Кристалната пещера

Глава 4

Когато първите розови пръски на зората докоснаха небето, Грейстоун вече кипеше от трескава дейност. Подаръците пристигнаха под прикритието на мрака за да не се развали вълшебният миг на изненадата.

Конярите на Фицджералд тайно вкараха в конюшните след полунощ два чистокръвни коня. Графът на Килдеър отглеждаше най-добрите състезателни коне и бе избрал един великолепен жребец за Джоузеф и един бързоног черен вихър за Шон.

Двама от капитаните на Шеймъс, братята Мърфи, докараха новите шхуни от корабостроителницата в Бъркхед близо до Ливърпул. Шеймъс ги предупреди да не разпъват платната преди четири часа сутринта. Сега те седяха в кухнята. Джоузеф и Шон също слязоха за закуска.

— Погледни какъв вятър е излязъл — каза Шон на брат си. — Чак тук вони на морски плъхове.

— Вие, копелета, изобщо не сте поканени — заяви Джоузеф.

Шон се включи в шегата.

— Само защото сте женени за Фицджералд, още не означава, че сте част от семейството.

Пат Мърфи се почеса по брадата.

— Дявол да ви вземе! Нито един от двама ви няма никога повече да стъпи на палубата на кораб, на който аз съм капитан!

Джо смушка Пат Мърфи, докато Шон издърпваше стола изпод брат му Тим. След миг със силен рев четиримата вече си разменяха юмруци и много скоро върху кухненския под се виждаше само една купчина от лакти и пищяли.

Играта секна внезапно, когато Мери Малоун изля ведро студена вода върху тях.

— Засрамете се! Държите се като диваци, а днес ще празнуваме рождените ви дни! Веднага да се махате от кухнята ми! Трябва да приготвя храна за поне сто души, а вие ми се пречкате!

За миг братята застинаха, слисани от кипналия гняв на пълничката готвачка. После всички избухнаха в смях.

Тогава вратата се отвори и нахълта Шеймъс.

— Дай им само да лудуват наоколо, Мери Малоун — сухо заяви той. — Толкова са възбудени, че ще е нужно нещо повече от ведро студена вода, за да ги накараме да се държат прилично. Вие дяволи — обърна се той към синовете си, — ставайте бързо и се захващайте за работа. Пристигнали са два кораба, които трябва да се разтоварят след закуска.

През смях четиримата се изправиха на крака.

— Нека братята Мърфи да се заемат с разтоварването, нали те са капитани на проклетите кораби — измърмори Шон, докато избърсваше водата от лицето си.

— Грешиш, капитан О’Тул — заяви Шеймъс, неспособен повече да крие усмивката си.

Шон и Джоузеф си размениха озадачени погледи, ала в следващия миг осъзнаха думите на баща си. И след като от гърдите им се изтръгна по едно мощно ура, двамата братя скочиха и хукнаха навън. Прекосиха тичешком просторните поляни на Грейстоун и се спряха чак когато пред очите им се разкри пристанището.

Двете шхуни, закотвени в залива, блестяха като два редки диаманта под лъчите на ранното утринно слънце. И макар че си приличаха, не бяха съвсем еднакви. По-високата бе в синьо и златисто; по-дългата — в черно и сребристо.

— Ще намерите документите за собственост при корабните дневници. Още днес можете да си подберете екипаж — извика Шеймъс. Искаше да ги остави сами. Синовете му вече бяха големи мъже и трябваше да изживеят удоволствието от първите стъпки върху палубите на собствените си кораби.

И бащата и синовете прикриваха чувствата си. Ирландците не се прегръщаха и целуваха пред хората. Но изпълненият с гордост поглед на Шеймъс проследи двамата младежи, докато крачеха по дългия каменен вълнолом. Ухилени до уши, Джоузеф и Шон се изкачиха на палубите. Не бе нужно да се питат кой кораб за кого е. Джоузеф се запъти с уверена крачка към шхуната в синьо и златно, а Шон без колебание се изкачи по мостика, водещ към дългия и лъскав кораб в черно и сребристо. Още от първия миг се влюби в прекрасните чисти линии, предвкусвайки радостта да пътува върху толкова бърз плавателен съд.

Шон му заговори, сякаш шепнеше на красива жена. Защото корабът бе като любовница, ревнива и със силно чувство за собственост, но способна на вярност и покорство, когато се отнасяш към нея с любов и грижи. Младият мъж прокара ръка по полираното перило. Погали шхуната с докосване, с очи, с топъл глас. Тя бе истинска красавица, която караше сърцето му да пее, кипваше кръвта му и подемаше въображението му към сияйно бъдеще. Трябваше само да го сграбчи с пълни шепи.

Когато роднините Фицджералд започнаха да пристигат с каруците, дългите дървени маси вече бяха подредени върху ширналите се зелени поляни на Грейстоун, а слугите сновяха чевръсто от кухнята, понесли отрупани с храна подноси.

Заприиждаха и останалите гости — все от стари ирландски семейства. Те носеха цигулки и скоро въздухът се изпълни с музика и смях.

Едуард Фицджералд се усмихна с обич на дъщеря си Катлин, която го бе дарила с двама здрави и прекрасни внука, за които всеки би му завидил.

— Искам да те предупредя, татко, че само през половината от деня ти разрешавам да се занимаваш с конспирация. Останалата част е за радост и веселие.

Сините му очи дяволито блеснаха.

— Жената си остава жена. Винаги ще намери начин да развали удоволствието на мъжа.

Щом се върнаха от пристанището, Шон и Джоузеф бяха заобиколени от оживена тълпа млади хора. Те ги затеглиха към конюшните, където знаеха, че ги очакват нови изненади. Когато двамата младежи се появиха, яхнали прекрасните чистокръвни коне, лицата на родителите им и на дядо им засияха от гордост и щастие.

— Благодаря ви сър, той е великолепен. Реших да го кръстя Луцифер — заяви Шон и погали лъскавата черна шия на животното.

— Я ми кажете, млади дяволи, измислихте ли вече имена за корабите си? — подкачи ги Шеймъс.

Шон смигна на Джоузеф.

— Как иначе двама млади дяволи ще кръстят шхуните си, ако не „Сулфур“ и „Бримстоун“5?

— Според мен най-подходящо би било „Непочтителност“ — смъмри ги майка им, но очите й сияеха от любов и гордост. Тя ги обожаваше и не би позволила и косъм да падне от тъмните им глави.

Никога досега Емералд Монтагю не бе изпитвала подобно вълнение. Още от малка, майка й я бе засипвала с разкази за Ирландия и ирландците. Приказките, с които я приспиваше, бяха почерпени от богатия фолклор на родната й земя. Първите песни, които Емералд научи, бяха песните на Ерин. Картините, които майка й рисуваше с разказите си за любимия й Изумруден остров и чудатите Фицджералд, я караха да копнее да ги види.

Амбър умело прикриваше тъгата си, че няма да ги придружи на празненството. Емералд подозираше, че майка и е скътала разочарованието дълбоко в душата си и е насочила цялото си внимание да подготви децата си за дългоочакваното посещение в скъпата й родина.

Гардеробът на Джони не представляваше проблем. Той бе почти на седемнадесет години и всичките му дрехи бяха ушити от най-добрите шивачи в Лондон. И въпреки че на Ангълси предпочиташе да носи овехтелите си панталони за езда, имаше тоалети, които биха накарали и най-изисканото конте да позеленее от завист.

Емералд обаче се нуждаеше от пълно подновява на дрехите си.

— Всичките са за малки момичета — оплака се тя, докато се оглеждаше разочаровано. — Те са много хубави — побърза да добави момичето, за да не нарани чувствата на майка си, — но аз съм почти на шестнадесет години и вече не мога да нося къси колосани роклички и дълги гащички с дантели. Не искам Шон… искам да кажа семейство Фицджералд, да ми се смее!

Значи Шон О’Тул бе този, който бе завладял сърцето на дъщеря й! Сигурно бе идвал на острова заедно с Джоузеф. Дано Бог да помогне на малкото й момиче, ако момъкът притежаваше дори една стотна от ирландския чар и обаяние на брат си!

— Напълно си права, скъпа. В нашето семейство има твърде много жени, а те могат да бъдат доста злобни. Държа да ги засенчиш всичките. Трябва да сложиш новата си кадифена пелерина — на кораба може да бъде студено — но когато я свалиш, искам всички да ахнат.

— Да! — задъхано прошепна Емералд.

— Ела с мен в стаята ми. Ще прегледаме моите дрехи, за да изберем нещо подходящо, което да преправим за теб.

В неделя сутринта Емералд за пръв път обу копринени чорапи, вместо дългите дантелени гащички. Докато майка й й помагаше да облече зелената кадифена рокля, тя разтревожено я попита:

— Но аз нямам корсет! Какво ще правя?

— Скъпа, но ти не се нуждаеш от корсет — засмя се Амбър.

— Ами това? — Покри е длани високите си гърди.

— Това ще накара всяка жена в Ирландия да се пукне от завист. Вярвай ми, аз разбирам от тези неща.

От прозореца Емералд видя платната на бащиния й кораб да се появяват на хоризонта от изток.

— О, Боже! — изпъшкаха майка и дъщеря в един глас. Знаеха колко е трудно да се угоди на Уилям Монтагю.

— Остави го на мен — решително заяви Амбър. — Има време само колкото да огледа Джони. Приглади косата си. Може би не е зле да я вържеш с една панделка — извика през рамо тя, вдигна полите на роклята си и забърза към стаята на сина си.

Джони бе облякъл най-елегантното си тъмносиньо сако. Светлобежовите му къси до коленете панталони прилепваха без нито една гънка по бедрата му, а краищата им се губеха в снежнобелите чорапи. Брокатена жилетка в златисто допълваше изисканото му облекло.

— Вратовръзката ти би накарала и уелския принц да се засрами от своята, Джони. Днес изглеждаш толкова голям. — Думите й целяха да му вдъхнат увереност. Тъмносиният цвят наистина му отива, реши Амбър и подпъхна един непокорен кичур, изплъзнал се изпод вързаната на опашка перука.

— Баща ти вече е тук. Искам да те види пръв, защото съм сигурна, че днес няма да има за какво да те упрекне. Стой до мен, докато го подготвям за Емералд.

Монтагю влезе сам в къщата. Огледа критично сина си и изражението на лицето му се смекчи, като видя колко мъжествен изглежда днес. Остана доволен и от покорството на жена си. Когато разбра, че няма да има отчаяни молби в последния момент, изпита нов прилив на сила и могъщество. Погледът му похотливо се плъзна по гърдите й, напиращи под тънката утринна рокля.

— Когато ги доведа у дома, ще остана за през нощта. Не е нужно да ме чакаш, Амбър, скъпа моя, аз ще те събудя.

— Уилям — меко започна тя, съблазнявайки го с мелодичния си глас, без той да се усети. — Искам днес дъщеря ти да изглежда като истинска дама… английска дама. Не съм била в Ирландия от години, но си представям, че техните жени все още обличат къси ленени рокли, които едва стигат до глезените им, както и самата аз навремето. Те не носят вносни копринени чорапи и брокат само от някаква криворазбрана гордост. Дрехите им се тъкат в Ирландия. Затова, когато видят Емералд в новата й кадифена рокля, всички ще позеленеят от завист.

По даден знак Емералд слезе бавно по стълбите. Черните й копринени къдрици танцуваха по раменете. Тъй като имаше малки и деликатни кости, баща й все още я смяташе за дете. Ала сега видя, че вече почти е станала жена.

— От главата до петите прилича на истинска дама, но косата й е като къпинов храст. Няма ли някоя прилична перука? — сърдито попита той.

Амбър видя как зелените очи на дъщеря й заискриха и побърза да заговори, преди да се е случило непоправимото:

— Това е мой пропуск, Уилям. Емералд, върви и сложи подходяща перука. Баща ти желае да изглеждаш като истинска английска дама.

Джак Реймънд припряно подаде ръка, за да помогне на Емералд да се качи на борда. Тя му позволи, но щом стъпи върху палубата, побърза да се отдалечи. В очите й не се виждаше непокорство, но то се бе притаило дълбоко душата й. Видя как Джони се ръкува с Джак, който днес бе облякъл лейтенантска униформа и съвсем приличаше на чичо й, особено по тънките устни. Макар че имаше стройна фигура и нелишено от привлекателност лице, на Емералд винаги й се струваше, че нещо зло и застрашително струи от очите му.

Щеше да бъде благодарна, ако той бъде зает от сутрин до вечер с даване на разпореждания на екипажа. Винаги когато бе наблизо, имаше навика да се лепва за нея и да не я оставя нито миг на спокойствие. Тогава брат й приближи и изхвърли от главата й всички мисли за отблъскващия братовчед.

— Джони, още не мога да повярвам, че след малко ще отплаваме за Ирландия! — Тази сутрин пак бе сънувала прекрасния си сън. Сърцето й бе преизпълнено с прелестното усещане за наближаващо щастие и безкрайна радост, че скоро ще го види. Нейният съвършен ирландски принц. Душата й постоянно нашепваше името му: „Шон, Шон!“

— Надявам се да не люлее много. Не бих искал да се изложа пред татко. — Гласът на Джони прекъсна сладките й мечти.

— Поеми дълбоко въздух. Ето го, идва.

— О, Господи, Емералд, направи нещо, за да отвлечеш вниманието му от мен!

Тя стисна ръката му и се извърна към баща си.

— Униформата ти е много елегантна, татко.

— Униформата придава на мъжа авторитет. Много малко са тези, които биха се осмелили да се опълчат срещу него. Запомни го, Джон. Не след дълго и ти ще се облечеш така. Не се безпокой, момче, ще направим истински мъж от теб.

С ъгълчето на окото си Емералд забеляза, че лицето на брат й пребледнява, явно започваше да му се гади. Затова бързо се наведе над перилото. Вятърът грабна перуката й и я понесе по пенестите вълни.

— Оох! Но това бе най-хубавата ми перука!

Лицето на баща й почервеня от гняв. Той я сграбчи грубо за ръката, повлече я към стълбата за каютите и посочи към една платнена торба, окачена на стената.

— Знаеш ли какво има в тази торба?

Емералд мълчаливо поклати глава. От страх гласът й бе заседнал на гърлото.

— Подивяла котка. Само посмей да направиш още нещо, което не ми е по вкуса, и ще я развържа.

Емералд въздъхна от облекчение, когато най-после пусна ръката й. „Не е честно! Защо трябва винаги да търпя злостните му нападки?“ Въпреки това изпитваше задоволство, че бе успяла да спаси Джони от грубостта му и едновременно с това се бе отървала от отвратителната перука.

Шеймъс забеляза платната на кораба на Монтагю и слезе до пристанището, за да се увери, че има достатъчно място за акостирането и разтоварването на „Дифенс“. После поздрави съучастника си в престъплението и умело прикри усмивката си при вида на униформата му. „Сигурно е имал нужда от нея, за да му вдъхне смелост при пренасянето на оръжията!“

— Виждам, че пристигате без затруднения — любезно започна Шеймъс.

— Както винаги — с присъщото си английско високомерие отвърна Монтагю и хвърли завистлив поглед към двата нови кораба. — Твои ли са, Шеймъс?

— Не, на синовете ми. По-високият е на Джоузеф; онзи в черно и сребристо е на Шон — с гордост заяви Шеймъс.

— Като говорим за синове, бих искал да те запозная с моя. Това е Джон, а това е дъщеря ми Емералд.

Шеймъс се ръкува с Джон и елегантно се поклони на Емералд. Тъй като нищо не убягваше от вниманието му, видя как младото момиче се изчервява при споменаването на синовете му.

— Радвам се да ви приветствам с добре дошли в дома ми. Празненството вече е в разгара си. Градините са пълни с млади гости. Вървете и се забавлявайте. — Извърна се към Монтагю. — Твоите хора могат да разтоварват. Ако имаш нужда от помощ, наоколо има достатъчно яки момчета.

Както обикновено, Монтагю не прояви желание да надзирава разтоварването и това бе една от причините за дългото им сътрудничество. Уилям се интересуваше единствено от златото, което му носеше стоката, а това бе идеално за О’Тул. Двамата се отправиха към къщата.

— Не докарах много амуниции за пушките, но следващата седмица мога да ти доставя още с отделен кораб.

— Това ме устройва — кимна Шеймъс. — Натовари го в Ангълси, а ние ще се погрижим за останалото. — Зърна облекчението, изписано върху лицето на Уилям и вътрешно се усмихна. Можеше да се обзаложи на сто златни лири, че амунициите вече са складирани в подземията. Обаче Монтагю бе твърде голям страхливец, за да превозва експлозиви. Твърде много грехове тежаха на душата на Порочния Уили и затова никак не бързаше да се срещне със Създателя си.

Катлин видя двамата мъже, стисна предупредително баща си за ръката и пристъпи напред, за да поздрави Монтагю.

— Добре дошъл на нашето празненство, Уилям. — Протегна му ръка, а гостът най-безсрамно огледа красивото лице и съблазнителната й фигура. Катлин знаеше, че всички англичани намират жените от семейство Фицджералд за много привлекателни. Затова никак не се бе учудила, когато Монтагю бе загубил ума си по петнадесетгодишната Амбър, която бе решила да го съблазни и оплете в мрежите си.

— Не дойдох сам. Доведох сина си и дъщеря си, за да ги запозная с роднините им по майчина линия.

— Време беше. А къде е Амбър?

— Тя ви изпраща извиненията си, но деликатното й здраве не й позволява да пътува по море — без да трепне отвърна Уилям.

„След като живее с теб, сигурно има желязно здраве, а колкото до изпитанието, то сигурно я съпътства през всеки ден от живота й.“

— Ще отида да ги намеря и да се уверя, че се забавляват. Татко, налей на Уилям едно двойно уиски. Трябва да навакса, за да ви настигне с напитките.

Едуард Фицджералд и Уилям Монтагю от години не бяха кръстосвали пътищата си. Той бе дал на англичанина една от дъщерите на брат си. Знаеше, че малката лудетина няма да се примири с отказа му. Амбър бе съблазнила този аристократ, защото бе достатъчно умна, за да не му позволи никакви сексуални волности преди сватбата.

Едуард наля на госта си чаша от златистото ирландско уиски.

— Тя си късметлия, Монтагю. Имаш нещо, което на мен толкова ми липсва — син. Колкото до дъщерята, тя е била неизбежна. Всички жени Фицджералд са родили поне по една. Съдбата е неблагосклонна към тях само по отношение на синовете.

— Доколкото знам, ти си едно от двадесет и три деца. Баща ти очевидно е създал и синове.

— Не много. И никой, освен мен, не оцеля. Единият умря още като бебе, другите трима живяха достатъчно дълго, за да създадат дъщери, но твърде рано се разделиха с живота. — Едуард вдигна чашата си. — Затова предлагам тост за внуците! Какво щяхме да бъдем без тях?

Уилям Монтагю изруга наум. Фицджералд бяха толкова многобройно племе, че той никога не се бе замислял за бъдещите наследници на граф Килдеър. Досега изобщо не му бе хрумвало, че най-големият син на Шеймъс О’Тул един ден щеше да наследи графската титла на дядо си. В главата му бавно започна да се оформя един план. Защо да не сгоди дъщеря си Емералд за Джоузеф Фицджералд О’Тул? В крайна сметка една дъщеря също можеше да се окаже полезна.