Кристалната пещера

Глава 12

Джон Монтагю бавно изплува от дебрите на съня, за да усети, че нещо не е наред. Тогава почувства студеното острие на ножа между краката си.

Не смееше да помръдне, нито да диша. Върхът на оръжието пареше слабините му.

— Джони, момче, помниш ли ме?

Не можеше да забрави този дълбок глас с ирландска мелодичност.

— Шон… Шон О’Тул. Господи, пак ли кошмар?

— Кошмар наяве, Джони.

— К-какво искаш?

— Помисли малко. Сигурен съм, че сам ще се сетиш.

Единствено накъсаното дишане на Джон нарушаваше тишината. Накрая той с мъка проговори:

— Да си отмъстиш?

— Умно момче!

— Шон, аз съжалявам… през онази нощ се държах като най-долен страхливец. Бях толкова изплашен от баща си, че не смеех да му се противопоставя. Кълна ти се, не знам кой от двамата е убил Джоузеф, но е или баща ми, или Джак Реймънд.

Думите му бяха посрещнати със смразяваща тишина и уплашеният до смърт млад мъж задавено избъбри:

— Всеки божи ден оттогава съжалявам, че не казах истината.

— Ти ме предаде с мълчанието си, но това ще е последният път, когато го правиш, без да си получиш заслуженото наказание.

— Кълна се, че ако можех да върна времето, щях да застана до теб и да кажа истината!

— Благодаря на дявола, че нищо не може да се върне, Джони, защото Джоузеф едва ли би се радвал да умре втори път, а аз със сигурност няма да се забавлявам да прекарам още пет години на борда на затворническия кораб.

— Прости ми, Шон, прости ми! Не подозираш колко много ти се възхищавах и колко много се презирах за това, което ти причиних!

— Ако още веднъж пресечеш пътя ми, не само ще се разделиш с палците на ръцете си, но и с всички атрибути на мъжествеността!

Джон Монтагю трепереше толкова силно, че сам можеше да се нарани с ножа между краката си.

— Успокой се! — Шон отдръпна оръжието. — Няма да го направя тази нощ.

Джони пое дълбоко дъх, макар че думите на нечакания посетител не го успокоиха много.

Шон О’Тул драсна клечка кибрит и запали свещите, поставени на нощната масичка до леглото.

Джони втренчи разширените си очи в него. Напълно се бе променил. Само гласът му си бе останал същият. Както и тъмносивите очи, които горяха със сребрист пламък.

— Не си ли дошъл да ме убиеш?

— Не искам да те убивам. Това, което искам, са тялото и душата ти, Джони Монтагю.

— Какво желаеш да направя? Само ми кажи и ще го сторя. — Надигна се и приседна на ръба на леглото. Шон придърпа един стол и се настани срещу него.

— Ти работиш в управлението на адмиралтейството. Заповядвам ти да вземеш всички документи по делото ми и да ги унищожиш. Името Шон Фицджералд О’Тул не бива да съществува там. Всяка следа за арестуването и осъждането ми трябва да бъде заличена. Ако не го направиш, Джони, ножът ми ще се върне.

— Ще бъде точно както го искаш. Те няма да могат да те арестуват отново, защото няма да има никакъв документ за твоето „престъпление“ и за твоята присъда.

Устните на Шон се извиха в лека усмивка. Протегна крака, опря ги на леглото и скръсти ръце зад главата си.

— Аз бях извън света. Какво се случи през изминалите пет години, Джони?

— Майка ми избяга няколко дни след празненството за рождения ти ден. Оттогава двамата със сестра ми не сме я виждали. Тя беше влюбена в брат ти, но аз не съм сигурен дали е узнала за смъртта му… Дори не знам дали е жива…

— Амбър е курва.

— Ирландска курва!

— Едно на нула за теб, Джони. Ти май не си такова безгръбначно, каквото изглеждаш.

— Предполагам знаеш, че дядо ти, Едуард Фицджералд, умря от раните си?

— Разбрах, че няма да се оправи… Това е още един гроб, който тежи на съвестта на баща ти. Смятам, че Монтагю е бил доносникът.

Очите на Джони се разшириха от изненада, но като се замисли, осъзна, че никак не е изключено.

— Струва ми се, че баща ми е способен на всичко. Мразя го и го презирам!

— Добре, това ще те направи верен съюзник, защото ако не си ми съюзник, значи си ми враг.

— Аз съм твой доброволен съюзник, Шон, никога няма да ти бъда враг!

— Предполагам, че семейното ви богатство се е умножило, а бизнесът ви е процъфтял като дърво край залив?

— Да. Вече имаме цяла флотилия от търговски кораби известни като „Монтагю Лайн“.

— Ммм, струва ми се, че ще се окажеш доста ценна придобивка за мен, Джони. Ще се видим в събота. Така ще имаш достатъчно време, за да се погрижиш за онези документи.

— Сестра ми се омъжва в събота.

— За кого?

— За братовчед ни Джак.

Лицето на Шон застина в зловеща маска. После бавно се усмихна. Усмивката отново не достигна очите му.

— Може би графът на Килдеър ще присъства? — с тези думи се поклони и изчезна в мрака.

На Джон Монтагю му трябваше известно време, за да осъзнае, че Шон О’Тул сега бе графът на Килдеър.

Шон прекара почти цял ден в работилницата на майсторите на ръкавици, препоръчани му от хотелския служител. Те го увериха, че Уелският принц и неговият близък приятел Бо Бръмъл12 поръчват ръкавиците си единствено при тях.

Той показа лявата си ръка и обясни, че когато си сложи ръкавицата, иска тя да изглежда напълно нормална.

Двамата майстори се хванаха на работа. Направиха множество скици на ръката. След това я сравниха с другата, а после го отрупаха с предложения.

Накрая изработиха пробни ръкавици. Прилегнаха чудесно. Отвътре монтираха дървен палец. Когато О’Тул надяна ръкавицата и я опъна, бе невъзможно да се отгатне, че липсва пръст. Шон остана толкова доволен, че си поръча още две дузини.

Остатъка от деня прекара в пазаруване. Купи си нови кожени ботуши, ботуши за езда, панталони и няколко сака. Поръча си копринени и ленени ризи, долно бельо, жилетки, вратовръзки, носни кърпички от фин муселин, шапки, няколко пелерини и палта. Дори се сдоби с тънко бастунче от палмово дърво с абаносов връх. Заповяда всичко това да бъде доставено на името на граф Килдеър в „Савой“.

Докато вървеше надолу по Бонд Стрийт на път към хотела, се спря, за да се полюбува на скъпоценностите, изложени на витрината на един бижутериен магазин. Погледът му бе привлечен от сребърната брошка във формата на делфин. Влезе, за да я огледа по-отблизо. Когато бижутерът я постави в облечената му в ръкавица длан, Шон видя, че делфинът е изработен от чисто сребро, а окото му е от изумруд. Идеален подарък за жена на име Емералд. Каза на бижутера да го опакова, после попита дали може да получи още една кутия със същата форма и размери, както тази на брошката.

Когато се прибра в стаята си и огледа покупките, видя, че всичко, което е избрал, е или черно, или бяло. Усмихна се иронично на себе си.

През същата нощ Шон Фицджералд О’Тул извади палеца от дъното на гардероба, където го бе скрил, и го постави в празната кутийка. Потри доволно ръце, после взе две малки картички с емблемата на хотел „Савой“. Върху едната написа: „За булката“, а върху другата — „За младоженеца“. После подписа и двете: „Граф Килдеър“.

Ема Монтагю се събуди в деня на сватбата си, изпълнена с най-противоречиви чувства, но доминиращото бе примирението. Тя не възрази, когато баща й и Джак и съобщиха, че бъдещият й съпруг ще носи нейното име. Знаеше, че той копнее да заличи незаконното си рождение.

Това, което истински я разстрои, бе заявлението, че ще живеят при баща й на Портман Скуеър. Опита се по всякакъв начин да убеди Джак да се настанят другаде. Обясни му, че ако той не може да си позволи да купи къща, биха могли да си наемат. Не беше нужно да е голяма. Но, разбира се, Джак в никакъв случай нямаше да се задоволи с някаква си къщичка, когато можеше да живее в огромния дом на Монтагю.

Ема събра цялата си смелост и отиде при баща си, но той упорито настояваше, че младоженците трябва да живеят в семейното имение и като голямо благоволение предложи да преустрои третия етаж и да го превърне в самостоятелен апартамент за зет му и дъщеря му.

Докато Ема се обличаше, започна да осъзнава, че вместо да се измъкне от опеката на баща си, след сватбата ще се окаже с двама господари. В бялата си рокля, с белия венец на главата и булото върху напудрената перука, младоженката изглеждаше бледа като смъртник. Сватбената церемония се състоя в къщата на Портман Скуеър, оставяйки у нея кошмарното усещане, че това е доживотният й затвор.

Чуваше някак си отдалече и като в мъгла думите на свещеника. Ясният отговор на Джак: „Заклевам се“ я стресна и я извади от унеса й. После единствените думи, които достигнаха до съзнанието й, бяха: „Ще му се подчиняваш ли?“ Покорното й „да“ бе чуто от малцина.

На тържеството присъстваха много хора, но Ема познаваше твърде малко от тях. Сватбените подаръци бяха подредени върху дългата маса в балната зала. За да ги отвори, новобрачната двойка седна на украсените с дърворезба столове върху специалната платформа.

Графът на Килдеър плъзна малките си изненади сред другите и се оттегли в най-тъмния ъгъл. Високият ръст му позволяваше да вижда над главите на повечето присъстващи. Тъмносивите му очи съзряха първо Уилям Монтагю. Бе остарял и погрознял.

Желанието за отмъщение лумна в гърдите му. Почти изпита съжаление към Лукавия Уили. После погледът му се отмести към платформата и се спря върху Джак Реймънд Монтагю, както сега се наричаше. Зениците му се разшириха от удоволствие, докато чертаеше плановете си за него.

Чак накрая погледът му се спря върху младоженката. Нима това бледо, дребно и безинтересно момиче бе дивото, бликащо от живот създание, което бе срещнал в кристалната пещера? Сигурно паметта му си играеше никакви шеги с него. Жената, която владееше еротичните му сънища нямаше нищо общо с истинската Емералд. Не съжали, че е толкова безлична и скучна. Всъщност не изпита никакви чувства към нея.

Никой не разпозна високия тъмнокос мъж с тъмносиви очи. В мига, в който Джони го зърна в дъното на стаята, се приближи към него.

— Що се отнася до адмиралтейството, ти никога не си съществувал.

Устните на Шон се извиха в мрачна усмивка, после погледът му се плъзна по лицето на граф Сандуич.

— Искам да узная имената на враговете му — меко рече той. „Всички врагове на Монтагю са мои съюзници.“

— Разбирам — промърмори Джони, преди да изчезне в тълпата.

Шон едва сдържаше нетърпението си, докато наблюдаваше младоженците. Когато неговият подарък най-после попадна в ръцете на Емералд, той видя как лицето й за миг се оживява. Но вниманието му бе насочено към Джак, който в този момент отваряше другата малка кутийка.

Младоженецът се отдръпна отвратено, а после кръвта се оттече от лицето му и то стана смъртно бледо.

Докато Джак търсеше своя тъст, за да му покаже зловещото съдържание на кутийката, граф Килдеър напусна сватбения прием.

Ема Реймънд Монтагю седеше нервно в леглото и чакаше съпруга си. Нещо се бе объркало късно следобеда на сватбения прием, защото той и баща й се затвориха за два часа в библиотеката. Не очакваше обаче да споделят неприятностите си с нея, много отдавна се бе научила, че жените не бива да се месят в мъжките работи. Но може би, когато Джак най-после се появи в спалнята, ще й разкаже.

Плъзна се от леглото, за да вземе малката кутийка. Повдигна капака. Очите й светнаха от удоволствие. Мислите й се понесоха години назад към онзи съдбоносен ден, когато бе възседнала делфина в кристалната пещера и нейният Ирландски принц я бе открил.

Върна се в леглото, все още стискайки малкото съкровище. Докосна окото на делфина.

— Емералд — прошепна тя, очарована от изящното бижу.

Картичката бе подписана от графа на Килдеър, но навярно Шон О’Тул бе избрал брошката. Не си спомняше дали е видяла графа този следобед, но повечето лица й се сливаха в неясно море.

Притисна делфина до гърдите си и усети учестените удари на сърцето си. Не го показа на Джак. Нямаше и да го покаже. Той бе толкова притеснен, че дори не я попита какво има в малката кутийка. Запита се защо съпругът й все още го няма и започна да се чуди дали изобщо ще дойде. Всъщност предпочиташе да спи сама.

Стисна брошката в дланта си, пъхна я под възглавницата и заспа.

Тя се бе изтегнала върху златистия пясък под топлите лъчи на слънцето. Въздухът около нея бе наситен от някакво прекрасно очакване. Мекият морски бриз танцуваше в черните й къдрици и галеше нежно лицето й. Изпълваше я безкрайна радост, граничеща с щастието. Знаеше, че скоро, много скоро той ще дойде.

Очите й останаха затворени, а устните й потрепнаха, сякаш ги докоснаха нежните крилца на пеперуда. Усмихна се загадъчно и бавно повдигна клепки. Той бе коленичил пред нея, вперил напрегнат взор в лицето й, а тъмносивите му очи преливаха от смях. Без да откъсва очи от неговите, тя бавно се надигна и застана на колене.

Нямаше нужда от думи. Копнежът да се докоснат изгаряше кръвта им. Протегнаха ръце едновременно. Пръстите галеха бузата, шията, рамото на другия. Ръката на Емералд се плъзна по гърдите му и се спря при сърцето. Усети бясното туптене. Нейният Ирландски принц! Наведе се, за да завладее устните й със своите, но когато топлият му дъх ги опари, Емералд се събуди.

Отдръпна се от мъжа, който се бе надвесил над нея и който се канеше да я целуне.

— Ема, какво има?

— Н-нищо, бях заспала… Стресна ме…

Той я притегли към себе си и покри устните й със своите. В същото време ръцете му започнаха да свалят нощницата й.

Ема се скова. Изуми се, когато установи, че Джак е напълно гол, а само след миг и тя ще бъде гола.

— Джак, недей! Моля те, спри!

— Какво, по дяволите, ти става?

— Това е грешно… порочно…

— Ема, но ти си моя съпруга! Не си позволих да те докосна, преди да се оженим, обаче няма да чакам повече!

Грубо раздра нощницата и стисна гърдите й.

Тя извика леко и той с отвращение се отдръпна от нея.

— Мили Боже, нима не знаеш какво става между един мъж и една жена?

— Ами… да… то е толкова покварено и развратно… Аз не съм като майка си… Аз съм целомъдрено и… добро момиче…

Опитвайки се да изглежда търпелив, макар че едва се сдържаше, Джак кимна.

— И така е трябвало да бъде, докато не се омъжиш. Но със съпруга ти е съвсем различно. Аз имам правото да използвам тялото ти когато пожелая. Ако престанеш да се държиш като дете, ще се насладиш на това, което ще ти направя.

Ема се съмняваше с цялото си същество.

— Лежи мирно и спри да ме отблъскваш.

Ема не беше напълно невежа. Знаеше, че мъжът и жената съединяват телата си, за да направят дете. Просто досега не бе осъзнавала колко неприятно е всичко това. Решително затвори очи и остана да лежи неподвижно.

Джак я облада грубо и тя не изпита нищо друго освен отвращение и болка. Когато свърши и се излегна задъхан до нея, Ема се почувства осквернена, но в същото време облекчена, че най-после всичко е свършило.

Джак се надвеси над нея.

— Ти си едно студено малко същество, но бъди сигурна, че аз ще те променя.

Докато съпругът й хъркаше, безмълвните сълзи се стичаха по лицето й. „Мразя и презирам всички мъже!“ Искаше й се да избяга в съня, но благословеното забвение не идваше. От години се чувстваше като в капан, но сега решетките сякаш завинаги се бяха затворили около нея. Почувства, че й се повдига при мисълта, че утрешната нощ ще бъде повторение на сегашната. В своята невинност тя бе смятала, че бракът ще бъде нещо като бягство. Оказа се ад.