Кристалната пещера

Глава 26

Бушуващото море се успокои, вятърът стихна и есенното слънце се показа на небето. Макар че Емералд не вярваше, че Бог е чул молитвите й, тя все пак му благодари, докато отпиваше от настойката на Тара.

После се облече и отиде в спалнята на Нан. Реши, че ездата и слънчевите лъчи ще им се отразят добре. А може би Нан щеше да я научи да язди по-умело. Отвори вратата и се стъписа. Нан се бе навела над ръба на леглото и повръщаше в нощното гърне.

— О, скъпа, не — меко промърмори Емералд.

Нан се сепна и вдигна глава.

— Сигурно съм яла нещо, което е разстроило стомаха ми…

— Нан — нежно рече Емералд, — не е нужно да се преструваш пред мен. Сигурно си бременна. Тези сутрешни прилошавания са ми добре познати, защото и аз очаквам дете.

— Господи, какво ще правя?

— Първото, което ще направим, е да спрем повръщането. Ще доведа Тара.

— Не, в никакъв случай!

— Тя знае за мен и изненадата не я уби.

— О, Емералд, не е същото…

— Ще ти донеса малко отвара от лайка и розова вода. Веднага се връщам.

Когато на Нан спря да й се гади, Емералд изми лицето и ръцете й.

— Не искам Тара да знае. Ще каже на майка ми и тя ще се срамува от мен.

— Коя е твоята майка?

— Маги.

— О, Боже! — възкликна Емералд. Знаеше, че целомъдрието и скромността са на първо място в списъка на добродетелите на тази жена.

— Съжалявам, че и ти си в беда, Емералд. Ала никой няма да се осмели да упрекне графа или да изрече дума срещу теб.

— Ха! Трябваше да чуеш какви неща ми наговори вчера отец Фиц, без дори да знае, че съм бременна. В неговите очи и в очите на Бога аз съм прелюбодейка! А нито ти, нито Джони сте обвързани с друг човек, така че вашият грях е много по-малък.

— Шон радва ли се за бебето?

Емералд се замисли за миг.

— Не съм сигурна. Едно нещо е ясно — не е очарован. Дълго отказваше да го повярва.

— Мъжете наистина са странни — промърмори Нан. — Джони сигурно също няма да ми повярва. Били сме заедно само веднъж… Ще ми се ядоса…

— По дяволите, Нан, ти би трябвало да си му ядосана! Нан, близките ти рано или късно ще разберат. Бременността не е нещо, което се скрива.

— Мога ли да остана тук?

— Разбира се, но Шон ще разбере.

— Господи, той ще побеснее!

Емералд мълчаливо се съгласи с нея.

— Нали няма да му кажеш? — отчаяно я замоли момичето.

— Няма.

— А на Джони?

— Нан, аз няма да му кажа, ала ти би трябвало да го направиш. Той ще се ожени за теб… И колкото по-скоро, толкова по-добре.

— О, това ще бъде чудесно!

— Фицджералд обаче може и да не се съгласят. Те мразят англичаните и особено Монтагю.

Нан се люлееше напред-назад, опитвайки се да намери разрешение на проблема.

— Ако графът одобри, те ще се примирят. Емералд, щом се върне трябва да започнеш да го убеждаваш. Не споменавай за бебето, но предложи брат ти да се ожени за някоя Фицджералд. Няколко намека в подходящ момент може да го накарат да се замисли над идеята и постепенно да я приеме.

Емералд вдигна очи към тавана. Мили Боже, Нан явно изобщо не познаваше Шон!

— По-добре ли си? Ще помоля Тара да приготви повече от чудодейната отвара. Искам обаче да останеш в леглото и да си починеш. Аз ще взема една книга и ще отида при Шеймъс да му почета. Това му доставя истинско удоволствие.

Когато Емералд пристигна в кулата, Тара вече бе разтрила краката на Шеймъс със специалния мехлем от корени на перуника. Телескопът лежеше забравен върху перваза на прозореца, а Емералд никога не го бе виждала толкова спокоен и доволен.

— Дойдох, за да ти почета. Надявам се, че книгата ще ти хареса.

— Коя е тя, красавице?

— „Пътешествия“ от Марко Поло.

— А, тъкмо ще задоволи страстта ми към пътешествията — смигна й възрастният мъж.

Емералд седна до него и зачете. Бяха изминали два часа, когато затвори книгата.

— Гърлото ми пресъхна.

— Тара, налей ни нещо за пиене. Ти какво предпочиташ, красавице?

Тара наля уиски на Шеймъс, а на себе си и на Емералд някакъв ликьор, който имаше вкус на круши.

— Много е вкусно. Ти ли го правиш, Тара?

— Разбира се, че аз. Прекарах много часове над него.

— Не знаех, че Нан е дъщеря на Маги — замислено каза Емералд, докато отпиваше.

— Маги е тесногръда — изкиска се Шеймъс. — Нямаше да одобри ликьора от круши.

— Нито пък уискито — допълни Тара. — Тя е следващата, която ще прекара един месец в Грейстоун.

Лицето на Шеймъс тутакси помръкна.

— Защо вие жените се радвате, когато лишавате мъжете от удоволствията им?

Емералд се изправи и стисна ръката му.

— Не всички жени, Шеймъс. — Взе малкия телескоп и го вдигна към очите си. — Някои от нас много добре разбират какво означава удоволствие. — От гърдите й се изтръгна смаяно възклицание, защото бе видяла нещо, на което не смееше да повярва. Отново погледна, за да се увери. — Той се връща! Шон си идва у дома! — Пусна телескопа в скута на Шеймъс, повдигна полите си и изтича навън.

— Света Дево, обзалагам се, че моят син добре знае що е удоволствие!

Емералд се спусна по стълбите, мина под арката и прекоси тичешком поляната. Задъхана, спря да погледа как „Сулфур“ влиза в пристанището. Наистина бе красиво! Погледът й се плъзна по тъмнокосите глави на палубата и го съзря на кормилото. Не можеше да сбърка високата му фигура, облечена в черно. Емералд тутакси енергично замаха. Шон вдигна ръката си в черната кожена ръкавица, Емералд забърза по пътеката към каменния кей.

Едва сдържаше нетърпението си. Беше доволна, че тъкмо днес бе облякла вълнената рокля в мек прасковен цвят която много й отиваше. Когато се запъти към нея, тя радостно извика:

— Шон! Шон!

В следващия миг вече бе в прегръдките му и той я вдигна високо, за да я целуне.

— О, как ми липсваше… обичам те… толкова много ми липсваше — задъхано шепнеше тя между целувките.

Шон я вдигна високо и я завъртя във въздуха.

— Ще трябва по-често да отсъствам, щом ме посрещаш така.

Емералд сграбчи един кичур от гъстите му черни къдрици.

— Ще те прикова за леглото, скитнико! — В мига, в който го изрече, й се прииска да си отхапе езика. Как можа да му напомни, че е прекарал години във вериги? — О, Боже, съжалявам! — Покри го със страстни целувки, за да заличи болката.

Шон взе лицето й в шепи и се засмя.

— Никога не си подбирай думите, когато говориш с мен, Емералд. Надявам се знаеш, че можеш да ми кажеш всичко. — Усмихна се. — Ако много ме вбесиш, ще те метна през коленете си и ще те напляскам.

— Няма да се осмелиш заради моето състояние — дръзко вирна брадичка тя.

Шон я погледна и поклати глава.

— Все още си слаба. Очаквах вече да си заприличала на малък пудинг. — Отново я вдигна във въздуха.

— Пусни ме веднага!

— Донесох ти подарък…

Пъхна ръка в джоба на коженото му сако, за да види какво е скрил там. Той ухапа леко ухото й и прошепна:

— По-надолу. — Емералд ахна, като видя издутината.

— Развратен дявол!

— Шегувам се. Подаръкът ми е друг. — Отдръпна се, за да й даде възможност да види кораба.

Емералд откъсна усмихнатия си поглед от лицето му и го насочи към шхуната. Очите й се спряха върху елегантната фигура на жена с кехлибарени коси, която бе застанала до перилото и ги наблюдаваше. Сърцето й се качи в гърлото. Застина неподвижно, сякаш бе видяла призрак, а после се разтрепери като есенно листо, брулено от вятъра. Имаше чувството, че краката й са се сраснали със земята. Страхуваше, че въображението я си прави лоши шеги с нея.

— Майко? — прошепна тя, а краката и изведнъж сами я понесоха към кораба.

В мига, в който Амбър зърна дъщеря си да приближава към нея, нерешително стъпи върху подвижния мост.

Най-после Емералд се изправи пред майка ся. Зелените й очи срещнаха майчините и плувнаха в сълзи. И двете не можеха да проговорят, но се хвърлиха в прегръдките си. След време Емералд погледна към Шон.

— Как я откри?

— Аз живея в Уиклоу — побърза да обясни Амбър и посочи към пурпурните планини.

Емералд избърса сълзите си. Сърцето й щеше да се пръсне от напиращите чувства. Отново беше с тези, които обичаше най-много на света. В главата й напираха милион въпроси, но в този миг й стигаше само да ги гледа.

Шон ги поведе към къщата.

— Не се тревожете за багажа. Вие двете има да наваксвате много години.

Когато стигнаха до поляните, Амбър се спря, за да се наслади на прекрасната гледка, която представляваше Грейстоун.

— Добре дошла в Грейстоун. — Емералд я поведе към великолепната приемна и я настани върху една дълга тапицирана пейка край прозореца, която гледаше към градината. Точно тук бе седнала и Емералд по време на първото си посещение в този дом.

— Веднъж дойдох в Грейстоун, но стигнах само до пристройката при външната порта. — Амбър замълча, опитвайки се да не позволи на старите рани да се разтворят и някогашната болка отново да я завладее. И двете внезапно се почувстваха смутени. Не знаеха откъде да започнат. — Ти си се превърнала в много красива, бликаща от живот и енергия млада жена. Толкова се боях, че баща ти ще те пречупи.

— Той го направи! — извика Емералд. — От мига, в който ни изоставя, той превърна живота ни в непоносимо страдание.

— О, скъпа моя, аз не съм ви изоставила, как можа изобщо да си го помислиш? Той ме преби почти до смърт. Закле се, че никога повече няма да ви видя. Остави ме умираща, заключена в стаята, без храна и вода.

Емералд бе ужасена. Припомни си всичко.

— Той ми каза, че си избягала от нас с любовника си, но аз не повярвах. Отидох до стаята ти… вратата беше заключена… ти не ми отговори… О, майко, толкова съжалявам че двамата с Джони сме те оставили там!

— Не си могла да сториш нищо. Монтагю е истинско дяволско изчадие, а когато го завладее лудостта… няма сила на земята, която би могла да го спре.

— Сега го мразя двойно повече. Но, майко, ти грешиш. Има сила, която е по-могъща от него. Шон О’Тул. Той ще го унищожи.

Внезапно Амбър се изплаши за дъщеря си. Емералд се бе озовала между две могъщи стихии и резултатът можеше да бъде само болка и страдание. Трябваше много тактично да я предупреди за Шон. Емералд очевидно обаче бе влюбена с цялото си сърце и душа в Шон и мигом щеше да скочи да го защитава.

— Разбрах, че си омъжена за Джак Реймънд. Как е могло да се случи такова нещо?

Емералд въздъхна тежко.

— Дълга история. Безкрайна… След като ти ни остави — искам да кажа, след като се върнахме в Англия — татко не ми позволи да отида в училище. Вместо това назначи една ужасна жена за моя гувернантка. Тя трябваше да заличи всичко ирландско у мен. Беше ми забранено да произнасям името ти, а моето собствено бе променено от Емералд на Ема. Наистина успяха да ме превърнат в покорната и безцветна Ема. Промениха всичко у мен — косите, дрехите, начина ми на изразяване, държанието ми, характера ми. Накрая се бях превърнала в една малка английска мишка, криеща се в дупката си на Портман Скуеър.

Емералд потръпна.

— Приличаше на затвор. Не, по-скоро на гробница, в която бях жива погребана. Нямах ухажори, нито пък надеждата, че някога ще имам. Когато Джак ме помоли да се омъжа за него, аз неохотно се съгласих. Мислех, че най-после ще мога да избягам от жестокото господство на баща си. Смятах, че ще се спася от онзи грозен мавзолей. Оказа се, че дълбоко съм се лъгала. Незаконният син на чичо ми е искал да се ожени за мен, за да стане законен Монтагю и да живее в мавзолея на Монтагю. Бях уловена в собствения си капан.

Дъщеря й явно бе страдала повече и от нея.

— О, мила моя, ти си повторила моята трагична грешка, когато се омъжих за баща ти, за да избягам от стълпотворението на Мейнут.

Сега двете се гледаха с нови очи, не само като майка и дъщеря, а като две жени, които изпитват еднакви нужди, чувства и страсти.

— Шон О’Тул ме спаси…

„Мили Боже, нищо чудно, че го смята за свой принц. Тя е била класическия образ на девица, изпаднала в беда, а той — рицарят с блестящи доспехи на бял кон. Как бих могла да й разкрия горчивата истина?“ Амбър осъзнаваше, че задачата й никак не е лесна. О’Тул беше не само опасно привлекателен — остроумен, чаровен, мъжествен и силен — но и властен, неустоим и безмилостен съблазнител. Накратко оказано, бе мъж, следователно и враг на жената по рождение. Как да накара Емералд да прозре истината, преди животът да я научи безжалостно на този урок? „Не мога веднага да спечеля доверието й. Но ще направя всичко, за да й помогна, ако някога се нуждае от мен.“

Докато те двете разговаряха, всички прислужници си намериха по някое извинение, за да минат през приемната. Накрая и Кейт Кенеди връхлетя, нахока ги и ги изпрати да разопаковат багажа. Емералд не можеше да пренебрегне жената, която й бе помогнала да се почувства като у дома си в Грейстоун.

— Кейт, ела. Искам да те запозная с майка си.

Изгаряща от желание да задоволи собственото си любопитство, Кейт пристъпи към жената, за която бе слушала толкова много истории.

— Майка ми, Амбър Фицджералд… Кейт Кенеди, икономката на Грейстоун. Освен че е изключително добра в работата си, тя беше много мила и любезна с мен.

Двете жена се измериха преценяващо с погледи.

„Значи това е онази Фицджералд, която успяла да се омъжи за английски аристократ, а после горчиво съжалявала. Нищо чудно, че Джоузеф е загубил ума си по нея, а после е заплатил с живота си. Рядка красавица. Ясно на кого прилича Емералд. Но у дъщерята има една невинност и благост, които тази жена никога не е притежавала.“

„Изглежда умна и способна — мислеше Амбър, — и със сигурност не изпитва топли чувства към мен, но това няма значение. За моята дъщеря е добре, че тази жена е тук.“

— Много се радвам да се запозная с вас, госпожо Кенеди. Не се съмнявам, че да управляваш Грейстоун е огромна отговорност.

— Вашата дъщеря върна слънцето и смеха в тази къща след като ние вече отдавна бяхме престанали да се надяваме, че отново ще ги имаме.

Емералд се изчерви от удоволствие.

— Кейт, много си любезна.

— Ти донесе радостта на Шон и Шеймъс. Няма да отида толкова далеч и да заявя, че си заменила Катлин, защото е невъзможно, но ти запълни огромна празнина в Грейстоун.

— Кейт, би ли довела Нан Фицджералд? Бих искала да я запозная с майка си.

— Тя се крие в стаята си. Ще е нужен железен лост, за да я поместим.

— О, добре, няма значение. Ще се видим на вечеря. И Тара е тук, спомняш ли си я?

Кейт недоволно изсумтя.

— Кой ли би могъл да я забрави? Това място е пренаселено с Фицджералд. Ще приготвя бледолилавата стая за майка ти. — Кейт кимна и излезе.

— Спомням си леля Тара с огромна обич, макар че Кейт Кенеди изглежда не изпитва подобни нежни чувства към нея.

— Е, те я смятат за смахната, защото се преструва, че е келтска принцеса. Но изобщо не е луда, а мъдра.

— Тя ме научи на всичко за билките и техните лечебни свойства.

— Тук е само от седмица, но напълно е завладяла дестиларната. — На Емералд й се искаше да се върнат към задушевния разговор. Да научи всичко за живота на майка си. Но не се решаваше да задава въпроси. Тъй като Амбър не каза нищо, младата жена реши по-късно да разпита Шон.

— Хайде да се качим горе и да ти помогна да се настаниш. Нямаш представа колко съм щастлива! Да можеше и Джони да е тук!

— Той идва ли ти на гости?

— Двамата с Шон имат общ бизнес. Беше тук веднъж. После ми писа. Надявам се, че ще стане чест гост.

Амбър повдигна вежди.

— Или се е научил открито да се противопоставя на баща си, или се е научил да мами, както правех аз.

— Мисля, че за да оцелее, е усвоил по малко и от двете. Очевидно татко се е отказал от опитите си да го прави моряк. В момента управлява търговската кантора.

— А — замислено кимна Амбър, — сега разбирам защо Шон О’Тул се е заел с него.

Лицето на Емералд пламна. Искаше да отрече. Но не можеше.

— Джони обича Ирландия. Той е влюбен в Мейнут.

— Това е разбираемо, защото винаги е обичал конете. Струва ми се, че е роден да живее там.

— Сигурно умираш от желание отново да се срещнеш с близките си?

— Струва ми се, че прибързваш, скъпа. Мейнут принадлежи на граф Килдеър. Може би той няма да ме иска.

Емералд отметна къдриците си и на устните й заигра загадъчна усмивка.

— Графът желае това, което и аз. Той изпълнява всичките ми прищевки.

— Не го смятай за кастриран кон, Емералд. Той е див жребец и аз се съмнявам, че ти някога ще успееш да го опитомиш.

— Не искам да го опитомявам, майко. Аз го харесвам и обичам точно такъв какъвто си е.

„Внимавай какво си пожелаваш, Емералд. Научих се, че понякога сбъдването на най-страстното желание може да се превърне в ужасен кошмар.“