Кристалната пещера

Глава 7

Емералд затвори очи. Чувстваше се емоционално изцедена. Единственото, което й оставаше, бе да не вярва на това, което неволно бе чула. Защото не можеше да бъде истина. Нито лъжите за майка й и Джоузеф О’Тул, нито тази отвратителна лъжа за годежа й.

Изглежда Бог все пак се смили над нея и най-после изтерзаното момиче се унесе в сън.

Бе се изтегнала върху златистия пясък под топлите лъчи на слънцето. Въздухът сякаш бе наситен от някакво прекрасно очакване. Мекият морски бриз танцуваше в черните й къдрици и галеше нежно лицето й. Изпълваше я безкрайна радост, граничеща с щастието. Знаеше, че скоро, много скоро той ще дойде.

Очите й останаха затворени, а устните й потрепнаха, сякаш докоснати от нежните крилца на пеперуда. Усмихна се загадъчно и бавно повдигна клепки. Той бе коленичил пред нея и вперил напрегнат взор в лицето й, а тъмносивите му очи преливаха от смях. Без да откъсва очи от неговите, тя бавно се надигна и застана на колене.

Нямаше нужда от думи. Копнежът да се докоснат изгаряше кръвта им. Протегнаха ръце едновременно. Пръстите галеха бузата, шията, рамото на другия. Ръката на Емералд се плъзна по гърдите му и се спря при сърцето. Усети бясното туптене. Нейният ирландски принц! Наведе се, за да завладее устните й със своите, но когато топлият му дъх ги опари, той прошепна: „Давам те на Джоузеф.“

— Не искам твоята курва, искам си моята, искам Амбър! — гневно се развика брат му.

— Не, не, ние не сме курви! — Емералд отвори очи и се втренчи ужасено в мрака. Сънят! Отново същият сън, но грозно изопачен. Дори красивото й видение бе разрушено!

На сутринта излезе от къщата в мига, в който слънцето се показа на хоризонта. Не искаше да се среща с майка си, дори не искаше да бъде под един покрив с нея. Предпочиташе да бъде сама и затова потърси убежище в кристалната пещера.

Уилям Монтагю седеше в кабинета си в Ливърпул и проверяваше печалбата от курса до Ирландия. Освен официалните счетоводни книги, с които работеше Джак, той имаше и своя собствена. Не беше толкова глупав, че да дели лъвския пай с брат си. Граф Сандуич може и да притежаваше мечтаната от него титла, но пък за сметка на това Уилям имаше мозък в главата си и бе хитър и за двама.

Не съжаляваше, че оставя Ливърпул. Това бе най-мрачното и потискащо пристанище в Англия. Дори публичните домове бяха втора класа. Отбеляза си цифрата в края на страницата и затвори книгата. Оставаше му да свърши още една работа, преди да тръгне за Лондон. Трябваше да си прибере митническите такси, които Ирландия дължеше на държавната хазна. Набързо щеше да отскочи до Дъблин Касъл, след което щеше да вземе семейството си от Ангълси.

Малките му хитри очички се присвиха при мисълта за новата шхуна на Джоузеф О’Тул. Двамата с него можеха да се разберат много добре. Шеймъс все му отказваше единия от корабите си за търговия с роби, но може би лесно щеше да убеди сина. Уилям реши да опипа почвата, щом Джоузеф пристигне в Лондон. Едно бе сигурно — когато старият Фицджералд умре и внукът му получи титлата, повече никакво злато нямаше да се прахосва за ирландската патриотична кауза. Не и ако той имаше думата по въпроса.

Една идея започна да се оформя в главата му. Наля си чаша кехлибарено ирландско уиски. Отпи от ароматната течност в се усмихна, разкривайки жълтите си зъби.

Може би имаше начин да ускори наследяването на титлата!

Измина цяла седмица, откакто Джоузеф бе с Амбър, и това въздържание се отразяваше зле на настроението му. На закуска Шеймъс най-после не издържа и се обърна към сина си:

— Напоследък постоянно си кисел и раздразнителен. Не те свърта на едно място. Какво ще кажеш днес да отплаваш за стока?

— Смятам да отида до Дъблин за нови дрехи. Не мога да замина за Лондон с тези парцали.

— Ако става дума за амунициите от Ангълси, аз ще отида — обади се Шон.

— Ангълси ли? — възбудено го прекъсна Джоузеф. — Не, аз ще отида.

— По-добре аз — натърти Шон.

Шеймъс се усмихна.

— Остави Джоузеф да го свърши. Явно иска да види момичето на Монтагю.

Кръвта се отдръпна от лицето му и сините му очи се извърнаха невярващо към Шон. „Господи, нали не си ме издал?“

— Татко има предвид Емералд — уточни брат му.

— Емералд? — обърка се Джоузеф.

— Момичето, което изведе на разходка с новата си шхуна, дъщерята на Монтагю. Тази, за която той предложи да те сгоди.

— Дъщеря?!

— Да го сгоди? — ужаси се Шон.

— Да не би да сте били толкова пияни на празненството, че нищо не си спомняте? — раздразни се Шеймъс и се изправи. Подозираше, че както обикновено синовете му се опитват да се помайтапят. — Разберете се кой от двама ви ще отиде до Ангълси. Мен ме чака доста работа.

Братята се втренчиха слисано един в друг.

— Монтагю иска да ме сгоди за дъщеря си? — невярващ избъбри Джоузеф.

— Само през трупа ми! — гневно заяви Шон.

— Това решава нещата — отсече Джоузеф. — Аз отивам в Ангълси! Трябва да кажа на Амбър какво е намислила онази дърта свиня.

Шон не можеше да му възрази. Знаеше, че в края на седмицата Монтагю се връща в Лондон. Щеше да бъде по-добре Амбър да е далеч от брат му. Започваше дори да се съмнява в мъдростта на предстоящото пътуване на Джоузеф до столицата. Опита се да определи собствените си чувства към Емералд.

Какво точно изпитваше към нея? Припомни си първата им омагьосваща среща. Тогава го бе пленила с богатото си въображение и изненадващия полет на мисълта.

Сега бе изненадан от силното чувство за собственост, което внезапно бе завладяло сърцето му. Припомни си и плесницата, която му бе зашлевила на рождения ден. В очите му затанцуваха весели пламъчета. Разтри бузата си. Още усещаше парването на малката й длан. Един мъж навярно никога не забравяше първата жена, която го е ударила.

Джоузеф О’Тул плаваше към Ангълси. Искаше да предупреди Амбър за плановете на съпруга й.

Уилям Монтагю в този момент бе посрещнат с всички почести на тържествена церемония в Дъблин Касъл от сър Ричард Херон, официалния представител на Англия.

Когато приключиха с митническите такси, Монтагю помоли за кратък разговор насаме с лорд Касълрей, чиято работа бе да управлява Ирландия и да съблюдава мира в страната. В момента на главата му се бяха струпали огромни неприятности. В четири различни графства едновременно бяха избухнали бунтове и лордът трябваше да изпраща английски войници, за да потушат вълненията, преди цялата страна да въстане.

Уилям Монтагю пристъпи направо към въпроса.

— Имам ценна информация — доверително започна той.

— Колко струва, Монтагю? — цинично попита главният секретар.

Уилям придоби обиден вид.

— Нито пени, милорд. Единствено моята лоялност и дългът ми към Англия ме подтикнаха да дойда при вас.

— Тогава говори, Монтагю. Неприятностите ескалират с всяка изминала минута. Бунтът се разраства все повече и повече.

— Разполагам с информация относно „Капитан Лунна светлина“.

— „Капитан Лунна светлина“! — избухна Касълрей. — Има поне десетина подобни изменници, които въоръжават селяните и ги подтикват към предателство!

— Не се съмнявам, милорд. Но със сигурност бихте искали да арестувате поне един от тях. После едва ли ще бъде особено трудно да го накарате да назове имената на съучастниците си.

— Те умеят да мълчат. Имат невероятно родово чувство. То им е в кръвта. Да изгният в ада дано! Кой е този „Капитан Лунна светлина“?

— Името, което ще ви съобщя, принадлежи на могъщ и влиятелен благородник и затова бих желал да ми бъде гарантирана пълна анонимност.

— Имаш думата ми!

Двама въоръжени пазачи от Дъблин Касъл качиха тежкия железен сейф на борда на „Суолоу“. Когато малкият кораб потегли от пристанището на Дъблин, Уилям се почувства изпълнен с патриотизъм. След всичките злини, които бе извършил, днешната му постъпка бе нещо като опит за изкупление на греховете. А фактът, че в същото време помагаше и на себе си, го правеше безкрайно доволен. Нищо на тази земя не можеше да се сравни с усещането, че направляваш Съдбата.

Амбър се вкопчи в ръката на Джоузеф.

— Не биваше да идваш днес. Това е грешно, Джоузеф. Трябва да престанем да се виждаме.

— Замълчи, Амбър. — Освободи се от ръцете й и я прегърна през раменете. — Никога досега не съм изпитвал подобни чувства! Не мога просто да се обърна и да си тръгна, сякаш нищо не е било!

Сянката на Емералд застана помежду им.

— Аз съм достатъчно възрастна, за да ти бъда майка, Джоузеф!

— За Бога, та ти си малко над тридесетте, млада и жизнена, а си омъжена за старец!

— Емералд сигурно е разбрала за нас. Гледа ме с такова отвращение и омраза. Дори не иска да стои под един покрив с мен. Излиза още призори и се връща чак когато се мръкне.

— Аз дори не си спомням как изглежда това дете, Амбър. Нелепо е да се мисли, че можем да бъдем годеници.

— Казах на Уилям, че е твърде млада. Когато се върнем в Лондон, ще я изпратим в пансион. Багажът ни е опакован. Утре тръгваме, Джоузеф.

— Аз също ще дойда в Лондон!

Амбър тъжно се взря в сините му очи. Това не биваше да става. Щеше да го отведе в леглото и с тялото и ласките си да го убеди да се подчини на решението й да се разделят.

Ала Амбър бе направила сметките си, без да отчете силата на Джоузеф да убеждава. Срещата им бе изпълнена с дива страст, подклаждана от горчивата мисъл, че може би е последна. Вкопчиха се един в друг. Устните им мълвяха нежни слова. Вричаха се във вечна любов. Накрая, изтощени от наслада, се отпуснаха в леглото.

Амбър, изпълнена с прекрасна нега, се унесе. Джоузеф остана буден, загледан в спокойно спящата жена до себе си. Не смееше да заспи. Знаеше, че моряците са натоварили амунициите и искат час по-скоро да прекарат кораба през митницата, за да се насочат към пристанището на Грейстоун.

Докато синьозлатистата шхуна на Джоузеф О’Тул напускаше водите на залива край остров Ангълси, Уилям Монтагю си тананикаше по палубата на „Суолоу“, Изведнъж му хрумна чудесна идея. Защо да чака до утре, за да вземе семейството си? Можеше да прекара нощта с Амбър и на сутринта да отпътуват. Колкото по-далеч се намираше, когато заповедта за арест пристигнеше, толкова по-малко подозрителен щеше да бъде.

Затова заповяда на капитана да насочи кораба на юг. „Суолоу“ заобиколи Пенмон Пойнт, мина покрай Боумарис Касъл и влезе от изток в залива на Ангълси. Тогава Монтагю зърна издутите от вятъра платна на шхуната на Джоузеф Фицджералд и предположи, че младежът е дошъл да натовари останалите амуниции. Изкачи стълбите, издълбани в скалата. Влезе в къщата. Посрещна го тишина. Сякаш домът бе изоставен. Навярно Амбър вече бе освободила слугите.

Стаите на долния етаж бяха празни, а коридора — отрупан с кутии и сандъци. Стъпките му отекнаха. Изведнъж погледът му бе привлечен от виолетовия копринен пеньоар, захвърлен върху стълбите. Мигом се насочи натам.

Щом влезе в стаята, го блъсна миризмата на секс. Пристъпи като хипнотизиран към леглото. Голото тяло на Амбър лежеше в чувствена извивка, все още отмаляло и влажно от изживяната страст.

Тя се раздвижи в съня си. Отвори в просъница очи и протегна голите си крака върху смачканите чаршафи. Когато чу приближаващите стъпки, устните й меко промълвиха:

— Джоузеф?

Изведнъж всичко си дойде на мястото. Лицето на Уилям се изкриви от злоба. Внимателно обмислените му планове рухваха! Тази развратна ирландска курва бе съсипала живота му! Не само че му бе сложила рога, но и прелюбодействаше с мъжа, който бе избрал за съпруг на дъщеря си! С мъжа, който в резултат на хитро скроения му план много скоро щеше да стане граф на Килдеър! Сякаш проклетите ирландци се бяха наговорили против него! От мига, в който бе зърнал Амбър Фицджералд, бе прокълнат навеки!

Заля го огромна вълна на дива ярост. Сграбчи Амбър за врата и завря лицето й в чаршафа, там където любовникът й бе излял семето си.

— Мръсна ирландска курва! Да се търкаляш в моето собствено легло с някаква си ирландска свиня! Ще те убия!

Грабна камшика за езда. Страхът, който видя в очите й, възпламени желанието да я накаже за греховете й. Виковете й го изпълваха с перверзно удоволствие. Когато Амбър се опита да закрие гърдите си с ръце, камшикът се стовари с всичка сила върху лицето й. А щом ръцете й се стрелнаха към лицето и главата, той заудря по тялото. Отново и отново…

Амбър се изтъркаля от леглото на пода, но не можа да избяга от лудостта му. Започна да я рита. Писъците преминаха в тихи вопли. Накрая милостивата пелена на безсъзнанието се спусна върху нея и тя потъна в мрак.

— Върви си в Ирландия, където ти е мястото! Никога вече няма да видиш децата си! — Монтагю я ритна още веднъж, изплю се върху неподвижно сгърчената фигура и излезе. Извади ключовете от джоба си и я заключи.

Бесът му още не се бе уталожил.

— Джон! Емералд!

Изруга, защото не знаеше къде са спалните им. Мисълта, че е изпуснал от контрол собствената си съпруга, го вбесяваше. Изглежда цялата къща му се изплъзваше. Закле се, че незабавно ще промени положението, и излезе навън, за да потърси децата си, крещейки имената им.

Спотаена в кристалната пещера, Емералд чу гневните викове. Когато разпозна гласа на баща си, цялата изтръпна от зловещо предчувствие. Застина от ужас. По-рано през деня бе видяла кораба на Джоузеф О’Тул на хоризонта. Тогава бе побързала да се отдалечи от къщата. Възмущението от безсрамното поведение на майка й я задушаваше. Но сега то бе заменено от вледеняващ страх.

Баща й трябваше да пристигне чак утре. Ами ако бе заварил жена си в прегръдките на Джоузеф О’Тул? Емералд сграбчи кърпата си и колебливо се заизкачва по стълбите към къщата. Сърцето й туптеше лудешки. Едва смогваше да си поеме дъх. Когато видя каменния вълнолом, си отдъхна с облекчение. Шхуната на О’Тул бе отплавала! Единственият кораб в пристанището бе този на баща й.

Уилям Монтагю видя пръв дъщеря си. Не можа да повярва на очите си. Тя бе само по риза, която най-безсрамно очертаваше всички извивки на тялото й. Дългата й тъмна коса бе залепнала на мокри кичури по гърба й, а краката й бяха боси. Приличаше на мърлява селянка! На ирландка!

Емералд го видя да крачи към нея, размахвайки камшика си с изкривено от ярост лице, и се закова на място.

— Веднага в къщата! Облечи се! Нямаш ли срам! Така ли се разхождаш из острова?

Видя, че момичето не помръдва, и диво изкрещя:

— Веднага! Да не би да си оглушала!

Думите му я извадиха от вцепенението. Втурна се покрай него, но камшикът изплющя през голите й нозе. Емералд преглътна вика си и полетя към къщата. Паниката бе стегнала гърдите й като железен обръч. Изтича по стълбите към спалнята си, макар да знаеше, че няма къде да избяга, защото чуваше стъпките му. Сърцето й тутакси се изпълни с необясним страх за майка й, който измести страха за самата нея. С треперещи ръце намъкна една фуста и припряно навлече роклята. Когато застрашителната фигура на Монтагю изпълни рамката на вратата, Емералд сподавено прошепна:

— Къде е майка?

Видя с ужас как лицето му почервенява от неконтролируема ярост.

— Да не си посмяла да споменеш името й! Вавилонската курва си замина! Избяга с отвратителния си ирландски любовник! За мен тя е мъртва! Качвай се на кораба!

— К-къде е Джони?

— Аз ще го намеря!

Емералд се отпусна отмаляла върху леглото. Баща й сигурно бе узнал за майка й и Джоузеф О’Тул! Какво се бе случило в къщата, докато е била в кристалната пещера? Майка й никога не би изоставила нея и брат й! Това бе невъзможно!

Тихо заплака. „Аз съм виновна, че тя си е отишла. Дори не приближавах към нея, гледах я с такава омраза и отвращение, че тя е решила, че повече не я обичам!“ Но как бе могла да избяга с Джоузеф О’Тул? Как бе могла да го предпочете пред собствените си деца?

С разтуптяно сърце момичето тихо се прокрадна по стълбите към спалнята на майка си. Завъртя дръжката на вратата и установи, че е заключена.

— Майко? — извика тихо тя, прилепила устни до ключалката.

Никой. Да не би да я е убил? Коленичи и погледна през ключалката. Видя само разхвърляното и празно легло. Побърза да се изправи. Не. Вътре нямаше никой. Още не можеше да го повярва, но явно баща й бе казал истината.

Чу шумове на долния етаж и крадешком се върна в стаята си. Събра набързо нещата си и ги стегна в малък вързоп. Повдигна полите на роклята си и видя кървавите дири, които бе оставил камшикът върху голите й нозе. Бяха се подули и я боляха. Майка й щеше да знае какви билки да им сложи, за да облекчи болката. Само че майка й я нямаше.

Обу чорапите и обувките си и хвърли поглед към огледалото. Косата й вече бе изсъхнала и се спускаше на буйни къдри по раменете. Огледа за последен път стаята. Тук бе прекарала толкова щастливи часове, наслаждавайки се на свободата си, на морето и на слънцето. Щастлива, до онзи съдбоносен ден, когато отиде в Ирландия. Това бе денят, в който целият й свят се бе превърнал на пепел. „Проклета да си, майко! Проклета да си затова, че си ирландка!“

Емералд смъкна багажа си на долния етаж. Моряците от „Суолоу“ изнасяха кутиите и сандъците. Сякаш ледена ръка я стисна за гърлото, щом чу гласа на баща си откъм конюшните. Явно сега изливаше гнева си върху Джони. Когато видя брат си, се ужаси. Монтагю го бе ударил жестоко с камшика през лицето. Джони беше толкова бледен, че тя си помисли, че всеки миг ще припадне.

— Емералд! — дрезгаво изрече той.

— Никога повече не наричай сестра си с това нелепо име! Вулгарна ирландска приумица! От сега нататък тя ще бъде Ема, едно почтено английско име! — Погледна с отвращение към дъщеря си. — Покрий тази отвратителна ирландска коса!

— О, Джони, но ти кървиш! — прошепна тя.

— Името му е Джон! Ще направя мъж от него, дори и да му струва живота! — Очите му застрашително се присвиха. — Ако разбера, че вие двамата заговорничите с вашата майка, тази долна ирландска курва, ще ви убия!

Стомахът на Ема болезнено се сви. „Господи, майко, защо ни причини всичко това? Защо ни предаде? Защо избяга с това ирландско момче, което може да ти бъде син?“

— Бързо на борда! Не мога да ви гледам и двамата! От този ден нататък ще ви накарам да забравите всичко ирландско! Просто ще го унищожа.