Кристалната пещера

Глава 37

Емералд го бе чувала да го казва много пъти досега, но не бе осъзнавала колко жадуваше да го чуе отново. Сложи ръката си в неговата. Трепна, когато пръстите му се сключиха собственически около нейните.

В следващия миг той я привлече в силните си обятия и двамата дълго останаха така. Тя склони глава на широките му гърди, заслушана в ударите на сърцето му. Шон вдигна ръка и я погали по косата.

— Обичам те, Емералд.

Докато го изричаше, Емералд разбра, че казва истината. Улови ръката му и сложи дланта там, където туптеше сърцето й.

— И аз те обичам, Шон.

Докато я държеше в прегръдките си, обвит от нежната пелена на любовта, той усети как гневът, мъката и омразата бавно се стопяват. И като по някакво чудо в душата му се възцари мир и спокойствие.

Внезапно се почувства щастлив, безкрайно щастлив. Вдигна я на ръце и я отнесе до леглото. Докато я събличаше, се наслаждаваше на красотата й и й нашепваше това, което толкова дълго бе таил дълбоко в сърцето си. Излегна се и я сложи върху себе си. Устните му докоснаха нейните.

— Аз съм най-щастливият мъж на земята, а ти си най-благородната жена. Когато даваш, даваш без остатък. Не съм изненадан, че имаш близнаци. Да ми дадеш едно дете не бе достатъчно за теб, затова ми подари и син, и дъщеря. Сега можеш да поискаш всичко от мен.

— Е, има едно нещо… — меко рече Емералд. — Навремето ти ме съблазни за отмъщение. Този път искам да ме ухажваш и да ме спечелиш по традиционния начин.

Шон изпъшка.

— Малка лудетина! Аз копнея да се слея с теб, а ти внезапно искаш да те ухажвам!

— Достави ми това удоволствие!

„Чайка“ вдигна котва и отплава от пристанището на Ангълси. Беше два часа след полунощ. Към четири щяха да пристигнат в залива на Грейстоун. Нищо неподозиращите обитатели на „Замъка на лъжите“ щяха да са още в леглата си.

От дванадесетте моряка на борда на „Чайка“ само трима бяха лоялни към О’Тул, останалите не познаваха изобщо това чувство.

Планът на Уилям бе да си възвърне „Херон“ и „Суолоу“ и да завладее корабите на О’Тул, за да ги използва в сделката, която възнамеряваше да сключи с него. В тъмните дълбини на порочното си съзнание той си представяше, че Шон ще размени Амбър срещу тях.

От своя страна, Джак искаше да унищожи и потопи всеки съд, пуснал котва в залива на Грейстоун. С мощните оръдия на борда на „Чайка“ това щеше да бъде много лесно. Повечето от моряците подкрепяха неговия план, защото не криеше почти никакъв риск. Изненадата бе мощно тяхно предимство.

Свадата избухна, когато Уилям Монтагю и Джак Реймънд започнаха да дават противоречиви заповеди на екипажа.

— Приближете се още! Защо, по дяволите, се отдръпвате назад? — крещеше Уилям на първия помощник-капитан.

— Не! Стойте по-назад! От тази позиция можем да потопим всеки кораб! — заповядваше Джак.

— Какво, за Бога, правите? — изрева Уилям, когато оръдията започнаха да стрелят. — Веднага прекратете стрелбата! Ще потопите и моите кораби!

Сред екипажа възникнаха стълкновения и Джак дръпна Уилям настрани.

— Махай се от пътя ми, стари глупако! Ти твърде дълго управлява нещата! Сега е мой ред!

Уилям с мораво лице се нахвърли срещу Джак. Реймънд използва бастуна си и го стовари с всичка сила върху болния от подагра крак на тъста си. Възрастният мъж се преви от болка. Тогава осъзна, че е изгубил контрол над цялата операция.

Побеснял от ярост, отиде до сандъка с оръжията и извади един мускет. Зареди го, изкачи се на палубата и насочи дулото право в главата на Джак Реймънд.

— Никога едно копеле няма да заповядва на моя кораб! — изрева Монтагю. — Подчини се на заповедите ми или ще ти видя сметката.

Джак не хранеше никакви илюзии относно тъста си — Уилям Монтагю бе най-коравосърдечният и жесток човек, когото някога бе познавал. Неговият живот бе предателството. Затова издаде заповед „Чайка“ да се приближи до „Херон“. Когато стигнаха достатъчно близо, се подчини на нареждането на Уилям и изпрати трима от моряците на борда. Тъкмо тези трима получаваха тлъсти суми от О’Тул.

Докато „Чайка“ се плъзгаше към „Суолоу“, любимия кораб на Монтагю, който бе закотвен в пристанището, Джак Реймънд осъзна, че това е последната възможност да избяга от лудостта на тъста си. Затова опита да се присъедини към въпросните моряци.

Монтагю натисна спусъка, без да се поколебае. Оловните куршуми разкъсаха гърба на Реймънд и той се строполи на палубата. От гърлото му се изтръгна вик на предсмъртна агония.

Шон О’Тул се събуди внезапно. Инстинктите му казваха, че е чул пукот на мускет. За миг не разбра къде се намира, после осъзна, че е в кулата. Изтича до високия прозорец, който гледаше към пристанището. Отвън цареше мрак. Не се виждаше нищо, освен проблясващите светлини на корабите, закотвени в залива на Грейстоун.

Докато навличаше дрехите си, Емералд седна в леглото и протегна ръка, за да запали лампата.

— Не я пали, любов моя!

— Какво става?

Шон се поколеба. Не искаше да я тревожи.

— Кажи ми! Ти ми се закле, че никога повече няма да ме държиш настрана!

Младият мъж приседна на ръба на леглото и улови ръцете й.

— Вчера ми съобщиха, че са видели кораба на баща ти в дъблинския залив. Затова отидохме там. Претърсихме го но не открихме и следа от него. Мисля, че той се кани да ни нападне.

— Господи, децата!

— Не вярвам, че са проникнали в къщата, без да ги усетим. Вероятно в момента стрелят по корабите.

Емералд започна да се облича.

— Отивам при децата!

— Аз ще отида! Тук си в по-голяма безопасност.

— Не, Шон, трябва да отида в къщата, не мога да остана в пълно неведение.

Шон прокле наум желанието си да се втурне към пристанището. Не биваше да я остави да си мисли, че поставя корабите си на първо място, защото не бе така.

— Ела тогава, ще те заведа до къщата. Ще отидем заедно, за да се уверим, че близнаците са на сигурно място.

Докато слизаха по стълбите, Емералд се бе вкопчила в ръката му.

— Отново се започва!

Безпомощността в гласа й сякаш прониза сърцето му с остър нож. Когато излязоха от пристройката, небето вече започваше да изсветлява. Шон стисна ръката й.

— Не, Емералд, кълна ти се, че ще направя всичко възможно, за да предотвратя излишните жестокости.

В къщата завариха пълна суматоха — навсякъде тичаха полуоблечени и изплашени слуги. Шон и Емералд хукнаха по стълбите, за да видят дали децата са добре. Кейт и Амбър ги посрещнаха на горната площадка.

— Защо Шеймъс стреля, та да изкара акъла на всички? — гневно попита Кейт.

— Татко не е взимал оръжие тук. Всичките му пистолети и пушки са в кулата.

Разтревоженото лице на Джони се подаде от една спалня.

— По дяволите, ти беше прав! Няма такова нещо като безобиден враг!

Шон сграбчи Емералд за раменете.

— Искам да ми обещаеш, че ще задържиш всички жени вътре в къщата. Тук е безопасно. — Наведе се и бързо я целуна. — Вярвай ми, Емералд!

В следващия миг вече го нямаше. Джони също тръгна с него.

Амбър видя, че лицето на дъщеря й е пребледняло.

— Баща ти е, нали?

— И моят съпруг. Вчера са видели „Чайка“ в пристанището на Дъблин.

— Не се тревожи, скъпа. Шон О’Тул ще им даде да се разберат!

— О, Господи, чувствам се толкова виновна… Изпратих го да се срещне с враговете си, а ръцете му са вързани!

— Какво искаш да кажеш?

— Казах му, че ще си тръгна, ако не се откаже от жаждата си за отмъщение и не забрави омразата си. Той ми обеща, че ще изпълни желанието ми. Закле ми се! Майко, ами ако не успее да се защити заради мен? Те ще го убият!

— О’Тул притежава достатъчно здрав разум, за да направи разлика между самозащита и отмъщение.

Бебетата се разплакаха. Кейт взе Джоузеф, а Емералд малката Катлин.

— Ще нахраня първо нея — каза тя на икономката.

— Ще му дам биберона и шишето, за да го залъжа. Вие се погрижете за момичето.

Кейт знаеше, че младата жена няма да се тревожи толкова много, ако е заета с децата си.

Емералд целуна личицето на бебето си и се отпусна в люлеещия се стол. Когато малката й дъщеря започна да суче, тя си помисли, че без любовта и всеотдайните грижи на Шон, това дете щеше да умре. В очите й запариха сълзи, докато приглаждаше меките къдрици. И тя, и новородените едва не умряха. А сега, когато започваха да растат и укрепват, по жестока ирония на съдбата Шон бе този, който можеше да умре. Затвори очи и започна да се моли.

На долния етаж се разнесоха гръмки проклятия.

— Това е Шеймъс — каза Амбър. — По-добре да сляза при него, преди да е получил нов удар.

На борда на „Делфин“, някогашния „Херон“, полуголият Тим Мърфи слушаше моряците, които току-що се бяха качили на палубата.

— Ако онзи негодник, когото бях оставил на нощна стража, си гледаше както трябва работата, досега щяхте да сте мъртви — мрачно рече Тим.

— Монтагю иска от нас да завземем този кораб, а зет му предпочита да ги потопи всичките! Проклетите оръдия бяха вече насочени към вас и за малко да стрелят. Можехме да станем храна за рибите!

Тим Мърфи започна да крещи заповеди. На слабата светлина можа само да види, че „Чайка“ се носи плавно към „Суолоу“. Веднага нареди да вдигнат котва и стрелците да заемат местата си.

— Ще изпратя онази английска свиня право в ада! — закле се той.

Шон, придружен от Пади и Джони, пристигна на пристанището тъкмо навреме, за да види запалените факли и да усети острата миризма на смола. Рори Фицджералд, капитанът на „Сулфур“, бе готов да изведе кораба и да атакува противника.

— Дайте сигнал на Мърфи да не стреля! — изкрещя Шон на Рори.

Морякът се изненада, но изпълни заповедта му. Пади Бърк видя как Шон сваля ботушите си и разбра, че се кани да влезе в морето.

— Задръж малко, Шон. Рори може и да се подчини на заповедите ти, но Мърфи има дяволски темперамент. Не проявявай безразсъдството да доплуваш до „Чайка“. Монтагю може и да не стреля по теб, но Мърфи ще те взриви на хиляди парчета. Тим знае, че който удари пръв, той печели. Ти си го учил на това!

— Пади, обещах на Емералд да спра с отмъщенията и да не позволя да се пролива излишна кръв.

— Момичето не разбира, че единствената защита срещу предателството е пак предателство.

— Длъжен съм да опитам, Пади! — Шон се плъзна в студените черни води.

Докато плуваше към „Чайка“, корабът започна да се отдалечава от пристанището. Отгатна намеренията им — бяха се приближили към „Суолоу“, за да се качат на борда и да го завладеят. Сега корабът на Монтагю се насочваше към „Полумесец“, на който нямаше никой. Неговият капитан Дейвид Фицджералд и целият екипаж бяха заминали за Мейнут.

Шон тихо изруга. Ако моряците на Монтагю успеят да се качат на кораба, те или ще го унищожат, или ще отплават, преди някой да успее да ги спре. Всички инстинкти в него крещяха, че трябваше да се качи на „Сулфур“ и да унищожи кораба на Монтагю, заедно с него, но дълбоко в сърцето си чувстваше, че е постъпил правилно.

Продължи да плува. Годините, прекарани на затворническия кораб, когато се бе гмуркал в ледените води на Темза през зимата, сега му помогнаха да успее.

Ръката му най-после напипа кърмата на „Чайка“. Хвана се за металната издатина на обшивката и започна да се изкачва по корпуса. Придвижваше се бавно. Пропълзя покрай корабната болница, трюма със стоката, задните каюти и накрая пръстите му докоснаха палубата.

Знаеше, че ще излезе точно зад кормилото, така че този, който управляваше кораба, щеше да е с гръб към него. Вече бе започнало да се развиделява, когато се преметна през перилото. Почина няколко минути, за да си поеме дъх, после внимателно повдигна глава, за да огледа палубата. Гледката, която се разкри пред очите му, го свари неподготвен.

Уилям Монтагю се бе изправил с лице към него, а мускетът му бе насочен към мъжа на кормилото. Друг мъж лежеше по очи на палубата, потънал в локва кръв. Явно още не бе мъртъв, защото О’Тул чу хрипливо дишане и агонизиращи стенания. Разбра, че не може да се прехвърли на палубата, без Уилям Монтагю да го забележи, а видеше ли го, щеше незабавно да го застреля.

Можеше да се надява единствено на изненадата. Напрегна мускули и прескочи перилото. Видя как очите на Монтагю се разширяват. В следващия миг се разнесе оглушителен гръм и едно гюле разби мачтата. Хиляди трески се посипаха във всички посоки. Последва втори гръм и от едната страна на „Чайка“ зейна огромна дупка.

— Корабът ми! Моят красив кораб! — изкрещя Монтагю. Моряците започнаха да скачат във водата.

Шон изтръгна мускета от ръцете му и с ужас видя как възрастният мъж се свлича на палубата и започва да се моли за живота си.

— Няма да те убия. Не искам да си цапам ръцете!

Знаеше, че „Чайка“ потъва и Монтагю също ще потъне, ако не го спаси. Ала имаше и още един мъж. Коленичи и го обърна по гръб. Отдръпна се ужасено, когато видя лицето на Джак Реймънд. Тутакси осъзна, че ако го остави да лежи на палубата, той ще потъне заедно с кораба и Емералд ще бъде вдовица!

Раненият обаче отвори уста в безмълвна молба. Шон реши, че независимо от всичко ще се опита да му помогне. Корабът вече се бе наклонил застрашително. Изправи се и се огледа за по-голямо парче дърво, което да използва като сал. С огромно облекчение видя, че „Сулфур“ се е приближил. Внезапно се изсипа цял рояк Фицджералд. Двама сграбчиха Монтагю.

— Рори! Помогни! — извика Шон и повдигна Джак за раменете, а Рори го хвана за краката. Но както го влачеха, от устата на ранения потече кървава пяна.

— Шон, той е мъртъв! Да се махаме от този потъващ ковчег!

„Тя никога няма да ми повярва, че не съм го убил!“, отчаяно си помисли Шон, докато се прехвърляше на кораба си. Видя Джони, който стоеше до баща си, и се запъти към тях. Монтагю бъбреше несвързано за корабите си, за съпругата си, за зет си, който се бе оказал предател.

— Сега разбираш ли какво имах предвид, като ти казах, че е свършен?

— Няма изобщо да се занимавам с него. Ще го предам на властите и се надявам справедливостта най-после да възтържествува. Сигурен съм, че той ще отрече, че е убил Джак Реймънд, но може би ще успеем да извадим трупа му и да открием свидетели. Да побързаме да заключим целия екипаж.

Шеймъс О’Тул кипеше от гняв.

— Онзи английски кучи син разрушава корабите ни, а през това време аз седя тук напълно безполезен и дори не мога да се изправя на проклетите си крака! Амбър, знаеш ли колко дълго чаках до прозореца в наблюдателната кула Монтагю да стъпи на моя земя? И сега, когато проклетият ден най-после настъпи, аз си топля задника в Грейстоун! Амбър, ти трябва да ми помогнеш да се кача в кулата!

— Шеймъс, ти не можеш да вървиш, а аз не мога да те вдигна. Всички мъже са на пристанището. Не е останал никой, който да те отнесе до там.

— Намери Пади Бърк!

— Шеймъс, господин Бърк е с Шон и Джони. Повярвай ми, ако наистина бе възможно, щях да намеря начин да те отведа там. Не по-малко от теб искам онази свиня да умре!

— Амбър, момичето ми — продължи да я умолява Шеймъс, — имам четири пушки, а в момента нито една не ми е под ръка. Как ще преживея този срам. Заклех се, че ще го застрелям в мига, в който кракът му стъпи на моята земя!

— Шеймъс, не ти трябва пушка. Те не могат да приближат до къщата.

— Не сме сигурни в това! Лукавия Уили няма да нападне, без да е уверен в силата си. Чух две експлозии. Дори не знаем колко от нашите са убити! След като разрушат корабите, Грейстоун ще бъде следващата им цел. Бъди добро момиче, иди и ми донеси една пушка, Амбър!

Макар че външно изглеждаше спокойна, сърцето на Амбър се бе свило от страх. Ами ако Монтагю и хората му все пак нахлуят в Грейстоун? Знаеше, че ще се чувства по-спокойна, ако има оръжие.

— Добре, Шеймъс, ще отида, но ако някой пита за мен, не му казвай, че съм излязла от къщата. Къде са тези пушки?

— Винаги ги държа заредени и подпрени на стената до големия прозорец. Няма начин да не ги видиш.

Амбър се измъкна незабелязано през задната врата. Въздухът миришеше на смола и барут, но повече експлозии не последваха. Откъм морето се чуваха мъжки гласове, ала изглежда нещата се бяха поуспокоили. Пламенно се помоли опасността да е отминала.

Вдигна полите си и затича по пътеката към наблюдателната кула. Изкачи задъхано стълбите и влезе. Веднага ги видя. Бяха подредени до стената близо до прозореца точно както Шеймъс й бе казал. Зачуди се дали да вземе и четирите, или само по една за Шеймъс и за нея. Тогава погледна през прозореца и замръзна: поне десетина мъже се бяха насочили към къщата, а най-отпред вървеше Уилям Монтагю.

Амбър се втренчи в ужас. Стомахът й се сви на топка. Постепенно осъзна, че всъщност Монтагю не предвождаше мъжете, а се тътреше най-отпред, защото бе пленен. Страхът й мигом се изпари и на негово място се възцари омразата.

Взе една от пушките, нагласи мерника и внимателно се прицели. Когато дръпна спусъка, пушката отскочи и я блъсна в рамото. „Ще имам още една синина заради теб Уилям Монтагю, ала тази ще е последната!“ Видя как мъжете се скупчват около тялото на земята.

Шон се отдели от останалите и хукна към кулата. Докато взимаше по три стъпала наведнъж, изкрещя на Шеймъс да престане да стреля. После се закова на място. Сивосините му очи изумено се втренчиха в жената в елегантна сива копринена рокля и кехлибарени коси. Двамата дълго останаха така загледани един в друг, после устните на Амбър се извиха в доволна усмивка.