Кристалната пещера

Глава 28

Когато Уилям Монтагю узна, че е загубил два кораба в бурята, прокле и небесата, и ада, и всяко място между тях. А когато разбра, че незастрахованите коне, за които вече бе платил, също са изчезнали в морето, направо изпадна в дива ярост. Животът на Портман Скуеър, и преди нещастен за Джони, сега стана непоносим, затова се изнесе и си нае апартамент в Сохо.

Когато пристигна в кантората на „Монтагю Лайн“, баща му още кълнеше Ирландия и всичко свързано с нея. Джон остана доволен, че старата свиня не обвинява него.

— Никой не обича конете повече от мен, но ние вероятно сме изгубили и екипажа на „Гибралтар“. Изглежда хич не те е грижа за хората!

— Не ме е грижа! Жалко, че и екипажът на „Херон“ не потъна заедно с тях. Нищожни, некадърни, пияни негодници!

— Би трябвало да бъдеш благодарен, че са невредими, защото семействата им няма да искат компенсации.

— Няма да дам никому и пени! Ако дойдат роднини на капитан Бауърс или на екипажа му, кажи им да се обърнат към Джак. Той ще се оправи с тях. — Уилям Монтагю се стовари на стола и подпря пулсиращия си крак на месинговия плювалник. — И двата кораба са били застраховани, нали?

— Разбира се — излъга Джони, без дори да му мигне окото. — Но ти добре знаеш колко се бавят от „Лойд“ с документите. А ние се нуждаем от нови кораби незабавно. Не можем да чакаме парите от застраховките. Имам един източник, от когото мога да получа много изгоден заем при ниска лихва. Аз ще подготвя всичко, но ти ще трябва да проучиш кои кораби да купиш. Видя какво стана като позволи на Джак да избира.

Джон видя със задоволство как лицето на баща му пламва, както всеки път, когато му напомняше, че бяха купили собствения си кораб.

— Този път ще го възложа на теб.

— Татко, аз не мога да върша всичко. Трябва да отида до остров Ламбей и да видя дали има оцелели, а също и да проверя дали „Гибралтар“ си заслужава да бъде ремонтиран. Ако е напълно унищожен, ще напиша доклад до застрахователната компания.

Уилям отпусна глава на гърдите си. Целият му бизнес висеше на косъм. Колко по-различни бяха нещата в добрите стари дни, когато двамата с Шеймъс имаха такива големи печалби, че дори не знаеха къде да си похарчат парите. Само ако можеше да върне времето назад…

Джон Монтагю реши да се възползва от пътуването си до ирландския бряг и вместо да отплава направо за остров Ламбей, първо се отби в Грейстоун.

В мига, в който Емералд разбра, че корабът, който току-що бе хвърлил котва в пристанището, е „Чайка“, изтича да отвори тежките порти и да посрещне брат си. Щеше направо да се пръсне от нетърпение да му разкаже новините за майка им.

— Сияеш от щастие! — Брат й топло я целуна.

— Влизай. Имам да ти казвам нещо страхотно! Майка беше тук! Шон я открил в Уиклоу и я доведе на гости. За малко я изпусна.

— В Уиклоу? Но това е съвсем наблизо надолу по крайбрежието. Мили Боже, не мога да повярвам! Тя добре ли е?

— Тя е прекрасна! Изобщо не се е променила. Джони, мама не ни е изоставила. Баща ни я пребил до смърт заради връзката й с Джоузеф О’Тул и я заключил в спалнята й. Заклел се, че тя никога повече няма да ни види.

— Подозирах го. Радвам се, че се е отървала от него. Винаги съм се надявал, че живее щастливо някъде в Ирландия. Уиклоу не е много далеч, така че ще имаме възможност да се срещаме.

— Тя много иска да те види, Джони. Защо не отидеш до Уиклоу?

— О, ще го направя, но днес не мога, Ем. Дори в този момент не би трябвало да съм тук. Може би следващата седмица. Предаде ли писмото ми на Нан?

— Да. — Емералд го погледна. Искаше да му каже за бедата, в която бе изпаднало момичето, но си припомни своето обещание.

— Дали ще мога да заема кон? Искам да отида до Мейнут и да я видя.

— Не е необходимо. Тя е тук.

— О, Господи, каква прекрасна новина! Къде е?

— Горе. В същата стая, където беше отседнал и ти. Като говорим за прекрасни новини, струва ми се, че Нан има няколко за теб, но ще трябва да ги узнаеш от нея.

Джон се втурна по стълбите и остана горе повече от два часа. Когато наближи обяд, Емералд реши да се качи, за да провери какво става. През затворената врата чу, че Нан плаче, а Джони се опитва да я успокои. Почука тихо и зачака да я поканят.

Джони бе пребледнял. Очите му търсеха помощ.

— Искам да се оженим. Искам тя дойде с мен у дома.

Емералд се ужаси.

— Не можеш да я отведеш на Портман Скуеър!

— Аз се преместих в отделен апартамент. Искам да се оженим.

— Джони, съгласна съм, че двамата с Нан трябва да се ожените, но не я отвеждай в Англия. Едно ирландско момиче няма да бъде щастливо далеч от семейството си особено ако е Фицджералд.

Джони въздъхна тежко. Знаеше, че Емералд е права, прокара объркано пръсти през кестенявата си коса.

— В такъв случай ще трябва да се оженим и поне засега да живеем разделени. В никакъв случай няма да оставя Нан с незаконно дете в утробата си, и то от англичанин!

Емералд затвори очи. Грубостта му я нарани. За втори път през последните дни й се напомняше, че детето, което тя носи, ще бъде копеле. Ала побърза да отпъди собствените си грижи и се съсредоточи върху проблема на Нан.

— Смяташ ли, че отец Фиц ще ви бракосъчетае?

— О, сигурна съм! — Лицето на Нан светна от надежда.

— Имаш ли нещо против да бъдеш оженен от католически свещеник, Джони?

— Разбира се, че не. Да вървим веднага в параклиса и да поговорим с него.

— Благодаря на Бога, че Шон не е тук — промърмори Емералд. — Нан, мисля, че трябва да вземем и Тара. Отец Фиц е тесногръд фанатик, който не вижда по-далеч от носа си! Ще се нуждаем от някой член на семейството, за да му се наложи, ако започне да се инати и откаже да ви венчае.

Отец Фиц с радостно изражение благослови Нан и Джони в малкия параклис. Емералд бе направо изумена колко мило и загрижено говори на Нан и как изведнъж става суров, когато се обръща към нея. Знаеше, че ако го помоли да запази венчавката в тайна от Шон, той само ще я обсипе с възмутени укори, затова го прошепна в ухото на младоженката.

— Моля те, не казвай на графа, отче. Ние сами ще му съобщим в подходящия момент.

— Това, което стори днес, дете мое, ще зарадва Бог. Не е моя работа да го разгласявам.

Нан и Джон не се върнаха в къщата, а се отправиха към конюшните. Искаха да се сбогуват насаме и отново да си разменят клетви във вечна вярност и любов. Конюшните на Грейстоун бяха доста просторни и двамата младоженци ръка за ръка се отправиха към задната част и се вмъкнаха в една празна клетка. Джони седна на прясното сено и нежно придърпа невестата до себе си.

— Толкова много те обичам, Нан. Съжалявам, че позволих да ти се случи това. Не разбирам как съм могъл да бъда толкова небрежен и безразсъден.

— Джон, аз съм виновна. Не знаех, че може да се случи и от един път. Не искам да си мислиш, че нарочно съм те вкарала в този капан, за да се ожениш за мен.

— Нан, скъпа, не обвинявай себе си. Аз съм този, който трябваше да внимава и да се погрижи за всичко. Но не съжалявам. Оженихме се много по-скоро, отколкото иначе можехме да се надяваме. Съжалявам единствено, че ще бъдем разделени. Но Емералд е права — за теб е по-добре да останеш тук, в Ирландия. Между мен и баща ми има недовършена работа и аз съм длъжен да те защитавам от него. Не знам кога ще те видя отново, но ще ти пиша, а ако се нуждаеш от мен, изпрати ми съобщение в Сохо. Не се подписвай. На този свят съществува само една жена, която би могла да ми пише.

Тя му поднесе устните си за целувка.

— Люби ме, Джони. Може би ще минат месеци, преди отново да се видим.

Преди Джон да потегли от Грейстоун, остави кратка бележка за Шон.

— Само пет минути, след като спусне котва, той вече ще знае, че съм бил тук.

— Той притежава невероятната способност да узнава всичко, което става — загрижено отбеляза Емералд.

Лицето на Джони помръкна.

— Не се безпокой за Нан. Жените Фицджералд са като сестри, когато става дума за бременност. Те ще се грижат за нея и ще я защитават, каквото и да се случи. Аз също ще я пазя…

Очите на Джони се разшириха от изненада.

— Мили Боже, сигурно съм бил сляп, щом не съм го разбрал веднага. Какво ще правиш?

Тя се усмихна.

— Ще родя бебето на Шон, разбира се. Джони, никъде не бих могла да бъда по-щастлива и на по-сигурно място, отколкото тук, в Грейстоун. Грижи се за себе си и се пази, братко!

Джони взе Нан в обятията си за сбогом. Не искаше да оставя младата си невеста, но знаеше, че няма друг избор. Целуна я за десети път и промърмори:

— Опитай се да не се тревожиш за нищо, Нан. Обещавам ти, че ще ти пиша. И помни, че те обичам!

Нан бе на седмото небе от щастие. Макар че тъжеше заради бързото заминаване на Джони, тя чувстваше дълбоко облекчение.

— Емералд, не мога да повярвам, че съм омъжена! Имах нужда от него и той дойде. Не е ли най-прекрасният мъж на земята?

Напрегнатото лице на Емералд омекна.

— Ние го обичаме и може би сме предубедени. Но аз съм много горда от начина, по който се справи с отговорностите си. Джони е добър. Той не дава лесно любовта и доверието си. Въпреки всичко обаче съм благодарна, че Шон не се появи по средата на церемонията.

— О, Емералд, аз съм такава страхливка! Не искам да се срещам с него. Ще имаш ли нещо против, ако си отида у дома, за да кажа на майка си? А братовчедките ми ще позеленеят от завист!

— Разбира се, че нямам нищо против. Да дойда ли с теб?

— Не, не, ще помоля един от конярите да ме придружи. Ако не си тук, когато Шон се върне, той ще тръгне да те търси в Мейнут.

— Толкова ли те е страх от него?

Нан потрепери.

— Той е граф Килдеър.

Само час след прибързаното заминаване на Нан „Сулфур“ влезе в пристанището на Грейстоун. Емералд дълго се разкрасява за завръщането на Шон. Смени роклята си с нова, която току-що бе пристигнала от магазина на госпожа Макбрайд. Докато я обличаше, внезапно я прониза една мисъл. Новите рокли й ставаха съвсем точно, въпреки наедрялата фигура и много добре прикриваха бременността й. А по времето, когато ги бе поръчала, дори тя самата не подозираше, че е бременна. Имаше само едно обяснение. Шон бе предугадил всичко.

Докато разчесваше косите си и ги привързваше със зелена панделка, за да е в тон с роклята, младата жена трябваше да признае, че мъжът, когото обичаше с цялото си сърце, е пълна загадка. Той споделяше много неща с нея, но никога не й разкриваше най-съкровеното. Държеше го зад заключена врата.

След като Шон се изкъпа и преоблече, Емералд се присъедини към него. Стигаше й само да го гледа и да слуша дълбокия му глас, за да изпитва невероятна радост.

— Шон, никога няма да мога да ти се отблагодаря, задето доведе майка ми в Грейстоун. А можеш ли да повярваш? Само час след като вие двамата тръгнахте, пристигна Джони. Така ми се искаше да се бяха срещнали с мама. Това щеше да я направи толкова щастлива.

— Е, ти я имаше изцяло за себе си. Джони ще се види друг път с нея. Очаквах го.

— Той ти остави… писмо. Всъщност каза, че било доклад.

Шон взе писмото, но преди да го отвори, забеляза, че лицето на Емералд е помрачено от тревога. Прегледа бележката.

— Новините са добри. Не разбирам защо не е дочакал завръщането ми. Отплавал е към остров Ламбей. Ще отида до там, за да поговоря с него.

Тъмните му очи се вгледаха внимателно в лицето й.

— Май си уморена. Добре ли си, скъпа? — Без да дочака отговора й, той я вдигна на ръце и я отнесе в леглото. Положи я нежно, изпъна се до нея, взе я в прегръдките си и приглади непокорните къдрици на челото й.

— Не е нужно да тръгвам веднага. Ще остана още малко, за да се уверя, че си добре. Искаш ли да ти разтрия гърба?

Емералд зарови лице на рамото му.

— Не. Искам само да си лежа тихо до теб и да усещам топлината ти.

Шон остана с нея, докато тя се унесе. Усмихна се, загледан в красивото й лице. След вълнението от посещението на Амбър и последвалата визита на Джони, малко тишина и спокойствие щяха да й се отразят добре. Вдигна една къдрица от възглавницата и разтри копринения кичур между пръстите си. Очите му омекнаха, озарени от нежна усмивка. В този миг Шон О’Тул бе сигурен, че Емералд е щастлива.

Когато Джони видя „Сулфур“ да приближава към остров Ламбей, целият се скова от лошо предчувствие. Дали О’Тул вече бе узнал за тях двамата с Нан? Дали бе дошъл да се разправя с него? Призова цялата си решителност. Да върви по дяволите! Ако беше писано, Нан скоро щеше да стане вдовица. А и поведението на Шон не бе по-добро от неговото, след като бе допуснал Емералд да забременее.

О’Тул слезе на брега и остана доволен, като видя, че нищо не може да бъде спасено от стария кораб за пренасяне на роби. Дани Фицджералд явно си бе свършил добре работата. Шон поздрави Джони и насочи поглед към кораба, който някога се числеше към „Монтагю Лайн“. Според изчисленията му имаше още четири. Екипажът вече се бе качил на борда на „Чайка“. О’Тул се накани да ги последва. Обърна се и попита през рамо:

— Колко души си довел?

— Само трима. Аз бях и помощник-капитан, и с платната се оправях, макар че мразя тази работа.

Шон го потупа по гърба и се засмя.

— Малко си пребледнял, но се справяш добре. Повикай екипажа на „Чайка“. След като са били с теб в „Замъка на лъжите“, не можем да им позволим да се върнат при Монтагю и да разправят разни истории, нали? От бележката ти разбрах, че „Монтагю Лайн“ се нуждае от голям заем?

— Татко смята, че това ще е временно, докато получим парите от застраховката.

— Ти си умен дявол! Винаги съм се възхищавал на това качество. Ще ти помогне да оцелееш в този жесток и покварен свят. Скоро ще отида в Лондон. Ще получиш заем от „Баркли и Бедфорд“. Името звучи ли достатъчно английско? Искам обаче заемът да бъде гарантиран с ипотеката на Портман Скуеър.

Джон се втренчи в него с удвоено възхищение. Явно когато Шон се е заклел да унищожи Монтагю, не е говорел празни приказки. Накрая и баща му, и Джак нямаше да има дори покрив над главата си. Беше дяволски късмет, че Уилям очакваше да получи парите за застраховката на корабите от „Лойд“, в противен случай никога нямаше да се съгласи да подпише ипотека. Следващото предложение на О’Тул показа, че той все още не е свършил.

— Защо „Монтагю Лайн“ да не се заеме с контрабанда на френски коняк? Печалбите са много по-големи от рисковете, а около Коледа ще има голямо търсене.

„Сулфур“ и „Чайка“ отплаваха от остров Ламбей в различни посоки. Джон бе благодарен, че сега на борда има повече моряци, които да се заемат с платната. Срещата с Шон О’Тул го бе притеснила и с всяка вълна стомахът му заплашваше да изхвърли съдържанието си.

Шон бе безмилостен в отмъщението си. Джон никога нямаше да забрави онази нощ, когато се бе събудил с ножа между краката си. Дали след ката узнае, че Нан носи неговото дете, ще се върне да довърши работата си?

Застанал зад кормилото на „Сулфур“, Шон О’Тул мислеше за Джони Монтагю. Макар и неохотно, трябваше да признае, че бе започнал да уважава брата на Емералд. Разбираше отлично, че без неговото съдействие, щеше много да се затрудни. Едно нещо бе напълно сигурно — Джони Монтагю вече не бе онзи мекушав страхливец.

Минаваше полунощ, когато пристигна в Грейстоун. Изкачи се тихо по стълбите и безшумно се плъзна в господарската спалня. Емералд обаче се надигна и запали лампата.

— Съжалявам, любов моя, не исках да те обезпокоя.

Закачливите й зелени очи го стрелнаха изпод гъстите мигли.

— Колко сме различни, милорд! Аз със сигурност искам да ви обезпокоя. Това е едно от най-възбуждащите неща в този живот.

Шон съблече коженото си сако и свали ризата си.

— Изглежда почивката ти е помогнала да се възстановиш напълно. — Пристъпи към банята.

— Не се къпи! Искам да те помириша и вкуся.

Дрезгавият й глас го закова на място. За пръв път, откакто бе избягал от затворническия кораб, натрапчивата му идея винаги да бъде безупречно чист изчезна като дим.