Кристалната пещера

Глава 31

Монтагю крачеше напред-назад из приемната, а Джак се бе свлякъл в едно кресло.

— Има ли родилни болки? — обърна се Уилям към лекаря, сякаш искаше час по-скоро да приключи с тази унизителна история.

— Не. Бих казал, че остава още около седмица.

Монтагю изсумтя презрително.

— Трябва да бъдеш тук при раждането, за да можеш веднага да махнеш малкото ирландско копеле от къщата ми!

— Току-що я прегледах. Ще има две ирландски копелета — злобно го осведоми доктор Слоун.

Веднага щом лекарят се оттегли, Уилям изля гнева си върху Джак Реймънд.

— Безполезно нищожество! Седиш тук, заровил глупавата си глава в шепи и не правиш нищо. Нима не разбра, че О’Тул лека-полека ни унищожава?

Думите на Уилям най-после достигнаха до вцепененото съзнание на Джак и той се опули смаяно.

— Май О’Тул ще се окаже прав. Наистина не ставаш за нищо!

Реймънд скочи на крака, засегнат от несправедливата обида.

— Дърта свиня! Твоята дъщеря се е държала като курва, точно както и съпругата ти някога! Ти си този, който предаде стария граф и партньора си, замисли убийството на Джоузеф О’Тул и изпрати Шон О’Тул на затворническия кораб с осакатена ръка! Е, вече ми дойде до гуша от семейство Монтагю! — Джак изскочи от стаята, профуча през входната врата и я затръшна ядно зад гърба си.

Уилям, изпаднал в бяс, изтича в библиотеката и трескаво зарови в чекмеджето на бюрото за пистолета си. Всички да вървят по дяволите! Зет му се оказа също толкова безполезен, колкото и синът му. Щеше сам да се погрижи за О’Тул. Корабът му сигурно е пуснал котва в пристанището на Темза и рано или късно негодникът ще се качи на борда.

Емералд беше в шок. Лежеше в леглото на Ирма Блуджет и изобщо не обръщаше внимание на гневните мъжки гласове, които се носеха в другия край на къщата. Болката в крака бе пронизваща. Но все пак предпочиташе нея пред другата, която заплашваше да пръсне сърцето й.

Шон го бе извършил. Направил го бе, за да си отмъсти. Но това, което най-много я съсипваше бе съзнанието, че продължаваше да го обича. Разбираше, че когато истински обичаш, то е за цял живот. Колко безкрайно тъжно бе, че сърцето на Шон е изпълнено с толкова омраза, че в него не бе останало място за любов — нито към нея, нито към двете им деца.

Ръцете й погалиха корема. В мига, в който узна, че са две, любовта й се удвои. Не се тревожеше за себе си, най-голямата й тревога бяха те.

— Всичко ще е наред — прошепна им тя. — Ние няма да останем дълго в тази къща. Ще отидем при майка ми. Джони ще ни помогне.

Извърна лице към стената. Сълзите, които досега бе сдържала, се търкулнаха по страните й. Никога не се бе замисляла за раждането. Не се страхуваше, защото вярваше, че Шон ще бъде с нея. Как обаче щеше да се справи сама?

Джони Монтагю седеше в полумрака на кантората. Голям товар се бе свалил от плещите му. Краткото посещение на Шон О’Тул бе хладно и отчуждено. Говориха само за бизнес. Джон отново и отново си припомняше думите, за да се увери, че е чул правилно.

— Благодаря ти за помощта. Можех да се справя и без теб, но нямаше да е толкова бързо и успешно. Вече всичко свърши. Постигнах това, което исках.

— Те ще бъдат принудени да продадат двата нови кораба, за да заплатят глобата, наложена им от адмиралтейството.

— Джони, ти не смяташ сериозно, че „Баркли и Бедфорд“ наистина са платили за тези кораби, нали?

— В такъв случай Монтагю дължат пари и за корабите, и за глобата — бавно заключи Джони.

— А аз притежавам ипотеката на Портман Скуеър — завърши Шон.

На Джони му бе нужна една минута, за да прецени положението.

— Как е Емералд?

— Беше добре, когато, я оставих — кратко отвърна Шон.

Джони искаше да му каже за Нан Фицджералд, но тази вечер между тях сякаш се простираше дълбока пропаст. Шон О’Тул бе станал затворен и резервиран и явно нямаше настроение за по-дълги разговори.

— Сбогом, Джони. Връщам се в Ирландия.

Погледът на Джони бавно обходи кантората. Колко мразеше всичко това — бумащината, сметките, митническите декларации, маршрутите, товарите и разправиите с моряците. Мразеше дори звука и миризмата на корабите. Постепенно обаче настроението му започна да се подобрява. След като О’Тул повече не се нуждаеше от него, значи бе приключил с мръсната работа.

А той беше свободен! Свободен да замине за Ирландия при съпругата си, свободен да бъде при Нан, когато се роди детето им. Внезапно изпита желание да вдигне тост. Отвори малкия шкаф и откри бутилка уиски.

— Точно за случая! Пия за новата година и новото начало.

Тъкмо поднасяше чашата към устните си, когато вратата се отвори и нахлу баща му. Подивелият му поглед и пистолетът в ръката му изпълниха Джони с ужас.

— Татко, какво, за Бога, правиш тук?

— Дойдох, за да го убия!

Джони мигом разбра, че ставаше дума за Шон О’Тул.

— Беше на търга… И ни унищожи!

Джони го поведе към коженото кресло, но Уилям отказваше да прибере оръжието си, докато най-накрая синът не го придума с чаша уиски.

— Посял е мръсното си ирландско семе в корема на Емералд!

„Господи, Шон сигурно бе оповестил новината пред всички на търга — помисли си Джон — Нищо чудно, че толкова бързаше да замине“. Внимателно изпразни пистолета в кутията за моливи, преди отново да напълни чашата на баща си.

— Ще се добера до него, Джони. Той е виновен за всичките ни загуби!

Джони равнодушно се запита защо на уж много хитрия Уилям му бе отнело толкова време, за да се досети, и колко ли още щеше да мине, преди да заподозре, че О’Тул е имал помощник отвътре.

Внезапно Монтагю избухна в сълзи. Люлееше се назад-напред и хлипаше безутешно. Синът му го гледаше със студени очи. Да не би баща му да очакваше съчувствие от него? Изпълнен със самосъжаление и омекнал от ирландското уиски, Уилям простена:

— Колко ми липсва майка ти!

Джони стисна ръце в юмруци. До този момент оставаше напълно безразличен към думите на баща си. Ала само при споменаването името на майка му в гърдите му се надигна задушаващ гняв. Неговата красива майка бе живяла в ада на жестокостта и властността на Монтагю. А накрая бе злобно изхвърлена като непотребна вещ. Изведнъж видя възможност да забие още по-дълбоко ножа в раната на баща си.

— Странно, че никой не ти го е казал досега. Шеймъс О’Тул е неин покровител.

Уилям подскочи като ужилен.

— Няма значение, татко, тя се е омъжила за теб само за парите ти. Сега Шеймъс пилее парите си за нея.

Мина известно време преди помътеният от уискито мозък на Уилям да проумее думите. Тогава се разхлипа още по-безутешно. Джони го заведе до кожения диван и го зави с палтото му. Най-после, когато спря пиянските си брътвежи, заспа. Тогава Джони осъзна, че дължи огромна благодарност на Шон О’Тул. Мъжът на дивана е бил негов враг през целия му живот. Сега той беше напълно съсипан и Джони повече не се страхуваше от него, дори омразата бе изчезнала. Бе напълно свободен.

През следващата седмица Джон Монтагю се зае да приведе делата си в ред. Първо прегледа внимателно всички документи, за да се увери, че не е оставил нищо изобличително. После прекрати договора си за наем на апартамента в Сохо и опакова нещата си. След това си купи билет за дилижанса до Ливърпул. Четиричасовото плаване през Ирландско море бе за предпочитане пред четиридневното пътуване от Лондон до Дъблин.

Макар че не знаеше какво го очаква, бе сигурен, че не може да бъде по-лошо от това, което оставяше зад себе си. Изгаряше от нетърпение да отвори вратата на бъдещето. Не бе виждал Нан от месеци и копнежът му по нея нарастваше с всеки изминал час. Огледа стаята с облекчение, радостен, че това е последната нощ, която ще прекара тук.

Ала облекчението му не трая дълго. След малко на вратата се почука и той изтръпна, защото видя на прага госпожа Томас, готвачката на баща му. Реши, че е дошла във връзка с Уилям. Може би старата свиня най-после бе наказана за разгулния си живот и бе получила апоплектичен удар.

— Добър вечер, госпожо Томас. Ако баща ми ви е изпратил да ме повикате, само си губите времето.

— Не, сър, отнася се за господарката Ема.

— Емералд? — изуми се Джон.

— Тя ме изпрати да ви повикам — прошепна госпожа Томас. Явно се боеше да му предаде съобщението.

— Къде е?

— На Портман Скуеър, сър.

— Портман Скуеър? Какво, за Бога, прави там?

— Тя е… зле. Там е от седмица. Моля ви, сър, не казвайте, че аз съм ви повикала.

Джон грабна пелерината си.

— Да вървим!

— Настаниха я в помещенията за прислугата. Доктор Слоун сложи шина на крака й.

— Счупила си е крака? Как? — Всеки път, когато тази жена си отвореше устата, тревогата в гърдите му нарастваше.

— Не искам да бъда невъзпитана, сър, но съпругът й се отнесе много зле с нея.

Двамата взеха кабриолет до Портман Скуеър и когато пристигнаха пред голямата тухлена къща, госпожа Томас се промъкна вътре през задния вход. Джон Монтагю, който си мислеше, че никога повече няма да прекрачи този праг, изправи рамене и почука рязко на входната врата. Белтън изглеждаше почти радостен да го види.

— Истина ли е? Сестра ми тук ли е?

Когато икономът го поведе към някогашната стая на Ирма Блуджет, кръвта на Джони кипна. А когато видя Емералд да лежи с бледо лице и огромен издут корем, едва не се разплака и хвана нежно ръката й.

— Ем, за Бога! Ем, какво са ти сторили?

— Джони, ще имам близнаци!

Очите му се разшириха.

— О’Тул те е изоставил! Отмъстителният кучи син не се задоволи да използва мен, за да ги съсипе, но е използвал и теб! Ще го убия! Господ да ми е на помощ, ще го убия!

— Не, Джони, достатъчно отмъщения! Моля те!

— Нямах представа, че си тук. Тъкмо се канех да замина за Ирландия. — Прокара объркано ръка през косата си. — Не можеш да останеш в тази къща. Но е опасно и да те взема със себе си.

Емералд потръпна от болка, когато отметна завивката, за да му покаже бинтования крак.

— Колкото и да не искам, трябва да остана още малко. Поне докато бебетата се родят. Доктор Слоун идва два пъти. Той ще ме изражда. Госпожа Томас обеща да го доведе, когато родилните болки започнат.

— Госпожа Томас намекна, че Джак Реймънд ти е счупил крака.

— Опита се да ме блъсне по стълбите, за да направя спонтанен аборт. Татко ме спаси от него и изпрати за лекар.

Внезапно цялата омраза и страх, които бяха напуснали Джон Монтагю, се завърнаха отново. Тревожеше се за обичната си сестра, която бе толкова безпомощна и уязвима.

— Джон, когато бебетата се родят и стане възможно да пътувам, искам да ме заведеш при мама в Уиклоу. Тя ми каза да й се обадя, ако имам нужда от помощ.

В гърдите му се надигна ярост. Да, ще замине за Ирландия, но не за Уиклоу, а за „Замъка на лъжите“. Не знаеше как, но щеше да накара онзи ирландски кучи син да прояви благородство към Емералд. О’Тул бе оставил семейство Монтагю без пукнат грош, докато самият той се наслаждаваше на богатството и титлата си. Джон се закле да го накара да си плати за сторените злини.

Разкъсваше се от мъка по сестра си, ала и да останеше, не можеше да й помогне. Щеше да бъде безполезен при предстоящото раждане. Чувстваше, че няма време за губене. Трябваше да се действа бързо и решително.

Целуна я.

— Обичам те! Опитай се да починеш и да събереш сили. — Отиде да потърси Белтън.

— Тук ли е Джак Реймънд? — твърдо попита той, едва сдържайки яростта си. Имаше нужда да излее гнева си.

— Не, сър. През последната седмица почти не се задържа в къщата.

Джон стисна зъби, за да потисне раздразнението си.

— А баща ми?

— Очаквам го, сър. Обикновено се прибира за вечеря.

Джон слезе в кухнята и даде двадесет лири на госпожа Томас.

— Това са всичките ми пари. Ако Емералд се нуждае от нещо, осигурете й го. Ако по някаква причина не можете да доведете доктор Слоун, повикайте друг лекар или акушерка. Постарайте се баща ми да не разбере за тези пари, защото ще ви ги вземе.

Когато Джон отвори входната врата, не можа да повярва на късмета си. Джак Реймънд тъкмо се качваше по стълбите. За пръв път в живота си Джони узна какво означава кръвожадност. Чувството бе силно и заслепяваше разума. Когато Реймънд стигна до горното стъпало, той вдигна юмрук и го заби с всичка сила в лицето му. Джак се претърколи назад и се озова на тротоара като смачкана купчина.

Без ни най-малко угризения на съвестта, Джон Монтагю вдигна обутия си в ботуш крак и го стовари с всичка сила върху него. Изпука кост. После го сграбчи за окървавената вратовръзка.

— Следващия път няма да ти счупя крака, а ще ти изтръгна топките! Да не си посмял отново да докоснеш Емералд!

Мъжът, който бе събудил звяра у Джони Монтагю, прекара деня сам. След завръщането му от Англия никой в Грейстоун не смееше да се приближи до него. Целият персонал, от последния коняр до Пади Бърк, искаше да узнае защо Емералд не се е върнала с него, ала мрачното и застрашително лице на графа възпираше въпросите.

Шон О’Тул се обви в мълчание. Не отвръщаше на този който се осмелеше да го заговори, и накрая всички се отдръпнаха, решили да уважат нуждата му от усамотение.

Възседнал Луцифер, Шон препускаше по хълмовете с невиждащи очи. Студеният дъжд премина в суграшица, която режеше остро лицето му, ала той сякаш не я усещаше. Беше изцяло потънал в мрачните си мисли. За него не съществуваше нищо и никой. Остави Емералд в Англия, ала тя продължаваше да е с него. Бе го обсебила напълно. Навестяваше неспокойните му сънища.

Оказа се в собствения си капан.

„Вярвай ми!“ Повтаряше й го непрекъснато. И тя не само му бе повярвала, но и му бе подарила любовта си. В гърдите му се надигна презрение към самия себе си. Усети горчивина. Самоуважението му бе осакатено от собствената му обезобразена ръка. А душата…

От гърдите му се изтръгна гневно проклятие, последвано от безрадостен смях. В какъв глупак се бе превърнал! И малкото себеуважение, което му бе останало, щеше да изчезне, ако продължаваше да се вайка и съжалява за стореното. Знаеше какво трябва да направи — да постигне мир със самия себе си. „Лесно е да се каже. Аз се отплатих на любовта й с предателство.“ Горчивите мисли отново го налетяха. Не бе способен на любов, значи Емералд щеше да бъде много по-добре без него.

Накрая, измокрен и измръзнал до кости, препусна обратно към Грейстоун. Неприветливото и студено време бе в унисон с мрачното му настроение. Загрижеността за коня бе единствената причина да побърза да се върне.

Докато разтриваше Луцифер, конярите стояха настрани. После граф Килдеър влезе в дома си през задната врата и мина през просторната кухня. Слугите се разпръсваха пред него, бързайки да го оставят сам. Затова се изненада, когато влезе в трапезарията и завари Шеймъс да седи пред камината и да се грее.

— Планината дошла при Мохамед.

Лицето на Шон запази непроницаемия са израз.

— Защо ме избягваш?

— Напоследък не ставам за компания.

— Къде е тя? — властно попита Шеймъс.

Шон погледна баща си в очите.

— Отново при семейството си с ирландско копеле в корема.

— Защо? Защо? — прогърмя гласът на баща му. Шеймъс се питаше дали някога е познавал истински мъжа, който сега стоеше пред него.

Шон се втренчи изумено в баща си. Нима причината не бе очевидна? Отговорът бе толкова прост, че и едно дете би могло да се досети.

— Те използваха твоята жена, за да те накарат да страдаш. Аз им се отплатих със същата монета.

— Да не би да искаш да кажеш, че си извършил това гнусно престъпление заради мен?

— Не заради теб, а заради нея! Катлин Фицджералд О’Тул бе сърцето и душата на всички нас. Тя бе нашият живот! Аз дадох тържествена клетва на гроба й, че ще отмъстя за нея чрез жената, която е центърът на техния живот!

Шеймъс сграбчи железния ръжен, сякаш се готвеше да удари сина си.

— Да сториш такова сатанинско нещо в нейна памет! Твоята майка бе най-благородното и нежно същество на тази земя! Сега навярно плаче в небесата заради това, което си извършил! Аз искам внука си — нейния внук — дори и ти да не го искаш. — Шеймъс захвърли ръжена. — Пади! Изведи ме оттук!

Шон стоеше гол пред огъня в спалнята си, облегнал чело на масивната дъбова полица. Пламъците танцуваха весело в камината, сякаш се подиграваха на мрачното му настроение. Изпи цяла гарафа уиски, ала за негово огромно отвращение оставаше трезвен.

— Кейт! — изкрещя той, после осъзна, че икономката няма да се озове. Не бе виждал очите й от нощта, в която се върна от Англия сам и завари люлка в господарската спалня. Думите, които си размениха тогава бяха толкова остри, че и двамата още кървяха от нанесените рани. Шон беше заповядал на Кейт да махне всички вещи на Емералд. Със стиснати устни и мрачно изражение на лицето икономката ги изнесе под безмилостния поглед на тъмносивите му очи.

Сега мъката и копнежът го разяждаха отвътре. Жадуваше да докосне нещо, което й бе принадлежало. Не беше мимолетен каприз, а като нужда за въздух. Затърси трескаво ключа за междинната врата. В бързината си претърси чекмеджето три пъти, преди накрая да го напипа. Прекоси стаята и го пъхна в ключалката. Заяде. Шон нетърпеливо изруга.

Отвори високия скрин и нежното ухание изпълни ноздрите му. Дори на слабата светлина разбра, че вътре бяха изящните нощници на Емералд. Почти благоговейно протегна ръка, за да докосне хладната коприна. Тогава ръката му напипа нещо твърдо и студено.

Стомахът му мигом се сви на топка. Мозъкът му отказваше да го повярва. Издърпа грубо чекмеджето и го отнесе в спалнята си. Между коприната и дантелите проблеснаха диамантите и изумрудите, с които се бе опитал да изкупи вината си. Ледена ръка стисна сърцето му. Значи я бе изоставил без никакви средства! Сама с нероденото си дете!