Кристалната пещера

Глава 32

Джони Монтагю слезе от пощенския кораб в Дъблин в късния следобед и отиде направо в Брейжън Хед, където нае кон за себе си и още един за багажа. Студеният и просмукващ се до костите дъжд не охлади гнева му. Когато пристигна в Грейстоун, кръвта му кипеше и бе готов за битката на живота си.

Макар че вече бе късно, с облекчение видя, че свети. Слезе от коня си и взе поводите. Не можеше да сбърка високата тъмна фигура на О’Тул, който в същия момент влезе в конюшнята през задната врата.

Без дори да изтрие дъждовните капки, които замрежваха очите му, Джон се нахвърли върху него. По-скоро изненадата, отколкото силата на юмрука повали О’Тул на пода. Двамата се претърколиха. Джон се опита да го ударя още веднъж.

О’Тул не искаше да наранява младежа, който не му беше равностоен съперник, затова се претърколи настрани, изправи се на крака и грабна вилата за сено.

— Кучи син! А аз те уважавах!

— Аз също някога се уважавах. — Гласът на О’Тул бе нисък и подигравателен.

— Разбирам нуждата ти за отмъщение. Мога дори да разбера и това, че използва Емералд, за да ги унижиш, но няма да ти позволя да я изоставиш без изобщо да се погрижиш за нея. Всяко нещо си има цена. Аз дойдох да я получа.

— Емералд не те е изпратила — рече Шон с равен глас, в който се усети нотка на разочарование. — Тя е твърде горда.

— Чудя се кой ли я е научил? — изсъска Джони.

— Не би приела пари от мен… Щеше да ги хвърли в лицето ми.

— Тя е в окаяно състояние! Не е в положение да избира, нито пък да проявява гордост.

Пръстите на Джони стиснаха толкова силно дръжката на вилата, че кокалчетата им побеляха.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Говори, Джони!

— Махни това проклето нещо?

Шон захвърли вилата в сеното.

— Ела вътре, прогизнал си до кости. — Развърза багажа от товарния кон и извика едни млад коняр да се погрижи за животните.

Докато Джони сваляше мокрите си дрехи пред камината в спалнята, Шон му показа бижутата.

— Те са на Емералд. До тази вечер аз мислех, че ги е взела със себе си.

Припомни си спора им за диамантите. Тогава я бе накарал да му обещае, че ще ги задържи. „Ти нямаш собствени пари; огърлицата ще ти даде известна финансова сигурност“, беше й казал. Последва отговорът: „Скъпи мой, ти си единствената сигурност, която ми е нужна.“

Джони го погледна в очите.

— Ако е знаела, че смяташ да я заведеш на Портман Скуеър, е щяла да вземе проклетите дрънкулки! Но ти не си й казал, нали?

Шон едва не отвърна: „Така бе по-безболезнено“. Всъщност не беше по-безболезнено, а просто по-лесно.

— Когато тази вечер открих скъпоценностите, слязох и изпратих един коняр до Мейнут, за да събере екипажа на „Сулфур“. Отплаваме утре сутринта.

Джони въздъхна облекчено. Но още не бе приключил с О’Тул.

— Обсебен от жаждата си за мъст, някога да ти е идвало наум какво могат да й причинят те?

— Тя ще се справи с проклетите Монтагю!

— Нима? Я си опомни миналото! Ти успя ли да се справиш с тях през онази нощ, когато бе оставен на милостта им? А брат ти Джоузеф?

Шоп сграбчи празната гарафа и я разби в камината.

— Емералд е негова дъщеря! Той със сигурност държи на нея!

— Държи на нея? — изсмя се Джони. — Явно тя никога не ти е разказвала за живота си с него. Емералд бе унижавана и наказвана, докато накрая се пречупи. Омъжи се за Джак Реймънд от отчаяние, търсейки начин да избяга от Портман Скуеър, но вместо това се оказа с доживотна присъда, пазена от двама безмилостни тъмничари.

Шон усети как кръвта му се смразява. Емералд никога не се бе оплаквала от живота си в Англия, ала той се досещаше, че е бил ад. Че е била лишена от свобода, така както и той навремето. Именно заради това с такава радост й я върна. Да я наблюдава как отново се съживява, превръщайки се в страстна и бликаща от енергия жена, бе едно от най-големите удоволствия в живота му.

Внезапно го проумя. Джони нямаше да е тук, ако нещо не се бе случило с нея. Не искаше да попита, защото се опасяваше да чуе отговора. Страхът го сграбчи в пипалата си, страх, какъвто не бе вярвал, че е способен да изпита.

— Какво са й направили?

— Джак се опитал да я блъсне по стълбите, за да предизвика аборт. Успяла да се задържи, но счупила крака си.

Страхът се превърна в ужас.

— Когато дошъл да я прегледа лекарят на баща ми, установил, че ще има близнаци.

Шон яростно се нахвърли върху Джони.

— И ти си я изоставил в такава беда?

— Кучи син! Тя си я изоставил!

Когато доктор Слоун отново бе повикан на Портман Скуеър, не очакваше, че ще трябва да се погрижи за още един счупен крак.

— Явно това се превръща в епидемия — сухо рече той на Уилям Монтагю, който крачеше гневно из стаята, проклинайки цялото си семейство.

Джак Реймънд ръмжеше от болка и крещеше на слугите, които търчаха уплашени да изпълняват заповедите му. Когато докторът го скастри да мълчи и да вземе пример от смелостта на Емералд, Джак насочи злобата си към него.

— Ще се наложи да го упоя — обърна се Слоун към Уилям.

— Необходимо ли е? Искам го с бистър ум. Имаме да разрешаваме сериозни проблеми!

— Те могат да почакат. Ще разполагате с много време за разговори. През следващите седмици той и без това ще остане на легло.

Емералд бе съвсем забравена. Младата жена почти нямаше апетит и това бе добре дошло за госпожа Томас.

Страхът от непознатото беше ужасяващ, затова се опитваше да не мисли за бъдещето, повтаряйки се, че като му дойде времето все някак си ще се справи. Казваше си, че има само две възможности: или ще се остави на паниката да завладее разума й, или ще се опита да се справи с положението по възможно най-добрия начин.

Откакто свят светуваше жените раждаха деца. Убеждаваше се, че дори и край нея да се въртяха цял рояк акушерки и слугини, пак тя ще бъде тази, която ще трябва да понесе болката. Никой друг не можеше да го стори вместо нея. Повтаряше си, че през цялото време на бременността се бе радвала на добро здраве. Знаеше, че е силна и бе убедена, че след раждането щеше да се възстанови бързо. Дори пулсиращата болка в крака й бе изчезнала, което навярно означаваше, че костта вече зараства.

Прекарваше много време и в молитви. Молеше Бог да й даде сили и да й прости прегрешенията. Но най-вече говореше с неродените си бебета. Постоянно ги уверяваше, че всичко ще бъде наред, успокояваше ги, като им разказваше за щастливите си дни в Ирландия, нашепваше им името на техния баща — Шон О’Тул, граф Килдеър.

Шон О’Тул кръстосваше из стаята напред-назад като звяр в клетка. Очакването го убиваше.

— Отплаваме веднага щом моряците пристигнат, без значение колко е часът. — За да си запълни времето, започна да опакова багажа.

— Ти ще отплаваш — тихо го поправи Джони. — Аз не мога да се върна в Англия. Изгорих всички мостове след себе си. Баща ми вече трябва да е узнал за моята роля в цялата тази история. Преди да тръгна, нападнах Джак Реймънд и му счупих крака.

— Какво ли не бих дал да съм на твое място! Щеше да ми достави огромно удоволствие! — злобно отвърна Шон.

— И без това те чака доста работа. Най-главната ти грижа сега е Емералд. А моята — Нан.

— Нан Фицджералд? — Тъмните очи на Шон го изгледаха предизвикателно.

— Тя е моя съпруга. Очаква дете от мен. Достатъчно дълго време я пренебрегвах.

— Твоя съпруга? — Очите на Шон засвяткаха застрашително. — И откога, по дяволите?

— Ти беше толкова обзет от жаждата си за отмъщение, че не забелязваше дори това, което става под носа ти. Отец Фиц ни ожени тук, в Грейстоун.

— Как си се осмелил да заговорничиш зад гърба ми? Аз ли съм единственият, който не знае нищо? — О’Тул прекоси стаята и сграбчи Джони за гърлото.

— Не можех да я изоставя с копеле в корема — задавено изрече той. — Аз я обичам.

Думите имаха по-голям ефект, отколкото юмруците. Раменете на Шон увиснаха и той разхлаби хватката си. Тогава на вратата се почука и двамата мъже се обърнаха едновременно. Беше господин Бърк.

— Рори Фицджералд и останалите моряци са тук.

— Благодаря на Бога! — За пръв път от пет години О’Тул изричаше Божието име. — Кажи им, че незабавно отплаваме.

Пади Бърк се изкашля.

— С Кейт сме готови да дойдем с теб. Знаехме, че ще се върнеш за нея.

Шон го изгледа втрещено. От седмица не им бе проговарял, а те изглежда знаеха всяко негово движение и мисъл. Верността и поддръжката им го трогнаха. В следващия миг го разбра — те не го правеха заради него, а заради Емералд.

Родилните мъки започнаха на зазоряване. Оказа се, че не е подготвена за болката. Госпожа Томас я увери, че ще доведе доктор Слоун, но се върна без него. Обясни й, че тъй като това било първо раждане, щяло да продължи доста дълго и докторът щял да дойде по-късно.

Изминаха дванадесет безкрайни часа, през които Емералд викаше, молеше се, проклинаше. Накрая изгуби съзнание. После непоносимата болка, която заплашваше да я разкъса на две, я сграбчи с всичка сила и адът започна отново.

Емералд прокле баща си, съпруга си, майка си, Шон О’Тул и Бог. Накрая прокле и себе си. Госпожа Томас седеше край леглото й, говореше й, успокояваше я и я уверяваше, че всичко ще бъде наред, макар самата тя да бе уплашена до смърт.

В пет часа пристигна доктор Слоун, сякаш идваше за следобедния чай. Когато видя мятащата се в леглото Емералд, заповяда на госпожа Томас да завърже краката й, за да не би пациентката да нарани себе си или него.

Емералд изкрещя неистово, пронизана от непоносима болка, и загуби съзнание, докато доктор Слоун изваждаше на бял свят бебето. Беше момиче. Лекарят хвърли бегъл поглед върху бледото телце, което едва показваше признаци на живот, и го подаде на госпожа Томас без никакви инструкции.

Добрата жена, която вече бе приготвила гореща вода и чисти кърпи, изми слабичкото бебе, като нежно мърмореше:

— Бедната малка душичка! — Момиченцето нямаше сили дори да изплаче, само отваряше устичка, за да поеме глътка въздух.

Доктор Слоун изми ръцете си и ги подсуши.

— Ще се кача горе, за да видя и другия си пациент — заяви той.

— Не можете да я оставите, докторе, та тя е в безсъзнание!

— Ще минат часове, преди да се роди и второто. Ще дойде в съзнание, щом болките се подновят.

Когато пристигна на Портман Скуеър, Уилям Монтагю бе в отвратително настроение. Бе прекарал последните няколко дни в кантората си, опитвайки се да спаси нещо от отломките на „Монтагю Лайн“. Беше му останал само „Чайка“ и единственият договор, който успя да уреди, бе за натоварване на въглища от Нюкасъл.

Същият следобед го посети адвокатът, представляващ корабната компания в Ливърпул. Чекът от „Баркли и Бедфорд“ се бе оказал само лист безполезна хартия. Адвокатът го осведоми, че компанията ще си вземе обратно корабите в момента, в който пуснат котва в лондонското пристанище, и ще го съди за нанесени щети.

Монтагю, който вече бе вбесен на сина си, задето бе счупил крака на Джак Реймънд, заподозря Джон, че му е причинил далеч по-големи вреди. Младата свиня сякаш се бе изпарила във въздуха и по всичко изглеждаше, че е имала много основания за това. Можеше да очаква да бъде предаден от врага си, ала да бъде предаден от собствената си плът и кръв, това бе против всички закони на природата! Последните няколко месеца го бяха състарили с поне десет години. Чувстваше се безкрайно стар, огорчен и най-безсрамно използван.

Белтън го уведоми, че е дошъл доктор Слоун.

— Не подушвам никаква миризма откъм кухнята — застрашително заяви Уилям.

— Сър, госпожа Томас през целия следобед беше с госпожа Ема. Раждането започна.

Уилям почувства, че всеки миг ще се пръсне от задушаващия го гняв. През последната седмица кантората му се бе превърнала в единственото убежище от царящата лудница на Портман Скуеър, но след днешния ден едва ли щеше да стъпи повече там. Предполагаше се, че домът е неговата крепост, но сега бе населен с нежелани инвалиди, които не му носеха нищо друго освен беди, унижения и неплатени сметки.

Погледна нетърпеливо към стълбите, после извади джобния си часовник. Мърморейки злостни ругателства, той се изкачи по стълбите и се запъти към крилото, където се намираше стаята на Джак Реймънд. Оплакванията и стенанията му огласяха целия коридор. Уилям пристъпи прага.

— Отвратителна пиявица! Въргаляш се тук, заобиколен от разкош и всякакви удобства, и не си си помръднал дори пръста, за да предотвратиш това гнусно предателство! — Хвърли поглед към Слоун и се озъби: — За Бога, дайте му някакво успокоително, човече! И да е по-силно. Не мога повече да понасям това жалко хленчене!

Внезапно къщата се огласи от остри женски писъци.

— Така й се пада! — изсъска Джак.

— Трябва да сляза при нея — обади се доктор Слоун.

— Та тя само ражда, за Бога! — възмути се Джак. — Аз съм този, който се нуждае от вас, докторе!

— Всеки трябва да си носи кръста — промърмори лекарят и хвърли един поглед към Уилям.

Двамата заедно се запътиха към стълбите.

— Колко време ще продължи това? — попита Уилям, съжалявайки, че се бе прибрал.

— Няма да е дълго. Вече изродих едното дете. Ще се постарая да побързам и с второто. Не сте единственият, който още не е вечерял, Монтагю.

Младата жена бе изтощена до крайност. Дишаше учестено, очите й бяха изцъклени, а лицето й бе по-бледо и от смачканите чаршафи.

Слоун я зашлеви през лицето.

— Хайде, жено, чака те още работа!

Очите й се разшириха от болка. Отвори уста, за да извика, ала от нея не излезе звук. „Оставете ме да умра, оставете ме да умра“, бе единствената й молба.

— Напъни, жено, напъни! — заповяда доктор Слоун и колкото и да бе невероятно, тя се подчини. Имаше чувството, че всичко вътре в нея се преобръща. Силен и недоволен рев изпълни стаята.

— Е, поне този е достатъчно як — промърмори Слоун.

— Момче е, да благодарим на Бога! — възкликна госпожа Томас и побърза да поеме покритото с кръв бебе.

Докато си миеше ръцете, докторът погледна към момиченцето, което госпожа Томас бе повила и положила в другия край на леглото. За съжаление, то още дишаше. Слоун затвори чантата си и излезе. В коридора се сблъска с Монтагю, който се връщаше от празната кухня.

— Всичко свърши, Монтагю.

— Намерихте ли място за копелетата?

— Да. За щастие само едното ще оцелее. Утре сутринта ще дойда да напиша смъртния акт и да взема другото със себе си.

— Много добре, Слоун. Ще изляза с вас. Очевидно тук няма да ми поднесат вечеря.

Госпожа Томас погледна към Емералд, за да разбере дали е чула ужасните думи, но изглежда тя не възприемаше нищо. Готвачката винаги бе знаела, че Уилям Монтагю е една отвратителна стара свиня, но сега осъзна, че е студен и жесток като змия. И доктор Слоун не бе по-добър. Искаше й се да бе довела някоя акушерка. Тя може би нямаше да успее да помогне на момиченцето, бедната малка душичка, но поне щеше да се погрижи за майката.

Момченцето пищеше толкова силно, че госпожа Томас нямаше време да измие Емералд. Направо отиде при нея, разтвори нощницата й и поднесе детето към гърдата й. То веднага засмука лакомо. Емералд изглежда не бе в съзнание. Според госпожа Томас направо си бе на прага на смъртта.

Готвачката се протегна и разкърши кръста си. Не беше подвивала крак от сутринта и се чувстваше съвсем отмаляла. Придърпа един стол и се отпусна уморено. Погледна тревожно към слабичкото бебе в другия край на леглото, после отново към майката.

Чувстваше се напълно объркана. Нещо трябваше да се направи, но не знаеше какво. Видя, че Емералд затваря очи и се помоли да заспи. Реши, че вече никой не може да направи нищо. Всичко бе в Божиите ръце.