Кристалната пещера

Глава 36

Щом един от братята Мърфи се появеше в Грейстоун, бе сигурно, че не след дълго ще пристигне и другият. В семейство Фицджералд се шегуваха, че братята Мърфи се привличат като магнит. Затова, когато пристигна Пат, който понастоящем бе капитан на „Бримстоун“, Шон О’Тул не се съмняваше, че Тим вече е на път.

И наистина още на следващия ден „Херон“, който бе преименуван на „Делфин“, пусна котва в залива на Грейстоун. Шон и Пади прекараха по-голямата част от деня с братята Мърфи — провериха товара, прегледаха митническите декларации и фактурите, които придружаваха стоката от Испания и Мароко.

Когато привършиха, Тим Мърфи отведе Шон настрани, за да си разменят по някоя дума насаме.

— Бауърс ми каза, че е видял кораба на Монтагю, когато тази сутрин потеглихме от Дъблин. Кълне се, че е бил той.

Шон загрижено се намръщи.

— Да вървим в кухнята, Тим. Трябва да поговорим с Шеймъс.

Амбър възнамеряваше да си тръгне на следващия ден и Джони свали сандъците с багажа й. Шон, с мрачно изражение на лицето, повика Джони. Емералд усети, че нещо не е наред.

— Господи, как мразя, когато правят така!

Амбър се опита да я успокои.

— Те просто разговарят за бизнес. Шон не е целял умишлено да изглежда тайнствен.

— Ти не го познавай много добре. Когато се зададе някоя беда, те сплотяват редиците си и държат жените настрани.

— Емералд, прекаляваш с подозренията си!

— Нима? Само един поглед върху лицето на Шон ми е достатъчен. Отново се е заел с отмъщението си! Та нали живее само за това! Само след час ще отплава нанякъде и ще ми сервира поредната лъжа!

— Мисля, че въображението ти те подвежда.

Малко по-късно Шон се върна и рече небрежно:

— Емералд, ще изляза в морето със „Сулфур“. Не ме чакай, любима, имам малко работа.

Емералд го погледна право в очите.

— Къде отиваш?

— В митницата в Дъблин. Има някои документи, които се налага да попълня.

— Това няма да ти отнеме много време.

— Е, имам да свърша и още нещо.

— Не може ли да почака? Днес е последният ден на мама тук, а Джони и Нан утре също заминават. Бих искала да сме заедно.

— Тим Мърфи настоява да погледна кораба. Джони също ще дойде с мен. Двамата с Нан ще останат още няколко дни. — Лицето му бе придобило познатия непроницаем израз.

„Ако сега излезеш през тази врата, аз няма да съм тук, когато се върнеш.“ Направи един последен опит. Приближи до него и умолително го погледна.

— Шон, моля те, не заминавай!

Той плъзна ръка около кръста й и я притегли към себе си, взирайки се в зелените й очи.

— Скъпа, не ставай капризна. Ще се опитам да се върна за вечеря, така че престани да се тревожиш. — Целуна я бързо и изчезна, без да се обърне.

Тогава Джони се появи.

— Къде е Нан?

— Горе с бебето. Каква лъжа смяташ да й пробуташ? — гневно го изгледа Емералд.

— Емералд, не се бъркай в мъжките работи!

Раменете й увиснаха. Гневът я напусна и душата й се изпълни с тъга. Вдигна поглед към майка си.

— Ще отида да си приготвя багажа. Заминаваме още днес.

Потърси Елен и Джейн.

— Ще взема близнаците и ще ги заведа в Уиклоу. Смятам да останем няколко дни при майка ми. Вих искала и вие двете да ме придружите. Съгласни ли сте?

Те кимнаха. Емералд се почувства малко виновна, че е принудена да ги лъже, но си обеща, че ще им позволи да се върнат, ако се почувстват нещастни с нея.

— Много ви благодаря. Не бих могла да се оправя без вас. Вървете да си опаковате багажа.

Когато купчината от сандъци и кошници пред входната врата прекалено нарасна, Кейт приближи до Емералд.

— Изглежда, че смятате да заминете?

— Да, тръгвам с майка си.

— Да не би да мислите да вземете и бебетата? — възмутено попита икономката.

— Елен и Джейн идват с мен. Ще се оправим, Кейт. Благодаря ти за всичко, което направи за мен. Ужасно ще ми липсваш.

Кейт преглътна сълзите си.

— Колко дълго няма да ви има?

Емералд не искаше да я нарани.

— Още не съм решила — меко отвърна тя.

— Не ми изглежда така — промърмори Кейт и излезе.

— Разстроих я — въздъхна Емералд.

— Скъпа, Кейт не е тази, за която трябва да се тревожиш — с тъжна насмешка отбеляза Амбър.

Опаковането на багажа отне доста време, но този път Емералд не се поколеба да си вземе бижутата и нотариалния акт на къщата на Олд Парк.

Когато каретата на Амбър потегли от Грейстоун, багажът бе толкова много, че заплашваше да я преобърне. Елен и Джейн държаха по едно бебе в скута си. Емералд бе задържала кърменето до последния момент, надявайки се, че така ще спят през по-голямата част от пътуването.

В същото време „Сулфур“, с Рори Фицджералд на кормилото, вдигна котва от залива на Грейстоун. Джони и Бауърс, бившият, капитан на Монтагю, се бяха изправили на носа и следяха за „Чайка“. Шон О’Тул се бе изкачил на главната мачта с далекоглед.

Преплаваха два пъти дъблинския залив. Провериха всеки кораб, който минаваше, ала не откриха и следа от Монтагю. Претърсиха всяко кътче и по крайбрежието.

Успокоен, Шон даде заповед да се насочат към дома. Слезе от мачтата и извика Джони настрани.

— Какво мислиш?

— Бауърс вероятно е сгрешил.

Шон бавно поклати глава.

— Не, имам лошо предчувствие.

— Последния път, когато се видях с баща си, той се разплака. Приличаше на напълно съсипан човек. Освен това се погрижих Джак Реймънд да не може да ходи известно време. Не мисля, че има за какво да се притесняваме.

— Радвам се, че вече не се страхуваш от тях, Джони, но докато тези дяволски изчадия все още дишат, си остават заплаха за нас.

— Е, дори и да са били наблизо, явно вече са си отишли.

„Отишли са, но къде?“, запита се Шон.

— Ангълси! — възкликна на глас. — Утре отиваме до Ангълси, за да сме сигурни.

Докато „Сулфур“ се носеше към Грейстоун, Шон не можеше да се отърси от тревогата, обзела душата му. Нещо не беше наред.

Лошото предчувствие не го напусна и когато изкачи пътеката към къщата. Грейстоун бе странно тих. Никъде не се мяркаше прислужник. Внезапно детски вик процепи зловещата тишина, но лицето на Шон си остана мрачно. Знаеше, че това не е нито сина му, нито дъщеря му. Можеше да различи техния рев сред стотици други.

Нахлу в господарската спалня. Нямаше нужда да отваря вратите на гардероба, за да разбере, че Емералд си е отишла. Явно в мига, в който бе обърнал гърба си, тя бе заминала с Амбър. Емералд бе направила това, което й бе най-изгодно!

Погледът му попадна върху плика, който бе оставила на възглавницата. Грабна го и го пъхна в джоба на сакото си. Проклет да е, ако го прочете! Не се интересуваше от причините, които я бяха накарали да постъпи по този начин. Цялата му енергия бе съсредоточена върху едно единствено нещо. Още тази нощ трябваше да върне Емералд и близнаците в Грейстоун!

Отиде право в конюшнята и оседла Луцифер. Не спря, за да се посъветва с никого. Не се нуждаеше от ничия помощ, за да си върне непокорната жена. Не знаеше преди колко време бе потеглила каретата на Амбър, ала това нямаше значение. Щеше да си я върне!

Първите петнадесетина километра не се обърна нито наляво, нито надясно. После погледна небето, за да прецени още колко остава до залез слънце. Имаше около час. Дъблин се простираше пред него. Оживените улици го принудиха да забави коня си.

Внезапно зърна каретата на Амбър в редицата от екипажи, каруци и дилижанси, които се точеха към центъра. Пришпори Луцифер. Настигна я тъкмо навреме.

— Спрете!

Кочияшът погледна към потъмнялото от гняв лице на граф Килдеър и тутакси дръпна поводите.

Емералд, която бе достатъчно раздразнена от задръстването, надникна през прозореца, за да види на какво се дължи новото забавяне. Когато погледът й попадна върху черния кон и облечения в черни дрехи ездач, й се прииска да закрещи от отчаяние. Той я бе настигнал още преди Дъблин!

Гневът бе нейната защита. По бузите й избиха червени петна и тя изскочи от каретата.

Очите на Шон изпускаха гневни мълнии.

— Влезте обратно в каретата, мадам. Ще се разправям с вас, когато се приберем у дома!

Емералд вирна предизвикателно глава, макар че никога досега не го бе виждала толкова ядосан.

— Отивам в Уиклоу. Не се опитвай да ме убеждаваш в противното, защото само си губиш времето!

— Да те убеждавам? — Дълбокият му глас, трептящ от възмущение, показваше, че няма подобни намерения. — Единственото убеждение ще бъде опакото на ръката ми! — тихо процеди той.

Никога досега не бе проявявал физическа грубост към нея. Нито веднъж не я бе удрял в изблик на гняв. Може би затова Емералд реши да му се опълчи.

— Нужно ли е да правиш сцена сред това оживено движение?

— Очевидно е нужно — заяви той и скочи от коня. Надвеси се над нея, а очите му просветнаха застрашително.

— Отивам в Уиклоу!

— Не, отиваш в Грейстоун!

Хората наизлизаха от каретите, за да наблюдават препирнята. Силните ръце на Шон я сграбчиха за раменете. В жеста му нямаше нищо нежно.

— Веднага се върнете в каретата, мадам!

— Хайде, накарай ме да го направя! — изфуча тя.

Без да се поколебае нито за миг, той се наведе, запретна високо полите й и й удари три звучни плесници по дупето. Под ръкоплясканията на зяпачите, отвори вратата на каретата, вдигна я за кръста и я бутна вътре. Завърза Луцифер отзад и отиде на капрата.

— Премести се! — нареди на кочияша.

Макар гордостта й да бе разбита на пух и прах, Емералд не обърна внимание на смаяните бавачки. Само се втренчи безмълвно в Амбър през замрежените си от сълзи очи.

— Скъпа, аз ти казах, че всичко ще бъде напразно.

Когато пристигнаха в Грейстоун, бавачките внесоха вътре близнаците, а Емералд ги последва. Кейт, Тара, Нан, Джони, господин Бърк и Шеймъс се бяха строили в предния салон, като че ли очакваха завръщането им. Амбър завъртя очи към Кейт и Тара, за да ги предупреди за надвисналата буря.

Емералд чу стъпките на Шон зад гърба си и се завъртя рязко, готова да продължи битката. Шон само вдигна ръка.

— Давам ти един час да се погрижиш за децата.

С упорито вирната брадичка, Емералд прекоси широкия салон, сложи длан на перилото и с изправени рамене бавно се изкачи по стълбите.

Шон я последва.

— Чакам те тук точно след час.

Тя отметна глава и не го удостои с отговор.

После изми следите от сълзи по лицето си и нахрани бебетата. За толкова й стигна времето. Първо реши, че няма да му се подчини. После осъзна, че ако не слезе долу, той незабавно ще предприеме нещо. Не искаше да си помисли, че се страхува от него.

Даде бебетата на бавачките.

— Ще ви бъда много благодарна, ако ги сложите да спят. — Разреса косата си, докато заблести, изправи рамене и слезе по стълбите, за да застане срещу мъжа, който сам си търсеше разправията.

Когато кракът й стъпи на последното стъпало, отвори уста, но ръката му я сграбчи за лакътя.

— Нито дума, мадам!

След това се запъти към предната врата, като я влачеше след себе си. Докато я водеше по алеята помежду им надвисна заплашителна тишина. Шон не охлабваше желязната си хватка. Накрая стигнаха до стълбите на кулата.

Ще не ще Емералд бе принудена да му се подчини. Гневът й вече бе примесен със страх. Каквото и да бе замислил, явно не искаше свидетели. Когато най-после я пусна, тя заби юмруци в бедрата си.

— Нима се наслаждаваш да се правиш на грубиян?

— Ти наистина се нуждаеш от твърда ръка. Напълно си се самозабравила.

— Усетих твърдата ти ръка! В центъра на Дъблин! Докато всички наоколо ме зяпаха!

— Това сложи край на непокорството ти.

— Само временно! — Лицето й пламтеше от гняв.

— Искам да ми обясниш постъпката си. Как се осмели да отведеш децата ми?

— Оставих ти бележка.

Шон измъкна плика от джоба си и го размаха под носа й.

— Ти дори не си я прочел!

— Нямам и намерение да я чета! Ако имаш да ми казваш нещо, бъди добра да го изречеш в лицето ми.

— Как се осмеляваш да се нахвърляш така върху мен? Ти си този, който заслужава наказание.

— Аз съм човекът, който спаси живота ти. Аз съм този, който те разглези до безкрайност. И ти ми се отплащаш, като ми вземаш децата, а след това се преструваш на обидена и наранена!

Емералд се хвърли към него и яростно го заудря с юмруци по гърдите. Косата й се разпиля по раменете като облак от тъмен дим.

— Самодоволна свиня! Моят гняв и моята обида не са престорени! Ще го разбереш съвсем ясно, когато отново си тръгна!

Шон я сграбчи за ръцете и я разтърси.

— Искаш да кажеш веднага щом ти обърна гръб?

— Да! — предизвикателно изсъска тя.

— Никога няма да ти позволя да си отидеш!

— И как ще ме спреш? — Очите й изпущаха зелени пламъци. Тя вече се задъхваше от гняв.

— Ако се наложи, ще те заключа в тази кула и ще хвърля проклетия ключ!

— А защо не ме набиеш отново?

— Да те набия? Ти наистина заслужаваш един хубав бой, но аз никога не съм ти посягал… досега! Емералд, не ме смятай за глупак. Знаех, че криеш част от себе си от мен, и разбирах, че е само въпрос на време.

— Ти винаги си крил цялата си душа от мен. Сега знаеш как се чувства другият.

— Когато се опитах да ти кажа, че те обичам, ти не пожела да ме изслушаш.

— За Бога, аз знам, че ме обичаш! Винаги съм го знаела!

— Дадох ти бижута, къща, кораб!

— Стига с тези бижута, къщи и кораби!

— Тогава ми кажи, че не ме обичаш!

— Разбира се, че те обичам! Винаги съм те обичала повече от себе си. Но това не е заради любовта!

— В името на Бога, заради какво е тогава?

— Заради доверието — меко изрече младата жена.

Какво би могъл да й отговори? Емералд внезапно притихна.

— Шон, научи ме да живея за деня, но ти не го правиш. Ти живееш заради вчерашния. Живееш за отмъщението. Аз ти вярвах безрезервно, а ти ме предаде.

Болката в очите му бе достатъчно признание за верността на думите й.

— Значи искаш да ме напуснеш… Осъзнаваш ли, Емералд, че ти също искаш отмъщение. Няма да бъдеш щастлива, докато не ми нанесеш смъртоносната рана.

Емералд се втренчи ужасено в него. Очите й плувнаха в сълзи. Мили Боже, не това искаше! Искаше той да я привлече в прегръдките си и да й се закълне във вечна любов. Искаше да я увери, че ще направи всичко, за да я задържи. Искаше тържествено да се закълне, че оттук нататък тя и бебетата ще бъдат на първо място в живота му. Жадуваше да копнее само за нея. Жадуваше двамата да са свързани с доверие.

Погледът му се плъзна по красивото й сърцевидно лице. Шон осъзна, че винаги я бе обичал. Дори и когато отказваше да го признае. Любовта му към Емералд бе вътре в него, здраво пуснала корени, и никой и никога нямаше да я изскубне.

Ръката му докосна с безкрайна нежност мократа й от сълзите буза.

— Любов моя, само ти и децата сте важни за мен. Ще са съглася с всичко, което пожелаеш.

„Казваш го, но дали наистина го мислиш?“ Емералд искаше да бъде сигурна. Макар че мразеше това, реши да го изпита.

— Ами ако… ако ти позволя да задържиш сина си?

Видя как гневът се завърна в тъмните му очи.

— Емералд, да не си полудяла? Сигурно знаеш, че синът ни е достатъчно силен и здрав. Дъщеря ни е тази, която се нуждае от мен. Но аз никога няма да ги разделя. Или двете, или нищо.

— Ами ако… ако ти оставя и двете?

Черните му вежди гневно се смръщиха.

— Без теб? Не! Или всичко, или нищо!

Емералд плахо се усмихна. Не искаше никога вече да се съмнява в него. Желаеше хоризонтът на тяхното щастие да не бъде засенчен от облаците на отмъщението. Желаеше да има до себе си човек, на когото да може да разчита.

— Шон, жаждата ти за отмъщение е толкова огромна, че те е завладяла изцяло. Знам, че си загубил брат си и обичната си майка, но отмъщението не е отговорът на мъката ти. За да се справиш с тази загуба, трябва да си щастлив, че живееш. Не е достатъчно само да се оцелее. Трябва да разцъфтиш и дадеш плод. А за това е нужна обич.

— По дяволите, аз те обичам повече от живота!

— Ако това е истина, би трябвало да ми вярваш достатъчно, за да споделиш душата си с мен. Тогава ще ти повярвам, че си се отказала от отмъщението. — Емералд протегна умолително ръка.

Когато Шон се вгледа в светналото й от любов и нежност лице, най-после осъзна, че не отмъщението е това, което има значение, а единствено отговорността за тази жена и техните деца. Тогава протегна бавно ръка. Върховете на пръстите им почти се докоснаха.

— Ела! Вярвай ми!