Кристалната пещера

Глава 11

Ема Монтагю седеше отпуснато пред огледалото. Днес бе нейният двадесет и първи рожден ден, но тя не се вълнуваше. Животът й бе монотонен, мрачен и скучен. Нямаше никаква надежда, че и рожденият й ден ще бъде по-различен.

Изминалите пет години бе преживяла в мъки и страдания под строгото ръководство на Ирма Блуджет и в резултат всичко у нея се бе променило. Ема се бе превърнала в пасивно и отпуснато същество. В началото се бе бунтувала, но ужасните телесни наказания, които й налагаха госпожа Блуджет и баща й, най-после я убедиха, че животът й ще бъде много по-поносим, ако се подчини и се приспособи към изискванията.

Тъмната й жива външност бе обявена за твърде ирландска и бе заличена с напудрени перуки и бледа пудра за лице. Дрехите й бяха винаги в пастелно розово или синьо, така че приличаше на дрезденска пастирка. Баща й беше доволен — тя стана бледа и безлична.

Стараеше се никога да не мисли за майка си, защото това я разстройваше твърде много. Как можа да изостави децата си, които я обожаваха? Мисълта, че никога не я е обичала, й бе непоносима. Не й позволяваха да посещава модните сладкарници и младежките партита, защото баща й и госпожа Блуджет ги намираха за вулгарни и неприлични. Светският й живот се ограничаваше до следобедния чай с възрастни госпожи — уважавани и почитани стълбове на обществото и редките вечери с баща й, когато той сметнеше, че е полезно за политическата му кариера.

Омразата й към грозната тухлена къща на Портман Скуеър бе смекчена и сведена до обикновена антипатия. Омразата бе твърде силно чувство за една благовъзпитана дама. Понякога през деня си мечтаеше да се омъжи — това бе единствената й надежда за избавление. Но сънищата й бяха съвсем различни. Често се събуждаше зачервена от срам и вина, след като отново бе сънувала порочния Шон Фицджералд О’Тул. Какво невинно и глупаво малко момиче беше, когато за пръв път се срещна с него и реши, че той е нейният ирландски принц. Повтаряше си, че не е като майка си. Никога няма да бъде развратна и вулгарна, няма да се поддаде на покварената ирландска кръв, която течеше във вените й.

Втренчи се в огледалото и с ужас видя как една сълза се търкулва по бузата й. Побърза да я избърше, решена да не плаче на рождения си ден. Неблагодарница! Да се отдава на самосъжаление, когато живее в голяма къща, пълна с безценни антики и прислуга!

От гърдите й се изтръгна тежка въздишка. Позвъни за камериерката. Заедно с нея в стаята се появи и госпожа Блуджет. Ема едва прикри раздразнението си. Нямаше значение какво ще избере да облече за тържествената вечеря. Госпожа Блуджет нямаше да го одобри и щеше да я накара да сложи нещо друго. Слабите й рамене унило се отпуснаха. Какво значение всъщност имаше? Всичките й сатенени рокли в пастелни тонове си приличаха като две капки вода.

На вечерята присъстваха чичо й Джон, граф Сандуич и синът му Джак. През цялото време Ема имаше чувството, че баща й, брат й, чичо й и братовчед й споделят някаква тайна, в която само тя не е посветена. По-късно, когато Джак Реймънд я придружи до оранжерията, разбра всичко. Той бе поискал ръката й.

Ема за миг загуби дар слово. Не искаше да се омъжва за Джак; знаеше, че никога няма да го обикне. Но какъв избор имаше? Нямаше други ухажори, нито пък се надяваше да има. Мисълта завинаги да остане стара мома и да живее в този грозен мавзолей до края на дните си вледеняваше кръвта й.

Ако приемеше предложението на Джак, поне щеше да има възможност да се измъкне от задушаващото опекунство на баща си, а Ирма Блуджет щеше да отиде да разрушава нечий друг нещастен живот. Можеше и да откаже. За миг се наслади на мисълта да се опълчи на баща си, обаче сравни Джак с него и реши, че той е по-малкото зло.

Отчаяно се нуждаеше от някой, който да я обича и когото тя да обича. Вярваше, че децата ще запълнят мъчителната празнота в живота й. Щеше да ги обожава и да бъде най-добрата майка на този свят. „Няма земна сила, която да ме накара да изоставя децата си“!

Решението, което трябваше да вземе, бе трудно и Ема реши да се посъветва с единствения приятел, който имаше на този свят, Джон. Затова остави Джак Реймънд да чака отговора й в оранжерията и се запъти да търси брат си.

— Джак ме помоли да се омъжа за него — припряно започна Ема. Знаеше, че всеки миг могат да ги прекъснат.

— А, очаквах го отдавна.

— Тогава защо не ме предупреди?

— Ем, мислех, че знаеш. Той се влачи след теб от години и предложението му не е изненада.

— Предполагам, че съм го забелязвала, но просто не съм искала да мисля за това.

Джон много добре я разбираше. Понякога бе по-удобно да погребеш нещо дълбоко в съзнанието си и никога да не го изваждаш на повърхността. Бедата е, че всеки път, когато бръкнеш в черните дълбини, те се размътват.

— Прие ли?

— Не още. Той ме чака в оранжерията…

— Трябва сама да решиш, Ем.

— Е, ако приема, ще мога да се измъкна от тиранията на баща ни, но аз не обичам Джак и се страхувам, че никога не ще го обикна.

— Решението е твое, Ем.

— Наистина ли е? — тъжно го погледна тя. — Мисля, че решението е на баща ни, а аз нямам смелостта да му се опълча.

Джон бе ужасен. Къде бе изчезнало онова дръзко момиче, което бе хвърлило перуката си в морето? Когато бяха деца, винаги бе по-смела от него, макар и с три години по-малка. Колко пъти бе искал да е имал нейния кураж да се противопостави на баща си през онази нощ, когато Джоузеф О’Тул бе убит. Ако можеше да върне всичко назад, бе убеден, че ще съумее да застане до Шон О’Тул и да изобличи лъжците.

Толкова много се възхищаваше на Шон и толкова искаше да му подражава, но когато го поставиха на изпитание, най-безславно се провали. Презираше собствената си страхливост. Така и не узна дали баща му бе убил Джоузеф, или това бе дело на Джак, но със сигурност беше или единият, или другият. От обвиненията, които изрече през онази нощ Шон О’Тул, ставаше ясно, че за всичко бе виновна изневярата на майка му. Питаше се горчиво дали и тя е мъртва. Всеки път обаче отпъждаше тягостната мисъл. Предпочиташе да вярва, че е жива и свободна в Ирландия. Радваше се, че е избягала от покварения му и зъл баща.

Монтагю се бе опитал да направи от него офицер. Мести го от кораб на кораб. Джон страдаше от морска болест през всеки нещастен ден от живота си. После по някакво чудо баща му коренно промени намеренията си и го назначи в кабинета си. В същото време повиши братовчед му Джак от поста личен секретар в лейтенант.

Джон беше добър в работата си, но колко мразеше баща си!

Вгледа се в бледото лице на сестра си. В гърдите му избуя надеждата, че тя ще се реши да прати Джак по дяволите.

— Е, май повече не мога да отлагам — примирено рече Ема. После лицето й светна. — Като сватбен подарък ще помоля Ирма Блуджет да бъде уволнена.

Шон О’Тул преплува разстоянието от „Улидж“ до Гринич. После извървя пеш осемте километра до Лондон. Никога досега в живота си не се бе чувствал толкова развълнуван и въодушевен. Мислите за истинска храна, гореща баня и жена му даваха крила. Това бяха първите му фантазии от много време насам, като се изключат тези за отмъщението. Нямаше да бърза с удоволствието. Щеше да яде бавно и да се наслаждава на всяка хапка. Да се къпе дълго в ароматната вода. И да обладава продължително.

Мина през покрайнините, където се редуваха игрални и публични домове. С рязко движение смъкна пелерината на един минувач. Когато мъжът се извърна, за да протестира, само един поглед върху крадеца бе достатъчен, за да му затвори устата.

Шон се обви с черното наметало и закрачи по Сейнт Джеймс Стрийт. Зоркият му поглед бързо набеляза жертвите. Те трябваше да бъдат богати и пияни, а по това време в Мейфеър почти всеки мъж на улицата отговаряше на въпросното изискване. Така че лесно отмъкна три кесии.

Докато се придвижваше обратно към по-запуснатите квартали, Шон се усмихна на себе си. Успя да избяга и да напълни джобовете си със злато, без да се налага да убива никого. Късметът се бе обърнал на негова страна. И Сатаната не можеше да спаси враговете му.

Влезе в някаква кръчма близо до Блакфрайърс и седна на една маса с гръб към стената и лице към вратата. Ароматът на храна и бира накара стомаха му да се присвие болезнено. Поръча си бифтек, пай с бъбречета, стриди и халба тъмно пиво.

Когато сервитьорката постави блюдото на масата, той се втренчи в него наслаждавайки се на златистата коричка на сочното месо и вдъхвайки аромата на подправките.

Очите му се присвиха, предвкусвайки пиршеството. Поднесе първата хапка към устните си. Притвори очи в блажено задоволство.

Наслади се на всеки залък. Накрая плати със сребърна монета от шест пенса. Когато сервитьорката се върна с рестото, видя, че клиентът й е поставил една златна лира върху масата. Тя проблясваше примамливо на светлината на свещите. С усилие момичето отмести поглед и го насочи към мъжа.

— Има ли още нещо, което мога да направя за вас, милорд? — Не приличаше на благородник, но всеки, който бе готов да похарчи толкова пари, заслужаваше уважение.

— Какво ще направиш за една златна лира?

— Всичко! — Отново сведе поглед към монетата.

— Всичко? — меко попита Шон.

Момичето облиза устни и се замисли за миг. Непознатият изглеждаше опасен, но колко често ти се случва в този живот да спечелиш цяла златна лира за една нощ? Кимна в знак на съгласие.

— Искам единична стая и баня за през нощта. Както и сапун, бръснач и остра пила.

Шон плати на съдържателя и последва момичето по стълбите. С помощта на прислужника качиха горе вана, а сервитьорката я напълни с гореща вода и отиде в конюшнята да потърси пила.

Когато се върна, Шон О’Тул стоеше в средата на стаята, все още загърнат в пелерината.

— Как ти е името, девойче?

— Лизи, милорд.

— Е, Лизи, аз имам нужда от бръснене, подстригване и старателно почистване на въшките и всякакви други гадинки.

Лизи се изкиска. Беше толкова мръсен!

— Като влезете във водата, всички те ще изплуват.

— Преди да вляза, ти ще трябва да изпилиш белезниците от китката ми.

— Това ли криете под пелерината?

— Не се бой, Лизи, няма да те нараня.

Устните му се извиха в полуусмивка, която обаче не достигна очите му.

— Добре, вярвам ви… макар че май не би трябвало.

После се заеха с оковите на дясната му ръка. Лизи гледаше очарована как Шон стисна пилата с лявата си ръка, подпря я с чуканчето от отрязания си палец и започна да стърже напред-назад, без да обръща внимание на обелената кожа и кръвта, която обагри китката.

Накрая желязото поддаде. Оковите изведнъж се разделиха и Лизи отскочи стреснато назад, когато издрънчаха на пода. Шон ги вдигна, сложи ги на масата и ги покри с черната пелерина. После бързо се съблече и влезе в хладната вода.

— Сигурно е изстинала… Позволете да ви донеса едно горещо ведро…

— Нека първо се измия с тази. Ще имам нужда от още, за да измия цялата мръсотия.

Лизи се смая, когато го видя гол. Под дрипите се криеше силно, гъвкаво и мускулесто тяло.

— Ще вземеш ли бръснача, за да ме освободиш от буйната грива?

Момичето пристъпи зад него. Когато повдигна черните сплъстени кичури, й хрумна, че сега той е в нейна власт, затова с нараснала увереност го подстрига и внимателно изпощи въшките.

— Обзалагам се, че имате доста за разказване — осмели се накрая да изрече тя.

— Едва ли би искала да знаеш, Лизи. — Гласът му бе тих, но категоричен.

След като оформи косата на врата му, се зае със сплъстената брада. Беше й трудно, защото не смееше да приближи прекалено много.

— Аз не хапя — меко каза Шон.

Погледна го в тъмносивите очи.

— Обзалагам се, че е тъкмо обратното.

— Ти си смело момиче, Лизи. Свърши чудесна работа!

— Стомахът ми е здрав — смигна му тя.

Шон отметна глава и избухна в смях.

Когато космите на брадата се скъсиха до половин сантиметър, взе бръснача от ръката й и внимателно се обръсна. Очите на Лизи се разшириха от изумление. Превращението бе смайващо. Лицето му бе слабо и с високи скули, а тъмните му очи горяха с жив пламък. Истински мъж! Сърцето й се разтуптя. Приличаше на самия Сатана.

Шон О’Тул излезе от мръсната вода и уви една кърпа около слабините си.

— Ще повикаш ли прислужника да напълни отново ваната?

Когато момчето донесе вдигащите пара ведра, Шон му даде щедър бакшиш и го отпрати. После взе ръката на Лизи и пъхна, в шепата й златната лира.

— Благодаря ти.

Свали кърпата, влезе в чистата вода и се отпусна. Усещането бе толкова прекрасно, че потръпна от удоволствие. Вдигна поглед към Лизи и видя, че тя го наблюдава с явен копнеж.

— Искаш ли да се присъединиш към мен?

— Господ да ми прости… Вече започвах да си мисля, че никога няма да ми предложите, милорд.

Слънцето вече се издигна на небето, а той още спеше. Лизи с неохота се измъкна от леглото, започна да се облича и му хвърли тъжен поглед.

— Ирландците могат да научат англичаните на едно-две нещица — промърмори тя.

Шон О’Тул спеше с дълбокия и спокоен сън на праведниците. Когато се събуди, вече се бе свечерило. Мръсните му дрехи бяха изпрани, изсушени и подредени до леглото.

— Лизи, ти си много мила. Това няма да ти е от полза в този жесток свят!

Облече се и се загърна отново с черната пелерина, за да скрие дрипите. Зави внимателно отрязания пръст в една кърпа и я пъхна под мишница. Слезе долу и закуси обилно с овесена каша, задушено агнешко и ланкаширско сирене. Не си спомняше някога през живота си да е вкусвал такава вълшебна храна.

Лизи сияеше. Шон се развесели, тъй като я хващаше да се изчервява.

— Тръгваш ли си? — Тайно се надяваше, че ще остане още ден-два.

— Тръгвам си, Лизи. Но никога няма да те забравя.

Даде й още пари и се сбогува.

— Бог да те пази — развълнувано прошепна тя.

Шон се вгледа изумено в нея. Нима наистина това момиче вярваше в Бог?

Отправи се към Майър. На Корк Стрийт се намираше магазинът на Швейцер и Дейвидсън — изискани шивачи, чиито клиенти бяха само от висшето общество. Когато Шон влезе в магазина, двамата собственици се втренчиха ужасено в него. Той обаче побърза да извади кесията със златни монети. Отношението им мигом се промени. Засипаха се любезности и угоднически усмивки. Купи си костюм, риза, бельо, чорапи и обувки. Облече новите си дрехи, зави в един вързоп старите и поръча да ги унищожат. След това си избра още два комплекта — дневно и официално облекло. Плати и каза на шивача, че ги иска за утре вечер.

Когато излезе от магазина, навън вече се бе стъмнило, а човек трудно можеше да устои на нощен Лондон. Шон се поразходи из улиците, наслаждавайки се на свободата си. Когато стигна Странд, влезе в хотел „Савой“, за да си вземе стая. Погледна администратора право в очите и заяви:

— Багажът ми ще пристигне утре. Искам легло с ленени чаршафи. Кърпите да се сменят два пъти на ден. Бъдете така добър да ми дадете името и адреса на най-добрия майстор на ръкавици в Лондон. Изпратете ми и бутилка от най-качественото ирландско уиски.

Шон Фицджералд О’Тул се изправи пред огледалото в стаята си. От почти пет години не бе виждал образа си. Впи равнодушен поглед в лицето на мъжа, което го гледаше отсреща. Младостта си бе отишла. Беше отслабнал, но тялото му бе жилаво и мускулесто. Лицето срещу него бе лице на истински келт — тъмно, сурово и опасно. Принц на Мрака!

Когато часовникът удари полунощ, заключи вратата на стаята си и закрачи към Портман Скуеър.