Кристалната пещера

Глава 21

— Какво е направил той? — изрева Уилям Монтагю и лицето му придоби морав оттенък.

— Конфискувал е „Суолоу“. Бях безсилен. Оказахме се в капан. Фицджералд бяха двойно повече от нас. Извадих дяволски късмет, че останах жив, и то не благодарение на теб!

— Какво искаш да кажеш?

— Знаел си, че Шеймъс О’Тул ще застреля всеки Монтагю, който се появи пред очите му. Вие двамата ме избрахте за изкупителна жертва. Радвай се, че ти е върнал поне екипажа.

— И за какъв дявол ми е екипаж без кораб? Ние все още имаме сключен договор за доставка и транспортиране на коне за армията, въпреки че заради моя проклет брат ни изхвърлиха от адмиралтейството. Но ако има някакво забавяне, ще ни отстранят и от този бизнес и аз няма да мога да се покажа пред Бедфорд. А той е много влиятелен и все още може да ни помогне с връзките си.

— Днес ще купя нов кораб. Ако искаме да печелим, не бива да губим екипажа.

— Можеш да се заемеш с документите, но Джак ще реши кой кораб да купи. Ти не разбираш нищо от шхуни.

— Вярата ти в моите качества наистина е трогателна, татко — сухо рече Джон.

— Щях да свърша тази работа лично, ако не ме мъчеше дяволската подагра!

Джон знаеше, че няма смисъл да му обяснява, че пристъпите са следствие от постоянните му избухвания.

След като се разделиха, Монтагю седна зад бюрото с мрачно изражение. Защо всичко внезапно бе тръгнало на зле? Поклати глава. Ако трябваше да бъде искрен, животът му от години бе изгубил сладостта си. Откакто Амбър го напусна. Никой не можеше да го успокои и приласкае, както го правеше тя. Никой не бе в състояние да облекчи болките от ужасната подагра, така както мехлемите и отварите, които тя приготвяше. Нямаше представа какво е станало с нея, но предполагаше, че живее в Ирландия, вероятно със семейство Фицджералд в Мейнут. Може би бе време да й прости и да я прибере обратно.

Джон Монтагю и Джак Реймънд бавно се разхождаха покрай лондонското пристанище. Джак бе изумен от броя на корабите на О’Тул, пуснали котва в залива.

— Ако някога се срещна с онзи кучи син, ще го убия с голи ръце!

Джон се засмя.

— Имаш тази възможност. Там е „Полумесец“. Шон сигурно е на борда.

Джак остана слисан.

— Нима е плавал с теб?

— Монтагю не всяват страх у него. Предполагам, че миналата нощ е бил почетен гост на големия бал на Нюкасъл, който той даде в чест на победата си над Сандуич.

Джак Реймънд стисна зъби в безсилен гняв.

— Довел ли е със себе си и моята съпруга?

— Разбира се, че не — излъга Джон. — Не е глупак. — Кимна в посока на „Полумесец“. — Говорим за вълка…

Реймънд рязко вдигна глава и видя силуета на О’Тул, който нехайно се бе облегнал на перилото. Втренчи се невярващо в мургавото жестоко лице. Никога не би го познал. Въпреки небрежната си поза, Шон изглеждаше толкова застрашителен, че вътрешностите на Джак болезнено се свиха.

Защо не бе отървал света от тази ирландска измет още навремето? Може би обаче не е късно. Между тях имаше толкова омраза и кръв, че никога нямаше да бъде в безопасност, докато Шон О’Тул е жив. Мисълта, че този проклет ирландец бе откраднал Емералд изпод носа му, бе непоносима, но имаше и нещо по-лошо. Джак Реймънд подозираше, че тя доброволно е тръгнала с похитителя си. И когато успееше да си я върне, щеше да я накара да плаща за това през остатъка от живота си!

Джак Реймънд ускори крачката си, а Джон прикри презрителната си усмивка. Знаеше, че не е достоен противник на О’Тул и на всяка цена щеше да избягва сблъсъка с него.

Двамата прекараха сутринта по офиси, а следобеда огледаха една ирландска шхуна и един двумачтов търговски кораб, току-що пристигнал от Гибралтар, който обаче се стори подозрително познат на Джон, макар че бе прясно боядисан. Когато видя следите от гасена вар, използвана, за да се премахне отвратителната миризма на роби, се досети, че това е техен плавателен съд, бивше тайно притежание.

Потръпна обаче от задоволство, докато превъзнасяше качествата на шхуната, защото знаеше колко много мрази Джак Реймънд всичко ирландско.

— Не — отсече накрая той. — Търговският кораб има много по-голям трюм, а и поне няколко години няма да се нуждае от боядисване.

— Въпреки това аз лично предпочитам шхуната — тя е много по-бърза. Но предполагам, че ще трябва да се подчиня на решението ти. Все пак имаш повече опит от мен.

— Ти си тук, за да оформиш документите.

— Още днес ще уредя „Гибралтар“ да бъде прехвърлен официално на „Монтагю Лайн“. Ти можеш да си поговориш с капитана, ако вече не е мъртво пиян. — В мига, в който Реймънд се отдалечи, Джони затвори очи и се помоли: „Господи, моля те само за едно — дано да присъствам, когато баща ми открие, че е купил обратно своя собствен проклет кораб!“

Шон О’Тул усети как космите на врата му настръхват. Това особено чувство остана и след като Джак Реймънд се изгуби от погледа му. Не беше страх, а по-скоро предупреждение, че се задава нещо. Откритото противопоставяне не бе в стила на Реймънд, но О’Тул нито за миг не го подценяваше. Омразата и ненавистта в погледа му достатъчно ясно показваха, че Джак ще се опита да си отмъсти.

Следобедът вече преваляше, когато осъзна, че всъщност Емералд е причината за безпокойството му. Реши веднага да се прибере, но мина по заобиколен път, в случай че го следят.

Откри я в банята и почувства такова облекчение, че краката му омекнаха.

— Облечи се! Помолих прислужницата да ти опакова нещата. Заминава ме.

— Шон! Ти ми обеща да ме заведеш във Воксхол!

Той се втренчи объркано в нея и зарови пръсти в косата си.

Ръката й се стрелна към гърлото.

— Плашиш ме! Какво не е наред?

Осъзна, че сигурно изглежда доста странно и се опита да се отпусне.

— Няма нищо. Миналата нощ ме помоли да те отведа у дома. Само се опитвам да те зарадвам.

— Кажи истината! Просто си забравил за Воксхол, нали?

Шон се засмя.

— Ах, моя красавице, като те видях в банята, мигом забравих за всичко. — Вече се чувстваше глупаво заради нелепите си притеснения. В края на краищата, докато е с нея, нищо лошо не може да й се случи. Наблюдаваше я как прокарва гъбата по високите си твърди гърди, които се подаваха над водата.

Емералд проследи погледа му и разбра какво въздействие има върху него. Затова се отпусна по гръб, вдигна гъбата и я стисна. Водата потече по изящните й рамене. Потопи отново гъбата и повдигна единия си крак, за да го облее. Това бе достатъчно. Устните й се извиха в доволна усмивка, когато видя как Шон сваля сакото и развърза вратовръзката си.

Миг по-късно плъзна ръце под нея, повдигна я от ваната и я сложи в скута си. Не го бе грижа, че водата се стичаше и мокреше дрехите му. Целуна я по ухото.

— Не виждам защо да не направим и двете неща. Ще те заведа във Воксхол, а после ще се качим на кораба и ще отплаваме.

Емералд завъртя задничето си, за да се нагласи по-удобно.

— Не искам да изпусна фойерверките — невинно рече тя.

Шон захапа лекичко ухото й.

— Аз ще ти дам проклетите фойерверки!

— Обещаваш ли? — Облегна се на ръцете му. Членът му себе втвърдил и набъбнал и издуваше мокрите панталони.

Шон обхвана с длани заоблените й гърди и леко ги повдигна. Те бяха толкова чувствителни, че Емералд извика. Той мигом застина.

— Да не би да те нараних, любов моя? Аз съм толкова груб дявол.

Младата жена вдигна ръка и го погали по бузата.

— Разбира се, че не си ме наранил. Ти никога не би могъл да го сториш.

Когато Джак Реймънд се върна при кея Ботолф, където се намираше главното управление на „Монтагю Лайн“, се изненада от присъствието на Бауърс, капитан на „Суолоу“, и неговия помощник в кабинета на Уилям Монтагю. Двамата моряци не виждаха смисъл да си губят времето с обяснения защо са позволили на екипажа да загуби кораба. Затова стояха безмълвно, докато Монтагю беснееше и ги отрупваше с всевъзможни обиди. Накрая нареди на капитана да накаже екипажа си заради малодушното и недостойно поведение. Моряците не споменаха, че не им е платено за курса до Ирландия, но когато Монтагю ги заплаши, че няма да има възнаграждение до края на годината, вече бяха готови да се разбунтуват.

Всичко това беше добре дошло за Джак. Може би страхът за годишните заплати щеше да ги направи по-податливи на неговия план. Ако се съгласяха, щеше да им обещае щедра сума. Погледна към Монтагю.

— Е? — изрева тъстът му.

— Имаме нов кораб. Сигурен съм, че капитан Бауърс ще предупреди хората си и в бъдеще ще бъдат по-внимателни.

— Тези копелета не заслужават друг кораб! — изрева Уилям, но това бе само за изпускане на парата.

Джак Реймънд упъти моряците към „Гибралтар“ и им изтъкна положителните му качества. Освен това се постара Уилям да научи, че се е наложил над Джон, който е настоявал да купят някаква ирландска шхуна.

Накрая останаха насаме.

— Ще отида да се уверя със собствените си очи, че този кораб си заслужава парите. Може би ще вечерям „При Уитби“. Ще се срещнем там в осем часа.

Реймънд се присъедини към капитан Бауърс и помощника му, които тръгнаха да събират хората си от „Кърваво ведро“, свърталището, където Джак никога досега не се бе осмелявал да влезе. Там завари двама моряци от „Херон“, друг кораб на Монтагю, и боцмана му.

Седна при тях.

— Аз черпя. Имам едно предложение, което ще напълни джобовете ви с пари.

Мъжете наостриха уши и впериха погледи в него. Интересът им обаче продължи, докато Реймънд не спомена „Полумесец“.

— Откъде, по дяволите, ще се сдобием с толкова барут — неохотно попита капитан Бауърс.

— Господи, та аз нямам намерение да хвърлям във въздуха цялото пристанище. Не е необходим чак толкова експлозив, за да се взриви един кораб.

— А как ще го качим на борда — рече скептично помощник-капитанът. — О’Тул има денонощна вахта.

— Давам ви по две лири, ако унищожите „Полумесец“!

Те поклатиха глави.

— Пет!

Капитан Бауърс въздъхна с огромно съжаление.

— Не бих се съгласил на никаква цена, О’Тул е безжалостен.

Джак се направи.

— Долни страхливци! За десет лири мога да накарам да убият човек, а всеки моряк в лондонското пристанище ще ми отреже ръката и за половината сума.

С тези думи изхвърча от кръчмата. Боцманът на „Херон“ го последва.

Щом останаха сами, капитан Бауърс се подсмихна.

— Ако уведомим О’Тул, той ще ни даде два пъти повече от Джако.

Даниълс, боцманът на „Херон“, забърза след Джак Реймънд, за да го настигне, преди да е сключил сделката с някой друг. Заради войната с Франция не бе трудно да се достави барут. Складовете на флотата бяха претъпкани с всевъзможни експлозиви.

— Аз може би се интересувам от предложението ти, приятел. Да се достави буре с барут е детска игра, но да се запали фитилът не е шега работа. Явно на твоите хора от „Суолоу“ не им стиска.

— Как ще го качиш на борда?

— Има си начини.

— Например?

— Мога да се мушна, докато товарят стока. Или да пробия дупка в корпуса. Ти не бери грижа за това.

— Ще ти дам пет лири сега, а останалите утре, когато свършиш работата.

— Искам ги накуп, приятел. Барутът е опасно нещо…

Джак не възрази, отброи монетите и ги пъхна в ръката му.

Даниълс плю върху тях и се усмихна. Знаеше, че търговските кораби рядко правят курс до Дъблин, без да пренасят някоя контрабандна стока. Само трябваше да изчака. Под прикритието на мрака всички бурета изглеждаха еднакви.

Шон и Емералд вървяха хванати за ръка из увеселителните градини на Воксхол. Алеите под дърветата бяха романтично осветени от цветни китайски фенери. Между лехите, статуите и фонтаните се виеха пътечки, които извеждаха към танцови площадки и най-различни атракции.

Спряха, за да погледат двойка актьори, и се смяха от сърце на малката сценка, представяща вечната битка между половете. Емералд се присъедини към актрисата и извика:

— Бракът е узаконено робство, институция на тиранията!

Останалите жени се присъединиха към нея и освиркваха мъжа всеки път щом понечеше да си отвори устата.

Шон издърпа спътницата си от тълпата и рече през смях:

— Изглежда обичаш да сееш раздори. Май трябваше да те заведа на боксов мач.

— Не, не мога да гледам как двама мъже си разменят юмруци.

— Не винаги са мъже. При „Фигс“ в Оксфорд Роуд има двубои за жени. Стискат по половин крона във всеки юмрук. Ако изтърват, губят.

— Измисляш си!

— Не, не си измислям. Лондончани са най-странните хора на земята.

Емералд се разсмя.

— Май си прав. Само погледни тези хора. Те не са дошли тук, за да видят Воксхол, а по-скоро Воксхол да види тях. Разхождат се важно и маниерничат, все едно че са актьори на сцена. И тези смешни костюми! Жените приличат на проститутки, а мъжете на клоуни!

Шон я прегърна и притисна към себе си.

— Те наистина са проститутки и клоуни.

Когато стигнаха до навеса с разхладителните напитки и закуски, Шон настоя да опитат от всичко. Вкусиха и от стридите, и от черния хайвер, и от пирога с месо, и от печените кестени, и от кейка със сливи. Изпиха и по чаша сладко вино.

Привечер откриха някаква пътека, която водеше към градинска беседка, но само след две целувки уединението им бе нарушено от друга влюбена двойка. Тогава се отправиха надолу по реката, за да погледат фойерверките. Когато се умориха от шумната тълпа, се качиха на една лодка, която ги откара до пристанището, а от там тръгнаха пеша към „Полумесец“.

Кейовете бяха лошо осветени, защото по-голямата част от бизнеса се вършеше под прикритието на мрака. Над реката се стелеше мъгла, която придаваше още по-злокобен вид на пейзажа, а полюшващите се във водата кораби приличаха на привидения.

— Далече ли е? — уплашено попита Емералд и се вкопчи здраво в ръката на Шон.

Той я прегърна през раменете и я привлече към себе си.

— Не се бой. „Полумесец“ е до онзи търговски кораб. — Космите на врата му обаче отново настръхнаха. Отдаде го на нервността на Емералд.

Бяха стигнали до половината на подвижното мостче, преди морякът, който стоеше на вахта, да ги види и да вдигне фенера, за да провери кой се качва на борда.

— Добър вечер, сър, ще предам на капитан Фицджералд, че сте вече тук. Приливът скоро ще настъпи.

— Кажи му, че след като настаня дамата, ще отида при него на руля. Още очи не са излишни в нощ като тази!

— Да, да, сър.

Стълбата, водеща към каютите, тънеше в мрак. От мъглата светлината на фенерите бе придобила зловещ жълтеникав оттенък.

В капитанската каюта се таеше боцманът на „Херон“. Бе се качил на борда, понесъл бурето с барут на рамо. В същото време се товареха буретата с нелегален френски коняк. Когато чу приближаващите стъпки, затаи дъх и вдигна пистолета.

Шон завъртя дръжката. Щом отвори, космите на врата му щръкнаха като бодли. С едната ръка бутна Емералд зад гърба си, а с другата измъкна малкия пистолет от колана си. Сърцето му се бе качило в гърлото. Преди да успее да насочи оръжието, нападателят драсна парче кремък и запали ветроупорния фенер.

— Дяволски късмет, че не стреля, иначе щеше да ни изпратиш право в ада — разнесе се подигравателен ирландски глас.

— Дани? Дани Фицджералд? — Шон не го бе виждал пет години. — Какво, по дяволите, правиш тук?

Дани потупа бурето с барут.

— Тук съм, за да взривя „Полумесец“, което се оказа дяволски лесна работа. Твоята охрана е нула. Имаш врагове отвън и аз действам за тях.

— Баща ми ми каза, че на борда на всеки кораб на Монтагю работи по един Фицджералд.

Мъжът кимна.

— Боцман съм на „Херон“. Там ме знаят като Даниълс. Докладвам редовно на братята Мърфи.

— Благодаря ти, Дани, за лоялността към семейство О’Тул.

Дани сви рамене.

— Шеймъс плаща много добре.

— Капитанът ми и целият екипаж здравата ще си изпатят!

— Какво друго можеш да очакваш от едни проклети Фицджералд? — с невъзмутима физиономия подхвърли боцманът на „Херон“.

Емералд се опита да разбере какво става.

— Баща ми ли те нае да взривиш кораба на Шон?

— Съпругът ти.

— Джак? О, Господи! Шон, той иска да те убие! — Емералд затрепери.

Шон й намигна.

— Чудя се защо?

— Заради мен — прошепна тя, без да споделя веселото му настроение. Очите й се насълзиха.

— Е, за тази работа ще е нужен някой по-способен от Джак Реймънд, моя красавице. — Настани я да седне и й наля чаша коняк.

— Пийни една глътка. Сега се връщам.

Отвън се чу шумът от веригата на котвата.

— Приливът започва — каза Дани и се запъти към вратата.

— Не забравихте ли нещо? — извика след него Емералд.

— Извинете. — Дани вдигна бурето с барута на рамото си. — Трябваше да взема парите, преди да ги предложи на някой друг — обясняваше той, докато двамата с Шон вървяха към стълбата. — Повечето от хората на Монтагю са подкупени.

— Със сигурност взеха и моите пари — иронично отвърна Шон.

— След като Монтагю е опитал веднъж, ще опита и втори път.

— Предупреждението е предпазна мярка, Дани — рече Шон и вдигна бурето от рамото му. — Господин Фицджералд! — изрева той и закрачи по палубата към капитана на кораба.

Ръцете на Дейвид Фицджералд замръзнаха върху руля.