Кристалната пещера

Глава 8

Конят на Рори Фицджералд се бе запенил, когато влетя в двора на Грейстоун.

— Къде е баща ти?

Шон отвори уста, за да му се скара за безразсъдното отношение към животното, но изведнъж предусети надвисналата беда.

— Замина за Белфаст. Какво се е случило?

— Господи! — простена Рори.

— Влез, Рори. Нещо с дядо ли?

Рори кимна. Изведнъж го обзе страх да съобщи лошите вести на друг, освен на практичния и разумен Шеймъс О’Тул.

— Какво става тук? — властно попита Катлин.

— Имат заповед за арестуването му — избъбри Рори.

— Колко са? — изстреля Шон.

— Четирима войници. Претърсиха замъка и околните сгради и откриха оръжията.

На Шон му се искаше Рори да бе държал устата си затворена пред майка му.

— Мамо, ще го намеря и ще го изведа от страната!

— Баща ти няма да понесе да се забъркаш в тази история.

— Войниците все още ли са в Мейнут?

— Двама останаха. Другите двама си тръгнаха с доказателствата.

Шон незабавно отиде да потърси Пади Бърк, за да му съобщи тревожните новини.

— По дяволите! Баща ти привидно не е замесен, но той предаваше съобщенията между графа и Улф Тон.

— Ако знаеш къде е дядо ми или как бих могъл да се свържа с него, моля те да ми кажеш, Бърк!

Пади Бърк се поколеба. Шеймъс щеше да му откъсне врата, ако синовете му се забъркат в тази каша.

— Бърк, трябва да го намъкна от Ирландия. Ако се върне в Мейнут ще го арестуват!

— Свръзката между бунтовниците в Дъблин е Бил Мърфи. Живее на Томас Стрийт.

Шон бе изненадан, че баща му и братята Мърфи са замесени в заговора. Но нали и двамата братя бяха женени за жени от семейство Фицджералд.

— Мама е много разстроена. Аз заминавам за Дъблин. Ще се върна колкото се може по-скоро.

Шон се смая, когато видя Едуард Фицджералд, разположил се удобно в гостната на Мърфи.

— Дядо, има заповед за арестуването ти! Двама войници те чакат в Мейнут.

— Иисусе! Не искам да се замесваш в това. Изненадан съм, че баща ти те е изпратил, Шон.

— Не ме е изпращал. Той замина за Белфаст. Младият Рори се появи по тревога в Грейстоун и мама не е на себе си от притеснение. Трябва да те изведа от Ирландия, докато пристанищата са още отворени.

— Ако има издадена заповед за арест, нито едно пристанище няма да е отворено за мен. А ако копелетата ме арестуват на твоя кораб, това ще убие майка ти.

— На борда на „Сулфур“ има таен трюм — настоя Шон, но видя упорито вирнатата брадичка на дядо си. — Тогава нека поне един от братята Мърфи да ти помогне да стигнеш до Франция.

— Аз съм граф Килдеър! Нима и за миг можеш да допуснеш, че ще позволя на някакви си англичани да ме прокудят от страната ми? Никога!

— Твърдоглава ирландска гордост! Нали знаеш девиза на баща ми: „Винаги прави това, което ти е изгодно, и никога няма да сбъркаш!“

— Шон, момчето ми, щом искаме нашите хора да оцелеят, трябва да се освободим от задушаващия гнет на англичаните. Това е работа за такива като мен. Ако един граф на Ирландия не застане начело на борбата срещу поробителите, то кой ще го направи?

— Тогава и аз ще застана до теб!

— Не, няма! Вие двамата с Джоузеф сте следващото поколение. Ако ние се провалим, вие оставате единствената надежда на Ирландия. Ако моето поколение не успее въоръжено въстание, вашето поколение ще трябва да се опита да извоюва независимостта по дипломатически път. Обещай ми, че ще държиш Джоузеф настрани от всичко това. Знаеш каква буйна глава е…

Въпреки че Шон О’Тул бе много разстроен от решението на дядо си, беше принуден да го приеме. Графът на Килдеър бе господар на себе си и сам избираше. Шон беше убеден, че така е редно.

Върна се направо в Грейстоун, надявайки се, че баща му се е прибрал. Поне можа да увери майка си, че за момента дядо му е добре. Не й каза обаче за твърдоглавието му, но го сподели с Пади Бърк.

Светлината чезнеше в небето, когато Джоузеф се прибра у дома от Дъблин. Беше отишъл там, за да си поръча нови дрехи за пътуването си до Лондон. Втурна се в къщата, сякаш самият дявол го гонеше по петите. Само един поглед върху пребледнялото му лице бе достатъчен да се разбере, че носи лоши новини.

— Цял Дъблин говори, че дядо е арестуван!

— Но аз се видях с него този следобед в къщата на Мърфи — възрази Шон.

— Точно там са го арестували… на Томас Стрийт. Хората разправят, че е имало стрелба!

— Света Дево! Веднага ще го откарат в тъмницата на Дъблин Касъл! Трябва да отида при него — настоя Катлин.

— Мисля, че е по-добре да изчакаш Шеймъс да се върне — опита се да я разубеди Пади Бърк.

— Не!

— Ще дойдем с теб — намеси се Джоузеф.

— Не!

— Аз ще отида с Катлин — рече Пади Бърк. — Вас ще държим настрани от цялата тази история.

Шон впи пронизващ поглед във верния Пади.

— Аз ще заведа майка си до Дъблин Касъл. Ти ще попречиш на Джоузеф да ни последва. Обещах на дядо, че ще държа брат си далеч от всичко това.

Впрегнаха каретата и потеглиха към града. Малки групички бяха наизлезли по улиците на Дъблин. Лицата на всички бяха мрачни и тревожни. Когато пристигнаха в замъка, майката на Шон настоя да я пуснат да поговори с арестанта.

— Аз съм Катлин Фицджералд, най-голямата дъщеря на графа на Килдеър. Настоявам да видя баща си!

Наложи им се да чакат цяла вечност, докато ги препращаха от един чиновник на друг. Всеки път Катлин повтаряше искането си и всеки път следваха извинения, опити да ги забаламосат или директни откази. Шон бе възхитен от дързостта на майка си. Тя бе истинска смела и решителна ирландка и чиновниците един по един отстъпваха под напора й.

Накрая ги съпроводиха до една от килиите в подземията на Дъблин Касъл. Щом Катлин видя, че баща й е ранен, кръвта й кипна и тя се нахвърли яростно върху стражата.

Графът на Килдеър също побесня, защото дъщеря му бе дошла в затвора и бе довела и внука му със себе си.

Шон подкупи пазачите, за да ги оставят малко насаме.

Гневът на Катлин обаче бе примесен с голяма доза страх.

— Ако умреш, никога вече няма да ти проговоря!

— Може и да мислиш, че имаш задължения към мен, но най-важната ти грижа са синовете ти. В момента и двамата трябва да се махнат от Ирландия!

— Нямаше никакво право да се принасяш в жертва на Ирландия, татко!

Шон разбра нещо, за което майка му бе в неведение — дядо му изпитваше силна болка и бе отслабнал от загубата на кръв. Когато очите им се срещнаха, той осъзна, че графът е наясно, че умира.

— Аз се борих да спася душата на народа си. Англичаните се опитват да ни унищожат, преследват ни, експлоатират ни. Шон, закълни ми се, че ще се погрижиш за Джоузеф!

Ръцете им се сплетоха.

— Ще се погрижа!

Силите напускаха Едуард, но все пак позволи на Катлин да превърже раната му. Тя я почисти доколкото можа и й сложи ленени ленти, които откъсна от долната си фуста. Пазачът отвори вратата.

— Времето ви изтече.

— Твоето време в Ирландия изтече, проклета английска свиньо!

Войникът вдигна приклада на пушката си, но Шон се изправи пред майка си и впи в него тъмните си сиви очи. Погледът му бе толкова застрашителен, че пазачът неволно отстъпи крачка назад.

— Ако нещо се случи с графа, ще ви съдим за убийство. — В ниския глас на младия мъж се съдържаше такава смразяваща кръвта заплаха, че стражарят побърза да изчезне.

Когато се прибраха у дома, Шеймъс вече се бе върнал. Той изслуша мълчаливо как Катлин излива безсилния си гняв, а после я прегърна със силните си ръце. Тя отпусна изнемощяло глава на гърдите му.

— Вие дяволи, още тази нощ потегляте за Лондон!

Малко след полунощ Шон и Джоузеф с трима души екипаж се качиха на борда на „Сулфур“. Беше решено, че остават в Лондон за месец, при условие че няма възбудено преследване срещу тях.

Братята О’Тул бяха разкъсвани от желанието да са със семейството си в тези тежки за тях дни, но в същото време знаеха, че трябва да заминат, преди да бъдат замесени в надвисналата над цяла Ирландия беда. Това искаха и близките им, защото бе най-разумното решение. И двамата младежи обаче се чувстваха като плъхове, които напускат потъващ кораб.

„Сулфур“ взе курс към Англия и Шон застана на кормилото, докато Джоузеф си почиваше. Младият мъж вдигна поглед към звездите, които проблясваха като диаманти върху тъмното кадифе на небето. Докато корабът пореше морските вълни, той се замисли за случилото се.

Някой явно бе предал Едуард Фицджералд. Защо отново и отново се сещаше за Уилям? На пръв поглед нямаше нищо логично в подобно предположение. Монтагю бе замесен в контрабандната търговия с оръжия. Тъкмо той бе откраднал пушките и амунициите от собствената си страна. О’Тул и Монтагю бяха партньори от осемнадесет години и никога досега не се бяха предавали.

Запита се какъв би могъл да бъде мотивът. Какво би спечелил Лукавия Уили от подобно предателство? И тогава разбра защо желаеше да сгоди дъщеря си за Джоузеф. Отговорът бе съвсем прост: за да я направи графиня на Килдеър! Шон въздъхна и призна пред себе си, че единствената причина, поради която подозираше Монтагю, бе тази, че е англичанин. Но това бе съвсем основателна причина.

По-късно, когато най-после заспа, я засънува.

Тя седеше е гръб към него. Беше напълно гола. Гърбът й бе красив, чувствено извит, кожата — като кадифе. Гъсти и тъмни коси покриваха раменете й като облак дим. Той повдигна копринената маса, за да открие грациозната шия. Докосна я с устни, замаян от вкуса и аромата й. После устните му се плъзнаха надолу. Тайното място бе толкова чувствително, че обезумя от страст. Искаше да я люби. Знаеше коя е и без да поглежда лицето й. Защо винаги забраненият плод е по-сладък? Тя принадлежеше на Уилям Монтагю. Принадлежеше на Джоузеф О’Тул. Но не и на него. Не още.

Устните му се спуснаха още по-надолу. Върхът на езика му се плъзна по вдлъбнатината на красивото й задниче. Желанието му бе толкова силно, че потръпна от копнеж. Обърна я нежно с лице към себе си и застина. От раната на корема бликаше кръв, а очите, които го гледаха, бяха на Едуард Фицджералд. „Шон, обещай ми, че се грижиш за брат си Джоузеф.“

Събуди се. Бавно осъзна къде е. Проклет да е Уилям Монтагю! Проклета да е Амбър Монтагю! Проклета да е Емералд Монтагю!

Емералд Монтагю наистина си мислеше, че е прокълната. Грозната тухлена къща на Портман Скуеър, претрупана с антики и лишена от смеха на майка й, приличаше на мавзолей. Емералд беше безутешна и оплакваше загубата на Амбър, сякаш бе мъртва. Искаше час по-скоро да замине за пансиона, в него виждаше едно щастливо избавление, но баща й бързо разсея тази надежда, защото училището щяло да я отдалечи от него и от строгия му надзор.

Вместо това Монтагю назначи госпожа Ирма Блуджет за нейна гувернантка. За Емералд тя бе по-скоро тъмничарка, шпионка и доверено лице на баща й. Пред тази едра и кокалеста жена младото момиче изглеждаше като джудже.

След сияйната красота на майка й, за Ема бе истинско мъчение да гледа госпожа Блуджет с нейните изпъкнали очи и грубо лице. Устните й бяха толкова тънки, че почти не се забелязваха, а зъбите й — малки и остри.

Монтагю най-подробно й обясни задълженията.

— Искам от вас да унищожите всичко ирландско у дъщеря ми. За мен ирландците са гнусно и омразно племе! Повече никой няма да я нарича Емералд. От днес нататък тя е Ема. Освен това искам външният й вид коренно да се промени, като се започне от косите, и се стигне до дрехите, говора, книгите, музиката, държанието и най-вече непокорството й. Майка й бе развратница, така че трябва да се погрижите това да не се предаде и на дъщерята. Искам да е послушна, скромна и най-вече покорна и тиха.

От деня, в който се появи госпожа Блуджет, животът на Ема се превърна ад. Всички огледала бяха махнати, въведен бе строг режим на хранене и наказание за всяка дума или действие. Гъстите черни къдрици бяха отрязани, а от сутрин до вечер трябваше да повтаря молитви, за да се пречисти от греховете си.

Госпожа Блуджет бе приела присърце възпитателните методи на Уилям Монтагю. Да се жали пръчката, означаваше децата да се разглезят. Ема се оплака на баща си, че госпожа Блуджет я бие. Отговорът му бе, че ако още веднъж даде на тази добра жена повод за това, ще получи още по-голям пердах от самия него.

В мълчаливото си нещастие Ема обвиняваше майка си, задето я бе изоставила и я бе обрекла на толкова безрадостен живот, че предпочиташе да умре.

Тъй като дните й бяха мрачни и безнадеждни, Ема сънуваше почти всяка нощ. Сънуваше майка си, но с мъка, обвинения, оплаквания и сълзи. Сънуваше и Шон.

Бе се изтегнала върху златистия пясък под топлите лъчи на слънцето. Въздухът сякаш бе наситен от някакво прекрасно очакване. Мекият морски бриз танцуваше в черните й къдрици и галеше нежно лицето й. Изпълваше я безкрайна радост, граничеща с щастието. Знаеше, че скоро, много скоро той ще дойде.

Очите й останаха затворени, а устните й потрепнаха, сякаш докоснати от нежните крилца на пеперуда. Усмихна се загадъчно и бавно повдигна клепки. Той бе коленичил пред нея и вперил напрегнат взор в лицето й, а тъмносивите му очи преливаха от смях. Без да откъсва очи от неговите, тя бавно се надигна и застана на колене. Нямаше нужда от думи. Копнежът да се докоснат изгаряше кръвта им. Протегнаха ръце едновременно. Пръстите галеха бузата, шията, рамото на другия. Ръката на Емералд се плъзна по гърдите му и се спря при сърцето. Усети бясното туптене. Нейният ирландски принц! Наведе се, за да завладее устните й със своите, но когато топлият му дъх ги опари, той се превърна в Джоузеф О’Тул, „Реших да те взема. Притежавах Амбър, но сега искам и теб!“

Тук се събуждаше, изпълнена с вина, защото в съня си винаги тръгваше с него, за да види отново майка си.

— Мразя Ирландия и всички ирландци!

Никога в живота си не бе изпитвала омраза, но сега мразеше Ирма Блуджет, мразеше баща си, мразеше всички О’Тул, тайно мразеше дори и майка си.

Когато Амбър се свести, бяха изминали една нощ и един ден от заминаването на Монтагю и децата й. Макар че в първия миг не го осъзна, рамото й бе изместено, имаше три счупени ребра и натъртени бъбреци. Опита се да се помръдне, но я прониза толкова силна болка, че остана да лежи неподвижно, надявайки се някой да дойде и да й помогне.

Нощта отново настъпи. Изгаряше я мъчителна жажда, затова напрегна цялата си воля и бавно допълзя до вратата. Откри, че е заключена. Нямаше сили да я отвори. Отново потъна в безсъзнание. Отвори очи на сутринта.

С помощта на лявата си ръка се придвижи през стаята до медната ваза с цветята. Беше ги брала с трепетното предчувствие за посещението на Джоузеф. Нима това е било вчера? Сега й се струваше, че оттогава е изминала цяла вечност. Извади увехналите стръкчета и доближи вазата до устните си. Водата имаше отвратителен вкус. Изплю първата глътка, но когато осъзна, че това е единствената течност, с която разполага, отпи пак. Вонеше!

Изведнъж си спомни за гарафата с коняк, която Монтагю държеше в шкафа до малкия камшик. Изправи се на колене и се протегна към лавицата. От болка едва не изтърва шишето. С треперещи ръце го поднесе към напуканите си устни и отпи. По тялото й се разля приятна топлина. Болката сякаш намаля.

С медната ваза разби ключалката. Нужно й бе доста време. Когато възстанови дишането си, бавно облече единствените дрехи, които имаше — дрехите, които Джоузеф бе свалил от нея… Сложи си кехлибарените обици.

Стълбите бяха такова изпитание за Амбър, че тя направо се свлече надолу по корем. Кутиите и сандъците с дрехи ги нямаше. Помагайки си с лявата ръка, се придвижи до огледалото в коридора. Отражението й я ужаси. Лицето й беше моравосиньо. Олюля се и ръката й се изплъзна от ръба на масичката, за която се бе уловила. Тупна на пода. Болката едва не я накара отново да изгуби съзнание, но когато утихна, Амбър разбра, че при падането рамото й се бе наместило.

Килерът с провизиите бе празен. Слугите бяха изчистили всичко. Откри в градината малко ситен лук и магданоз, с които успя да залъже глада си. Заради счупените си ребра не можеше да извади вода от кладенеца, но на дъното на кофата бе останало малко.

Знаеше, че трябва да стигне до Ирландия и до Джоузеф. Той бе единствената й надежда. Когато мракът се спусна отново, Амбър почти с пълзене измина разстоянието до селото и зачака една от рибарските лодки, които отплаваха при изгрев слънце. Мъжете се втренчиха изумено в нея, сякаш бе някоя луда. Накрая един от рибарите я позна. Взеха я и я откараха до родната й земя, на която кракът и не бе стъпвал от седемнадесет години. Щом пристигнаха, Амбър свали сватбения си пръстен и го сложи в шепата на мъжа, който й бе помогнал да слезе на брега.

— Много ви благодаря. Вземете го, на мен повече няма да ми трябва!