата. Отец Филип бе единственият монах, който не ги гледаше. Хладните му сини очи се взираха в жертвоприношението на Гамаш.

Брат Матю.

През следващите двайсет и пет минути полицаите от Sûretè седяха на пейка в църквата, един до друг, докато монасите извършваха вечерното богослужение. Заедно с монасите те сядаха, ставаха, покланяха се и пак сядаха. После ставаха. И отново сядаха. Накрая коленичиха.

— Трябваше да хапна повечко въглехидрати — измърмори Бовоар и отново се изправи.

Когато не мълчаха, монасите пееха своите грегориански псалми.

Жан Ги Бовоар отново седна на твърдата дървена пейка. Ходеше на църква колкото се може по-рядко. На някоя и друга сватба, макар че квебекчани вече предпочитаха просто да живеят заедно без брак. Основно на погребения. Но и те се случваха все по-рядко, или поне по-рядко в църква. След смъртта си дори възрастните квебекчани предпочитаха изпращане от погребална агенция.

Погребалната агенция може и да не ги отглеждаше и възпитаваше, но и не ги предаваше.

Монасите мълчаха от известно време.

"Моля те, мили Боже — молеше се Бовоар, — нека това е краят."

После се изправиха и започнаха нов псалм.

Tabernac, помисли си Бовоар и стана на крака. До него началникът му също стоеше прав, отпуснал огромните си длани върху дървената пейка пред себе си. Дясната му ръка леко трепереше. Едва забележимо, почти не се виждаше, но при толкова спокоен и хладнокръвен мъж си личеше веднага. Бе невъзможно да го пропуснеш. Началникът дори не си правеше труда да го прикрива. Но Бовоар забеляза как капитан Шарбоно хвърля погледи към началника. И издайническия тремор.

А Бовоар се запита дали знаеше обяснението.

Искаше му се да отведе Шарбоно настрана и да го нахока за втренчения поглед. Искаше да изясни, че лекото треперене не е знак за слабост. А точно обратното.

Ала не го направи. Последва примера на Гамаш и замълча.

— Жан Ги — прошепна Гамаш, без да откъсва поглед от монасите. — Брат Матю беше капелмайсторът, нали?

— Oui.

— В такъв случай сега кой ги ръководи?

Бовоар замълча за момент. И вместо просто да си пилее времето, докато това нескончаемо, нетърпимо, протяжно и скучно монотонно пеене бучеше в ушите му, започна да обръща внимание.

На пейките ясно се виждаше едно празно място. Точно срещу абата.

Това несъмнено бе мястото, където мъжът, който сега лежеше в краката им, бе стоял, седял и се бе покланял и молил. И дирижирал скучните псалми на църковния хор.

По-рано се бе развличал с размишления дали е възможно приорът сам да си причини това. Да се пребие с камък до смърт, вместо да преживее поредната безумно скучна литургия.

Трябваше да ангажира с нещо мислите си, за да не се втурне с писъци към каменната стена с надеждата да изпадне в несвяст.

Сега обаче имаше загадка, с която да занимае будния си мозък.

Добър въпрос.

Кой ръководеше този монашески хор сега, когато техният капелмайстор беше мъртъв?

— Може би никой — прошепна той, след като в продължение на една-две минути мълчаливо наблюдава монасите. — Сигурно знаят песните наизуст. Не пеят ли едно и също непрекъснато?

На него поне му звучаха напълно еднакво.

Гамаш поклати глава.

— Не мисля. Според мен са различни за всяка литургия и всеки ден. Празнични дни, честване на светии, такива неща.

— Може би искате да кажете et cetera[29]?

Бовоар забеляза, че началникът му леко се усмихна, преди да му хвърли един поглед.

— И така нататък — каза Гамаш. — Ad infinitum[30].

— Така е по-добре. — Бовоар замълча, преди да прошепне: — Наясно ли сте какво говорите?

— Знам някои неща, но не много — призна главният инспектор. — Знам достатъчно за църковните хорове, за да съм наясно, че не се дирижират сами, така както симфоничен оркестър не може да се дирижира сам, независимо колко често изпълнява дадено произведение. При всички случаи е нужен диригент.

— Не е ли абатът техен диригент? — попита Бовоар, загледан в отец Филип.

Главният инспектор също наблюдаваше високия слаб мъж. Кой всъщност ръководеше тези монаси? чудеха се и двамата, докато се покланяха, за да седнат отново. И кой ги ръководеше сега?

Проехтя камбанен звън и дълбокият, плътен звук отекна над дърветата и отвъд езерото.

Вечерната литургия приключи. Монасите се поклониха пред разпятието и започнаха да се оттеглят от олтара в колона, докато Гамаш и останалите стояха по местата си и наблюдаваха.

— Да взема ли ключа от онзи млад монах? — Бовоар махна към брат Люк, който напускаше олтара.

— След малко, Жан Ги.

— Ами лодкарят?

— Ако не си е тръгнал досега, ще чака.

— Откъде знаете?

— Защото ще му бъде любопитно — каза Гамаш, загледан в монасите. — Ти не би ли изчакал?

Наблюдаваха как монасите напускат олтара и се събират на групи от двете страни на църквата. "Да — помисли си Бовоар и хвърли поглед към началника, — бих изчакал."

След като свалиха качулките и вдигнаха глави, Гамаш вече виждаше лицата им. Някои изглеждаха така, сякаш са плакали, други бяха нащрек, трети — уморени и тревожни. Имаше и такива, които изглеждаха заинтригувани. Все едно гледаха театрално представление.

Гамаш се затрудняваше да се довери на онова, което излъчваха тези мъже. Толкова много силни емоции, маскирани като нещо друго. Безпокойството би могло да изглежда като вина.

Облекчението би могло да прилича на радост. Скръбта, дълбока и неутешима, често оставаше незабелязана. И най-силните емоции можеха да наподобяват безразличие, а изражението да е хладнокръвно, докато някъде дълбоко клокочи нещо гигантско.

Главният инспектор внимателно огледа лицата на монасите и се върна на две от тях.

Младият портиер, който ги бе посрещнал на пристана. Брат Люк. Гамаш забеляза огромния ключ, който висеше от връвта около кръста му.

Люк изглеждаше най-равнодушен. И все пак, когато го видяха за пръв път, той несъмнено бе много разстроен.

После Гамаш отмести поглед към навъсения секретар на абата. Брат Симон.

Тъга. Лееше се от него на талази.

Не вина, не болка, не гняв или траур. Не irae или illa.

А чиста тъга.

Брат Симон гледаше към олтара. Към двамата мъже, които все още стояха там.

Приорът. И абатът.

За кого бе тази дълбока тъга? За кого от двамата? Или може би тъгуваше за манастира? Тъга, че Saint-Gilbert-Entre-les- Loups бе изгубил нещо повече от човек. Бе изгубил пътя си.

Отец Филип спря пред големия дървен кръст и се поклони дълбоко. Вече бе сам на издигнатия олтар. Сам с тялото на своя Приор. На своя приятел.

Абатът продължаваше да стои с наведена глава.

Дали този поклон, запита се Гамаш, бе по-дълъг от обичайното? Дали усилието да вдигне глава, да се обърне, да се изправи лице в лице с вечерта, със следващия ден, със следващата година, с остатъка от живота бе твърде голямо? Дали гравитацията бе твърде силна?

Абатът бавно се изправи. И сякаш изпъна рамене, за да добие смелост.

После се обърна и видя нещо, което никога досега не беше виждал.

Външни хора на пейките.

Абатът нямаше представа защо в Светия храм изобщо имаше пейки. Бяха там, когато пристигна в манастира преди четиридесет години, и щяха да бъдат там дълго време след смъртта му.

Никога не се бе замислял защо на уединен монашески орден му трябват пейки.

Отец Филип напипа в джоба си молитвената броеница и несъзнателно прокара пръсти по мънистата. Това му носеше спокойствие, за което също не се замисляше.

— Господин главен инспектор — каза той, щом слезе от олтара и се приближи към мъжете.

— Отче Филип. — Гамаш се поклони леко. — Страхувам се, че вече е време да го отнесем. — Той махна към тялото, после се обърна и кимна на Бовоар.

— Разбирам — каза отец Филип, макар да си даде сметка, че не разбираше нищичко. — Последвайте ме.

Отец Филип даде знак на брат Люк, който веднага дотърча, и тримата мъже тръгнаха по коридора по посока на заключената порта. Бовоар и капитан Шарбоно вдигнаха носилката с брат Матю и ги последваха.

Бовоар чу някакъв шум зад себе си и се обърна да погледне.

Монасите, подредени в две колони, ги следваха като дълга черна опашка.

— Опитахме се да ви открием по-рано, Père Abbè — каза главният инспектор, — но не успяхме. Къде бяхте?

— В Крилото.

— А къде е Крилото?

— Това е едновременно и място, и събитие, господин главен инспектор. Въпросното помещение се намира ей там. — Абатът махна към стената на Светия храм точно когато минаваха през вратата към дългия коридор.

— Видях ви да излизате оттам — каза Гамаш, — но когато преди това ви търсихме, не открихме врата.

— Да. Тя е зад паметна плоча в чест на свети Гилберт.

— Тайна врата?

Дори и в профил абатът изглеждаше смутен и леко озадачен от въпроса.

— Не и за нас — каза накрая. — Всички знаят, че е там. Не е тайна.

— Тогава защо е нужно да е скрита?

— Защото всеки, който трябва да знае за нея, знае — отвърна той, насочил поглед не към Гамаш, а към заключената врата. — А онези, които не бива да знаят, няма да я открият.

— Значи идеята е да остане скрита — отново подчерта Гамаш.

— Идеята е да има такава възможност — призна абатът. Бяха стигнали до заключената към външния свят врата. Той най-сетне се обърна към Гамаш и го погледна право в очите. — Ако се наложи да се скрием, стаята съществува.

— Но защо би се наложило да се криете?

Абатът се усмихна съвсем леко — на границата на снизхождението.

— Човек би решил, че точно вие добре знаете защо, господин главен инспектор. Защото светът невинаги е добър с нас. Понякога всички имаме нужда от сигурно убежище.

— В крайна сметка се оказа, че опасността не нахлу от външния свят.

— Така е.

Гамаш се замисли за момент.

— Значи вие скрихте вратата към крилото в стената на храма?

— Не аз. Всичко това е било направено много преди да дойда. Вратата е дело на хората, построили манастира. Били са други времена. Жестоки времена. Когато монасите наистина са имали нужда от убежище.

Гамаш кимна и погледна към тежката дървена врата пред себе си. Портата към външния свят. Която все още беше заключена, макар и след толкова векове.

Знаеше, че абатът е прав. Преди стотици години, когато за направата на тази врата е било отсечено огромно дърво, не традицията, а нуждата обръщала ключа в ключалката. Реформацията, Инквизицията, кръвопролитните битки. Опасни времена за един католик. А опасността, както доказваха и последните събития — често идвала и отвътре.

И така, в европейските домове започнали да се строят свещенически скривалища. Копаели се тунели за бягство.

Някои избягали толкова далеч, че изникнали чак в Новия свят. Но дори това не било достатъчно. Гилбертинският орден отишъл още по-далеч. Потънал в празно място на картата.

Изпарил се.

За да се появи отново триста години по-късно. По радиото.

Гласовете на един орден, който всички мислели за изчезнал, били чути първо от неколцина, после от стотици, сетне от хиляди и стотици хиляди. Накрая, благодарение на интернет, милиони хора чули странните записи.

На монаси, които пеели псалми.

Записите се превърнали в сензация. Грегорианските хорали внезапно плъзнали навсякъде. De rigueur[31]. Провъзгласени за "задължителни" от интелигенцията, от арт средите и накрая от масите.

Докато гласовете им били навсякъде, от самите монаси нямало и следа. Но един ден най-сетне били открити.

Гамаш помнеше собственото си изумление, когато се разкри местожителството на монасите. Според неговите очаквания те обитаваха някой далечен планински хълм в Италия, Франция или Испания. Някой мъничък, древен, рушащ се манастир. Ала не беше така. Записите бяха направени от монашески орден, който живееше точно тук, в Квебек. И не кой да е орден. Не цистерианският, не бенедиктинският, не и доминиканският. Не. Откритието сякаш озадачило дори Католическата църква. Записите били направени от монашески орден, който Църквата отдавна смятала за изчезнал. Гилбертинският.

Ала ето ги тук, в дивата пустош, на брега на това огромно езеро. Бяха съвсем живи и пееха толкова древни и толкова прекрасни псалми, че събуждаха нещо първично у милиони хора по целия свят.

И този свят се отбиваше да ги види. Едни идваха от любопитство, други отчаяно търсеха спокойствието, които тези хора сякаш бяха открили. Но портата, изработена от повалени преди стотици години дървета, оставаше все така здраво затворена.

До днес.

Днес тя се бе отворила, за да ги пусне да влязат, а сега щеше да се отвори отново, за да излязат.

Появи се монахът portier с големия черен ключ в ръка. След дискретен знак от страна на абата той пъхна ключа в ключалката и го завъртя без усилие. Вратата се отвори.

През зейналия в стената правоъгълник мъжете видяха залязващото слънце, чиито алени и оранжеви отблясъци се отразяваха в огледалната повърхност на прохладното езеро. Сега горите бяха мрачни, а птиците се спускаха ниско над водата и надаваха крясъци, сякаш общуваха помежду си.

Но най-прекрасната гледка беше омазаният в машинно масло лодкар, който седеше на пристана и пушеше. И ловеше риба.

Щом вратата се отвори, той им махна и главният инспектор му махна в отговор. После лодкарят тромаво се изправи на крака, а едрият му задник едва не лъсна срещу монасите. Гамаш махна на Бовоар и Шарбоно да тръгнат първи с носилката. Сетне той ги последва към пристана заедно с абата.

Другите монаси останаха вътре, струпани около отворената врата. И надничаха навън, проточили вратове.

Абатът вдигна глава към алените багри в небето и затвори очи. Не за молитва, помисли си Гамаш, а в нещо като блаженство. Наслаждаваше се на оскъдната светлина върху бледото си лице. Наслаждаваше се на боровия мирис във въздуха. Наслаждаваше се на неравната и непредсказуема земя под краката си.

После очите му се отвориха.

— Благодаря ви, че не прекъснахте вечерната молитва — каза той, без да гледа към Гамаш, и продължи да попива околната природа.

— Моля, няма защо.

— Благодаря ви и за това, че донесохте Матю до олтара.

— Моля, няма защо.

— Не знам дали забелязахте, но това ни даде възможност да включим в богослужението и специални молитви. За мъртвите.

— Не бях сигурен — призна главният инспектор, който също гледаше пред себе си, към огледалното езеро. — Но ми се стори, че чух Dies irae.

Абатът кимна.

— И Dies illa.

Ден на гняв. Ден на траур.

— Монасите скърбят ли? — попита Гамаш. Вървяха толкова бавно, че сякаш стояха на едно място.

Главният инспектор очакваше незабавна реакция, възмутен отговор. Но вместо това абатът сякаш се замисли.

— Понякога Матю не беше лесен човек. — Той се усмихна съвсем леко. — Като всички ни, предполагам. Едно от нещата, които научаваме веднага щом се посветим на монашеския живот, е да се приемаме взаимно.

— А какво става, ако не се получи?

Абатът отново замълча. Очевидно отговорът на този простичък въпрос не беше лесен.

— Лоша работа — отвърна абатът. Не гледаше Гамаш в очите. — Случва се. Но в името на висшето благо се учим да потискаме собствените си чувства. Учим се да живеем в разбирателство.

— Но не сте длъжни да се харесвате — каза Гамаш. Това не беше въпрос. В Sûretè беше същото. Имаше колеги, които не харесваше, и беше сигурен, че чувството е взаимно. Всъщност "не харесвам" беше евфемизъм. Чувството бе ескалирало от несъгласие до недоверие и неприязън. И продължи да се задълбочава. На този етап бе улегнало до взаимна ненавист. Гамаш не знаеше къде щеше да спре, но можеше да си представи. Фактът, че тези хора бяха негови началници, просто правеше ситуацията по-неловка. Означаваше, поне засега, че трябва да намерят начин да съществуват заедно. Не успееха ли, щяха да се унищожат взаимно — и себе си, и работата си. А Гамаш, загледан във великолепния залез, знаеше, че подобна възможност съществува. В тишината на ранната вечер изглеждаше много далечна, но той усещаше, че това спокойно време няма да продължи дълго. Падаше нощ. И само глупак я посрещаше неподготвен.

— Кой би направил това, mon pére!

Вече стояха на пристана и наблюдаваха как лодкарят и полицаите наместват покритото тяло на брат Матю в лодката, до улова от костур и пъстърва и гърчещите се червеи.

Абатът отново се замисли.

— Не знам. Би трябвало да знам, но не знам.

Той погледна зад себе си. Монасите си бяха позволили да излязат навън и ги наблюдаваха, наредени в полукръг. Брат Симон, секретарят на абата, стоеше на една-две стъпки пред всички.

— Бедният — едва чуто каза отец Филип.

— Какво имате предвид?

— Pardon?

— Казахте "бедният". Кого имахте предвид? — попита Гамаш.

— Онзи, който го е извършил.

— И кой е той, отче Филип? — Беше му се сторило, че абатът гледа към един от монасите, когато го каза. Брат Симон. Тъжният монах. Онзи, който се бе отделил от останалите.

В последвалото напрегнато мълчание абатът погледна към своите монаси, а Гамаш погледна към абата. Накрая абатът отново се обърна към главния инспектор.

— Не знам кой е убил Матю. — Той поклати глава и тъжно се усмихна. — Всъщност вярвах, че като ги погледна, ще разбера. Че ще открия нещо различно у него. Или у мен. Че просто ще ми просветне. — Абатът отново се усмихна и въздъхна. — Его. Високомерие.

— И? — попита Гамаш.

— Не се получи.

— Не унивайте, и аз така правя. Още не ми се е случвало да погледна към някого и веднага да разпозная убиеца, но продължавам да опитвам.

— А какво ще направите, ако стане?

— Моля?

— Да предположим, че погледнете някого и веднага ви стане ясно?

Гамаш се усмихна.

— Не съм убеден, че ще се доверя на себе си. Вероятно ще си помисля, че всичко е плод на въображението ми. А и едва ли ще впечатля съдията, ако на свидетелската скамейка заявя: "Така го усещам".

— Това е разликата помежду ни, господин главен инспектор. Естеството на вашата работа е такова, че са ви нужни доказателства. На мен не.

Абатът отново хвърли поглед през рамо и Гамаш се запита дали това беше разговор без съдържание, или нещо повече. Наредените в полукръг монаси продължаваха да наблюдават.

Един от тях бе отнел живота на брат Матю.

— Какво търсите, mon рérе? Вие може и да не се нуждаете от доказателства, но имате нужда от знак. Какъв знак търсите върху лицата им? Вина?

Абатът поклати глава.

— Не търсех вина. Търсех болка. Представяте ли си каква болка трябва да е изпитвал, за да извърши такова нещо? И болката, която все още изпитва?

Главният инспектор отново огледа лицата им и накрая се обърна към човека до себе си. Гамаш действително бе открил болка в изражението на един от монасите. Отец Филип. Абатът.

— Знаете ли кой го е извършил? — отново попита Гамаш, съвсем тихо. Така че да го чуят единствено абатът и свежият есенен въздух около тях. — Ако знаете, трябва да ми кажете. Рано или късно ще го открия, нали разбирате? Това ми е работата. Но пътят дотам е ужасен, просто ужасен. Човек не знае какво ще се отприщи. А веднъж започнал, процесът не спира, докато не бъде открит убиецът. Ако искате да пощадите невинните, аз ви моля да го направите. Кажете ми кой го е извършил, ако знаете.

Тези думи отново насочиха цялото внимание на абата върху спокойния едър мъж пред него. Лекият бриз нежно рошеше посивялата и накъдрена около слепоочията коса на Гамаш. Но останалата част от този мъж не помръдваше. Непоклатим.

А очите му, наситенокафяви като пръстта, изглеждаха дълбоки и замислени.

И мили.

Отец Филип вярваше на Арман Гамаш. Главният инспектор бе доведен до манастира и допуснат в абатството им, за да открие убиеца. Такава му беше работата. И го биваше в нея.

— Щях да ви кажа, ако знаех.

— Готови сме — извика Бовоар от лодката.

— Bon. — Гамаш задържа погледа на абата още няколко секунди и се обърна. Огромната длан на лодкаря лежеше върху извънбордовия мотор, готова да дръпне кордата.

— Капитан Шарбоно. — Гамаш покани инспектора от Sûretè Да седне.

— Възможно ли е това да остане в тайна? — попита отец Фири.

— Опасявам се, че не, mon рérе. Истината ще излезе наяве, както винаги — каза Гамаш. — Може би ще е по-добре сам да направите изявление.

Гамаш видя отвратеното изражение на абата и предположи, че едва ли ще го направи.

— Au revoir, господин главен инспектор — каза отец Филип и протегна ръка. — Благодаря ви за помощта.

— Няма защо — каза Гамаш и стисна ръката му. — Но това не е краят. — След кимване от Гамаш лодкарят дръпна кордата и двигателят изръмжа. Бовоар пусна въжето в лодката и тя се отдалечи по езерото. А Гамаш и Бовоар останаха на пристана.

— Вие оставате? — смая се абатът.

— Да. Оставаме. Ще си тръгна с убиеца, а дотогава не мърдам оттук.

Бовоар се изправи до Гамаш и двамата заедно наблюдаваха Кик малката лодка пърпори през залива на фона на залязващото слънце, докато не изчезна от поглед.

Двамата детективи от Sûretè стояха на брега чак докато звукът на двигателя не утихна.

Тогава обърнаха гръб на външния свят и последваха тъмните фигури обратно в манастира Saint-Gilbert-Entre-les-Loups.