Кристалната пещера

Глава 9

В късния следобед „Сулфур“ навлезе в широкото устие на Темза и мина покрай мрачния Тауър. На митницата го провериха и му разрешиха да хвърли котва.

— Смятам, че би било по-добре да отседнем някъде, вместо да приемем гостоприемството на Монтагю — заяви Джоузеф.

Макар че Шон копнееше да се срещне с Емералд, горещо приветства предложението ни брат си. Много по-разумно бе Амбър Монтагю и Джоузеф О’Тул да не са под едни и съши покрив.

— Добра идея. Хубаво е да се поогледаме, преди Лукавия Уили да разбере, че сме тук.

Лукавия Уили обаче узна за пристигането им само след час. Получи съобщение от митницата и още едно от управлението на флотата, че братята О’Тул са акостирали.

Шон и Джоузеф тъкмо изнасяха сандъците си на палубата, когато „Дифенс“ приближи плавно до шхуната им. На борда бяха Уилям Монтагю, синът му Джон и племенникът му Джак.

— Виж ти какво чудесно съвпадение! — сърдечно извика Уилям.

„Чудесно, как ли пък не!“, помисли си Шон.

— Не знаех, че толкова скоро ще дойдете в Лондон, но сте повече от добре дошли. Всичко наред ли е в Грейстоун?

— Не би могло да бъде по-наред — отвърна Шон, преди Джоузеф да успее да отвори уста. Ако тази свиня имаше пръст в сполетелите ги неприятности, вече знаеше за тях.

— Джак, Джон, качете сандъците на борда — разпореди се Монтагю и двамата млади мъже незабавно слязоха от „Дифенс“, за да изпълнят нарежданията му.

Шон повика моряците.

— Ще се срещнем след месец точно тук, момчета. Ако дотогава Лондон не ни омръзне и не се отправим с плуване преждевременно към дома — смигна им той.

— На връщане докарайте и „Бримстоун“. Омръзна ми Шон да ми дава заповеди — пошегува се Джоузеф. После и двамата братя станаха сериозни. — Помогнете на дядо, ако можете — помоли ги Джоузеф.

— Нека Бог ви пази — благослови ги Шон. — Дано всичко да е наред.

След това О’Тул се качиха на борда на „Дифенс“. Шон усещаше, че единственият човек, дето искрено им се радва, е младият Джони, тъй като се залепи за него и не отделяше възхитения си поглед от новия си приятел.

— Случаят си плаче за отпразнуване — шумно ги приветства Уилям Монтагю и дружески се ръкува с тях. — Знам едно място, което е точно за двама млади развратници като вас. Когато брат ми Сандуич се завърна от Изтока, откри „Диван клъб“. Гарантирам ви, че нищо не може да се сравни с него.

„Джак изглежда нетърпелив, а Джони — разтревожен“, помисли си Шон. Не смяташе, че брат му Джоузеф има някакво желание да посещава публичен дом. Единствената жена, която искаше, бе Амбър. Самият той изпита известно любопитство. Не бе запознат с обичаите на Изтока и нямаше нищо против да опита от насладите на Ориента, дори и в известна степен да противоречаха на принципите му.

Петимата мъже се отправиха към капитанската каюта. Монтагю им наля по чаша превъзходен френски коняк и предложи тост.

— Да пием за греховете на плътта!

Шон улови, че Уилям хвърли бегъл поглед към брат му Джоузеф и изведнъж се изпълни с подозрение. Дали брат му забеляза? Но дори и да бе така, Джоузеф отлично се прикриваше. Шон обаче реши, че трябва да сподели подозренията си. Искаше да го предупреди, че Монтагю си играе с него като котка с мишка, защото навярно подозира за връзката му с Амбър. Щеше да му намекне, че вероятно той е издал дядо им, както и това, че графът на Килдеър умира. Джак Реймънд подхвърли някаква цинична шега. Джоузеф отметна глава назад и избухна в смях. Шон реши да отложи разговора за утре, за да остави брат си да се наслаждава на първата си нощ в Лондон.

В каретата на път за „Диван клъб“, Монтагю ги забавляваше с разкази за околосветското пътешествие на граф Сандуич.

— Моят брат е обиколил и Италия, Гърция, Кипър и Египет. Той останал очарован от султана на Османската империя. Един истински тиранин, който управлявал с изключително разточителство, блясък и жестокост. Брат ми особено харесал и полигамията и подчинението на жените. А наистина когато жените си знаят мястото, животът е много по-приятен.

Шон видя как Джоузеф стисва устни и очите му се присвиват. Брат му явно не можеше да спре да мисли за Амбър. Щеше да бъде истинско чудо, ако преживееха вечерта без размяна на юмруци!

Пристъпвайки вратите на „Диван клъб“, човек сякаш се озоваваше в друг свят. Из въздуха се носеше ухание на тамян, а до слуха ти долитаха звуците от флейти, цитри и цимбали.

В първата стая ги посрещна един евнух, който им предложи богат избор от дрехи, тюрбани и кинжали. Уилям Монтагю даде тон като избра дълга широка роба, която се пристягаше в кръста с копринен пояс, златист тюрбан и малък кинжал. Племенникът му Джак последва примера му и си избра пъстро одеяние и сребърен нож.

Братята О’Тул бяха слисани. Джоузеф се отказа от нелепото облекло, тъй като видя колко смешно изглежда Монтагю. Джони, разкъсван от колебанието да последва примера на баща си или да предпочете сигурността на собствените си дрехи, се обърна към Шон:

— Ами ти?

Шон всъщност се забавляваше. Пъстроцветните пищни дрехи не накърняваха мъжествеността му, а чувството му за хумор му подсказваше, че ако иска преживяването да е пълно, не е зле облеклото му поне малко да отговаря на обстановката. Затова направи компромис и свали ризата си. Сложи кремава копринена туника върху панталоните си. Джони се усмихна с облекчение и направи същото.

Въведоха ги в някаква вътрешна стая, разкошно обзаведена с пищно ориенталско великолепие. Стените бяха целите в огледала, а подът бе покрит с дебел източен килим, по който бяха разпръснати многобройни възглавнички. В средата ромолеше фонтан, сред който се издигаше статуя на гола нимфа. От зърната на гърдите й бликаше вода. Палми в големи саксии допълваха илюзията за пустинен оазис. Шон прехапа устни. „Липсва само една камила“.

В следващия миг вратата се отвори. Влязоха пет жени с подноси. Те бяха облечени в прозрачни шалвари и въпреки че лицата им не се виждаха от булата, гърдите им бяха напълно голи. Коленичиха и им поднесоха по една малка чашка с турско кафе. Шон отпи от черната течност. Беше сладка, но с особен непознат привкус.

Върху всеки поднос лежеше малък камшик. Монтагю и Джак Реймънд взеха своите и ги размахаха във въздуха. Братята О’Тул не последваха примера им.

— Това са робини. Те са дължи да изпълняват всяко ваше желание. Ако не задоволят господарите си, очакват да бъдат набити с камшик — обясни Монтагю.

— Нима няма да имам възможност сам да си избера курвата? — саркастично попита Джоузеф.

Монтагю се засмя.

— Тези тук са длъжни да задоволят само жаждата ви. Оттатък има безброй девици. Можеш да си избереш която си пожелаеш. И по-добре да не избереш само една. Тук полигамията е за предпочитане.

Двама огромни черни евнуси разтвориха широките врати и разкриха харема. На ниските дивани лежаха оскъдно облечени красавици. Тъй като бе топло, робите, застанали покрай стените, раздвижваха въздуха с огромни ветрила от щраусови пера. Завеси от ситни мъниста водеха към уединените ниши.

Монтагю мушна с камшика си едно от момичетата, което тутакси се свлече на колене пред него, а той се излегна на дивана и посочи към друга жена.

Джоузеф се отпусна върху една дълга възглавница на пода до три жени, които пушеха наргилета. Не бе в настроение да се забавлява, но нямаше нищо против да попуши. Джони се бе залепил за Шон и той реши да окуражи младежа. Погледът му се спря върху най-младото момиче в стаята. Веднага смушка дискретно приятеля си.

— Защо не поговориш с нея? Има много мило лице.

Джони последва съвета му, а в това време Шон си избра една наложница с дръзки черти и протегна ръка.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

Тя пъхна ръката си в неговата, сведе ресници и се остави да я поведе към една от мънистените завеси. Погледи му се плъзна по широкия диван, достатъчен да побере двама души. Полуоблеченото момиче коленичи пред него.

— Какво ще желаете, господарю?

— Ще направиш ли всичко, което пожелая?

— Да, господарю.

— В такъв случай искам да забравиш за задълженият си и да си поговорим.

Смаяният й поглед срещна неговия. В сребристите му очи танцуваха весели искрици. Момичето се закиска.

— Хайде, кажи ми що за място е това? — Шон се изпъна върху дивана и й даде знак да се присъедини към него. — Разкажи ми всичко. — Усмихна се със задоволство, докато тя се разполагаше, а гърдите й дръзко се люлееха.

— Приличаш ми на истински мъж. Не си като обичайните клиенти. Да ми прости Господ, но тези неприятни старчоци не са способни на нищо, ако не си поиграят на господар и робиня. Принудени сме да ближем я проклетите им крака, я разни други отвратителни места, а в повечето случаи се налага да понасяме ударите на камшика, за да ги възбудим.

— Защо работиш тук?

— Плащат добре. Печеля сто проклети пиастъра8 за нощ.

— Само една лира!

— Да, но в другите публични домове плащат още по-малко. Освен това винаги съществува възможност някой благородник да те хареса и да те вземе за любовница.

— Как се казваш?

— Турска наслада — оповести тя и едва не се задави от смях. — Истинското ми име е Нели Картър. Наистина ли предпочиташ само да си говорим? — Пъхна длан под надиплената му туника и я плъзна надолу по стройното му бедро. Мъжествеността му мигом се втвърди. — Господи, единственото, което може да накара дъртите развратници да се възбудят, е масажът с балсам.

— Ти наистина си наслада! — засмя се Шон. — Името много ти отива. Защо да не се насладим на едно старомодно любене, а после да попушим нещо екзотично?

— О, с удоволствие! Имаме турски тютюн, хашиш, опиум. Само кажи какво предпочиташ.

На тръгване от „Диван клъб“ всички, с изключение на Джони, носеха следи от преживяната оргия. Джак едва се държеше на краката си, а Уилям изглеждаше като изцеден.

Шон беше замаян от хашиша, а Джоузеф се нуждаеше от помощта му, за да стои прав. „Какво ли е имало в онова наргиле?“

Когато се качиха на палубата на „Дифенс“, разходката изглежда го бе поосвежила, защото вече не се нуждаеше от подкрепата на брат си. Шон го пусна и се облегна на перилата. Впери поглед в това, което се славеше като най-големия и велик град на земята. Светлините на фенерите блещукаха и го къпеха в божествено сияние.

Изведнъж зад гърба му се разнесе някакво ръмжене, последвано от ругатни.

— Ирландска измет! Ще те науча как се краде чужда жена!

Джак Реймънд и Джоузеф се биеха, докато Уилям Монтагю стоеше настрани и крещеше нещо на екипажа. Без да се поколебае нито за миг, Шон сграбчи тежкия дървен кол за притягане на въжетата и се спусна към вкопчените един в друг мъже.

— Английски копелета! — изкрещя той и прегази по пътя си няколко моряка.

— Обесете ги за палците на ръцете! — изрева Монтагю.

Шон на мига здраво бе сграбчен. Побеснял от ярост, той се опита да изрита най-близкия моряк в слабините. В същото време наблюдаваше безпомощно как други трима държат Джоузеф. Миг преди да потъне в пелената от непрогледен мрак, зърна ужасеното лице на Джони.

Бавно идваше в съзнание. Първата му мисъл бе, че под влияние на хашиша преживява някакъв кошмар. Сякаш нямаше ръце, но раменете му изгаряха от болка. Разтърси глава и усети как цялото му тяло се полюшва бавно във въздуха. Болката в раменете продължаваше, но все още не усещаше ръцете си. Най-после дойде напълно в съзнание и впи поглед в мрака. Облекчението бе краткотрайно, защото разбра, че виси, завързан за ръцете като къс сушено месо. Отново изгуби съзнание.

Когато пък се свести, болката в раменете бе непоносима. Протегна врат напред и погледна към оковите. Нищо чудно, че не чувстваше ръцете си — те бяха здраво вързани и напълно изтръпнали. От устните му се отрони цинично проклятие. Отпусна глава и се опита да различи нещо в тъмнината. „Господи, не!“ Отсреща върху палубата се полюляваше друго тяло. Джоузеф!

— Джо, Джо!

Не получи отговор и реши, че по-добре брат му да е в безсъзнание, отколкото да страда от непоносима болка. В главата му заподскачаха множество въпроси. Вече не се съмняваше, че Уилям Монтагю знаеше, че Джоузеф е съблазнил жена му. Кучият син бе планирал това отмъщение и нарочно ги бе поканил в онзи публичен дом, за да ги замае и отслаби бдителността им. А след това ги бе повел като беззащитни агнета на заколение! „Господи, нищо чудно, че англичаните смятат всички ирландци за тъпаци!“ Почувства се отвратен от себе си.

Болката, пронизваща цялото му тяло, бе непоносима. За щастие след малко отново изпадна в блажено безсъзнание. Когато пак се свести, сивата зора току-що бе осветила небето. Главата на Джоузеф висеше отпусната на гърдите и Шон с ужас видя, че върху палубата капе кръв. На корема му имаше дълбока рана.

Шон все още не чувстваше ръцете си, но поне имаше глас. Закрещя с всички сили. Мачтата потрепери. Неколцина униформени моряци го наобиколиха, но никой не смееше да го освободи без изричната заповед на Монтагю. Накрая се появи Джак Реймънд. Огледа Джоузеф, хвърли мрачен поглед към Шон и отида да събуди чичо си.

Когато Джак отвори вратата на каютата, Монтагю тъкмо навличаше флотската си униформа.

— Кой крещи така? — грубо попита той.

— Шон О’Тул… Джоузеф е мъртъв — избъбри племенникът му с пребледняло лице.

Искра на триумф припламна за миг в малките очички на Монтагю, но тутакси угасна при мисълта за последствията.

— По дяволите, какво ще правим?

Джак разбра, че в момента чичо му е уязвим и побърза да се възползва от ситуацията.

— Шон О’Тул е убил брат си, разбира се. Едно жестоко и хладнокръвно убийство.

— Великолепно, Джак — с облекчение въздъхна Монтагю. Нямаше нужда да добавя, че му е длъжник — племенникът му отлично го знаеше.

Монтагю се качи на палубата.

— Свалете ги!

Прерязаха първо въжето на Джоузеф и положиха вкочаненото му тяло върху палубата.

Шон го наблюдаваше в ужас, най-после осъзнал жестоката му участ.

Джак стоеше на колкото бе възможно по-голямо разстояние от него, докато срязваше кожените ремъци, които стягаха крайниците му. Но нямаше защо да се притеснява. Шон, който не усещаше нито ръцете, нито краката си се свлече като парцалена кукла.

Подпирайки се на лакти, запълзя към брат си и спря безпомощно до безжизненото тяло. Това бе най-ужасният момент в живота му — да стои на колене пред един англичанин, който бе промушил брат му като псе.

— Джоузеф е мъртъв! — Не искаше да повярва на очите си.

— Да! Ти го уби — заяви Монтагю.

— Проклета да е черната ти душа, английски уроде!

— Момчета, оковете го във вериги! — извика Монтагю. Бяха необходими четирима, за да изпълнят заповедта му.

— Промушили сте го или ти, или твоят блюдолизец Джак. И двамата взехте по един кинжал в онзи бордей! И то само защото е дал на Амбър единственото удоволствие, което някога е изпитала в живота си!

— Дръжте го здраво — нареди Монтагю и го ритна с всичка сила в слабините. — Имам много свидетели, които ще разкажат какво се е случило миналата нощ на борда на „Дифенс“. — В този миг зърна сина си. — Джон, говори! Ти си ги видял как се бият!

Джони три пъти отвори уста, преди да събере сили да проговори.

— Аз бях пиян, татко.

Тъмносивите очи на Шон го пронизваха като остри кинжали.

— Кажи истината, Джони! — Когато видя как лицето на момчето се сгърчи от страх, надеждите му угаснаха. Докато го влачеха на долната палуба, погледът му не се отделяше от неподвижното тяло на брат му. Огромна вина изпълни сърцето му.

— Джоузеф, Джоузеф, аз се заклех на дядо, че ще с грижа за теб!

Отново изгуби съзнание. После започна да бълнува. Палците на ръцете му бяха почернели и подути.

През следващите двадесет и четири часа ту идваше в съзнание, ту отново потъваше в мрак. Някой беше до него, молеше го да пийне глътка вода, бършеше трескавото му чело със студена вода, масажираше ръцете му, мълвеше името му.

— Всичко ще бъде наред, Шон, всичко ще бъде наред. — В изгарящото безпаметство, той си мислеше, че му говори Джоузеф и се чувстваше почти щастлив. Ала когато най-после отвори очи, видя, че това е бил Джони Монтагю.

— Съжалявам, Шон, наистина съжалявам. Единият ти палец е гангренясал. Корабният лекар каза, че трябва да се отреже.

Шон впи поглед в измокреното от сълзи лице на младежа.

— Току-що изгубих брат си. Какво значение, по дяволите, има един палец?

Джони го освободи от оковите и му помогна да се дотътри до каютата на корабния лекар. Помещението не блестеше от чистота, нито пък лекарят. Той наля на Шон канче ром, но младият мъж отказа с презрение. Хирургът пресуши канчето, което очевидно не му бе първото за деня. После постави ръката на Шон върху една дъска и взе ножа за рязане на месо.

— Дяволски ще те заболи, момче.

Един бърз удар и палецът бе отрязан до втората става. Шон едва не откъсна езика си, когато прехапа устни, за да задуши вика, а когато лекарят притисна върху раната парче нагорещено желязо, припадна.

Съдебният процес в адмиралтейството бе кратък. Доказателствата бяха набързо скалъпени. Шон О’Тул бе обвинен в убийството на брат си. Подписът му бе подправен, Уилям Монтагю предаде уличаващото доказателство, а Джак Реймънд бе главният свидетел против него. Съдиите останаха глухи за всички протести на Шон, за всички опити да докаже истината, както и за горещите му ирландски проклятия.

Така четиридесет и осем часа след пристигането му в Лондон, Шон О’Тул бе осъден на десет години каторга на борда на „Улидж“.